№ 13844
гр. София, 11.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20221110151403 по описа за 2022 година
Н. К. Я. е предявила срещу /ФИРМА/, установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за установяване съществуването на вземания на ищеца
спрямо ответника за сумата от 111,00 лв., представляваща платена без основание сума в
полза на ответника по нищожен Договор за потребителски кредит № 561358/24.08.2021г.,
сключен между страните, ведно със законната лихва от 01.06.2022 г. до изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
24.06.2022 г. по ч.гр.д.№ 29196/2022г. на СРС, 45 състав.
Ищецът твърди, че между страните възникнало облигационно правоотношение по договор
за потребителски кредит № 561358/24.08.2021г., по силата на което му била отпусната
сумата от 1000 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40.05 % и размер на
годишния процент на разходите от 49,63 %, като ответникът се задължил да върне
предоставената му сума при разсрочени периодични вноски. Поддържа, че между страните
било уговорено, че следва в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума да
представи обезпечение, а при неизпълнение на задължението ще дължи неустойка. Твърди
се, че предвид неизпълнението, му била начислена неустойка в размер на сумата от 808,85
лв., която му била начислена въз основа на нищожни и неравноправни клаузи за лихва и за
договорно обезпечение. Посочва, че договорът бил нищожен и на основание чл. 10, ал. 1 вр.
с чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, не бил написан на
ясен и разбираем начин, било нарушено изискването всички елементи на договора да се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра
– по един за всяка от страните по договора. В условията на евентуалност и/или
алтернативност оспорва начисления лихвен процент, като твърди, че последният
неправомерно завишен и в противоречие с добрите нрави. Посочва, че в процесния договор
1
липсвала ясно разписана методика на формиране на референтния лихвен процент по
кредита, което съставлявало нарушение на чл. 11, ал. 1, т.9а ЗПК. Поддържа, че процесният
договор не съдържа и лихвен процент, в противоречие с установеното в чл. 11, ал. 1, т.6
ЗПК. Сочи, че липсва погасителен план, което също съставлявало основание за
недействителност. В нарушение на императивните правила, в договора за потребителски
кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните
данни, които са послужили за неговото изчисляване. С оглед изложеното се поддържа, че за
ищеца е било налице единствено задължение да върне на ответника предоставената от него
сума в размер на 1000 лева, а с надплатената над този размер сума от 111,00 лева ответното
дружество се е обогатило, тъй като процесната сума му е заплатена без основание.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника /ФИРМА/, в
който той не оспорва, че между страните е сключен процесния договор за заем. Признава, че
клаузата за неустойка, уговорена в процесния договор е нищожна като счита, че ищецът
дължи остатъчните суми за погасяване на главница и лихва. Оспорва предявения иск като
неоснователен. Излагат се доводи, че нищожността на отделни части на договора не влече
нищожност на целия договор. Сочи се, че в договора бил изрично посочен размерът на ГПР,
който бил ясно и точно определен на база компонентите, заложени в Приложение № 1 от
ЗПК и съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ЗПК. Посочва, че клаузата за договорна лихва
не можело да се определи като неравноправна, тъй като не е уговорена индивидуално и
същевременно е ясна и разбираема – бил определен фиксиран лихвен процент в размер на
40,05%, който не подлежал на промяна. Поддържа, че средният потребител, който е разумен,
наблюдателен, сравнително добре информиран и предпазлив не би изпаднал в заблуждение
и би взел информирано решение при сключването на договора. Посочва още, че страните
нямали възможност да уговарят начин на определяне на ГПР и в този смисъл не бил
нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не били нарушени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20, тъй
като посочването на лихвен процент на ден било приложимо само за договорите с
променлив лихвен процент, а за правото на отказ от договора потребителят бил запознат с
общите условия.
Ищецът, редовно призован в открито съдебно заседание, представлява се от адв. Димитрова,
която поддържа исковата молба и моли за уважаване на иска.
Ответникът, редовно призован в открито съдебно заседание, не изпраща представител.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото писмени и гласни
доказателства на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК, и по свое вътрешно убеждение, съгласно
чл. 12 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове намират своето правно основание в нормите на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 146, ал. 2, вр. чл. 143 от З., иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 от ЗЗД, като
съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, в тежест на
ищеца бе да докаже, правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в размер на
111,00 лв. без да е имало основание за извършване на престацията /поради недействителност
2
на процесния договор или уговорената между страните клауза за неустойка/.
Исковите претенции са допустими, като предявени от надлежна страна в полза на която е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, в срока по чл.
415 от ГПК и при подадено в срока по чл. 414, ал.1 от ГПК възражение от ответника.
Не е спорно между страните, а и от представения Договор за паричен заем №
561358/24.08.2021 г. се установява, че /ФИРМА/, в качеството си на заемодател, се е
задължил да предостави в заем на Н. К. Я., в качеството й на заемател, сумата от 1000,00
лева, при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 % и размер на годишния процент на
разходите от 49,63 %. Видно от приложение 1 към договора, а именно - погасителен
план към Договор за кредит № 561358, дължимите суми следва да бъдат върнати на 16
вноски с падежи в периода 07.09.2021 г. – 05.04.2022 г. В чл. 3.9 от договора е уговорено, че
същият е обезпечен с поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора
при непредоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 808,85 лева,
като съгласно чл. 11, ал. 2 от договора, неустойката се заплаща разсрочено съгласно
погасителния план. Не се спори, че уговорената в заем сума е получена от ищцата, а именно
1000,00 лева. Не се спори и че ищцата е възстановила по този договор 1111,00 лева.
Последното се установява и от приложените към делото 7 бр. разходни касови ордери,
съгласно които ищцата е внесла различни суми по процесния договор за кредит, без да е
отбелязана разбивката на всяка една сума по пера.
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит №
561358/24.08.2021г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристиките на
потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. В отношенията им са приложими всички правни норми,
установяващи специална защита на потребителите.Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3
ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи
в договор, сключен с потребител. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
На първо място, настоящият състав счита, че процесният договор е действителен. Съдът
намира, че при сключване на договора е спазена изискуемата се от чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена
форма на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора се представят в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните. На следващо място, съдържанието на
договора също отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 1-11 ЗПК - съдържа дата и място
на сключването, вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на
договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер на ГЛП, размер на
ГПР, информация относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. В настоящия случай погасителният план, е приложение към
процесния договор (наименован - приложение 1 към Договор за кредит № 561358), в който
са посочени погасителните вноски по брой, размер и падеж, а тъй като договорът е сключен
3
при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора и за всички вземания по него,
изискването за посочване последователността на разпределението на вноските е
неприложимо. С оглед изложеното не е налице поддържаното в исковата молба нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Що се отнася до изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, съдът
намира същите за спазени, тъй като в чл. 9, т. 4 от договора е предвидено право на заемателя
да бъде снабден с всички предвидени документи, в които се отразява обслужването на
кредита. Видно от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Съдът, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент към момента
на възникване на правоотношението по договора за кредит, увеличен с 10 процентни пункта,
намира че определеният размер на годишния процент на разходите от 49, 63 % е съобразен с
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съдът счита, че възражението на ищцата, въведено в условията на евентуалност, а именно,
че начисленият лихвен процент е неправомерно заавишен и в противоречие с добрите
нрави, за неоснователно. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора следва на ясен и
разбираем език да е посочен лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички приложими лихвени проценти. В разглеждания договор за
потребителски кредит е посочен фиксиран размер на годишната договорна лихва – 40,05 %.
Доколкото този размер е фиксиран не е необходимо посочването на периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент. Нещо повече, в погасителния план е посочен
размера на лихвата и сумата, която трябва да се върне от заемателя. По делото не се твърди
и установява годишната лихва да е различна от тази, която е уговорена в процесния договор
и погасителния план. Ето защо за ищцата е налице яснота относно финансовата тежест,
която поема чрез сключването на оспорения договор за заем, като е обезпечена
възможността да извърши обоснована преценка относно общия размер на задължението,
което произтича от договора за заем. Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД заемателят по договор за
заем дължи на заемодателя възнаградителна лихва, в случай че такава е уговорена. Към
момента на сключване на процесния договор в действащото законодателство не е
предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва по договорите за заем.
При уговарянето на същата страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл.
9 ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то
не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречащи на
добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния
вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата,
използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския
и търговския оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва
представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за заемодателя за
4
това, че той е предоставил ползването на парична сума. Възнаградителната лихва
представлява граждански плод и уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да
компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от съответната парична сума,
предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка
на насрещната страна по договора за заем. Преценката дали дадена клауза е нищожна
поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и
като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В разглеждания случай
уговореният лихвен процент е в рамките на пределите, установени в чл. 19, ал. 4 ЗПК – до
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България (50 %). Същият
е обвързан от разходите, които финансовата институция прави, с риска, който носи, както и
с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Преценката относно
валидността на уговорения лихвен процент е обвързана с краткия срок на сключения
договор – от 07.09.2021 г. до 05.04.2022 г., в рамките на който заетата сума следва да бъде
върната. Също така се касае за поначало необезпечен кредит. При тези съображения
настоящия състав намира, че уговореният размер на възнаградителната лихва не
противоречи на добрите нрави.
На трето място, съдът намира, че възражението на ищцата за нищожност на предвидената
неустойка е основателно. Наистина, в процесния договор се съдържат клаузи, установяващи
допълнителни задължения за заемополучателя за заплащане на неустойка, поради
неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, които
задължения представляват допълнително установено възнаграждение за заемодателя. Съдът
намира, че в случая клаузата за неустойка по чл. 11, ал. 1 от договора е нищожна. Оценката
на платежоспособността на кандидат заемателя е на риск и отговорност на заемодателя.
Това следва от нормата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, според която преди сключване на договор за
кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно
информация, в т. ч. информация, получена от потребителя и ако е необходимо извършва
справка в ЦКР или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за
кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на
съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по
недопустим начин на заемополучателя/потребител. Логиката на законодателя е кредиторът
да провери платежоспособността на длъжника и ако има съмнение в нея, да поиска
обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Същевременно размерът на
неустойката, която кредитополучателят се задължава да заплати при непредставяне в срок
на обезпечение, отговарящо на изискванията, е необосновано висок, като се равнява почти
на размера на главницата. Ето защо съдът намира, че в случая е налице специфичното
основание за неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и общите предпоставки за
неравноправност на клауза в потребителски договор съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП – клауза във
вреда на потребителя /т.е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя/,
5
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, което е в ущърб на
потребителя, и накърнено изискване за добросъвестност. На следващо място, съдът намира,
че т. нар. „неустойка“ в действителност представлява скрита възнаградителна лихва. В тази
връзка съдът съобрази, че нейното начисляване фактически е започнало още от момента на
сключване на договора, което е видно от приложение 1 към договора, а именно -
погасителен план към Договор за кредит № 561358, е бил уговорен и размерът на вноската с
неустойка. Освен изложеното, обстоятелството, че в договора е предвидено разсрочването
на „неустойката“, също води до обоснован извод, че изначално кредиторът е имал
оправданото очакване, че такава „неустойка“ ще бъде дължима от потребителя, защото той
няма да може да изпълни поставените към него изисквания, и кредиторът ще се
облагодетелства, като получи т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява
негова сигурна печалба по отпуснатия кредит. По този начин тази неустойка се превръща в
инструмент не за обезщетяване, а за обогатяване на кредитора, тъй като за длъжника
възниква задължение за заплащане на допълнителни суми към него. Не може да се приеме,
че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на
длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора,
който, изпълнявайки чл. 16 ЗПК, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне
кредита, или го отпусне при достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С
въвеждането на процесната клауза от договора фактически се създава допълнително
обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на
чл. 33, ал. 1 ЗПК, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител кредиторът има право
да получи само лихва върху неплатената част от задължението. Налице е както
противоречие с нормите на закона, така и въведен с договора механизъм за неговото
заобикаляне, поради което клаузата за неустойка по чл. 6.2 от договора е нищожна поради
нейната неравноправност и неустойка не се дължи на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Следва
да се обърне внимание, че недействителността на клаузата за неустойка не влече след себе
си нищожност на целия договор.
Ищцата обаче не доказа с платеното от нея по кредита в размер на 1111,00 лева, какво точно
от посочените в договора задължения по него се погасява (главница, лихва, и неустойки), за
да може съдът да прецени дали тази надплатена сума от 111,00 лева, които се претендират,
са платени като неустойка или на друго основание. В този смисъл не се ангажираха
доказателства, въпреки изричните указания на съда в тази насока, въз основа на които съдът
да прецени какъв е характера на тези платени към ответника задължения и евентуално при
изложените мотиви за събирането им при начална липса на основание под формата на
неустойка да бъдат отсъдени за връщане обратно на кредитополучателя. Със същите
съображения за недоказаност вида на платените над 1000,00 лева суми от 111,00 лева на
основание събрани лихви в противоречие с добрите нрави съдът намира, че и това
основание за връщане на търсената сума е недоказано. Недоказано като основание за
връщане на сумата от 111,00 лева като платена при недействителен договор, сключен при
противоречие с нормата на чл.11, ал.1, т.,6 от ЗПК отново при съображения, че ищцата не
доказа характера на претенцията си и дали е събрана като неустойка, дали е платена като
6
лихва по кредита, дали е платена като част от главницата, което дава основание на съда да
приеме, че исковата претенция за установяване на вземане в полза на ищцата за платена без
основание в полза на ответника сума е недоказана и следва да бъде отхвърлена.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски се поражда в
полза на ответника. Същият претендира юрисконсултско възнаграждение – 100 лв.
(определено от съда в минимален размер съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25
Наредба за заплащане на правната помощ, при съобразяване липсата на фактическа и правна
сложност на делото).
Мотивиран от горното Софийски районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. К. Я., ЕГН ********** със съдебен адрес /АДРЕС/
чрез адв. М. Л. Л. срещу /ФИРМА/, с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
/АДРЕС/, положителен установителен иск с правно основание по чл.422 ГПК, вр. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, за установяване на вземане в полза на ищеца в размер на 111,00 лв.,
представляваща платена без основание сума в полза на ответника по нищожен Договор за
потребителски кредит № 561358/24.08.2021г., сключен между страните, ведно със законната
лихва от 01.06.2022 г. до изплащане на вземането, и за която сума е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, в производството по ч.гр.д. №
29196/2022г. по описа на СРС, 45-ти състав..
ОСЪЖДА Н. К. Я., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на /ФИРМА/, с ЕИК
**********, сумата в размер на 100 лв., деловодни разноски на основание чл. 78, ал.3 от
ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от съобщението до страните за неговото постановяване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7