Р Е Ш Е Н И Е
№…………………
гр.Плевен,
27.11.2018 година.
ПЛЕВЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, І граждански състав, в публично заседание на
двадесет и втори ноември, през две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН
ДАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА БЕТОВА СВЕТЛА ДИМИТРОВА
при секретаря………ЖЕНИ СТОЙЧЕВА………………и в присъствието на
прокурора………………………………………………………….като разгледа докладваното от
съдията………..ТАТЯНА БЕТОВА………възз.гр.д.№753 по описа на съда за 2018година, и за
да се произнесе, съобрази:
Производство
по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 1220 от
27.07.2018година., постановено по гр.д. № 1048/2018г. Плевенският районен съд е
признал за установено на основание чл.422 ал.1 от ГПК, вр.415 от
ГПК вр.чл.365 от ЗЗД, че И.В.Д., с
ЕГН ********** дължи на “Е** *** ********“ ООД, гр.С., сумата от 1307,44 лева
главница, представляваща задължение по сключено споразумение от 29.07.2014 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК в съда – 23.10.2017 г., до окончателното й
изплащане, която сума представлява вземането, за което е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №8229/2017 г. по описа на РС Плевен. Присъдени са разноски, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза
на “Е** *** ********“ ООД - направени в исковото производство, в размер на
37,44 лева за платена държавна такса, както и направените разноски в заповедното
производство в общ размер 37,44 лева за
платена държавна такса и 50,00 лева за юристконсултско възнаграждение.
Срещу така постановеното решение е подадена
въззивна жалба от ответника И.В.Д., чрез назначения му особен представител адв.Р.Н..
В жалбата се правят оплаквания, че постановеното решение е недопустимо и се
моли за неговото обезсилване. Жалбоподателят
счита, че районният съд неправилно е разгледал и решил спор, който е подсъден
на арбитраж, какъвто е уговорен в т.6 от сключеното между страните споразумение
от 29.07.2014г. Счита, че уговорената арбитражна клауза е отрицателна
процесуална предпоставка за разглеждането на иска от Плевенски РС, което прави
иска недопустим. Моли да бъде обезсилено постановеното по недопустим иск
съдебно решение и да бъде прекратено производството по делото.
Въззиваемата
страна “Е** *** ********“ ООД е взела становище, че жалбата е неоснователна, тъй
като решението на районният съд е правилно, обосновано и законосъобразно.Моли
то да бъде потвърдено.
Въззивният съд, като
обсъди оплакванията изложени в жалбата, взе предвид направените от страните
доводи, прецени събраните пред първата инстанция доказателства, съобрази се с
изискванията на закона, намира за установено следното:
Жалбата е процесуално
допустима, а разгледана по същество се явява неоснователна.Първоинстанционният
съд е бил сезиран с положителен установителен иск по чл.422 ГПК за признаване
за установено по отношение на И.В.Д., че дължи на “Е** *** ********“ООД гр.С. сумата 1307.44 лева - главница, представляваща задължение по сключено споразумение
от 29.07.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда – 23.10.2017 г., до окончателното
й изплащане, която сума
представлява вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №8229/2017 г. по описа на РС Плевен. Вземането произтича от посоченото споразумение. Ответникът,
чрез назначения му особен представител е взел становище, че иска е недопустим,
тъй като спора не е подсъден на съдилищата, а по същество –неоснователен, по
изложените в отговора на исковата молба съображения.
Искът по чл.422
от ГПК е допустим, като предявен в 1-месечния срок от съобщението до кредитора,
че за да не бъде обезсилена заповедта за изпълнение, която е връчена на
длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, чрез залепване на уведомление, следва
да предяви иск за установяване на вземането си. Неоснователен е наведения довод
за недопустимост на иска, поради наличието на отрицателна процесуална
предпоставка за предявяването му. Независимо от наличието на арбитражна клауза,
действащия в момента процесуален ред не позволява такъв иск да бъде разгледан
от арбитраж и следователно е подсъден на съответния съд, съобразно правилата за
родова и местна подсъдност. Със законовите изменения в чл.19,
ал.1 от ГПК, ДВ, брой 8/24.01.2017 г. потребителските спорове бяха изключени от
подлежащите на арбитраж спорове и изрично е регламентирана нищожност на
арбитражно решение в такива случаи в чл.47, ал.2 от ЗМТА, ДВ, брой 8/24.01.2017
г. Съгласно цитирания текст от ЗМТА арбитражните решения, постановени по
спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж са нищожни. След
тези изменение е налице забрана за постигане на арбитражно споразумение за
решаване от арбитражен съд на спор, една от страните по който е потребител по
смисъла на § 13 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на
потребителите, какъв е и настоящия случай. Според легалната дефиниция на § 13,
т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите, „потребител” е всяко физическо
лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице,
което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята
търговска и професионална дейност”. Новата 4 на чл. 3, предвиждаща, че всяка
клауза в договор, сключен между търговец и потребител, с която страните
възлагат на арбитражен съд решаване на спор между тях, извън процедурата за
алтернативно решаване на потребителски спорове е недействителна. В § 6, ал. 2
ПЗР на ЗИД ГПК е предвидено започналите до влизане на закона в сила арбитражни
производства по неарбитруеми потребителски спорове, какъвто характер има спорът
с участие на потребител по смисъла на § 13, т.1 ДР ЗЗП, да бъдат прекратени, като по този начин е отречена възможността
тези производства да приключат с постановяване на арбитражно решение.
Установява
се от приложеното ч.гр.д.№ 8227/2017год. по описа на Плевенски РС, че
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, по реда на чл.410 от ГПК, е
депозирано от ищеца на 23.10.2017год. и ПРС е издал заповед за изпълнение за заявените
суми, който се претендират за установяване с исковата молба, вкл. и за разноските.Установено
е, че на 18.05.2005г.
между ответника и “Т******* ***********” ЕАД е сключен договор за издаване на
кредитна карта и ответникът е получил кредитна карта Транскарт, който
ответникът не е изпълнявал. На 13.02.2014г. по силата на сключен договор за
продажба на вземания ищецът е придобил вземането на “Т******* ***********” ЕАД
срещу ответника, като И.В.Д. е бил уведомен на основание чл.99 от ЗЗД за
извършената цесия. Със споразумение от 29.07.2014г., сключено между страните,
ответникът е признал съществуването на дълга си от 1871,87 лева и се е задължил
да го изплати съгласно условията на Споразумението с краен срок 30.06.2016 г. Липсват
доказателства за извършено плащане на задължението.
За
да уважи установителния иск в посочените по-горе размери, Плевенски РС е приел,
че искът е доказан по основание и размер. Разгледал и отхвърлил е довода на
ответника, изразен чрез особения му представител за неуведомяване на длъжника за извършената
цесия.Счел е редовността на цесията за неотносими към спора факт, доколкото
претенцията се основава на сключено споразумение с ответника по чл.365 от ЗЗД.
Изложил е, че споразумението между ищеца и ответника от 29.07.2014 г. носи
белезите на договор за спогодба по чл.365, ал.1 от ЗЗД. Съгласно цитирания текст
от закона, с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или
избягват един възможен спор чрез взаимни отстъпки, с които могат да създадат,
изменят или погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора. В мотивите е посочено, че целта на
спогодбата е да се внесе определеност и яснота в отношенията между страните, като е възможно
те да пожертват действителното правно положение и се
съгласят да считат по между си, че то е било такова, каквото го прогласява
спогодбата. В този смисъл спогодбата може да включва в себе си воля за частичен
отказ от съществуващо право, респективно за частично поемане на несъществуващо
задължение. В случая, със сключването на споразумението се потвърждава и знанието на
ответника за сключената на 13.02.2014г. цесия между ищеца и цедента „Т*******
***********“ЕАД.Решаващият съд се е позовал на съдебната практика, приемайки, че спогодбата
цели да изключи възможността да се оспорва предхождащото я правно положение. /Решение
по гр.дело №2480/1994 г. на ВКС, V г.о./. Договорът за спогодба има
декларативно действие, което се изразява в това, че страните считат правното
положение такова, каквото са признали в спогодбата, както и регулиращо
действие, състоящо се в това, че страните се задължават в бъдеще да изпълняват
задълженията си така, както са установени в спогодбата. Договорът за спогодба
има и конститутивно действие, тъй като съществуващото правоотношение се изменя
съобразно уговореното в договора за спогодба. Споразумението за разсрочено плащане
не е едностранно изявление на ответника, а съдържа насрещни волеизявления и на двете подписали
го страни, поради което е договор, а не едностранна сделка.
Въззивният съд споделя напълно фактическите
констатации и правни изводи на районния съд, при условията на чл. 272 ГПК. Между страните е налице валидно облигационно
правоотношение, произтичащо от договора за спогодба, който е сключен на 29.07.2014г. Следва
да се приеме, въз основа на събраните доказателства, че вземането към ответника
е валидно прехвърлено, тъй като уведомяването на длъжника няма отношение към валидността на цесионния
договор. Освен това длъжникът се е
съгласил с този факт и е признал задължението си към новия кредитор, сключвайки
споразумението. Най-късно след сключването на този договор, вземането е могло да се претендира от новия кредитор и той е могъл да поиска
изпълнение като насочи претенцията си към вече
уведомения длъжник.Самото
споразумение е източникът на задължението на ответника и правилно искът е
квалифициран като такъв по чл. чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.365 от ЗЗД. След този
момент, не се твърди, нито се установява ответника да е плащал каквато и да било част от главницата, поради което правилно съдът е счел претенцията за установена по основание и размер.
Единствения
довод във въззивната жалба, а именно, че решението е недопустимо, като
постановено по недопустим иск е неоснователен по изложените по-горе съображения.
Ищецът има право на иск пред сезирания съд и това право е било надлежно
упражнено, като е постановено едно валидно и допустимо решение, по спор, който
е подсъден на съдилищата, поради което следва решението да бъде потвърдено. При
този изход на делото, въззиваемата страна има право на присъждане на разноски
за особен представител на въззивника в размер на 200лв., който обаче не са
поискани, поради което съдът не е длъжен да се произнася по тях.
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1220 на
Плевенския районен съд, постановено на 27.07.2018г. по гр.д. № 1048/2018г. по
описа на съда.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: