Р Е
Ш Е Н
И Е
№
427
гр.
Перник, 18.11.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД - Гражданска колегия, в публично заседание на 16.10.2019 г., ІIІ-ти въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Рени Ковачка
ЧЛЕНОВЕ:
Кристиан Петров
Роман Николов
при
секретаря Емилия Павлова като разгледа докладваното от съдия Петров в.гр.дело №
00611 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от А.С. против Решение № 427/27.03.2019 г. по гр. д. №
4143/2018 г. на РС - Перник, в частта с която по предявените от
"Екпресбанк" АД /с предишно наименование "Сосиете Женерал
Експресбанк" АД/ срещу А.С. искове по реда на чл. 422 ГПК е признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца: сумата 1401, 24 лв. – договорна лихва
за периода от 07.04.2014 г. до 29.10.2015 г. по Договор за потребителски кредит
"Експресо" № ***, за което вземане е издадена Заповед № 6092/02.11.2015
г. по ч. гр. д. 7615/2015 г. по описа на РС-Перник. В жалбата се поддържа, че решението в обжалваната част е недопустимо, тъй като в заявлението сумата се
претендира като договорна лихва, в петитума на исковата молба е посочена като
възнаградителни лихви, а съдът е уважил претенцията за сумата от 1401, 24 лв.
като договорна лихва, поради което счита, че не е била предявена валидна искова
претенция в срока, указан от съда – с произтичащите от това последици –
прекратяване на исковото производство в тази част и обезсилване на заповедта за
изпълнение. Иска се обезсилване на решението в обжалваната част от въззивната инстанция и
прекратяване на производството в частта.
Евентуално - в жалбата се твърди неправилност на решението в обжалваната част, тъй
като неправилно е прието, че се дължи сумата 1401, 24 лв., независимо, че не е
обявена предсрочна изискуемост на главницата; че ищецът не е ангажирал
доказателства за редовността на воденото от ищеца счетоводство, чиято редовност
е изрично оспорена с отговора на исковата молба; не е установено по делото
реалното предаване на сумата по процесния договор, поради което претенциите за
главница и акцесорните вземания са останали недоказани. Иска се отмяна на решението в обжалваната част от въззивната инстанция с
отхвърляне изцяло на предявените искове и присъждане на разноски в пълен размер
пред всички инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
въззиваемата страна е подала отговор на жалбата, в който по подробно изложени съображения изразява становище за нейната
неоснователност и за потвърждаване на решението в обжалваната част.
Уточнява, че процесната наречена като редовна/договорна или възнаградителни лихва за процесния период се дължи и
претендира на осн. чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. т. 8, вр. чл. 2, ал. 2, чл. 4, ал. 2
от процесния договор за кредит.
Пернишкият
окръжен съд, при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка,
намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо - в обжалваната му част /предмет на
въззивното производство е първоинстанционното решение единствено в частта за уважаване на иска за
договорна лихва в размер на 1401, 24 лв. за периода 07.04.2014 г. - 29.10.2015 г., като
решението не е обжалвано от ищеца в частта за отхвърляне на исковете, поради
което в тази част решението е влязло в сила и не е предмет на въззивна проверка/.
Няма
основание да се приеме, че решението е недопустимо в обжалваната му част като
постановено по непредявен иск, тъй като обстоятелствената част на исковата молба
и заявеният петитум сочат, че съдът е сезиран с искове за установяване вземанията
на ищеца към ответника за парични суми – главница и лихви по договор за кредит, като в рамките на
очертания от ищеца предмет на делото при условията на чл. 6,
ал. 2 ГПК се е произнесъл и съдът с първоинстанционното решение в обжалваната
му част и решението е отговор на така квалифицираните
претенции и
решението в обжалваната му част е допустим съдебен акт. В този смисъл е и
решение № 100/31.07.2017 г. по т.д.
1357/2016 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, с което е прието, че съдът определя
основанието на иска, предявен по реда на
чл.422 ГПК за съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, според посочените в
заявлението и/или документа правопораждащи субективното материално право
юридически факти - договора за кредит, с който са поети задължения за връщане
на предоставени в заем парични суми, за заплащане на възнаградителни лихви, на
акцесорни вземания /неустойки, такси, застраховки и други/, както и
обезпечителни договори и договори, които внасят промяна в облигационното
отношение. Изискуемостта на вземанията, както и моментът на настъпването й, са обстоятелства, които не променят основанието на
исковите претенции – задължения по договор за банков кредит, предвид на което и
различните изводи на съда от поддържаните от ищеца досежно изискуемостта на
вземанията по сезиралите го парични претенции не е произнасяне от съда в повече
и по нещо различно от това, с което е сезиран.
Съдът
при въззивния контрол за правилност на обжалваното решение в рамките, поставени
от въззивната жалба, след като прецени доказателствата по делото и доводите на
страните, намира от фактическа и правна страна следното:
От събраните по делото
писмени доказателства се установява, че на *** между „Сосиете Женерал Експресбанк" АД и А.С. е сключен договор за банков кредит Експресо № *** с
твърдяното от ищеца съдържание по отношение на уговорките за предоставяне и усвояване на кредита в
размер на 9285 лв., дължимата се възнаградителна лихва, съобразно дефиницията му по чл. 430 ТЗ. Ответникът не е оспорил по реда и в сроковете по чл. 193 ГПК горецитирания договор, предвид на което и същият е обвързан от
изразената с договора воля, вкл. с признанието, че кредитът е усвоен
изцяло, което се потвърждава и от неоспореното заключение
на ССчЕ, според което на *** по разплащателна
сметка на ответника е постъпила сумата от 9285 лв. от ищеца с основание
"усвояване на кредит", като на същата дата в разход на банковата
сметка бил осчетоводен разход от 9234, 94 лв. с основание на превода
"реструкция". При това положение
следва извод за необоснованост на доводите в жалбата за недоказаност на
реалното предаване на сумата по процесния договор, още повече, че неправилно е
приравняването на договор за банков кредит по ТЗ – консенсуален и
формален договор, с договор за паричен заем по ЗЗД - един реален договор,
тъй като банковият кредит се сключва не с реалното предаване на сумата, а
реалното предаване е част от задълженията на банката кредитор по вече сключен
договор за кредит, съгласно чл. 430, ал.
1 от ТЗ. Изпълнението на тези задължения на банката в случая е
безспорно доказано от обсъдения от съда документ и експертиза.
С договора за банков кредит Експресо № *** страните са
договорили гратисен период, през който кредитополучателят следва да заплаща вноски по кредита за погасяване
на дължими по договора възнаградителни лихви в размер, съобразно приложения към
договора погасителен план. От неоспореното заключение
по ССчЕ в рамките на висящността на спора съобразно
предмета на въззивната жалба се установява, че ответникът не е изплащал в
срок и изцяло дължимите съобразно погасителния план вноски, като последното
плащане по кредита е направено на 07.04.2014 г. по погасителна вноска № 23 с
падеж на 07.04.2014 г. и че не са платени суми по погасителна вноска № 23 с
падеж на 07.04.2014 г. Към момента на подаване на
заявлението всички останали елементи на задължението, посочени в него, са били
с настъпил падеж – просрочена и неплатена лихва по договора, начислена за периода от 07.04.2014 г. до 29.10.2015 г. в размер на 1401,24 лв.
Настоящият
въззивен състав не споделя изложеното в жалбата относно недължимост на договорната
лихва, поради това, че не е обявена предсрочна изискуемост на
главницата. Съгласно т. 1 от ТР № 8 от 2.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК
на ВКС е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Същата логика следва и по аргумент от приетото в мотивите на т. 2 на ТР № 3/27.03.2019
г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, че
„упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално
определения срок поради съществуващия за него риск преустановява
добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което
уговореното възнаграждение за ползване за последващ период - след настъпване на
предсрочната изискуемост, не се дължи“….. „За периода до настъпване на
предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този
момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди
изменението му“. Следователно в кръга на дължимата от
съда проверка по иска по реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК е както да бъде
установено дали са били налице предпоставките за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, съобразно твърденията на ищеца, така и да бъде установено
на заявеното основание –договор за банков кредит, какви са задълженията на
ответника към датата на депозиране на заявлението в съда, независимо от
отговора на въпроса дали предсрочната изискуемост е надлежно обявена от банката
кредитор на кредитополучателя.
Съобразявайки
установеното от ССчЕ и горецитираната задължителна
практика на ВКС, следва, че в настоящата
хипотеза
изискуеми са само вземанията, представляващи възнаградителни
лихви по
кредита, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Задълженията
на кредитополучателя за заплащане на процесната възнаградителна лихва в размер
на 1401,24 лв. са срочни, тъй като в договора за кредит и съобразно приложения към договора погасителен план страните
са уговорили изрично датата, на която те следва да бъдат изпълнени. Към датата
на подаване на заявлението до заповедния съд е настъпил така уговорения падеж, на който е
следвало да бъдат изпълнени задълженията за възнаградителна лихва, поради което
следва, че към този момент те са изцяло изискуеми и ищецът може да претендира
тяхното изпълнение, включително по съдебен ред. Предвид всичко изложено и за заявения
от ищеца процесен период от 07.04.2014 г. до 29.10.2015 г. - подаване на заявлението, ответницата дължи на ищеца договорната лихва,
изчислена в размер съобразно уговореното в договора за кредит /годишна лихва в
размер на номиналния лихвен процент в размер на базисен процент на банката,
увеличен с надбавка от 8,65 пункта/, съобразно приложения към договора погасителен план и в
установения от ССчЕ размер на 1401,24 лв. За това и следва да се
приеме за доказана претенцията за договорна лихва върху просрочена главница в размер
на 1401,24 лв., начислена и претендирана с настъпила изискуемост за периода от 07.04.2014 г. до 25.10.2015 г. - когато е подадено заявлението до заповедния съд /29.10.2015 г./.
Други
относими конкретни оплаквания и доводи за неправилност на
първоинстанционния съдебен акт не са
наведени във въззивната жалба, поради което с оглед правомощията по чл. 269,
изр. последно ГПК въззивният съд не дължи служебна проверка на различни от
сочените основания за неправилност на обжалваното решение.
С решението си първоинстанционният съд в обжалваната част е достигнал до
идентични правни изводи и краен резултат с тези на въззивния съд и следва да
бъде потвърдено включително и в частта за присъдените разноски по заповедното и
исковото производство, правилно разпределени между страните, съгласно правилото
на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. Въззивната жалба е неоснователна.
С оглед
резултата от обжалването, на жалбоподателя не се дължат разноски.
Въззиваемото
търговско дружество претендира ю. к. възнаграждение, което с оглед правната и
фактическа сложност на делото и фактът, че въззивното дело е разгледано в
рамките на едно съдебно заседание, съдът определя на 100 лв., съгласно чл. 78,
ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал.1 Закона за правната помощ, вр. чл.25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, които с оглед неоснователността на
жалбата му се дължат от жалбоподателя изцяло.
С оглед
търговския характер на делото и предвид цената исковете – под 20 000 лв.,
настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 427 от 27.03.2019 г. по гр. д. № 4143/2018
г. по описа на Районен съд - Перник в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение в останалата част
като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА
А.М.С., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, да
заплати на „Екпресбанк" АД, ЕИК *********, гр. Варна, бул. „Владислав
Варненчик“ № 92, сумата 100 лв. – разноски по въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.