Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 31.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав,
в публично заседание на дванадесети март две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Жаклин Арнаудова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 789 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД от „Теленор България” ЕАД срещу Ж.Х.Г. за признаване за
установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 244,42 лв.,
представляваща договорна неустойка за прекратяване на договори за мобилни
услуги от 02.05.2018 г. и 26.06.2018 г. за телефонни номера +359********* и
+359*********, за която сума е издадена Заповед № 221 от 11.09.2020 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 525/2020 г. по
описа на РС Свиленград.
Ищецът твърди,
че с ответника Ж.Х.Г. сключил договори за мобилни услуги от 02.05.2018 г. и от
26.06.2018 г., съгласно които на клиента били предоставени следните телефонни
номера: +359********* и +359*********. При възползване от преференциалните
условия на мобилния оператор абонатът взел на лизинг мобилно устройство HUAWEI
MediaPad T2 7 4G. Посочено е, че описаното мобилно устройство било предоставено
за ползване на ответника с отстъпка от стандартната цена съгласно т. 7 от
договора за мобилни услуги. Уточнено е, че отстъпката от стандартната цена на
мобилното устройство била в размер на 231,39 лв. Поддържа се, че ответникът не
изпълнил задълженията си по тези договори да заплати дължимите месечни
абонаменти за периода 05.09.2018 г. – 04.12.2018 г. на обща стойност 214,17 лв.
Поради неплащане на задълженията на абоната били прекратени едностранно
договорите за ползваните услуги на основание чл. 75, вр. чл. 19б от ОУ.
Посочено е, че съгласно постигната спогодба между ищеца и Комисията за защита
на потребителите неустойката, дължима на основание т. 11 от договора при
предсрочното му прекратяване, била в размер на не повече от три стандартни
месечни абонаментни такси с добавени част от стойността на ползваните отстъпки
от потребителя до изтичане срока на договора. Предвид изложеното претендира неустойка
за прекратяването на всички договори в общ размер на 244,42 лв., от която 99,93
лв., представляваща три стандартни месечни абонамента, дължими по двата
договора, и 144,48 лв., съставляваща разликата между стандартната цена на
мобилното устройство без отстъпка и преференциалната цена, за която е сключен
договорът за лизинг. Тъй като длъжникът не погасил задължението си, ищецът
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за
претендираните суми. Въз основа на заявлението било образувано ч. гр. д. №
525/2020 г. по описа на РС Свиленград и била издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК за горепосочените суми. С оглед обстоятелството, че заповедта била
връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, ищецът е предявил установителен
иск за вземането си. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният иск.
В срока по чл.
131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника Ж.Х.Г..
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
От приложеното
ч. гр. д. № 525/2020 г. по описа на РС Свиленград се установява, че в полза на
ищеца е издадена Заповед № 221/11.09.2020 г. за изпълнение на парично вземане
по чл. 410 ГПК против ответника за следните суми: 244,42 лв., представляваща неустойка
за предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги от 02.05.2018 г. и
26.06.2018 г., 25 лв. – платена държавна такса и 120 лв. за адвокатско възнаграждение.
Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради
което в изпълнение на указанията на съда на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК
ищецът е предявил иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на
вземането си в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.
От събраните по
делото доказателства се изяснява, че между страните са сключени договори №
*********/02.05.2018 г. и № *********/26.06.2018 г., по силата на които ищецът
се е задължил да предоставя на ответника мобилни услуги за телефонни номера +359*********
и +359********* съобразно условията на стандартен месечен абонамент. От своя
страна, ответникът е поел задължение да заплаща месечна абонаментна такса за
първия телефонен номер в размер на 20,99 лв., а за втория – в размер на 15,99
лв. Също така от наличните доказателства се установява, че между страните е
сключен договор за лизинг от 26.06.2018 г., съгласно който ищецът, в качеството
му на лизингодател, е предоставил на ответника, в качеството му на
лизингополучател, за временно и възмездно ползване мобилно устройство HUAWEI
MediaPad T2 7 4G срещу заплащане от страна лизингополучателя на обща лизингова
цена в размер на 89,51 лв. В договора за мобилни услуги № *********/26.06.2018
г. е записано е, че стандартната цена на устройството (в брой, без абонамент) е
320,90 лв., а отстъпката е на стойност 231,39 лв. В приложените договори за
мобилни услуги е посочено, че в случай на прекратяване на договора по вина или
инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на всички стандартни
месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на уговорения срок,
като максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер
на стандартните месечни абонаменти. В тази хипотеза в случаите, в които на
потребителя било предоставено устройство за ползване на услуги, той дължал и такава
част от разликата между стандартната цена на устройството (в брой, без
абонамент) съгласно ценова листа, действаща към момента на сключване на
договора, и заплатената от него при предоставянето му, каквато съответства на
оставащия срок на договора.
За ползваните от
абоната Ж.Х.Г. мобилни номера +359********* и +359********* ищецът е издал три
броя фактури на обща стойност 212,80 лв., както следва:
- фактура № **********/05.10.2018
г., с падеж на плащане 20.10.2018 г., за отчетен период от 05.09.2018 г. до
04.10.2018 г., за сумата от 110,95 лв., ведно с описание на вида на ползваните
далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този период са дължими и лизингови
вноски в размер на 2,99 лв.;
- фактура № **********/05.11.2018
г., с падеж на плащане 20.11.2018 г., за отчетен период от 05.10.2018 г. до
04.11.2018 г., за сумата от 66,88 лв., ведно с описание на вида на ползваните
далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този период са дължими и лизингови
вноски в размер на 2,99 лв.;
- фактура № **********/05.12.2018
г., с падеж на плащане 20.12.2018 г., за отчетен период от 05.11.2018 г. до
04.12.2018 г., за сумата от 34,97 лв., ведно с описание на вида на ползваните
далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този период са дължими и лизингови
вноски в размер на 2,99 лв.
При така
установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
По
своята правна същност неустойката съставлява акцесорно съглашение с предмет
задължението на неизправната страна по правната сделка да престира определена
(глобално или в процент) или определяема парична сума като обезщетение за
вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо
същите да бъдат доказвани. За да бъде уважена тази претенция, ищецът следва да
докаже, че е налице уговорка за заплащане на неустойка в договора за
далекосъобщителни услуги, както и че договорът е бил прекратен по вина на
ответника. В тази връзка съдът намира, че не е доказано осъществяването на
последната предпоставка, от което следва, че не е възникнало в полза на ищеца
правото да начислява претендираната неустойка. За да достигне до този извод,
съдът съобрази, че от събраните доказателства не се установява кога са били
прекратени договорните правоотношения с ответника и по какъв начин страната,
която е упражнила правото си да прекрати договора, е уведомила другата. Тук
следва да се отбележи, че надлежното упражняване на потестативното право на
разваляне е елемент от правопораждащия фактически състав на вземането за
неустойка, тъй като същата е уговорена именно за този етап от развитието на
облигационното правоотношение. В тази връзка не може да бъде споделено
становището на ищеца, че за прекратяването на договора не се изисква форма за
валидност и такава за доказване. Напротив, доколкото не е уговорено друго,
следва да се приеме, че надлежното упражняване на правото на разваляне се
подчинява на общите правила на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и писмените договори подлежат
на прекратяване с изявление в същата форма. Този извод не се опровергава от
клаузата на чл. 19б от ОУ на ищеца, която предвижда възможност за едностранно
прекратяване на договора от оператора при неизпълнение от страна на длъжника,
но не урежда хипотеза на автоматично прекратяване на договора без насрещната
страна да бъде уведомена за това. От това следва, че когато развалянето се
извършва извънсъдебно, прекратителното действие настъпва от момента на
получаване на предупреждение от длъжника и след изтичане на срока, а ако такъв
не е следвало да бъде даден, от момента на достигане на уведомлението до
длъжника (така Решение № 76 от 13.07.2017 г. по т. д. № 1037/2016 г. на ВКС, I т. о.). В случая по делото не се твърди, а и не се
доказва операторът да е отправял до абоната писмено предизвестие. Дори ищецът
да е изпращал кратки текстови съобщения до ответника за заплащане на дължимите
месечни суми това не може да замести изричното изявление за прекратяване на
договора. Видно от съдържанието на ОУ прекратяването и спирането на достъпа до
услугите са уредени отделно, поради което не може да се приеме, че
преустановяването на услугата от оператора е равнозначно на прекратяване на
облигационната връзка. В разглежданата хипотеза и исковата молба не може да послужи
като изявление за разваляне на договора, тъй като препис от нея е получен от
ответника едва след като е бил изтекъл срокът на договорите на 02.05.2020 г. и
26.06.2020 г. В тази връзка съдът намира за необходимо да изясни, че връчването
на длъжника на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК при условията на
чл. 47, ал. 5 ГПК не може да замести отправеното от кредитора уведомление за
разваляне на договора, тъй като тя представлява акт на съда, а не волеизявление
на изправната страна по договора. С оглед всичко изложено, съдът намира, че
ищецът не е установил, че е уведомил ответника за прекратяването на договорните
правоотношения преди датата на подаване на исковата молба, поради което липсва основание
за възникване на неустоечното вземане. Ето защо и вземайки предвид
представените от ищеца доказателства, съдът е приел, че не е налице
предпоставката на чл. 239, ал. 1, т. 2 ГПК за постановяване на неприсъствено
решение.
По
изложените по-горе съображения, че ищецът не е упражнил надлежно правото си да
прекрати договора за мобилни услуги преди да изтече срокът му, съдът намира, че
не е осъществен фактическият състав, пораждащ заплащането на начислената
неустойка, тъй като безспорно в случая става въпрос за неустойка, дължима при
разваляне на договора поради виновно неизпълнение от страна на длъжника (в тази
насока са и разясненията, съдържащи се в ТР № 7 от 13.11.2014 г. по тълк. д. №
7/2013 г. на ВКС, ОСГТК).
За
пълнота на изложението и тъй като съдът следи служебно за нищожност на договора
поради наличието на неравноправни клаузи, следва да се посочи, че неустоечната
клауза, предвиждаща, че обезщетението не може да надвишава трикратния размер на
стандартните месечни абонаменти, разгледана самостоятелно, не е неравноправна
на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, защото не задължава потребителя да
заплати необосновано висока неустойка. Сама по себе си и клаузата, уреждаща, че
при прекратяване на договора потребителят дължи разликата между цената на
предоставеното устройството без абонамент съгласно действащата към момента на сключване
на договора ценова листа и заплатената от потребителя цена в брой или общата
лизингова цена (съответстваща на оставащия срок на договора), също не е
неравноправна, ако ценовата листа на търговеца е съобразена с пазарната цена за
съответното устройство. Въпреки това, съдът намира, че кумулативното им
прилагане води до начисляване на значителни по размер суми, които не
съответстват на претърпените от търговеца вреди, поради което в крайна сметка
се стига до заплащане на необосновано висока неустойка по смисъла на чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗЗП. В тази връзка следва да се изтъкне, че с предвиждането за едно
и също неизпълнение на две различни и едновременно дължими санкции безспорно се
надхвърля обезпечителната и обезщетителна функция на неустойката
и се накърняват добрите нрави и справедливостта.
Отделно
от това, по отношение втория вид неустойка следва да се има предвид, че въпреки
че в договора е посочена стандартната цена на устройството, съдът не би могъл
да прецени дали твърдяната отстъпка от нея действително съставлява вреда за
ищеца. Съдът достигна до този извод, тъй като тази стандартна цена се определя
едностранно от оператора, без потребителят да има възможност да влияе върху
нея, поради което, за да се изясни дали изобщо той е пропуснал да реализира
по-голяма печалба от това устройство, е необходимо да се отчете и дали тя е
съобразена с пазарната. Ето защо, следва да се установи по безспорен начин, че
за ищеца е съществувала реална възможност с оглед действащите през този период
пазарни условия да получи посочената от него цена за процесната вещ, за да може
да се направи заключение, че в правната му сфера е настъпила вреда вследствие
на сключения с ответника договор. Поради това и доколкото се касае за
потребител, който няма специални знания в тази насока, задължително в тази
хипотеза следва да се установи дали действително съответната стока е
предоставена на преференциална цена. В противен случай би се стигнало до
неоснователно обогатяване на кредитора, което би създало значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Ето защо и поради
кумулативното предвиждане на две неустойки за неизпълнение на едно и също
задължение, съдът намира, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбите на чл. 146, ал. 1, вр. ал. 5 ЗЗП в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази
клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка в този размер.
Предвид
всичко изложено, съдът счита, че установителния иск за дължимостта на
неустойките в общ размер на 244,42 лв. по договорите за мобилни услуги от
02.05.2018 г. и 26.06.2018 г. следва да бъде отхвърлен.
Така
мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес
Парк София, сграда 6, срещу Ж.Х.Г., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ
адрес: ***, иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на Ж.Х.Г.,*** ЕАД сумата
от 244,42 лв., представляваща договорна неустойка за прекратяване на договори
за мобилни услуги № *********/02.05.2018 г. и № *********/26.06.2018 г. за
телефонни номера +359********* и +359*********, за която сума е издадена Заповед
№ 221 от 11.09.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 525/2020 г. по описа на РС Свиленград.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: