№ 148
гр. Варна , 26.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ в публично заседание на десети
ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Деспина Г. Г.ева
Членове:Златина И. Кавърджикова
Иванка Д. Дрингова
при участието на секретаря Димитричка Д. Г.ева
като разгледа докладваното от Иванка Д. Дрингова Въззивно гражданско
дело № 20203100501887 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 6812/27.01.2020г. на Ф. Г. Г., ЕГН
********** от гр. Варна, с.о. „С." 498, чрез процесуалния си представител адв. Бранимир
Балачев, срещу решение № 5698 от 12.12.2019г., постановено по гр.дело № 18636/2018г. на
Районен съд – Варна, 16-ти състав, с което е прието за установено в отношенията между Д.
М. П., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ж.к. „В. В." бл. 403, вх. 14, ет. 6, ап. 16 и Т. М. П.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ж.к. „В. В." бл. 403, вх. 14, ет. 6, ап. 16, от една страна и
Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, с.о. „С." 498 от друга страна, че ищците Д. М.
П., ЕГН ********** и Т. М. П., ЕГН **********, са собственици на недвижим имот,
находящ се в гр. Варна, местност „С.", представляващ лозе с площ от 955,16 кв.м., ведно с
построената в него сграда с площ 19,30 кв.м., съставляващ имот с пл. № 1811 по КП от 1983,
при граници: дере и имоти с пл. № № 1809,1808, 1809,1803,1805, а по кадастрална карта и
регистри, одобрени със Заповед РД-18-64/16.05.2008 г. поземлен имот с идентификатор
10135.3505,498, с адрес: гр. Варна, с.о. „С." № 498, с площ по скица 955 кв.м., трайно
предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско
застрояване (до 10 м.), както и на построената в имота едноетажна жилищна сграда с
полуподземен етаж и тавански етаж с надзид до 1,50 м. със застроена площ 55,0 кв.м. и
разгъната застроена площ 165,0 кв.м., съгласно Удостоверение за търпимост
№18/02.11.2011г. с идентификатор 10135.3505.498.2 по кадастрална карта и регистри, и
ОСЪЖДА ответницата Ф. Г. Г., ЕГН ********** да предаде на ищците владението на
горепосочения имот, на основание чл.108 от ЗС, както и въззивницата е осъдена да заплати
на Д. М. П., ЕГН ********** и Т. М. П., ЕГН ********** сумата 4 632 лв., представляваща
обезщетение за лишаване от ползването на собствения им недвижим имот за времето от
11.12.2013 г. - 11.12.2018 г., на основание чл.59 от ЗЗД.
1
В жалбата е изложено становище за неправилност на решението, като поставено при
неправилно приложение на материалния закон и съществени процесуални нарушения, и
необоснованост. Въззивникът сочи, че първоинстанционният съд е основал решението си
само на установените от въззиваемите факти и не е посочил установените от нея факти.
Намира за доказани твърденията , че до смъртта на наследодателя на въззиваемите,
двамата са живели на семейни начала и че е инвестирала лични средства в построяването на
жилищната сграда в процесния имот. Изразява несъгласие с извода на съда за липсата на
събрани доказателства за субективното намерие за своене на имота от нейна страна. Моли за
отмяна на решението и за присъждане на направените разноски пред въззивната инстанция.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по жалбата,
в който е изложено становище за неоснователност на оплакванията срещу решението, което
намира за правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на направените съдебни
разноски пред въззивната инстанция.
Образувано е и по въззивна жалба вх. № 32596/01.06.2020г. на Ф. Г. Г., ЕГН
********** от гр. Варна, с.о. „С." 498, чрез процесуалния си представител адв. Бранимир
Балачев, срещу решение № 1873 от 29.04.2020г., постановено по гр.дело № 18636/2018г. на
Районен съд – Варна, 16-ти състав, с което е допълнено решение № 5698 от 12.12.2019г. по
същото дело, като във втория диспозитив,относно претенцията по чл.59 от ЗЗД, след
осъдителния диспозитив и преди посоченото правно основание е присъдена законна лихва
върху вземането, считано от датата на депозиране исковата молба в съда – 11.12.2018год. до
окончателното изплащане на вземането, на осн. чл.250 от ГПК.
В жалбата е изложено становище за неправилност и необоснованост на обжалваното
решение и моли за неговата отмяна. Въззивницата счита, че ищците не са формулирали в
исковата молба редовно искане за присъждане на законна лихва, поради което съдът не
дължи произнасяне.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по жалбата,
в който е изложено становище за неоснователност на оплакванията срещу решението, което
намира за правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на направените съдебни
разноски пред въззивната инстанция.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по обективно и субективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл.108 от ЗС и чл.59 от ЗЗД, предявени от Д. М. П. и
Т. М. П. срещу Ф. Г. Г..
Ищците излагат в исковата молба, че са наследници на техния баща, М.И.П., починал
на 13.12.2011г. Излагат, че с Решение № 540 от 27.02.2009г. по гр.д. № 7830/2007г. по описа
на ВРС, XIX състав, баща им е придобил собствеността на недвижим имот, находящ се в гр.
Варна, местност „С.", представляващ лозе с площ от 955,16 кв.м., ведно с построената в него
сграда с площ 19,30 кв.м., съставляващ имот с пл. № 1811 по КП от 1983, при граници: дере
и имоти с пл. № № 1809,1808, 1806,1803,1805, а по кадастрална карта и регистри,одобрени
със Заповед РД-18-64/16.05.2008 г. на Изпълнителен директор на АГКК, поземлен имот с
идентификатор 10135.3505.498, с адрес: гр. Варна, с.о. „С." № 498, с площ по скица 955
кв.м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване -
ниско застрояване (до 10 м.). С Удостоверение за търпимост № 18/02.11.2011г. е било
установено, че в собствения на баща им имот през 1986г. е изградена едноетажна жилищна
сграда с полуподземен етаж и тавански етаж с надзид до 1,50 м. със застроена площ 55,0
кв.м. и разгъната застроена площ 165,00 кв.м., с идентификатор 10135.3505.498.2 по
кадастрална карта и регистри, одобрени със Заповед РД-18-64/16.05.2008 г. на изп. директор
на АГКК. До смъртта си баща им живеел в гореописания имот с ответницата. След като
почива баща им, Ф. Г. ги помолила да остане да живее в имота, докато мине зимата, тъй като
2
имотът, в който е щяла да се мести, не бил готов. През м. юли 2012г. отиват да поговорят с
ответницата и да разберат кога ще освободи собствения им имот. При посещението Ф. Г.
започнала да крещи да се махат от имота и заявила, че няма да им даде имота. Изгонила ги
от имота и заключила вратата. Няколко дни по-късно ищците направили опит да уредят
отношенията си с ответницата, но същата отново ги изгонила. С нотариална покана от
06.08.2012г. ищците поканили Ф. Г. да напусне имота и да им предаде владението му, като
им предаде ключовете на ползвания от нея без правно основание имот. Поканата е връчена
лично на ответницата на 20.08.2012г. срещу разписка. Твърдят, че до подаване на исковата
молба, Г. не е предала ключовете за имота и продължава да не им осигурява достъп до него.
На 03.12.2012 г. завеждат иск срещу ответницата за опразване на процесния имот. С
Решение № 2577/28.05.2013г. по гр.д. № 17876/2012г. по описа на ВРС, XIV-ти състав,
потвърдено с Решение № 1764 от 06.08.2013г. по в.гр.д. № 2102/2013г. по описа на ВОС,
исковата молба е отхвърлена като неоснователна, тъй като в производството по делото не са
доказали наличие на наемно правоотношение. След приключването на посоченото съдебно
производство са опитвали многократно да се разберат с ответницата доброволно, но същата
отказвала да проведе нормален разговор с тях. Сочат, че са лишени както от възможността
да ползват собствения им имот, така и да събират граждански плодове от него.
В срока за отговор по чл.131 от ГПК, ответницата депозира отговор със становище за
неоснователност на предявените искове. Оспорва достоверността на изложените в исковата
молба факти и обстоятелства. Твърди, че М. П. е закупил с предварителен договор
неоградено място в м-ст „С.", в което има нестабилна и негодна за ползване дървена барака
с площ около 20 кв.м.. През периода от 2007г. до 2010г. са осъществили в имота
строителство на къща, с изцяло нейни средства в размер на около 100000 лв., набавени от
продажба на нейни имоти. М. не разполагал със средства и разчитал само и единствено на
парите, които тя му давала, за да организира строителството. През м. май 2010г. двамата с
М. се нанасят да живеят там. В последствие, тъй като къщата е построена незаконно, през
2011г. започват да узаконяват къщата и изваждат всички необходими документи - скици,
кадастрално заснемане на имота, удостоверение за търпимост. Къщата, която заедно с М.
построяват е нова двуетажна сграда със застроена площ от 165 кв.м. Договорката им със М.
е след приключване на узаконяването, той да й прехвърли цялата къща. Това обаче не се
осъществява,тъй като той почива внезапно на 13.12.2011г., докато подготвят документи за
прехвърлянето на имота.
Ответницата излага, че от 2010г. до настоящия момент живее в къщата, която винаги
е считала за своя, с оглед на вложените в нея пари. Твърди, че къщата е построена с нейни
пари е известен факт на ищците още преди смъртта на баща им. С ищцата Д. М. П. се
виждат и запознават на погребението на М., тъй като баща й не е поддържал връзка с нея.
Няколко пъти след погребението Десислава я посещавала и поддържали нормална
комуникация. Дори тя я успокоявала, че не оспорва участието й в строителството и никой
няма да я изгони от имота и въобще да не се притеснява за това. С Т. П. се е виждала
няколко пъти преди да почине М., тъй като той е ходил при тях. На два пъти е във видимо
неадекватно състояние, тъй като същия употребява наркотични вещества. Дори в един от
случаите, когато отива ги заплашва, че ще ги убие. Поради заплахите, които Т. им отправя,
баща му М. му забранява да ги посещава и да ги притеснява. След заведеното дело от тяхна
страна през 2013г., по което съдът отхвърля предявения от тях иск, не е комуникирала с тях.
Не са се опитвали да осъществят какъвто и да било контакт с нея и да се разберат като зрели
хора.
С обжалваното решение предявените искове са уважени изцяло.
Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е
действително, произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е
надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.
3
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ
ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на
събраните доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
С решение №540 от 27.02.2009г., постановено по гр. дело №7830/2007год. на ВРС е
обявен на основание чл.19, ал.З от ЗЗД за окончателен, сключеният на 10.09.2003г.
предварителен договор за покупко-продажба, по силата на който продавачите са се
задължили да прехвърлят в полза на М.И.П., в качеството на купувач, собствеността върху
недвижим имот, находящ се в град Варна, местността „С.", представляващ лозе с площ от
955,16 кв.м., ведно с построената в него сграда с площ от 19.30кв.м., съставляващ имот с пл.
№1811 по КП от 1983год. срещу продажна цена от 3000 евро, платена изцяло от купувача на
продавачите.
Съгласно удостоверение за търпимост № 18/02.11.2011г., издадено от архитекта на
Община Варна, във връзка със заявление с вх.№АГ-04-94.М/1/06.10.2011г. от М.И.П.,
собственик на поземлен имот №498 по плана на СО „С." град Варна, съгласно решение
вписано под №127, том IV, вх.рег.№ 11608/2758 от 19.06.2009г. след направена справка по
документи и замерване на място е установено, че едноетажна жилищна сграда с
полуподземен етаж и тавански етаж с надзид до 1.50м. със застроена площ 55кв.м. и
разгъната застроена площ 165кв.м. е изградена в горепосочения имот през 1986г., преди
07.04.1987год., съгласно нотариално заверена декларация на 05.10.2011год. от М.И.П..
Строежът съответства на разпоредбите, правилата и нормативите на Закона за устройство на
територията и са налице условията за приложимост на параграф 16,ал.1 от ЗУТ. Строежът
не подлежи на премахване и забрана за ползване и може да бъде предмет на прехвърлителни
сделки.
От удостоверение, издадено от Община Варна, район М., се установява, че М.И.П. е
починал на 13.12.2011г. и е оставил за законни наследници децата си Д. М. П. и Т. М. П..
Приобщена по делото е нотариална покана от ищците, с която ответницата е поканена
да освободи имота и предаде ключовете от същия.
С решение №2577/28.05.2013г. на ВРС по гр.дело №17876/2012г. е отхвърлен
предявеният от Д. М. П. и Т. М. П. против Ф. Г. К. иск за опразване и връщане на наети от
ответницата недвижими имоти, находящи се в гр. Варна, район М. , СО „С.",
представляващи поземлен имот с идентификатор 10135.3505.498 с площ от 955кв.м. и
изградената в същия имот двуетажна нова сграда с идентификатор 10135.3505.498.2, на
основание чл.233 от ЗЗД.
Приобщена към доказателствата по делото е разписка от 09.11.2006г., с която М.И.П.
е удостоверил, че е получил от Ф. Г. К. и С. Г. Г., сумата от 20 000лв. евро. В разписката е
вписано, че се задължава да използва парите единствено за строеж на къща в мястото си в м.
Съзлица и да върне заема в срок от пет години.
Приет по делото е нот.акт №121, том V, рег.№5620, дело 775/2006г., видно от който
на 24.10.2006г. Ф. Г. К., С. Г. Г. и Л. С.ова Г., чрез пълномощник М.И.П. продават на А.М.Г.
и П. Г. Г. недвижим имот за сумата от 9 279лв. Приобщено към доказателствата по делото е
нареждане за превод във валута с наредител А.М.Г. и получател М.И.П. за сумата от 25000
евро.
Приета по делото е нотариална покана от ответницата и С. Г. Г. до ищците за
връщане на 20000 евро, представляваща заета сума на техния наследодател.
4
Съгласно НА № 175, т.II от 29.11.2005г. по иписа на нотариус К.К., Ф. Г. К. и К. И. К.
продават на М. И.а П. недвижим имот за сумата от 21101,60 лв., който имот впоследствие
М.И.П. продава на Г. И. Г.ев за сумата от 32000 евро.
От заключението на ВЛ по СТЕ, което съдът цени като обективно и компетентно
дадено се установява, наема за обект: ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор
10135.3505.498.2, изградена в имот с идентификатор 10135.3505.498, местност „С.", община
Варна, за периода от 11.12.2013г. до 11.12.2018г. е в размер на 4 632 лв.
За установяване възражението на ответницата, че е придобила имота по давност са
ангажирани гласни доказателства, чрез показанията на свидетели Иван Бончев Близнаков -
свако на ищците и без дела със страните и А.Б.Р. - без родство и дела със страните.
Св. Близнаков излага, че познава М.И.П. от 1983г., когато сключва брак със сестра му.
Познава ответницата Ф. Г., след като М. се развежда и заживява с Ф. на семейни начала.
Първа в нейно жилище, а след това купили мястото в местността „С.“, където построяват
вила. М. починал внезапно от инфаркт. Предполага, че са закупили мястото с парите от
продажбата на апартамента на Ф., тъй като М. нямал доходи, бил военен пенсионер. Той е
получил пари за уравнение от бившата си съпруга, но свидетелят не знае дали ги е дал или
не за мястото, не знае и колко пари е получил от бившата си съпруга. Ищците не са се
виждали с баща си повече от 10 години, преди да почине. Откакто купуват мястото, до
смъртта на М., Ф. живеела в този имот. След неговата смърт и до настоящия момент тя
продължавала да живее там, тъй като няма друг имот. От Ф. знае, че децата на М. са ходили
в имота и са продавали имущество. М. имал цех на мястото, остъклявал тераси, врати и
печелил от това, отделно имал пенсия от военните. До 2018г. не чувал ищците да имат
претенции към имота. Не знае ищците да са водили друго дело срещу ответницата.
Св. Р. познава М. и Ф. от 2005г.-2006г., били семейни приятели, тъй като неговите
тъст и тъща живели срещу тях в местността „С.“. Многократно ставало дума, че това място
е закупено с парите на Ф., които е придобила от продажба на имоти - място на „Ален мак“ и
апартамент в града. В периода около 2005 - 2006г. Ф. и М. закупили процесния имот, а
около 2007г. къщата била на груб строеж. В момента сградата е незавършена, има построен
гараж, който в последствие поради някакви причини събарят. М. имал проблем с алкохола и
хазарта. Докато имал гараж, М. работел в него. Знае, че след смъртта на М. имало някаква
уговорка с неговите наследници, които знаели, че Ф. е дала парите и да я оставят да живее
там. Никога не ги е виждал да идват при баща си.
За опровергаване на обстоятелствата за придобиване на имота по давност в полза на
ищцовата страна са ангажирани гласни доказателства, чрез показанията на св. В.Д.К. - без
родство и дела със страните и Н.Й.Д. - майка на ищците и без дела със страните.
Св. В.Д.К. се установява следното: Познава М. от 1986г., съседи са от кв.М., живеят
един над друг и са семейни приятели. Загубва му следите, след като М. излиза в пенсия през
1999г. Не се били виждали 4-5 години, срещат се и му казва, че си купил място и си строи
къща. Свидетелят отишъл на мястото и там се запознал с Ф.. М. оставил семейното жилище
на бившата му съпруга и на децата. Не знае с какви средства с Ф. са купили имота. М. бил
много добър железар и имал работилница. Не е имал проблеми с алкохола. През този период
Ф. не е работила. Преди смъртта на М. кметството събаря покрива на гаража по жалба на
съседите, че бил незаконен. След това се събират и М. се похвалил, че е теглил заем и е
узаконил къщата. След смъртта му не е ходил в имота.
Св. Н.Й.Д. заявява, че с М. се разделят в края на 2003г., а през 2004г. разделят
имуществото. Виждала е Ф. някъде от около три години и нещо след развода, но се е
запознала с нея на смъртта на М.. Когато се срещнали, М. й се похвалил, че е капарирал
имот и след като взема парите от частта си от семейното жилище, че ще го изплати.От
семейното жилище М. взел около 9000 евро. Към него момент е пенсионер и пенсията му не
5
била голяма - около 200 лв. М. завел свидетелката да й покаже имота, имало само дървена
барачка и той имал намерение да построи къща. Синът им ходил по – често при баща си и от
него знае, когато е започнал строежа на къщата. Не знае с какви средства е строена къщата.
Децата й поддържали нормални отношения с Ф., докато тя не проявила претенции към
къщата.
Гореизложената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:
По въззивна жалба вх. № 6812/27.01.2020г.
Основателното провеждане на ревандикационния иск е обусловено от установяване
по пътя на пълното и главно доказване на елементите от фактическия състав на
приложимата разпоредба на чл. 108 от ЗС, а именно: право на собственост на ищеца,
придобито на твърдяното основание, упражнявана фактическа власт от ответника върху
спорния имот с намерение за своене, както и липса на правно основание за това. Наведените
твърдения за това, че ищците са съсобственици на имота, който се владее без правно
основание от ответника, обуславят извод за допустимост на предявения осъдителен иск за
собственост.
В хода на първоинстанционното производство ищците, сега въззиваеми, са
ангажирали убедителни доказателства в подкрепа на релевираните от тях твърдения за
собственост върху процесния имот, въз основа на наследствено правоприемство от техния
баща, М.И.П., починал на 13.12.2011г.
Между страните липсва спор, че към датата на приключване на съдебното дирене
процесният недвижим имот се владее от въззивницата.
Спорът пред въззивната инстанция е съсредоточен върху третата предпоставка за
основателността на ревандикационнния иск, а именно налице ли е правно основание за
въззивницата да владее процесния недвижим имот. Последнаната се позовава на изтекла в
нейна полза придобивна давност.
Основание за придобиване на правото на собственост по чл. 79, ал. 1 от ЗС е
изтичането на 10-годишен срок на необезпокоявано, трайно и явно владение на имота. По
делото е безспорно установено, че М. П. е придобил правото на собственост върху
процесния имот по силата на влязло в законна сила през 2009г. съдебно решение, с което е
обявен за окончателен предварителен договор за продажба на имота. Между страните
липсва спор, че през периода от 2007г. до 2010г. в имота е изградена нова сграда, която е
узаконена с удостоверение за търпимост през 2011г. и по силата на приращението също е
станала собственост на наследодателя на въззиваемите. По твърдения на въззивницата,
изложени в отговора на исковата молба, М. и тя са заживели в новата къща през м. май
2010г., като от този момент тя е считала къщата за нейна, с оглед вложените в нея средства.
Тези твърдения остават недоказани, доколкото от събраните по делото доказателства не се
установява въззивницата да е отблъснала владението на М. П. до неговата смърт и да е
започнала да свои имота. Едва през 2012г. въззивницата е отказала на въззиваемите да
напусне имота и е демонстрирала намерението си да владее за себе си процесния имот.
Посочената установеност налага еднозначен извод за липса на осъществен фактически
състав на разпоредбата на чл.79, ал.1 от ЗС, доколкото не е изминал период от десет години,
през който въззивницата да е владяла имота необезпокоявано, трайно и явно по отношение
на собствениците му. Въззивницата не може да се легитимира като собственик на имота на
твърдяното придобивно основание, следователно и не разполага с правно основание да
владее имота. Доказаността на фактическия състав на чл.108 от ЗС обуславя извод за
неговата основателност.
6
По отношение на иска с правно основание чл.59 от ЗЗД, във въззивната жалба
липсват конкретни оплаквания, което дава основание за квалифицирането на жалбата, в тази
част, като бланкетна.
И след като не се установи нарушение на императивни материалноправни
разпоредби, за които съгласно ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
въззивният съд следи дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване, се налага извод за правилност на обжалвания съдебен акт и в тази му част, към
чиито фактически и правни изводи съдът препраща, на основание чл.272 ГПК.
Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.
На осн. чл.78, ал.3 от ГПК и предвид изхода на въззивното обжалване, въззивницата
следва да заплати на въззиваемите направените от разноски пред въззивната инстанция в
размер на 1800 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
По въззивна жалба вх. № 32596/01.06.2020г.:
Предмет на жалбата е решение № 1873 от 29.04.2020г., постановено по гр.дело №
18636/2018г. на Районен съд – Варна, 16-ти състав, с което е допълнено решение № 5698 от
12.12.2019г. по същото дело, като във втория диспозитив,относно претенцията по чл.59 от
ЗЗД, след осъдителния диспозитив и преди посоченото правно основание е присъдена
законна лихва върху вземането, считано от датата на депозиране исковата молба в съда –
11.12.2018год. до окончателното изплащане на вземането, на осн. чл.250 от ГПК.
Частната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 275, ал.1 от ГПК и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
Единственото оплакване във въззивната жалба е, че ищецът не е формулирал редовно
искането си за присъждане на законна лихва, което се преценя от въззивния състав като
неоснователно. В исковата молба е въззиваемите са отправили искане да се осъди
въззиваемата да им заплати сума в размер на 4800 лв., представляваща обезщетение да
лишаване от право на ползване за посочен период, ведно със законната лихва върху сумата
от датата на исоквата молба - 11.12.2018г. до окончателното й изплащане.
Първоинстанционният съд не е изложил мотиви по това искане, както и диспозитив, поради
което е налице непроизнасяне по искането. Като е отстранил пропускът си, по искане на
първоначалните ищци, по реда на чл.250 от ГПК, районният съд е постановил
законосъобразен и правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Воден от горното, съставът на Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 5698 от 12.12.2019г., постановено по гр.дело
№ 18636/2018г. на Районен съд – Варна, 16-ти състав, с което е прието за установено в
отношенията между Д. М. П., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ж.к. „В. В." бл. 403, вх. 14,
ет. 6, ап. 16 и Т. М. П., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ж.к. „В. В." бл. 403, вх. 14, ет. 6,
ап. 16, от една страна и Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, с.о. „С." 498 от друга
страна, че ищците Д. М. П., ЕГН ********** и Т. М. П., ЕГН **********, са собственици на
недвижим имот, находящ се в гр. Варна, местност „С.", представляващ лозе с площ от 955,16
7
кв.м., ведно с построената в него сграда с площ 19,30 кв.м., съставляващ имот с пл. № 1811
по КП от 1983, при граници: дере и имоти с пл. № № 1809,1808, 1809,1803,1805, а по
кадастрална карта и регистри, одобрени със Заповед РД-18-64/16.05.2008 г. поземлен имот с
идентификатор 10135.3505,498, с адрес: гр. Варна, с.о. „С." № 498, с площ по скица 955
кв.м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване -
ниско застрояване (до 10 м.), както и на построената в имота едноетажна жилищна сграда с
полуподземен етаж и тавански етаж с надзид до 1,50 м. със застроена площ 55,0 кв.м. и
разгъната застроена площ 165,0 кв.м., съгласно Удостоверение за търпимост
№18/02.11.2011г. с идентификатор 10135.3505.498.2 по кадастрална карта и регистри, и
ОСЪЖДА ответницата Ф. Г. Г., ЕГН ********** да предаде на ищците владението на
горепосочения имот, на основание чл.108 от ЗС, както и въззивницата е осъдена да заплати
на Д. М. П., ЕГН ********** и Т. М. П., ЕГН ********** сумата 4 632 лв., представляваща
обезщетение за лишаване от ползването на собствения им недвижим имот за времето от
11.12.2013 г. - 11.12.2018 г., на основание чл.59 от ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1873 от 29.04.2020г., постановено по гр.дело №
18636/2018г. на Районен съд – Варна, 16-ти състав, с което е допълнено решение № 5698 от
12.12.2019г. по същото дело, като във втория диспозитив, относно претенцията по чл.59 от
ЗЗД, след осъдителния диспозитив и преди посоченото правно основание е присъдена
законна лихва върху вземането, считано от датата на депозиране исковата молба в съда –
11.12.2018г. до окончателното изплащане на вземането, на осн. чл.250 от ГПК.
ОСЪЖДА Ф. Г. Г., ЕГН ********** от гр. Варна, с.о. „С." 498 да заплати на Д. М.
П., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ж.к. „В. В." бл. 403, вх. 14, ет. 6, ап. 16 и Т. М. П.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ж.к. „В. В." бл. 403, вх. 14, ет. 6, ап. 16 сумата от 1800
лв. /хиляда и осемстотин лева/, представляваща направените съдебно деловодни разноски
пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8