Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр. София, 30.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети юни две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА
ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №16417 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
З. „Л.И.“ АД срещу решение от 14.08.2019 г. по гр.д. №38774/2018 г. на
Софийския районен съд, 36 състав, с което е отхвърлен предявеният от
жалбоподателя срещу „М и М Е.К.С.Б.“ ООД
иск с правно основание чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.213 ал.1 КЗ отм. вр. чл.18 т.1 Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за
международния въздушен превоз за сумата от 406,55 лв., представляваща изплатено
застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Застраховка на товари по
време на превоз“, застрахователна полица №9701120023069 със срок на валидност
от 20.10.2012 г. до 19.10.2013 г., за застрахователно събитие, настъпило на
09.05.2013 г. и изразяващо се в нарушаване на опаковката на товар 18 бр.
колети, от които 4 бр. с нарушена опаковка и установена при проверка липса на
един телефон N7100 /white/, по
образувана щета с №0000-9701-00-13-7010, ведно със законна лихва за периода от 05.12.2018
г. /датата на подаване на заявлението/ до изплащане на вземането, за която сума
е издадена заповед за изпълнение по гр.д. №85131/2017 г. по описа на СРС, 36
състав, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, противоречащо на процесуалния и материалния закон. Сочи, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че не е доказана вината на
ответното дружество. Поддържа, че ответникът носи отговорност пред собственика
на товара по силата на разпоредбата на чл.365 ТЗ, както и че ищцовото дружество
няма право да търси обезщетение от превозвача. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи
изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „М и М Е.К.С.Б.“ ООД в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на първоинстанционния съд да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Встъпването в правата на увреден от страна на
застраховател, който е обезщетил увредения в изпълнение на поети с договор за
имуществено застраховане задължения, срещу причинилия вредата превозвач /чл.213 ал.1 КЗ отм./ се обуславя от наличието
на следните кумулативни предпоставки: 1. наличие на валиден договор за имуществено
застраховане с увредения и плащане по него на обезщетение за настъпили вреди;
2. отговорност на превозвача, в случая по Конвенцията за уеднаквяване
на някои правила за международния въздушен превоз.
Спорният по делото
въпрос
е дали отговаря пред товародателя спедитора за вреди на товара
при изпълнение по договор за превоз, който обаче е изцяло извършен от
превозвач, а не от самия спедитор.
Съгласно чл.18 ал.1
Конвенция за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз,
превозвачът е отговорен за вреда, понесена в случай на унищожаване, загуба или
повреда на товар, само при условие, че събитието, което е причинило вредата, е възникнало
по време на въздушния превоз. В ал.3 е уточнено, че по смисъла на ал.1 от същата разпоредба, въздушният превоз обхваща периода от време, през който
превозвачът е отговорен за товара, а съгласно ал.4 -
периодът на въздушен превоз не обхваща никакъв превоз по суша, по море или по
вътрешни водни пътища, извършен извън летище. Ако обаче такъв превоз бъде
извършен при изпълнението на договор за въздушен превоз с цел натоварване,
доставка или претоварване, всяка вреда се счита до доказване на противното, че
е възникнала в резултат от събитие, настъпило по време на въздушния превоз.
Нормите на Конвенцията са възпроизведени и в Закон за гражданското
въздухоплаване /ЗГВ/. Съгласно чл.100 ЗГВ,
превозвачът носи отговорност за опазването на товара от момента на приемането
му за превоз до предаването му на получателя или на съхранение, а чл.107 ЗГВ
постановява, че въздушният превоз на товари не обхваща сухопътния, морския или
речния превоз, извършен извън летищата. Ако такъв превоз е извършен въз основа
на договор за въздушен превоз с цел товарът да се натовари или пренатовари на
въздухоплавателното средство, или да се достави на получателя, се счита до
доказване на противното, че щетите са настъпили по време на въздушния превоз.
По делото е безспорно, че процесната вреда е
настъпило по време на въздушния превоз на товара. Предвид нормативната уредба
на отношенията при осъществяване въздушен превоз на товари, следва да се
приеме, че вината за увреждането е на превозвача - наетия от спедитора въздушен
превозвач „Търкиш еърлайнс
Инкорпорейтид“.
Съгласно разпоредбата на чл.361
ал.1 ТЗ,
спедиторът се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име и за сметка
на доверителя си договор за превоз на товар. Отговорността на спедитора по чл.361 ал.2 ТЗ е само за лошо избрания превозвач и за вредите от
това. Спедиторът отговаря пред товародателя за вредите, ако при изпълнение на
поръчката не е сключил договорите с последващи изпълнители с грижата на добър
стопанин. Спедиторът може сам да извърши превоза и в този случай той има
правата и задълженията по превозния договор /чл.362 ТЗ/, т.е.
отговоря в качеството си и на превозвач. С договора за превоз превозвачът се
задължава срещу възнаграждение да превози до определено място багаж, товар или
лице /чл.367 ТЗ/.
Съгласно чл.373 ТЗ, превозвачът отговаря за
изгубването, погиването или повреждането на товара, освен ако вредата се дължи
на непреодолима сила. В случая, както бе посочено
по-горе,
намира приложение и Конвенцията за уеднаквяване на някои
правила за международния въздушен превоз. По тази причина материално
легитимиран да отговаря за причинените вреди е превозвач „Т. е. И.“, осъществил превоза, а не спедитора, който действа за
сметка на товародателя и сключва по негово възлагане договор за превоз.
Отговорността на спедитора се индивидуализира според договора, специфичните
разпоредби на ТЗ – чл.361 и сл., а за неуредените случаи -
според договора за поръчка – чл.361 ал.2 ТЗ вр. чл.280
и сл. ТЗ.
Спедиционният договор не се регламентира от Конвенцията за
уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз - чл.1,
очертаващ предметната приложимост на акта. Независимо от сходството с
посочените правни институти, спедиционният договор съставлява самостоятелно
основание за възникване на облигационната връзка и поражда отговорност,
различна от тази, формирана чрез съглашенията по договора за превоз.
При тези данни,
настоящият съдебен състав намира, че спедиторът-ответник не е пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск, който се
явява
неоснователен.
Поради изложеното и
поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС
следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на
делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК
следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата
от 360,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение №192523/14.08.2019
г., постановено по гр.д. №38774/2018 г. по описа на СРС, ГО, 36 състав.
ОСЪЖДА З.
„Л.И.“ АД, ЕИК *******,
седалище и адрес на управление:***, да заплати на „М и М Е.К.С.Б.“ ООД,
ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***,
на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 360,00 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.