РЕШЕНИЕ
№ 215
гр. Варна, 28.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Ивелина Владова
мл.с. Елица Н. Желязкова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно гражданско дело №
20243100502528 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 61878/31.07.2024г. по регистратурата на РС-
Варна, подадена от Народното събрание на Република България срещу Решение №
2369/21.06.2024г. постановено по гр.д. № 13341/2022г. по описа на РС-Варна, изменено по
реда на чл.248 от ГПК с Определение № 11932/22.10.2024г. В ЧАСТТА, с която на
основание чл.2в, ал.1, т.1 от ЗОДОВ жалбоподателят е ОСЪДЕН да заплати на И. Л. А.,
ЕГН ********** сумата от 25000 лева – частичен иск от претенция в пълен размер на
59347,76 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, равняващи се на размера
на неполучената от ищеца основна заплата, в размер на 1465 лева месечно, за периода от
03.04.2019г. 10.06.2022г. включително, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 05.10.2022г. до окончателното изплащане, на основание
чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ; сумата от 1300 лева – частичен иск от претенция в пълен размер
на 10729 лева – лихва за забава, начислена за периода от 05.10.2019г. до 04.10.2022г., както и
сумата от 3580,98 лева – съдебно-деловодни разноски дължими на ищеца, на основание
чл.10, ал.3 от ЗОДОВ.
Въззивникът - Народното събрание на Република България, чрез процесуалния си
представител заявявa становище за недопустимост на първоинстанционното решение в
обжалваната му част, а в евентуалност – за неправилност поради нарушение на материалния
1
закон и съдопроизводствените правила и необоснованост.
Поддържа възраженията, че главната искова претенция е насочена срещу Народното
събрание на Р.България като ответник, който не притежава пасивна процесуална
легитимация. Твърди, че националната ни уредба не предвижда възможност за ангажиране
на отговорността на Народното събрание във връзка със законодателната му дейност, която
отделно от това не подлежи и на съдебен контрол от общите съдилища. Излага, че
Народното събрание не е процесуален субституент на държавата по реда на ЗОДОВ и не е
сред определените в чл.7, ал.1 от ЗОДОВ ответници, а чл.2в от ЗОДОВ урежда единствено
редът за разглеждане на исковете срещу държавата за вреди от нарушение на правото на
Европейския съюз.
Излага също, че ищецът И. А. не е обжалвал Заповед № 6544/02.04.2019г. на
директора на Агенция „Митници“, с която е прекратено служебното му правоотношение,
което е довело до влизането й в сила и е обусловило законност на уволнението. Посочва, че е
налице нарочна и специална регламентация на последиците от незаконното уволнение на
държавен служител – тази по чл.104, ал.1 от ЗДСл., изразяваща се във възможност да се
получи обезщетение за времето, през което държавният служител не е бил на работа поради
уволнението, но за не повече от 6 месеца, поради което е неприложим общият искове ред на
ЗОДОВ за обезвреда на причинени вреди. В тази връзка се позовава и на чл.8, ал.3 от
ЗОДОВ, според който отговорността на държавата за вреди по реда на ЗОДОВ възниква
тогава, когато за нейното реализиране няма друг установен ред, a в случая счита, че
приложим е редът на чл.104 от ЗДСл. На това основание счита постановеното срещу
Народното събрание решение за недопустимо.
При извод за допустимост на съдебното решение се правят възражения за
неправилността му. Излага, че нормата на чл.2в от ЗОДОВ, вр.чл.4 §3 от ДЕС няма директен
ефект за частноправните субекти и не поражда за тях право на позоваване пред съд.
Посочва, че в обжалваното решение не са изследвани всички елементи от фактическия
състав на извъндоговорната отговорност на държавата, чрез процесуалния й субституент за
причинени вреди в следствие на нарушение на правото на ЕС, а именно наличие на
нарушена правна норма на ЕС, с която се предоставят права на частноправни субекти,
нарушение, което да е достатъчно съществено и наличие на пряка причинно-следствена
връзка между нарушението и настъпилата вреда. Счита също, че вредата не е доказана по
основание и размер. Позовава се на липса на извършен анализ на факта на влизане в сила на
заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, както и на
недоказаността на наличието на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и
вредата, което е възложено в негова тежест. Посочва, че настъпването на претърпените от
ищеца неимуществени вреди е опосредено от собственото му поведение на бездействие
изразяващо се в неподлагане на съдебен контрол на заповедта за уволнение и
непотърсването на работа в процесния период от 03.04.2019г. до 10.06.2022г., при липса на
законова пречка за това. На това основание счита за приложима нормата на чл.5, ал.1 от
ЗОДОВ, според която държавата се освобождава от задължението да заплати обезщетение,
2
когато резултатът е причинен от поведението на субекта. Посочва се също, че задължение да
прецени приоритетността на общностното право пред националното, което му противоречи,
е имал и самия работодател – директорът на дирекция „Митници“, както и че Народното
събрание е създало достатъчно правила, които да гарантират „върховенството“ на правото
на ЕС. Като аргумент за неправилност на обжалваното решение се посочва още липсата на
надлежна преценка по критерия „достатъчна същественост“ на извършеното нарушение,
като за такова следва да се счита нарушение извършено въпреки постановяване на решение,
установяващо твърдяното неизпълнение на задължение; нарушение след преюдициално
запитване или трайно установена практика на СЕС в съответната област. Прави се
възражение и за неприложимост на ХОПЕС. Моли първоинстанционното решение в
обжалваната му част да бъде отменено, а предявените срещу Народното събрание на
Р.България искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира се присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба oт
въззиваемата страна – И. Л. А., чрез процесуалния му представител. Заявява становище за
допустимост, но неоснователност на същата поради правилност и законосъобразност на
обжалваното решение. Поддържа изразеното становище за наличието на пасивна
процесуална легитимация на ответника по главния иск – Народното събрание на Р.България,
която произтича от чл.7 от ЗОДОВ, а именно онези органи, от чиито незаконни актове,
действия и бездействия са причинени вредите, а самата отговорност на държавата,
действаща чрез органите си, произтича от чл.4, § 3 от ДЕС, който възлага на държавите
членки да вземат всички общи или специални мерки необходими за гарантиране
изпълнението на задълженията произтичащи от договори или актове на институциите на
Съюза. Посочва, че процесуалната легитимация на Народното събрание като ответник по
искове за вреди от нарушено право на ЕС е потвърдено и в практиката на ВКС. Възразява
срещу съждението на въззивника във въззивната жалба, че обезщетението на ищеца следва
да бъде съизмерено с обезщетението за принудителна безработица /чл.104, ал.1 от ЗДСл./.
Посочва, че увреждането на ищеца, от което се претендират вреди по делото, е последица от
незаконосъобразната законотворческа дейност на Народното събрание допуснала
уволнението му в противоречие на защитените от общностното право ценности
/изменението на чл.10, ал.1 от ЗМ/, а не от незаконосъобразността на самото уволнение,
което е различен юридически факт. На това основание счита за недопустимо прилагането по
аналогия на последиците от незаконното прекратяване на служебното правоотношение на
ищеца към вредите от нарушение на общностното право. Възразява се и срещу заявеното
във въззивната жалба становище за неприложимост на ХОПЕС и договорите по отношение
на държавните служители.
Счита, че съдът правилно е установил фактите по спора, намерил ги е за доказани
съобразно събраните по делото доказателства и основателно е уважил предявеният главен
иск. Позовава се на доказано нарушение на правото на ЕС, с което се гарантира свободното
движение на работници в рамките на Европейския съюз, както и правото на всички
3
работници да осъществяват дейност по свой избор в Съюза, извършено от ответника –
Народното събрание с приемането на изменението на чл.10, ал.1 от ЗМ послужило като
основание за уволнението на ищеца. Поради това, че е налице нарушаване на основно право
на работниците и служителите, нарушението е съществено такова и се явява в причинно-
следствена връзка с претърпените от ищеца имуществени вреди. Поради доказаност на
всички елементи от фактическия състав на приложимата правна норма, включително
размера на претендираното обезщетение съобразено със заключението на проведената
ССчЕ, счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли да бъде
потвърдено.
Поддържа се становище и за допустимост на евентуалния иск по чл.7 от
Конституцията на Р.България предявен срещу Държавата, предвиждащ отговорност на
държавата, а не на отделни нейни органи и длъжностни лица. Изложени са аргументи за
основателността му, предвид наличието на доказано основание за ангажиране отговорността
на държавата за обезщетяване на вредите от незаконната дейност на НС, изразена в
приемането на закон, обявен за противоконституционен с решение на КС. Моли въззивната
жалба да бъде оставена без уважение и да бъдат присъдени сторените по делото съдебно-
деловодни разноски.
Становище по въззивната жалба на Народното събрание на Р.България е депозирано и
от Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез процесуалния му
представител. Счита формираните от първоинстанционния съд изводи за основателност на
предявените срещу Народното събрание на Р.България, в качеството му на процесуален
субституент на държавата искове, за правилни, законосъобразни и в съответствие със
съдебната практика. Посочва, че именно Народното събрание е органът, от чиито незаконни
актове, действия и бездействия са причинени вредите /чл.7 ЗОДОВ/, тъй като то носи
отговорността за съответствието на приетите закони с правото на ЕС и другите
международни договори ратифицирани и действащи по отношение на Р.България. Поддържа
заявеното становище за неоснователност на предявените срещу Държавата евентуални
искове, както и заявеното възражение за погасяването на вземанията на ищеца по давност.
Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Контролиращата страна – Прокуратурата на Р.България не е изразила становище по
въззивната жалба.
В хода на проведеното по делото съдебно заседание въззивникът и въззиваемите страни,
чрез процесуалните си представители поддържат заявените становища. Контролиращата
страна – Прокуратурата на Р.България, чрез представителя на ОП-Варна заявява становище
за основателност на депозираната въззивна жалба.
При осъществяване на правомощията си на въззивна инстанция, настоящият съдебен
състав съобрази следното:
ВРС е бил сезиран с предявени от ищеца И. Л. А. обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл.2в от ЗОДОВ за осъждане на ответника - Народното събрание
4
на Република България да заплати на ищеца следните суми: 25000 лева – частичен иск от
претенция в пълен размер на 59347,76 лева, представляваща обезщетение за имуществени
вреди, равняващи се на размера на неполучената от ищеца основна заплата в размер на 1465
лева/месечно, за периода от 03.04.2019г. 10.06.2022г. включително; 1300 лева – частичен иск
от претенция в пълен размер на 10729 лева – лихва за забава, начислена за периода от първо
число на месеца, следващ месеца, в който се дължи възнаграждението до датата на
предявяване на иска; 2960,10 лева – обезщетение за имуществени вреди, равняващи се на
размера на неполучено от ищеца допълнително възнаграждение за постигнати резултати, за
периода от 03.04.2019г. до 10.06.2022г. включително, ведно със законната лихва, считано от
датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното изплащане. В условията
на евентуалност, ищецът предявява кумулативно съединени осъдителни искове в същите
размери срещу Държавата представлявана от министъра на финансите, като сумите се
претендират като резултат от незаконосъобразната законодателна дейност на Народното
събрание, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма, на основание чл.7 от
КРБ, вр.чл.49 от ЗЗД.
В исковата молба ищецът И. А. твърди, че от 1996г. е в трудови правоотношения с
Митница Варна, където заема длъжността „митнически инспектор“. С допълнително
споразумение е бил назначен като държавен служител, а последната заемана от него
длъжност е била „Главен инспектор“ в ТД на Агенция „Митници“, дл.ниво 6, експертно
ниво 2 в ТД „Северна морска“, с ранг I младши.
Излага, че с § 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обн. ДВ бр.98/2018г. /01.01.2019г./ е бил изменен
текстът на чл.10, ал.1 от Закона за митниците като било добавено следното изречение:
„Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да
бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено
престъпление от общ характер.“ Въз основа на това изменение, със заповед №
6544/02.04.2019г., директорът на Агениця Митници прекратил трудовото правоотношение на
ищеца, като в уволнителната заповед като фактическо основание за прекратяване на
служебното правоотношение било посочено, че същият е бил привлечен като обвиняем за
извършено умишлено престъпление от общ характер по пр.пр. вх.№СП-486/2016г. по описа
на СП, ДП № 8/2016г. по описа на БОП - Варна.
Заявява, че поради приетата от Народното събрание правна норма служебното му
правоотношение е било прекратено за длъжността „главен инспектор в териториална
дирекция на Агенция „Митници“, считано от 03.04.2019г. Твърди, че приетото изменение на
нормата на чл.10, ал.1 от Закона за митниците /ЗМ/ от Народното събрание противоречи на
правото на Европейския съюз, тъй като с него е допуснато непропорционално ограничение
на правото на труд на гражданите на Европейския съюз, респективно на държавите членки,
които са обвиняеми или подсъдими за умишлено престъпление от общ характер, като ги
лишава от правото им да упражняват свободно избраната от тях професия „Митнически
служител“. Излага, че е допуснато неправомерно ограничение на свободното движение на
хора по смисъла на чл. 45 ДФЕС и неправомерно ограничаване на свободното движение на
5
работници по чл.46 ДФЕС, което е първично право на Европейския съюз и има директен
ефект. Твърди се противоречие и с чл.15, §1 от Хартата на основните права на Европейския
съюз /ХОПЕС/, в която също е гарантирано правото на труд. Излага, че е нарушен
принципът на пропорционалността по чл.5, ал.1 и 4 от Договора за Европейския съюз, като
приетата от НС норма на чл.10, ал.1, изр.второ от ЗМ нарушава принципа на
пропорционалност на въведените ограничения, който не допуска ограничения на правата на
обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието. Позовава се и
на нарушение на Директива /ЕС/ 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март
2016г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото
на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство, която изисква
държавите членки да гарантират, че заподозрените и обвиняемите се считат за невинни до
доказване на вината им в съответствие със закона.
Излага, че приетото от Народното събрание изменение на чл.10. ал.1 от ЗМ
противоречи както на правото на ЕС, така и на Конституцията на Р.България, което е
признато в решение № 7/17.07.2019г. по к.д.№7/2019г. на Конституционния съд, с което
нормата на чл.10, ал.1 изр. второ ЗМ е приета за противоконституционна.
Намира, че е налице основание за ангажиране отговорността на Народното събрание за
приетата от него противоконституционна норма на чл.10, ал.1 от ЗМ, като пояснява, че
противоправното поведение на длъжностните лица, съставляващи колективният държавен
орган Народно събрание, се изразява в приемането на посочената разпоредба при
съществено нарушение на правото на Европейския съюз и Конституцията на Р.България, а
също и в проявеното бездействие, изразяващо се в неуреждане на възникналите в резултат
на приемането й правни последици.
Ищецът твърди, че в следствие на противоправната норма на чл.10 от ЗМ, за него са
настъпили вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с действията/бездействието
на ответника. За периода от датата на прекратяване на служебното правоотношение до
датата на подаване на исковата молба, ищецът е бил лишен от основната си заплата за
заеманата длъжност, както и от допълнителното допълнително възнаграждение за
постигнати резултати, което е щял да получи, ако не е била приета противоконституционната
норма от НС. На това основание предявява искове /заявени в частични размери/ за
обезщетяване на претърпените имуществени вреди.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника Народното събрание
на Р.България, с който чрез процесуалния си представител оспорва допустимостта и
основателността на предявените искове. Твърди, че не е пасивно процесуално легитимиран
по предявените искове, тъй като не може да бъде ангажирана отговорността му във връзка с
осъществяваната законодателна дейност, която не подлежи на съдебен контрол, а само на
контрол за конституционосъобразност, който обаче не се осъществява от общите съдилища.
Сочи, че не е сред лимитативно изброените ответници, посочени в чл.7, ал.1 ЗОДОВ, поради
което не може да бъде привлечен като процесуален субституент на държавата с оглед
репариране на вреди по реда на ЗОДОВ. Намира, че отговорността е на Държавата, а не на
6
отделните нейни органи и длъжностни лица, като сочи, че нормата на чл. 2 ЗОДОВ също
изрично определя държавата като длъжник по материалното правоотношение, който
отговаря за причинените вреди. Излага съображения, че според систематичното тълкуване
на чл. 7 от Конституцията на Р.България, във връзка с чл. 49 от ЗЗД, чл.31 от ГПК и чл. 2в от
ЗОДОВ, Държавата е единственият надлежен ответник, срещу когото може да бъде предявен
иск за отговорността на публичен орган за вреди от правоприлагането. Сочи, че правото на
обезщетение на лицата на държавна служба, които са били незаконно уволнени, се урежда от
специални закони, които изключват възможността от защита по общия исков ред. Във връзка
с това навежда твърдения, че ищецът не е оспорил уволнителната заповед и не е потърсил
обезщетение по реда на чл.104, ал.1 ЗДСл., което може да бъде в размер до шест брутни
месечни заплати.
Оспорва и активната легитимация на ищеца, като сочи липса на правен интерес, тъй
като претенцията на последния се основава на влязъл в сила административен акт - заповед
№ 6544 от 02.04.2019г. на директора на Агенция „Митници“, поради което същият не може
да породи сочените от ищеца вреди.
Намира предявените искове за неоснователни, поради липса на извършено съществено
нарушение, а също и поради липсата на пряка причинно-следствена връзка между дейността
на Народното събрание и соченият от ищеца вредоносен резултат. Излага, че ищецът е имал
възможност да встъпи в трудово или служебно правоотношение след 28.09.2019г.
включително и като митнически служител, но не е сторил това, поради което оставането му
без възнаграждение през процесния период не е поради дейността на ответника, а поради
собственото му бездействие. Оспорва размера на претендираното обезщетение, като сочи,
че същият не е съобразен с лимита по чл.104, ал.1 ЗДСл.
Моли предявените срещу Народното събрание искове да бъдат прекратени като
процесуално недопустими, а в евентуалност – да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Прави възражение за погасяване по давност на претендираните от ищеца суми за лихви за
периода от повече от три години назад считано от депозиране на исковата молба в съда
/05.10.2022г./.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника по евентуалните
искове – Държавата. Заявеното становище е за неоснователността им поради това, че
отговорността на Държавата не може да бъде ангажирана във връзка със законодателната
дейност на Народното събрание. В процесния случай, Народното събрание е главна страна в
процеса и процесуален субституент на Държавата, поради което е изключена възможността,
отделно от него, Държавата да участва в процеса. Намира, че е недопустимо предявяването в
условията на евентуалност на иск по общия ред, който следва да бъде разгледан в
производство, с главен иск, който се разглежда по специален ред. Отделно от това счита, че
доколкото ищецът претендира вреди вследствие незаконосъобразен административен акт –
Заповед № 6544/02.04.2019г., с която е прекратено служебното му правоотношение, те
подлежат на обезщетяване по реда на чл.1, ал.1 ЗОДОВ. При извод за допустимост на
евентуалните искове, заявява становище за неоснователността им поради липса на
7
елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане по чл.49 ЗЗД. Сочи, че при
евентуалното доказване на същите, на обезщетяване подлежи само претенцията за
неполучена основна заплата, в размера към датата на прекратяване на служебното
правоотношение, но за не повече от 6 месеца по аргумент от чл.104, ал.1 от ЗДСл. Счита
също, че до влизане в сила на решението на КС на 28.09.2019г., заповедта за уволнение не е
била незаконосъобразна, поради което на ищеца не се следва обезщетение. Посочва, че в
периода от 03.04.2019г. до 10.06.2022г. за ищеца не е имало пречка да работи по трудово или
служебно правоотношение и следователно търпените имуществени вреди са следствие на
собственото му поведение на бездействие по търсене и намиране на работа. Излага
становище, че исковете за заплащане на неполучено възнаграждение са такива за
периодични плащания, като на това основание ги счита за погасени по давност. Релевира
възражение за погасяване по давност и на акцесорните искове за лихва. Моли насочените
срещу Държавата евентуални искове да бъдат прекратени, а в евентуалност – да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
СЪДЪТ, след като взе предвид представените по делото доказателства – по отделно
и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните актове,
регламентиращи процесните отношения, намира за установено следното от фактическа
страна:
Със заповед № 6541/02.04.2019г. на Директора на Агенция Митници, ищецът И. Л. А. е
възстановен на длъжност главен инспектор в ТД на АМ, ТД Северна морска, считано от
29.03.2019г., с основна месечна заплата в размер на 1465 лева. До възстановяването на
работа се е стигнало след влизане в сила на решение по адм. дело № 1000/2018г. на Адм. съд
– Варна, потвърдено с решение № 3937/18.03.2019г. по адм.д. № 9583/2018г. на ВАС.
Със заповед № 6544/02.04.2019г. на Директора на Агенция „Митници“, на основание
чл.107, ал.1, т.5 ЗДСл., вр. чл.10, ал.1, изр.2 Закона за митниците, е прекратено служебното
правоотношение на ищеца, считано от 03.04.2019г. В уволнителната заповед е посочено, че
причина за прекратяване на служебното правоотношение на ищеца е „Поради обективна
невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си извън случаите по чл.
103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл. Привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ
характер по пр.пр.вх. №СП-486/2016г. по описа на Специализираната прокуратура, ДП №
08/2016г. по описа на БОП-Варна“.
Няма спор между страните, че с Решение № 7 от 17.09.2019г. на Конституционния съд
на Република България, обн. ДВ бр. 75 от 2019г., разпоредбата на чл. 10, ал. 1 изречение
второ от Закон за митниците в редакцията от ДВ бр.98/2018г. в сила от 07.01.2019г., която
гласи: „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат
да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за
умишлено престъпление от общ характер“ е обявена за противоконституционна.
Видно от приложената справка от ТД на НАП-гр.Варна, за периода от 03.04.2019г. до
10.06.2022г. ищецът И. А. няма регистрирани трудови договори и няма данни за осигуряване
по трудово или служебно правоотношение.
8
В хода на първоинстанционното производство е проведена основна и допълнителна
ССчЕ изготвени и поддържани в съдебно заседание от вещото лице М. И.. От основното
заключение се установява, че като се вземе предвид увеличението на основната заплата за
същия период на длъжност, идентична на тази, от която е уволнен ищеца неполучената от
него основна заплата за периода от 03.04.2019г. до 10.06.2022г. включително е 69631,47 лева,
с нетен размер от 62668,33 лева. Съответно законната лихва изчислена от първо число на
следващия месец, в който е дължима всяка неполучена от ищеца основна заплата за
посочения период, до датата на предявяване на иска /05.10.2022г./ е съответно 12590,82 лева,
а законната лихва начислена върху нетната работна заплата за същия период е 11331,74 лева.
В допълнителното заключение е посочено, че ако за основа се приеме заплата от 1465 лева и
се отчетат направените увеличения с коефициенти на актуализация размерът на
неполучената от ищеца основна заплата за процесния период би бил 65941,95 лева, а
неполучената нетна заплата би била 59347,76 лева.
С присъда № 26/02.10.2023г. постановена по възз.нак.дело от общ характер № 540/2023г.
по описа на Апелативен съд-София, 7-ми наказателен състав, подсъдимият И. Л. А. е
признат за невиновен в това, че като длъжностно лице – Началник смяна при Митнически
пункт Варна Запад, Териториална дирекция Северна морска, Агенция „Митници“, в периода
от 03.07.2016г. до 12.01.2017г. в град Варна, заедно с Д.Г.Й., началник на този митнически
пункт и А.Б.А., Д.К.К. и Г.К.Р., началник смени в този митнически пункт, е участвал в
организирана престъпна група, съставена от тях петимата, с цел извършване на
престъпления по чл. 301, ал. 1 и чл. 302, т.2, вр. чл. 301, ал. 1 от НК, като групата е създадена
с користна цел и в нея участва длъжностно лице, поради което и на основание чл. 304 от
НПК го оправдава по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал.
3, пр. 2 и пр. 4, т. 2, вр. ал. 2 от НК. Няма данни за момента на влизане в сила на присъдата.
Предвид така установеното от фактическа обстановка, съдът прави следните изводи
от правна страна:
Изложената в исковата молба фактическа обстановка, очертана от твърденията на
ищеца И. А. и формулирания въз основа на тях петитум на исковата претенция обуславят
извод за предявени обективно кумулативни съединени главни искове за осъждане на
ответника Народното събрание на Р.България да заплати на ищеца обезщетение за
причинени имуществени вреди изразяващи се в неполучено от него трудово възнаграждение
за периода от 03.04.2019г. до 10.06.2022г., ведно със законната лихва считано от датата на
предявяване на иска – 05.10.2022г. до окончателното изплащане, както й лихва за забава
върху сумите на неполученото трудово възнаграждение начислена за периода от първо число
на месеца, следващ месеца, в който се дължи възнаграждението до датата на предявяване на
иска.
Предмет на настоящия въззивен контрол е първоинстанционното решение, с което
жалбоподателят Народното събрание на Р.България е осъден да заплати на ищеца частично
заявените претенции за обезщетение както следва: в размер на 25000 лева – частичен иск от
претенция в пълен размер на 59347,76 лева, представляваща обезщетение за имуществени
9
вреди, равняващи се на размера на неполучената от ищеца основна заплата, в размер на 1465
лева месечно, за периода от 03.04.2019г. до 10.06.2022г. включително, както и сумата от 1300
лева – частичен иск от претенция в пълен размер на 10729 лева – лихва за забава, начислена
върху неполученото обезщетение за периода от 05.10.2019г. до 04.10.2022г.
Исковата претенция за имуществени вреди в размер на 2960,10 лева явяваща се
размерът на неполученото от ищеца допълнително възнаграждение за постигнати резултати
за периода от 03.04.2019г. до 10.06.2022г. включително, ведно със законната лихва върху
сумата считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 05.10.2022г. до
окончателното изплащане е отхвърлена и срещу двамата ответници – главния – Народното
събрание на Р.България и евентуалния – Държавата, като срещу решението в тези части не е
постъпила въззивна жалба и същото е влязло в законна сила.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на правилността на
първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
служебно следи за приложението на императивни правни норми.
Възражението на въззивника – Народното събрание на Р.България, че не притежава
пасивна процесуална легитимация по предявените искове по чл.2в от ЗОДОВ предвиждащи
отговорност на Държавата за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на
правото на Европейския съюз е неоснователно. Отговорността на държавата за вреди от
нарушение на правото на Европейския съюз може да бъде реализирана както чрез иск
предявен срещу самата нея, така и чрез иск против причинилия увреждането нейн орган, в
който случай той има качеството на процесуален субституент, но е недопустимо
едновременното предявяване на искове за обезщетение срещу държавата и срещу нейния
орган.
В случая ищецът е избрал ответник по иска му по чл.2в от ЗОДОВ да бъде органът,
който е приел противоконституционен закон противоречащ и на правото на Европейския
съюз – Народното събрание и той е легитимиран да отговаря по исковете му съгласно чл.7
от Конституцията на Р.България в качеството му на процесуален субституент на държавата.
В този смисъл е и трайно установената съдебна практика на ВКС /Решение №
72/21.04.2020г. по гр.д.№ 2377/2019г. на ВКС, IV г.о., Решение № 72/31.03.2021г. по гр.д.№
3006/2020г. на ВКС, III г.о.; Определение № 199/26.04.2021г. на ВКС по ч.т.д.№ 50/2020г. на
ВКС, II г.о.; Решение № 425/28.06.2024г. по гр.д.№ 1517/2023г. на ВКС, IV г.о. и др./, която
приема, че приложимият процесуален ред за разглеждане на предявен иск за реализиране
отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз /чл.4,
§3 от ДЕС/ е този на ЗОДОВ, респективно че Народното събрание на Р.България е надлежен
ответник по иска и участва в производството в качеството на процесуален субституент на
държавата.
Неоснователно е и възражението на въззивника, че не носи отговорност за своята
законодателна дейност. Народното събрание, упражняващо законодателната власт в
10
страната, носи отговорност за приетите от него закони и за тяхното съответствие с
Конституцията и с правото на Европейския съюз, като тя произтича от основното му
задължение да спазва конституционния ред и задължителните за страната ни европейски
актове. Затова всякога приемането на противоконституционен закон или такъв в нарушение
на правото на Европейския съюз представлява противоправно действие /деликт/, който в
случай че доведе до причиняване на вреди на правните субекти създава за законодателния
орган задължение за обезщетяването им.
Доколкото в случая се твърдят вреди, настъпили в резултат на приложение на
законова норма, която в последствие е обявена за противоконституционна, съдът намира, че
искът по чл.2в от ЗОДОВ е предявен срещу надлежен ответник - Народното събрание.
Исковете следователно са процесуално допустими, поради което валидно и допустимо е и
постановеното по тях съдебно решение предмет на настоящия инстанционен контрол.
По останалите въведени оплаквания в жалбата, съдът намира следното:
На първо място въззивникът поддържа, че общият исков ред на ЗОДОВ е
неприложим за обезвреда на имуществени вреди от незаконно уволнение поради това, че е
налице специален такъв по чл.104, ал.1 от ЗДСл., който е ограничен със срок и обем на
претендираната обезвреда.
Цитираната разпоредба от ЗДСл. предвижда възможност държавен служител да
претендира и получи парично обезщетение при доказана незаконосъобразност на
уволнението му. Претендирането на парично обезщетение по реда на чл.2в от ЗОДОВ е
сурогат на правото на субекта засегнат от приет в нарушение на правото на ЕС закон да
получи обезщетение за всички действително претърпени от него вреди, които се явяват в
пряка причинно-следствена връзка с нарушението. Т.е касае се за алтернативни права, които
удовлетворяват един и същ икономически интерес, като упражняването на правата по чл.104
от ЗДСл. не е нито положителна нито отрицателна предпоставка за провеждане на
производство по чл.2в от ЗОДОВ. В този смисъл Определение № 566/06.02.2025г. по гр.д.№
2105/2024г. на ВКС, III г.о.
Влизането в сила на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на
ищеца, поради необжалването й по съдебен ред, ако и да означава формална законност на
уволнението, не рефлектира върху противоправността на основанието, послужило за
издаването й – в случая приет в нарушение на правото на Европейския съюз закон и
възможността въз основа на последиците от нея да се претендира обезвреда на претърпените
вреди от ищеца.
Отговорността на деликвента по чл.2в от ЗОДОВ е за обезщетяване на действително
претърпените от ищеца вреди, като те не са ограничени нито времево, нито по размер, т.е
могат да надхвърлят обема на работодателската отговорност по ЗДСл., защото произтичат
от различен фактически състав. На това основание е неприложимо и правилото на чл.8, ал.3
от ЗОДОВ.
Неоснователни са и възраженията във въззивната жалба за неправилност на
11
обжалваното съдебно решение, поради липса на елементите от фактическия състав на
извъндоговорната отговорност на държавата, чрез процесуалния й субституент за
причинени вреди в следствие на нарушение на правото на ЕС, а именно наличие на
съществено нарушена правна норма на ЕС, с която се предоставят права на частноправни
субекти, както и наличие на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и
настъпилата вреда.
Отговорността на Държавата за вредите от нарушаване на правото на Европейския
съюз е безвиновна, т.е без значение за ангажирането й е кой от нейните органи е причинил
вредата. Достатъчно е от действията и/или бездействията на органите й, да са произтекли
вреди, а самото нарушение да е „достатъчно съществено“. То би било такова всякога, когато
е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, а понякога и въпреки
положената грижа. Нарушаването на правото на Европейския съюз може да има различни
проявни форми – то може да се изразява в приемане на национална правна уредба, която
противоречи на правото на Европейския съюз, когато правото на Европейския съюз не е
приложено, или е приложено неточно, както и когато приложимата правна норма е
тълкувана неправилно.
В случая ищецът твърди и доказва, че Народното събрание на Р.България е приел
закон – нормата на чл. 10, ал. 1 изречение второ от Закон за митниците в редакцията /ДВ
бр.98/2018г. в сила от 07.01.2019г./, която гласи: „Митническите служители, които са
митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени
като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер“, в
нарушение на чл.48 от Конституцията на страната, гарантиращо правото на труд на
българските граждани, както и в нарушение на правото на ЕС - чл.15 от Хартата на
основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/ гарантиращи правото на труд на гражданите
на ЕС. Хартата е част от първичното право на Европейския съюз и като такова тя има пряко
приложение, доколкото е част от националното право и има примат над вътрешното право
на държавите членки. Нормата на чл.45, т.4 от Договора за функциониране на европейския
съюз, според която разпоредбите на настоящия член не се прилагат по отношение на
заетостта в публичната администрация касае функционално уреденото там гарантирано
свободно движение на работници в рамките на Съюза, а не правото на труд и професия
въобще. В този смисъл възражението на въззивника за неприложимост на ХОПЕС към
настоящия казус по аргумент на чл.45, т.4 от ДФЕС е неоснователно.
Въведените с цитираната норма на чл.10, ал.1, изр.2 от ЗМ изисквания към
митническите органи и служители ограничават както правото им на труд въобще –
служебното правоотношение на ищеца е прекратено именно на база посочената норма, така
и правото на свободен избор на професия, които са все права гарантирани в чл.15 от
ХОПЕС. Правото на всеки да работи и да упражнява свободно избрана от него професия е
последователно защитавано и в практиката на Европейския съд по правата на човека, като е
приемано, че ограниченията в този смисъл са недопустими и дори биха могли да
представляват посегателство върху личния живот, закрилян от чл.8 от Европейската
12
конвенция за защита правата на човека и основните свободи. С нормата, отделно от това,
недопустимо се поставя равенство в третирането на лица, които са страни по неприключило
наказателно производство и осъдени лица за извършено престъпление, което се явява
самостоятелно съществено нарушение на правото на ЕС в областта на презумпцията за
невиновност.
Цитираната норма е обявена за противоконституционна с влязлото в сила решение на
КС на 28.09.2019г., което обуславя извод за противопоравност на действията на деликвента.
Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за
спазване на Конституцията от народните представители, което е във висша степен
противоправно, доколкото с полагането на клетва по чл.76, ал.2 от Конституцията при
конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание депутатите поемат като основно
свое задължение да я спазват. Бездействието на Народното събрание да уреди правните
последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно,
колкото и приемането на такъв закон. В този смисъл е Решение № 72 от 31.03.2021г. по
гр.дело № 3006/2020г. на ВКС, III г. о.
Налице е й пряка причинно-следствена връзка между допуснатото нарушение на
задължението на държавата да поддържа вътрешното законодателство в синхрон с правото
на ЕС и претърпяната от ищеца вреда – неполученото от него трудово възнаграждение за
процесния период. Това е така, тъй като прекратяването на служебното правоотношение на
ищеца е резултат именно и единствено от приложението на обявената за
противоконституционна норма на чл.10, ал.1, изр.2 от Закона за митниците, в следствие на
което ищецът е бил лишен от възможността да работи на заеманата от него длъжност и да
реализира доход от труда си. Вярно е, че прекратяването е настъпило по силата на
издадената заповед на директора на Агенция Митници, но същата е издадена именно на
основание действащата към онзи момент редакция на чл.10, ал.1 от ЗМ. Неизпълнението на
задължението на директора да съобрази заповедта с действащото европейско
законодателство би било основание за преценка законосъобразността на издадения
административен акт, но не се отразява на задължението на органа допуснал приемане на
правна норма в противоречие с европейското право и принципи да обезщети причинините
от противоправното си поведение вреди. В случая приложим е общият принцип на чл.51,
ал.1 от ЗЗД за обезвреда на всички вреди, които са пряка последица от увреждащото
действие, който е възпроизведен и в чл.4 от ЗОДОВ.
Съгласно решението на СЕС по съединени дела С-46/93 и С-48/93 Brasserie du Pecheur
и Factortame обезщетението в тежест на държавите членки за вреди, които са причинени на
частноправни субекти от нарушението на общностното право, трябва да бъде равностойно
на претърпяната вреда. При липса на общностни разпоредби в тази област вътрешният
правов ред на всяка държава членка трябва да установи критериите, които позволяват да се
определи обхватът на обезщетението, като се има предвид, че те не могат да бъдат по-малко
благоприятни от тези, които се отнасят до подобни вътрешни искове и в никакъв случай не
могат да са уредени така, че да правят на практика невъзможно или изключително трудно
13
получаването на обезщетението. Според разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, държавата дължи
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. В случая, както се посочи ищецът е претърпял
имуществени вреди от закон, приет от Народното събрание на Р.България, който
противоречи на правото на ЕС, които не се съизмеряват, а надхвърлят обезвредата, която е
предвидена в чл.104 от ЗДСл., тъй като ищецът е останал без работа в следствие на
уволнението за период по-голям от 6 месеца. Затова именно, поради допуснатото от
ответника нарушение в законотворческата му дейност, ищецът е бил принудително лишен от
възможността да упражнява избраната от него професия за целия исков период, което
обуславя извод за основателност на заявената претенция за периода от 03.04.2019г. до
10.06.2022г. Периодът на безработица на ищеца е установен от издадената справка от ТД на
НАП.
Не е налице основание за редуциране на отговорността на държавата, в лицето на
процесуалния й субституент поради съпричиняване на вредата от страна на ищеца,
изразяващо се в нетърсене и незапочване на работа в периода след уволнението му. Ищецът
по никакъв начин не е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат – прекратяване на
служебното му правоотношение, а фактът на ненамиране на работа не може да се вмени в
негова вина и не може да доведе до освобождаване от отговорност на ответника.
С оглед изложеното, съдът намира, че исковата претенция по чл.2в от ЗОДОВ
предявена в частичен размер от 25 000 лева от общо 59347,76 лева е доказана по основание
и следва да бъде уважена. Срещу размера на исковата претенция не са релевирани конкретни
възражения, поради което и настоящият съдебен състав не формира самостоятелни изводи в
тази насока, а препраща към изложените в тази част мотиви в обжалваното съдебно
решение. Съобразно заявеното искане сумата следва да бъде присъдена ведно със законната
лихва считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 05.10.2022г. до
окончателното изплащане.
Следва да бъде уважен и акцесорния иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на лихва
за забава заявен в частичен размер от 1300 лева от общо 10729 лева начислена за периода от
05.10.2019г. до 04.10.2022г., при съобразяване, че при постановяване на
първоинстанционното решение, ВРС е зачел основателно направеното възражение за
погасителна давност на вземането за лихва за период от повече от 3 години назад считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда.
Предвид съвпадащите крайни изводи, до които достигна настоящия съдебен състав с
тези формулирани от първоинстанционния съд, обжалваното решение се явява правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено изцяло.
Не се дължи произнасяне по същество на предявените в евентуалност искове против
Държавата представлявана от Министъра на финансите с правно основание чл.7 от
Конституцията на Р.България, вр.чл.49 от ЗЗД, поради несбъдване на вътрешно
процесуалното условие за тяхното разглеждане.
14
Искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски за въззивната инстанция са
направили въззивникът – Народното събрание и въззиваемата страна – И. А., като с оглед
изхода на спора такива се следват на последния, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 3200 лева, не е прекомерно, а е
съобразено с фактическата и правна сложност на спора и е в минимален размер определен
по реда на чл.7, ал.2 от Наредба 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения съобразно заявените материални интереси на исковете по чл.2в от ЗОДОВ и
чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2369/21.06.2024г. постановено по гр.д. №
13341/2022г. по описа на РС-Варна, изменено по реда на чл.248 от ГПК с Определение №
11932/22.10.2024г. В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която на основание чл.2в, ал.1, т.1 от
ЗОДОВ Народното събрание на Република България е ОСЪДЕНО да заплати на И. Л. А.,
ЕГН ********** сумата от 25000 лева – частичен иск от претенция в пълен размер на
59347,76 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, равняващи се на размера
на неполучената от ищеца основна заплата, в размер на 1465 лева месечно, за периода от
03.04.2019г. 10.06.2022г. включително, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 05.10.2022г. до окончателното изплащане, на основание
чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ; сумата от 1300 лева – частичен иск от претенция в пълен размер
на 10729 лева – лихва за забава, начислена за периода от 05.10.2019г. до 04.10.2022г., както и
сумата от 3580,98 лева – съдебно-деловодни разноски дължими на ищеца, на основание
чл.10, ал.3 от ЗОДОВ.
ОСЪЖДА Народното събрание на Република България ДА ЗАПЛАТИ на И. Л.
А., ЕГН ********** с адрес: гр. Варна, ул.“Т.И.“ *** сумата от 3200 /три хиляди и двеста/
лева – адвокатско възнаграждение за въззивната съдебна инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок, който за страните започва да тече от получаване на
съобщението за постановяването му, по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Преписи от решението да се връчат на страните по делото на основание чл. 7, ал. 2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15
16