Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 09.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА
при
участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 956 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 439 ГПК от Т.Г.Т. срещу „К.И.И.Б.” ЕАД за признаване за
установено по отношение на ответника, че ищецът му не дължи следните суми:
1764,60 лв. – главница по договор за кредит за покупка на стоки или услуги №
CREX-01425424 от 15.02.2007 г., 401,37 лв. – възнаградителна
лихва за периода 30.08.2007 г. – 30.07.2008 г., 913,48 лв. – мораторна лихва за периода 28.09.2007 г. – 28.11.2011 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от 14.12.2011 г. до окончателното
изплащане на вземането, 161,59 лв. – съдебни разноски, и 889,48 лв. – разноски
по изпълнителното дело, за принудителното събиране на които е образувано изп. д. № 20188750400559 по описа на ЧСИ Захари Запрянов с
район на действие ОС Хасково въз основа на издаден изпълнителен лист от
09.01.2012 г. по ч. гр. д. № 910/2011 г. по описа на РС Свиленград.
В исковата молба се твърди, че по описа на ЧСИ Захари
Запрянов с район на действие ОС Хасково било образувано изп.
д. № 20188750400559 с длъжник Т.Г.Т. и взискател „К.И.И.Б.” ЕАД за принудително
събиране на горепосочените суми, за които е издаден изпълнителен лист от
09.01.2012 г. по ч. гр. д. № 910/2011 г. по описа на РС Свиленград. По
образуваното изпълнително дело, освен сумите по изпълнителния лист, се дължали
и 1216,04 лв. – законна лихва до 20.09.2018 г., и разноски в общ размер на
889,48 лв. Посочено е, че изпълнителният лист бил издаден в полза на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, като впоследствие вземането било прехвърлено
на ответника с договор за цесия от 15.05.2015 г. В тази връзка оспорва, че
цесията била породила действие спрямо него. Твърди, че по молба на
първоначалния взискател било образувано изп. д. №
20128750401401 по описа на ЧСИ Запрянов. Последното изпълнително действие по
това дело било извършено на 12.05.2014 г., а производството било прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Впоследствие било образувано настоящото
изпълнително дело. Предвид неизвършването на изпълнителни действия от
12.05.2014 г., намира, че всички задължения по изп.
дело били погасени поради изтекла погасителна давност. По тези съображения моли
да бъдат уважени предявените искове за установяване недължимостта
на процесните суми.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от ответника, в който изразява становище за неоснователност на
исковата претенция. Твърди, че вземанията му били прехвърлени от първоначалния
взискател „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД по силата на валиден договор за цесия,
за която ищецът бил изрично уведомен. Оспорва, че дължимите суми не били
погасени по давност. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените
искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните
и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното от фактическа страна:
На 09.01.2012 г. е издаден изпълнителен лист по ч. гр.
д. № 910/2011 г. по описа на РС Свиленград, с който е разпоредено ищецът да
заплати на кредитора „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД следните суми: 1764,60 лв. – главница,
ведно със законната лихва върху нея от 14.12.2011 г. до окончателното изплащане
на вземането, 401,37 лв. – възнаградителна лихва за
периода 30.08.2007 г. – 30.07.2008 г., 913,48 лв. – мораторна
лихва за периода 28.09.2007 г.– 28.11.2011 г., и 161,59 лв. – съдебни разноски.
Въз основа на издадения изпълнителен лист с молба от
03.10.2012 г. кредиторът „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД е поискал да
бъде образувано изпълнително дело за събиране на сумите, като на основание чл.
18 ЗЧСИ е възложил на ЧСИ Захари Запрянов с район на действие ОС Хасково да
определи начина на изпълнението. Образувано е изпълнително дело № 20128750401401,
като в хода му са извършени редица справки за имущественото състояние на
длъжника. Установява се, че на 17.10.2012 г. на длъжника е връчена покана за
доброволно изпълнение на сумите по издадения изпълнителен лист. ЧСИ е предприел
действия по принудително изпълнение, като на 16.10.2012 г. е наложил запор
върху вземане на ищеца, произтичащо от договор за наем. Не се е състоял
насроченият на 29.10.2012 г. от съдебният изпълнител опис на движими вещи, тъй
като длъжникът не е осигурил достъп. На 09.05.2014 г. ЧСИ е изпратил до РУ „СО”
– гр. Хасково запорно съобщение, връчено на 12.05.2014 г., с което е наложен
запор върху пенсията на ищеца. Не са извършвани удръжки, тъй като пенсията е
под минималната за страната работна заплата. С молба от 13.10.2015 г.
ответникът е направил искане да бъде конституиран като взискател, като се е легитимирал
като кредитор посредством договор за цесия. Изпратено е и запорно съобщение до
„Обединена българска банка” АД на 16.09.2016 г., получено на 27.09.2016 г. На
20.06.2017 г. е изпратено и запорно съобщение до „Централна кооперативна банка”
АД, получено на 23.06.2017 г. От запорираните сметки
не са постъпили плащания, тъй като по сметката в „Обединена българска банка” АД
се превежда пенсията на ищеца, а сметката в „Централна кооперативна банка” АД е
без авоари. Насрочен е и повторен опис на движими вещи на 27.06.2018 г. С
Решение № 316 от 28.08.2018 г. по в. гр. д. № 541/2018 г. по описа на ОС
Хасково е отменено разпореждане от 19.06.2018 г. на ЧСИ Запрянов, с което е
отказано прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК. В съобразителната част съставът на ОС Хасково е приел, че от
извършването на последното изпълнително действие – налагане на запор върху
пенсията на длъжника на 12.05.2014 г., са изминали повече от две години, поради
което на 12.05.2016 г. производството е било прекратено на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК. С постановление от 30.08.2018 г. ЧСИ Запрянов е прекратил
изпълнителното производство поради настъпила перемпция.
След прекратяване на производството по молба на
ответника от 20.09.2018 г. е образувано изп. д. №
20188750400559 по описа на ЧСИ Захари Запрянов за събиране на същите вземания.
В изпълнение на възложените му правомощия по чл. 18 ЗЧСИ съдебният изпълнител е
насрочил опис на движими вещи в дома на ищеца на 30.10.2018 г. Също така на
20.09.2018 г. са изпратени запорни съобщения до РУ „СО” – гр. Хасково,
„Централна кооперативна банка” АД и „Обединена българска банка” АД. До длъжника,
с оглед разпоредбата на чл. 428, ал. 1, изр. 2 и 3 ГПК, е изпратено съобщение,
връчено на 27.09.2018 г., с което е поканен да заплати сумите по изпълнителния
лист.
От заключението по назначената съдебно-почеркова
експертиза се установява, че подписът върху известието за доставяне на
уведомлението за цесия не е положен от ищеца Т.Г.Т..
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
На
първо място, следва да се
отбележи, че разноските по изпълнението не могат да бъдат предмет на
отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК и ищецът няма правен интерес от
предявяване на иск за тяхната недължимост. Предмет на
този иск са само вземанията по изпълнителния лист. Въпросът за това за чия
сметка са разноските по изпълнението ще се реши в изпълнителното производство в
зависимост от изхода на спора по предявения иск по чл. 439 ГПК. Така, ако той
бъде уважен с влязло в сила решение, то изпълнителното дело, образувано, без да
са били налице материалните предпоставки за това, следва да се прекрати – чл. 433,
ал. 1, т. 7 ГПК. След като изпълнителното дело се прекрати на горепосоченото
основание, съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК разноските по
изпълнението следва да бъдат понесени от взискателя, т. е. те няма да се дължат
от длъжника. В този смисъл производството по делото, в частта за разноските по
изпълнението, следва да бъде прекратено като недопустимо.
В
останалата част исковата претенция се явява допустима, тъй като защитата на
длъжника се основава само на факти, настъпили след влизане в сила на заповедта
за изпълнение, въз основа на която е издадено изпълнителното основание. В тази
връзка ищецът твърди, че извършената след образуването на изпълнителното дело
цесия между първоначалния взискател „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и ответника
не е породила действие спрямо него, тъй като не е уведомен съгласно изискването
на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Поради това счита, че ответникът не би могъл да се
легитимира като носител на вземанията и да извършва действия по образуваното
изпълнително производство. От заключението на назначената съдебно-почеркова
експертиза се установи, че действително подписът срещу „получател” на
известието, с което е следвало да бъде доставено уведомлението за извършената
цесия, не е положен от ищеца. С оглед горното съдът намира, че е доказано
проведеното оспорване на истинността на известието за доставяне в частта
относно положения подпис в поле „получател”. Ето защо, съдът счита, че
представеното известие за доставяне е неавтентично и като такова следва да бъде
изключено от доказателствата по делото. На основание чл. 194,
ал. 3 ГПК неистинският документ, ведно с препис от настоящото решение, следва
да бъдат изпратени на РП Свиленград. Въпреки това, единствено поради невръчване
на уведомлението за цесия не би могло да се обоснове недължимост
на сумите по изпълнителния лист. Съдът достигна до този извод, съобразявайки, че
органите по принудително изпълнение не разрешават правен спор, а целят удовлетворяване на
изпълняемото право, за което предприемат определени изпълнителни действия,
върху които се упражнява съдебен контрол по реда на чл. 435 ГПК и съответно
носят гражданска отговорност за допуснато нарушение на процесуални права и
причиняване на вреди. Извършените от съдебния изпълнител действия не
рефлектират върху материалноправните предпоставки за наличие на правото,
предмет на изпълнение, тъй като са насочени не към установяване на неговото
съществуване, а към неговото удовлетворяване. В тази насока предприетите действия
от съдебния изпълнител във връзка с конституиране на друг взискател –
правомощие въведено от чл. 429, ал. 1 ГПК, като изключение от правилото, че
страните в изпълнителния процес са тези, очертани от титула на изпълнение, са
именно такива действия, които са неотносими към
материалните предпоставки за наличие на правото, както и за дължимостта
на вземането, което длъжникът следва да погаси принудително. В тази връзка и
частните правоприемници на взискателя, изведено от цитираната норма, също могат
да упражнят придобитото право, удостоверено като изпълняемо в изпълнителния
лист. От това следва, че валидността и основателността на искането за промяна
на взискателя се преценява от съдебния изпълнител и съответно неговата преценка
подлежи на контрол, в това число и чрез ангажиране на личната му отговорност за
причинени вреди – арг. чл. 74 ЗЧСИ. След като
съдебният изпълнител като орган е натоварен с реализиране на признатото право и
носи отговорност за неговото удовлетворяване, то и длъжникът не може да реализира
защита чрез оспорване на това право, с оглед предприети действия от съдебния
изпълнител по изпълнението му. Или основателността на иска по чл. 439 ГПК не
може да бъде свързана с действията на съдебния изпълнител по осъществяване на
принудителното изпълнение, а само с конкретни новонастъпили
факти, рефлектиращи пряко към наличието на самото изпълняемо право. С оглед
изложеното, следва да се приеме, че без значение за основателността на иска по
чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор
(цесионер) е установяването на надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на
чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършената цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането – то съществува и следва да бъде
удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника
от отговорност за погасяването му. Съдебният изпълнител е този, който провежда
изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това
подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни чрез него в изпълнителното
производство, длъжникът се освобождава от дълга (така Решение № 209 от
28.11.2018 г. по т. д. № 2530/2017 г. на ВКС, I т. о.). От това следва, че е
неоснователен доводът на ищеца за недължимост на
дълга поради ненадлежно връчване на уведомлението за извършената цесия.
С оглед
възприетото по-горе от настоящия съдебен състав, следва да бъде разгледано
възражението за погасяване на вземанията по давност. В тази връзка, както беше
изяснено по-горе, за съда съществува задължение да съобрази дали е изтекла
предвидената в закона давност след издаване на изпълнителното основание. За да се разреши
възникналият между страните правен спор, следва да се отчете, че изпълнителният лист е издаден
въз основа на несъдебно изпълнително основание, поради което не се прилага разпоредбата на 117, ал. 2 ЗЗД, която
регламентира,
че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога 5 години (така Решение № 42 от
26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1812/2015 г.,
IV г. о.). В настоящият случай първоначалният взискател по
изпълнителното дело не е предявил иск по чл. 422, ал. 1
ГПК,
поради което давността не следва да се счита за
прекъсната с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение. В подкрепа на този извод на съда е и обстоятелството, че заповедта за изпълнение, независимо
дали е издадена по реда на чл. 410 и чл. 417 ГПК, няма последиците на съдебно решение за установяване съществуването на вземането по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което съдът
счита,
че срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство. От това следва, че в
случая не следва да намери приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
като давността по отношение на главницата и разноските е петгодишна, а по
отношение начислените лихви – тригодишна съгласно чл. 111, б. „в” ЗЗД.
В
тази връзка съдът не споделя изразеното от ищеца становище, че задълженията за
заплащане на погасителните вноски по договора за кредит се погасяват с
тригодишна давност. Уговореното между страните връщане на предоставена в заем
(кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за
периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на
части. Това становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение №
3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието
на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. С оглед
мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични
плащания (вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги) се налага изводът,
че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са
относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора (в посочените в
тълкувателното решение примери повтарящото се задължение на едната страна е за
доставка на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна – за
заплащането на конкретно получените през този период стоки и услуги). По
отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито
задължението на кредитора за предоставяне на уговорената сума, нито задължението
на длъжника за връщането ѝ е повтарящо се. Връщането на предоставената за
ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение
на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Ето защо, приложима
по отношение на това задължение е общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, а
не кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД (така Решение № 38 от
26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т. о.).
Съгласно
чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането. Според задължителните разяснения по т. 10
от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г.
на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината
и съдебната практиката е трайно установено разбирането, че прекратяването на
изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция”
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в
постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога
ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право,
като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по
време валидно изпълнително действие.
От всичко изложено следва, че по смисъла на чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК принудителното изпълнение се счита за прекратено по силата на
закона, когато в продължение на две години взискателят не е поискал извършване
на изпълнителни действия. В настоящия случай по образуваното изп. д. № 20128750401401 след налагане на запор върху
пенсията на длъжника на 12.05.2014 г. не са извършвани изпълнителни действия в
продължение на повече от две години, поради което на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК изпълнителният процес е бил прекратен ex lege на 12.05.2016 г. Този факт е установен с влязлото в
сила решение по в. гр. д. № 541/2018 г. по описа на ОС Хасково, като в
изпълнение на дадените с него указания ЧСИ Запрянов е издал постановление за
прекратяване на изпълнителното производство, което не е обжалвано от страните. Съобразявайки
всичко изложено, следва изводът, че всички други извършени последващи действия по
това изпълнително производство са напълно ирелевантни, защото се явяват
направени по прекратено по силата на закона дело, поради което те са нищожни и
не могат да породят своите последици (в този смисъл Решение
№ 99 от 20.03.2019 г. на ОС Хасково по в. гр. д. № 1/2019 г.). В случая, както беше посочено по-горе, не е бил нужен
и изричен акт на ЧСИ, защото постановлението на органа има само констативен
характер – установява факта на настъпило прекратяване, а не поражда последиците
на това прекратяване, което настъпва по силата на закона.
Поради това съдът намира, че от датата на последното
изпълнително действие, прекъсващо давността, започва да тече нова такава, която
в случая е петгодишна за главницата и тригодишна за лихвите съгласно чл. 111,
б. „в” ЗЗД. Следващото извършеното от длъжника действие, което е могло да
прекъсне давността, е депозирането на молба на 20.09.2018 г. с възлагане на ЧСИ
на правомощията по чл. 18 ЗЧСИ, по силата на която е образувано изп. д. № 20188750400559. От 12.05.2014 г. до 20.09.2018 г.
е изтекла тригодишната давност за следните суми: 401,37 лв. – възнаградителна лихва за периода 30.08.2007 г. – 30.07.2008
г., и 913,48 лв. – мораторна лихва за периода
28.09.2007 г. – 28.11.2011 г. В случая е погасена частично и претенцията за законна
лихва от 14.12.2011 г. до 19.09.2015 г., тъй като до подаването на молбата за
образуване на второто изпълнително дело – 20.09.2018 г., е изтекла давността за
дължимата законна лихва за горепосочения период (така Решение № 232 от
06.11.2015 г. по гр. д. 2175/2015 г. на ВКС, III г. о). По отношение главницата
в размер на 1764,60 лв. от 12.05.2014 г. до депозирането на молбата за
образуване на второто изпълнително производство на 20.09.2018 г. не е изтекъл
предвиденият в чл. 110 ЗЗД петгодишен давностен срок. През този период не са се
погасили по давност и дължимите разноски в общ размер на 161,59 лв. Вземането
за съдебни разноски се урежда в процесуалния закон и не е допълнително вземане,
което произтича от главното по смисъла на чл. 119 ЗЗД, поради което срокът за
погасяването му е винаги петгодишен съгласно чл. 110 ЗЗД (така Определение № 538/17.06.2016 г. по гр. д. № 2367/2016 гр. на
ВКС, III г.о.). Съобразявайки всичко това, съдът приема, че единствено горепосочените
вземания на ответника са погасени по давност, поради което са недължими на
последния. В тази връзка съдът следва да обсъди възражението на ответника, че в
случая са неприложими постановките на цитираното тълкувателно решение,
доколкото същото е постановено след образуване на изпълнителното производство,
поради което следвало да се приложи
Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС, съгласно което в
изпълнителното производство давност не тече. Съдът счита това възражение за
неоснователно, тъй като дори и да се приеме, че постановките на ТР №
2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК се прилагат само по отношение на висящите изпълнителни дела, но не и
досежно приключилите, то в случая изп. д. № 20128750401401
по описа на ЧСИ Захари Запрянов е било висящо към 26.06.2015 г. и приетото от
ВКС ТР е задължително за настоящия състав. Именно в тази насока е вложеният смисъл
в постановените от ЕСПЧ решения по делата Вълкова срещу България от 10.01.2019
г. (жалба № 48149/09) и Петко Петков срещу България от 19.02.2013 г. (жалба №
2834/06 г.). В тях не се съдържа тълкувание, че новото тълкувателно решение се прилага
от датата на обявяването му, а единствено е посочено най-общо казано, че следва
да се предвиди възможност за изпълнение на новите указания по висящите
производства. В случая новото тълкуване не е създало пред ответника
непреодолимо препятствие за реализиране на правата му по изпълнителното дело,
тъй като към 26.06.2015 г. производството не е било прекратено на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК. От това следва, че до момента на прекратяването му
ответникът е имал възможност да предприеме множество действия по принудително
изпълнение, както е сторил впоследствие, но по изложените по-горе съображения
същите не са породили правни последици. Поради това не би могло да се оправдае
през този период бездействието на ответника.
Горните
съображения, преценени в тяхната съвкупност, обуславят извода на съда за частична
основателност на предявената претенция за следните суми: 401,37 лв. – възнаградителна лихва за периода 30.08.2007 г. – 30.07.2008
г., 913,48 лв. – мораторна лихва за периода
28.09.2007 г. – 28.11.2011 г., както и за законната лихва върху главницата от
14.12.2011 г. до 19.09.2015 г., доколкото по делото се установява несъмнено, че
тези вземания на ответника по изпълнителния лист са погасени по давност. По
отношение главницата в размер на 1764,60 лв., законната лихва върху нея от
20.09.2015 г. до окончателното изплащане на вземането и разноските на стойност
161,59 лв. исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По
разноските:
На
основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на
процесуалния представител на ищеца – адв. З., следва
да се определи възнаграждение за осъществената правна помощ. С оглед разпоредбата
на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 01.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения същото следва да бъде в размер на 456,87 лв. Вземайки
предвид уважената част от исковете, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на адв. З. сумата от 185,35 лв. На ответника също се
дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение
съобразно отхвърлената част от исковете. Предвид вида и характера
на извършените процесуални действия и разпоредбата на чл. 25, ал. 1 НЗПП, съдът
определя на ответника възнаграждение за юрисконсулт в размер на 150 лв. С оглед
отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответника сумата от 89,15 лв. Също така, предвид
разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати
в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Свиленград, сумата от
100 лв., представляваща дължима държавна такса съобразно уважената част от
исковете.
Така
мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. 956/2019 г. по описа на РС
Свиленград в частта, в която е предявен от Т.Г.Т. срещу „К.И.И.Б.” ЕАД иск за
признаване недължимостта на сумата от 889,48 лв.,
представляваща разноски по изпълнителното производство.
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на „К.И.И.Б.”
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес център
„Люлин 6”, ет. 2, че Т.Г.Т., ЕГН: **********, адрес: ***, не му дължи поради
изтекла погасителна давност следните суми: 401,37 лв. – възнаградителна
лихва за периода 30.08.2007 г. – 30.07.2008 г., 913,48 лв. – мораторна лихва за периода 28.09.2007 г. – 28.11.2011 г., и
законната лихва върху сумата от 1764,60 лв. за периода 14.12.2011 г. до
19.09.2015 г., за принудителното събиране на които е образувано изп. д. № 20188750400559 по описа на ЧСИ Захари Запрянов с
район на действие ОС Хасково въз основа на издаден изпълнителен лист от
09.01.2012 г. по ч. гр. д. № 910/2011 г. по описа на РС Свиленград.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Т.Г.Т., ЕГН: **********, адрес: ***,
срещу „К.И.И.Б.” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***,
Бизнес център „Люлин 6”, ет. 2, искове за признаване за установено по отношение
на „К.И.И.Б.” ЕАД, че Т.Г.Т. не му дължи следните суми: 1764,60 лв. – главница
по договор за кредит за покупка на стоки или услуги № CREX-01425424 от
15.02.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 20.09.2015 г. до
окончателното изплащане на вземането, и 161,59 лв. – съдебни разноски, за
принудителното събиране на които е образувано изп. д.
№ 20188750400559 по описа на ЧСИ Захари Запрянов с район на действие ОС Хасково
въз основа на издаден изпълнителен лист от 09.01.2012 г. по ч. гр. д. №
910/2011 г. по описа на РС Свиленград.
ОСЪЖДА „К.И.И.Б.” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление:***, Бизнес център „Люлин 6”, ет. 2, да заплати на адв. Д.Г.З., ЕГН: **********, на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв сумата от 185,35 лв. за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА Т.Г.Т., ЕГН: **********, адрес: ***, да заплати на „К.И.И.Б.”
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес център
„Люлин 6”, ет. 2, сумата от 89,15 лв., представляваща сторени пред първата
инстанция разноски.
ОСЪЖДА „К.И.И.Б.” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление:***, Бизнес център „Люлин 6”, ет. 2, да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Свиленград, сумата от 100 лв.,
представляваща дължима държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с въззивна
жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните, а в
прекратителната му част – с частна жалба в едноседмичен срок.
След влизане в сила на решението на основание
чл. 194, ал. 3 ГПК препис от него и известие за доставяне на „М и БМ Експрес” ООД
от 06.07.2015 г. да се изпратят на РП Свиленград.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: