Р Е Ш Е Н И Е
№703 24.02.2020 година град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаски районен съд пети граждански състав
на двадесет и трети януари през две хиляди и двадесета година
в публично заседание в състав:
Председател: Магдалена Маринова
При секретаря: Анелия Такова
като разгледа докладваното от съдия Маринова гражданско дело № 5 310 по описа на Бургаски районен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото по делото е образувано по повод искова молба от „КИМТЕХ - БЪЛГАРИЯ“ ООД ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град Бургас, ул. „Княз Борис I“ №2, ет.2, ап.10, представлявано от управителя Иван Вълков Костов, срещу „ВЕРКОНД“, дружество с ограничена отговорност, установено в Република Словения, регистрирано в Словенския търговски регистър и Съдебния регистър на Република Словения, Идентификационен номер на Търговски и Съдебен регистър: **********, с адрес: Селовска сеста 264, 1000 Любляна, Република Словения, за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата 11 100 евро, равняващи се на 21 709, 71 лева, дължима на отпаднало основание поради разваляне на сключен между страните договор, сумата 2 332, 42 лева, представляваща лихва, начислена върху посочената главница за периода от 21.06.2017 година до предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба на 12.07.2018 година до окончателното й плащане, както и за присъждане на разноските, направени по водене на делото.
Исковата молба е основана на следните фактически твърдения:
По силата на договор за поръчка от 2017 година, сключен между „КИМТЕХ - БЪЛГАРИЯ“ ООД, от една страна като възложител, и „ВЕРКОНД“, дружество с ограничена отговорност, установено в Република Словения, от друга, в качеството му на доставчик, е сключен договор, с който ответникът се е задължил да достави на ищеца 60 броя устройства Ris, производство на Comem, срещу насрещно задължение за плащане на уговорена единична цена от 185,00 евро на брой или 11 000 евро за цялата доставка. Ищецът платил на ответника продажната цена авансово по банков път, след издаване от ответника на проформа фактура № 066 от 22.03.2017 година. Стоката следвало да бъде предадена на ищеца на 13.06.2017 година. Това следвало да бъде направено на представител на ищцовото дружество в град Любляна, Република Словения, съгласно уточнението на исковата молба. В договорения срок и на уговореното място стоката не била доставена. От името на ищцовото дружество били изпълнени и задълженията по организиране и транспортиране на стоката. Конкретизирано е в исковата молба, че ищецът изпратил камион със свой представител, на който трябвало да бъде натоварена и превозена стоката. На мястото и времето на уговорената среща за предаване на стоката не се явил представител на ответника за изпълнение на насрещното му задължение. Това не било направено и въпреки отправените покани. На 20.06.2017 година от името на ответното дружество било отправено предложение за прекратяване на действието на договора и предложение до ищеца да посочи банкова сметка ***. На същия ден от името на „КИМТЕХ - БЪЛГАРИЯ“ ООД били предоставени реквизитите на банкова сметка, ***. Ищецът, чрез представляващ, посочва, че с изпращане на реквизитите на банковата сметка приел договорът да бъде развален и съответно поставил в забава ответника за връщане на сумата. Въпреки изложеното сумата не е възстановена и до момента.
Ищецът се позовава на чл.7, ал.1, б. „а“ , предложение първо от Регламент /ЕС/ №1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, съгласно който срещу лице, което има местоживеене в държава – членка, могат да бъдат предявявани искове в друга държава – членка: 1/ а/ по дела, свързани с договор – в съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното задължение. Ищецът, чрез представляващ счита, че исковете са подсъдни на съдилищата в Република България, а по правилата за родовата и местната подсъдност - на Районен съд - Бургас. В тази насока се позовава на практика на Съда на Европейския съюз в Люксембург, съгласно която „дела, свързани с договор“ по смисъла на чл.7, т.1 от Регламент /ЕС/ №1215/2012 обхваща не само преките задължения по договора, но и вторичните задължения, на мястото на неизпълненото задължение, т.е. изразът трябва да се тълкува в смисъл, че включва и искове, с които ищецът претендира връщане на сумата на основание неоснователно обогатяване при разваляне на договор.
На следващо място ответникът посочва, че съгласно практиката на Съда /дело Tessili /C -12/ 76//, мястото на изпълнение на договорно задължение се определя в съответствие с приложимото към договорното отношение право съгласно стълкновителните норми на съда, който трябва да се произнесе по спора.
Ищецът излага довод, че по отношение на изпълнение на парично задължение съдът, който ще бъде определен за компетентен в приложение на този метод, е съдът по местоживеенето на длъжника или на кредитора, според това дали съгласно приложимото национално право паричното задължение се счита за търсимо в местоживеенето на длъжника или носимо в местоживеенето на кредитора. В тази насока ищецът излага, че процесното задължение е парично, което според словенското и българското права следва да се изпълни в мястото по седалището или постоянния адрес на кредитора. Позовава се в тази насока на чл.68, б. „а“ от ЗЗ Д и чл.295, ал.1 от Облигационния кодекс на Република Словения, съгласно който паричните задължения се извършват в мястото където кредиторът има седалище или пребиваване.
Поради изложеното ищецът счита, че изложената фактическа обстановка, подведена към приложимото материално и процесуално българско право обуславя компетентност на българския съд, тъй като въпросното задължение, дължимо на основание неоснователно обогатяване, следва да се изпълни в мястото по седалището или постоянния адрес на кредитора, ищец по предявения иск.
В допълнение на изложеното си ищецът посочва, че ако след договора и въпреки договора страните се споразумеят за място на изпълнение на задължението, това място ще определи компетентния съд, дори ако споразумението не отговаря на изискванията на чл.25 от Регламента за пророгационно споразумение. Посочва, че в този смисъл е и Решение на Съда – С-106/95.
По изложените съображения ищецът предявява исковете си. Приложил е доказателства.
В преклузивния едномесечен срок от получаване на препис от исковата молба ответникът „ВЕРКОНД“, дружество с ограничена отговорност, установено в Република Словения, не е дал писмен отговор на предявения иск.
В съдебно заседание ищецът не се представлява. В молба, подадена от процесуалния му представител – адвокат Великов, поддържа предявения иск в изпълнение на указания, дадени с определение по чл. 140 от ГПК, уточнява, че от името на ответника е отправено искане за разваляне на сключения договор, тъй като за него е било невъзможно да предостави устройствата, които се негов предмет, а ищецът е приел изявлението за прекратяване на договора по взаимно съгласие, без да се търси виновна страна. В молби и писмени бележки от името на ищеца са изложени подробни фактически и правни доводи за основателност и доказаност на предявения иск.
В съдебно заседание ответникът не се представлява. От негово име до момента не е постъпило становище по предявения иск. Книжата са връчване по реда на Регламент № 1393/2007 на Европейският парламент и Съвета.
Относно международната компетентност за произнасяне по спора:
С определение от 10.09.2018 година, постановено по частно гражданско дело № 1289 по описа на Бургаски окръжен съд за 2018 година, съдът е отменил определение от 01.08.2018 година, постановено по настоящото дело за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото поради липса на международна компетентност като законосъобразно и е върнал делото на Бургаски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
По приложимият материален закона настоящият състав приема следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 74 вр. чл.45, т.1, б. „б“ от Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки, тъй като и двете държави са страни по конвенцията. Относно правната квалификация на иска следва да бъде посочено, че съгласно чл.4, ал.1, б. „а“ от Регламент № 593/2008 относно приложимото прави при договорни задължения /Рим I/, договор за продажба на стоки се урежда от правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на продавача. В случая местопребиваването на продавача е в Република Словения, която страна по конвенцията и съответно този акт е част от вътрешното й права. Продажбата е международна, тъй като ищецът и ответникът имат място на действие в различни държави – Република България и Република Словения.
Когато съдът е международно компетентен да разгледа даден казус, първоначално той следва да приложи разпоредбите на Регламент Рим I, за да определи националността на приложимото право. А ако държавата, чието право е приложимо по силата на стъкновителните разпоредби на Регламента, е държава-страна по Виенската конвенция, то Конвенцията е част от това приложимо право. Следващата стъпка на съда е да прецени дали продажбата е "международна" по смисъла на Виенската конвенция, т.е. дали страните имат място на дейност в различни държави.
Съгласно чл.74 от тази конвенция обезщетението за нарушаване на договора от една от страните се състои в сума, равна на претърпяната загуба и на пропуснатата полза от другата страна поради нарушението. Това обезщетение не може да надвишава вредите, които страната, нарушила договора, е предвиждала или е трябвало да предвиди при сключване на договора като възможна последица от неговото нарушаване, като държи сметка за фактите, които е знаела или е трябвало да знае
В чл.45 е посочено, че ако продавачът не изпълни някое от задълженията си по договора или по тази конвенция, купувачът може: а) да упражни правата, предвидени в чл. 46 до 52 ; b) да търси обезщетение за вреди, както е предвидено в чл. 74 до 77
.За установяване на твърденията за сключване на договора, неговата неизпълнение и прекратяване действието му по взаимно съгласие на страните, по делото е приложен препис от комуникация между физически лица, които по твърдения на ищеца са действали като представляващи двете дружества, страни в настоящия процес. Съгласно чл.184 от ГПК тази комуникация има доказателствена сила, когато е приложена в заверен от страната препис. В случая обаче не се установява, че физическото лице, действащо по твърдения на ищеца, от името на ответника, е имало представителна власт да сключи договора от името на ответното дружество „ВЕРКОНД“, дружество с ограничена отговорност. Търговското наименование на това дружество не е посочено в приложената по делото кореспонденция.
В допълнение следва да бъде посочено, че неподаването на писмен отговор от ответника и липсата от негова страна на изразено по делото становище по предявения иск не освобождава ищеца по общото правило на чл. 154 от ГПК от тежестта да установи фактите, на които основава своите искания.
При този изход от спора и съгласно чл. 78 от ГПК следва да бъде отхвърлена и претенцията на ищеца за присъждане на разноските, направени по водене на делото.
Мотивиран от горното и на основание чл.235 от ГПК, Бургаският районен съд