Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр.Русе, 30.04.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на четвърти април през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на
секретаря Диана Михайлова, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 132 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК във вр. с чл.186, ал.4 от ЗДДС.
Образувано е по жалба от фондация „Д-р инж.Иван Иванов“
гр.Русе срещу заповед за налагане на принудителна административна мярка №
57-ФК/18.02.2019 г., издадена от началник отдел „Оперативни дейности“ – Варна,
ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, с която, на основание чл.186, ал.1 от ЗДДС
и чл.187, ал.1 от ЗДДС, на жалбоподателя е наложена принудителна
административна мярка „запечатване на търговски обект“ – хостел „Русчукъ“, находящ
се в гр.Русе, ул.“Княжевска“ № 6, стопанисван от него, и забрана за достъп до
него за срок от 10 дни. В жалбата и в проведеното съдебно заседание на
04.04.2019 г. се релевират доводи за незаконосъобразност на оспорената заповед,
като издадена при нарушаване на административнопроизводствените правила и в
противоречие с материалноправните норми. Жалбоподателят сочи, че при издаването
на оспорения административен акт били нарушени основни принципи на
административния процес - за съразмерност по чл.6 от АПК и истинност по чл.7 от АПК. Поддържа, че налагането на мярката е само възможност, а не задължение, от
която органите по приходите могат и да не се възползват. Възразява, че адресат
на мярката следва да е не търговеца, а конкретното физическо лице, което в
нарушение на закона не издало фискален бон при извършената продажба. От
фактическа страна не оспорва извършването на нарушението и твърди, че имуществената
санкция била заплатена от него, което довело и до прекратяването на мярката от
органа, който я е наложил, което твърдение не се оспорва от ответника по
жалбата. Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваната заповед.
Претендира направените деловодни разноски.
Ответникът по жалбата – началникът на отдел „Оперативни
дейности“ – Варна, ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си
представител, оспорва същата. Твърди, че при прилагане на принудителната
административна мярка по чл.186, ал.1 от ЗДДС и чл.187, ал.1 от ЗДДС органите
по приходите действат в условията на обвързана компетентност. Сочи, че адресат
на мярката е именно жалбоподателят, като лице по чл.3 от Наредба № Н-18 от
13.12.2006 г., а не физическото лице, на което последният пряко е възложил да
издава фискални бонове при извършените продажби. Поддържа, че определеният срок
на мярката е съответен на целта на закона и кореспондира на изискването за
нейната съразмерност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
жалбата като неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:
Разпоредбата на чл.187, ал.4 от ЗДДС предвижда, че принудителната
административна мярка се прекратява от органа, който я е приложил, по молба на
административнонаказаното лице и след като бъде доказано от него, че глобата
или имуществена санкция е заплатена изцяло. В случая по делото не се спори, че
наложената на жалбоподателя имуществена санкция е била заплатена и мярката е
била прекратена. Това, което в тази хипотеза се прекратява обаче е не самата
мярка, а само възможността за нейното изпълнение, поради което за жалбоподателя
продължава да съществува правен интерес от проверката за законосъобразност на
акта, с който тя е наложена (в този смисъл вж. решение № 7928 от 13.06.2018 г.
на ВАС по адм. д. № 5361/2018 г., I о.). Жалбата е подадена от легитимирано
лице, в законоустановения срок, при наличие на правен интерес, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата се явява основателна.
Със заповед за налагане на принудителна административна
мярка № 57-ФК/18.02.2019 г., издадена от началник отдел „Оперативни дейности“ –
Варна, ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, на основание чл.186,
ал.1 от ЗДДС и чл.187, ал.1 от ЗДДС, на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка
„запечатване на търговски обект“ – хостел „Русчукъ“, находящ се в гр.Русе, ул.“Княжевска“
№ 6, стопанисван от него, и забрана за достъп до него за срок от 10 дни. От
приложения протокол за извършена проверка от 14.02.2019 г. се установява, че
при извършената на същата дата, в 13:11 часа, контролна покупка – наемане на
стая № 211, при което била заплатена цена в размер на 25 лева в брой на място в
обекта, не била издадена фискална касова бележка от наличното и въведено в
експлоатация фискално устройство с изградена дистанционна връзка с НАП.
Посоченото съставлява нарушение на чл.25, ал.1, т.1 от Наредба № Н-18 от
13.12.2006 г., чието извършване се признава изрично от жалбоподателя.
Със заповед № ЗЦУ-ОПР-16/17.05.2018 г. изпълнителният
директор на НАП е оправомощил и началниците на отдели "Оперативни
дейности" в дирекция "Оперативни дейности" в главна дирекция
"Фискален контрол" в ЦУ на НАП да издават заповеди за налагане на ПАМ
„запечатване на обект“ по чл.186
от ЗДДС. Оспорената заповед е издадена от началник отдел „Оперативни
дейности“ – Варна, ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, т.е. от компетентен
орган.
Заповедта е издадена в изискуемата от закона писмена
форма като при нейното издаване не са допуснати визираните от жалбоподателя нарушения
на административнопроизводствените правила. По-конкретно съдът не споделя
тезата на жалбоподателя, че при извършване на преценката дали да наложи мярката
или не органът по приходите действа при условията на оперативна
самостоятелност. Формулираният от законодателя текст на чл.186, ал.1 от ЗДДС гласи
"Принудителната административна
мярка запечатване на обект за срок до 30 дни, независимо от предвидените глоби
или имуществени санкции, се прилага на лице, което …" и очевидно не
предоставя на компетентния орган възможност за преценка дали да наложи мярката или
не. Когато възможното законосъобразно решение е само едно и административният
орган не разполага с юридически равностойни варианти, то компетентността му е
обвързана (в този смисъл и константната съдебна практика – решение № 768 от
17.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10559/2018 г., I о., решение № 14 от
2.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8328/2018 г., VIII о., решение № 16274 от
27.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7799/2018 г., I о., решение № 15640 от
13.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 9084/2018 г., I о. и мн.други). В условията
на оперативна самостоятелност органът действа само по отношение определяне на
продължителността на срока, за който се налага мярката. Неин адресат е винаги
лицето по чл.118 от ЗДДС, респ. чл.3 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г., т.е.
лицето което стопанисва търговския обект и извършва доставките (продажбите) в него.
В случая се касае за физическо лице, назначено по силата на трудов договор на
длъжността „организатор стопански дейности“, което очевидно не е комисионер на
жалбоподателя, който да извършва стопанска дейност от негово име и за негова
сметка, използвайки за тази цел фискалното устройство на доверителя
(жалбоподателя) в хипотезата на чл.29, ал.1, т.1 от Наредба № Н-18 от
13.12.2006 г. Всъщност това лице е действало единствено като касиер по смисъла
на чл.26, ал.1, т.6 от същата наредба, осъществявайки пряко само техническата
дейност по регистриране и отчитане на продажбите в обекта на жалбоподателя, без
само да стопанисва този обект, поради което то не може да бъде адресат на
мярката по чл.186, ал.1 и чл.187, ал.1 от ЗДДС.
Заповедта за налагане на принудителна административна
мярка е индивидуален административен акт и като такъв следва да отговаря на
изискването по чл.59, ал.2, т.4 от АПК и да съдържа фактическите и правни
основания за издаването му, в какъвто смисъл е и разпоредбата на чл.186, ал.3
от ЗДДС, която поставя изискването тя да е мотивирана. В нея се съдържа
детайлно описание на извършеното нарушение и доказателствата, от които то се
установява, посочени са нарушените разпоредби, както и законовите текстове,
послужили като основание за издаване на заповедта. Допуснато е обаче нарушение
при излагането на мотиви във връзка с определяне продължителността на срока на
наложената ПАМ.
В редица съдебни решения ВАС приема, че излагането на
мотиви по този въпрос в заповедта е задължително, за да може да се извърши
преценка за съответствието на акта с целта на закона в изпълнение на изискването
на чл.146, т.5 от АПК. Нарушаването на принципа на съразмерност на наложената
мярка с извършеното нарушение представлява именно такова несъответствие с целта
на закона. В случая определената със заповедта продължителност на срока на
мярката от 10 дни е обоснована с местоположението на търговския обект, който се
намира в централната част на града, което предполага голям клиентопоток, вида
на обекта – хостел с общ капацитет 24 стаи, 77 легла и 99 места за спане,
работното време на обекта – без почивен ден, от 00:00 до 24:00 часа, както и с
размера на оборота за период от една година - от 01.02.2018 г. до 31.01.2019 г.
от 12270 лева. Макар и конкретни, в частта по отношение на оборота за посочения
период изложените мотиви не отговарят на действителното положение. В съдебно
заседание жалбоподателят е представил съкратен отчет от фискалната памет, от
който се установява, че посоченият в мотивите на заповедта оборот от 12270 лева
е само от извършени продажби от данъчна група "Б" - на стоки и
услуги, които се облагат с 20 % ДДС. Установява се също, че жалбоподателят е
регистрирал и оборот в размер на 91090,70 лева от продажби на стоки и услуги
от данъчна група „Г“, които се облагат с 9 % ДДС (от основна хотелиерска
дейност) чл.66 от ЗДДС и чл.27 от
Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. Така общият регистриран от жалбоподателя
оборот, обложен с ДДС при посочените ставки, възлиза на 103360,07 лева за
посочения период. С неточното посочване на оборота само по данъчна група „Б“
органът по приходите явно се домогва да установи, че през посочения едногодишен
период жалбоподателят е укривал приходи от основната си дейност като не е
регистрирал извършените продажби, което очевидно не е така. Дори и да се касае
до техническа грешка на контролните органи, то същата очевидно опорочава тяхната
воля досежно определяне на продължителността на наложената мярка.
Предоставената от закона възможност за преценка от страна
на административния орган трябва винаги да бъде използвана в рамките на закона
и в изпълнение на неговата цел. Отклонението от това правило води до превратно
упражняване на власт, а нарушаването на изискванията за упражняване на
оперативната самостоятелност прави акта несъответен на целта на закона, което
представлява отменително основание по чл.146, т.5 от АПК. В този смисъл е и
разпоредбата на чл.169 от АПК, съгласно която при оспорване на административен
акт, издаден при оперативна самостоятелност, съдът проверява дали
административният орган е разполагал с оперативна самостоятелност и спазил ли е
изискването за законосъобразност на административните актове. С това
законодателно решение самият избор на административния орган е правно регулиран
от чл.4, ал.2 и чл.6 от АПК. В настоящия случай, както сочи и жалбоподателят, е
нарушен и друг основен принцип на административния процес – принципът на
истинност по чл.7, ал.1 от АПК, който изисква административните актове да се
основават на действителните факти от значение за случая.
Макар и нарушението да е установено по безспорен начин,
съдът не може да замести административния орган при упражняването на неговата
оперативна самостоятелност като сам определи продължителността на срока на
мярката, единствено предполагайки какво е „относителното тегло“ на неверните
данни за реализирания оборот при формиране на волята на органа за налагане на
мярка с конкретната продължителност от 10 дни. Доколкото изложените в тази
връзка мотиви почиват на частично неверни констатации, те не представляват основа
за законосъобразното определяне на срок на мярката, а, както беше посочено, в
тази дейност органът не може да бъде заместен от съда. Това следва и от чл.173,
ал.1 от АПК, според който текст съдът решава делото по същество, само когато
въпросът не е предоставен на преценката на административния орган. По
изложените съображения оспореният административен акт се явява
незаконосъобразен и следва да бъде отменен.
С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.1 от АПК в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени направените деловодни
разноски за заплатените държавна такса в размер на 50 лева и адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лева, или общо деловодни разноски в размер на
550 лева. Доколкото отговорността за разноски има облигационно естество, то тя
следва да бъде възложена в тежест на НАП, притежаваща правосубектност като
юридическо лице съгласно чл.2, ал.2 от ЗНАП.
Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК,
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ по
жалба на фондация „Д-р инж.Иван
Иванов“, БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес на управление в гр.Русе,
ул.“Рила“ № 10, представлявана от управителен съвет в състав И. Х. И., Н. И. Б.
и П. Д. П., заповед за налагане на принудителна административна мярка №
57-ФК/18.02.2019 г., издадена от началник отдел „Оперативни дейности“ – Варна, ГД
„Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, с която, на основание чл.186, ал.1 от ЗДДС и
чл.187, ал.1 от ЗДДС, на жалбоподателя е наложена принудителна административна
мярка „запечатване на търговски обект“ – хостел „Русчукъ“, находящ се в
гр.Русе, ул.“Княжевска“ № 6 и забрана за достъп до него за срок от 10 дни.
ОСЪЖДА
Националната агенция по приходите, представлявана от изпълнителния директор Г.
Д., да заплати на фондация „Д-р инж.Иван Иванов“, БУЛСТАТ *********, сумата от 550 лева – деловодни разноски.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: