Р Е Ш
Е Н И Е № 125
Гр. Пловдив, 11.04.2019 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, трети граждански състав в открито съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Елена Арнаучкова
Величка Белева
с участието на секретаря Антоанета Калайджиева разгледа докладваното от
съдията Вера Иванова въззивно
търговско дело № 99 по описа за 2019 година и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 607,
постановено на 28.11.2018 г. по т.д. 309/2018 г. на Окръжен
съд–П., с
което е осъдена „П.и.б.“АД-гр.С. да заплати на „Д.“ООД-гр.А.сумата 20 000
евро, част от общия размер на вземането от 100 000 евро, представляващо
неустойка по чл. 31 от договор за наем от *********г. за неизпълнение на
задължението по чл. 24 от същия договор, ведно със законната лихва, считано от
30.04.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата
4 474,56 лв. деловодни разноски.
Жалбоподателят „П.и.б.“АД-гр. *** моли решението
да бъде отменено като недопустимо, евентуално неправилно, по съображения,
изложени във въззивната жалба от 20.12.2019 г., и да бъде постановено от въззивния
съд решение, с което да бъде отхвърлен предявеният срещу б. иск. Като ответник
в производството пред окръжния съд оспорва иска като недопустим, евентуално,
като неоснователен. Не заявява искане за събиране на нови доказателства във
въззивното производство. Претендира за присъждане на разноски.
Ответникът по жалбата „Д.“ООД-гр. А. моли тя да
бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, посочени в съдебното
заседание на апелативния съд на 27.03.2019 г. Като ищец в производството пред
окръжния съд предявява иск с правно основание чл. 92,ал.1,изр.1 от ЗЗД за
осъждане на ответника да му заплати сумата 20 000 евро, част от общо дължимата
сума 100 000 евро, представляваща неустойка по чл. 31 от сключения между
страните договор за наем от *********г. за неизпълнение на чл. 24 от същия
договор, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумата. Не
заявява искане за събиране на нови доказателства във въззивното производство.
Претендира за присъждане на разноски за въззивното производство.
П. апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение
съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и
исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност и намери за установено следното:
Безспорно е между страните,
че на *********г. между тях е сключен представеният от ищеца в копие с исковата
молба договор за наем, съгласно чл.24 от който б. се задължава да подаде молба
до ЧСИ К.П.за прекратяване на всякакви изпълнителни действия по отношение на
имоти, собственост на „Д-П“ООД и „Д.“ООД, както и да поиска вдигане на всички
възбрани, наложени по отношение на имоти, собственост на тези две дружества,
която молба следва да се депозира при ЧСИ К.П.в срок до 30 дни след подписване
на договора, и съгласно чл. 31 от договора в случай, че б.-наемател не изпълни
задълженията си по чл. 24 от договора в предвидения за това срок поради каквито
и да било причини, то б. дължи неустойка на наемодателя „Д.“ООД в размер на
100 000 евро. Безспорно е, че с молба от 24.09.2015 г. до ЧСИ К.П. б. е
поискала заличаване на възбрани върху три имота, собственост на „Д-П“ООД, която
молба е представена в препис от ищеца с исковата молба. Няма също така спор
между страните, че в предвидения в чл. 24 от договора срок от страна на б. не е
направено искане до ЧСИ за вдигане на наложената възбрана върху един имот на „Д-П“ООД,
а именно 1/3 ид.ч. от ПИ с идентификатор *************по КК на гр.А., а това е
направено по-късно, с молба от 4.04.2017 г. от б. до ЧСИ К.П., представена в
препис от ответника в съдебното заседание на окръжния съд на 23.10.2018 г.,
след което ЧСИ К.П.на 5.04.2017 г. е отправил искане за вдигане на възбраната
до АВ-СВ-гр.А.и възбраната е била вдигната на 10.04.2017 г., което искане също
е представено в копие от ответника в
съдебното заседание на окръжния съд на 23.10.2018 г. Видно от представеното от
ищеца в копие с исковата молба удостоверение от 3.10.2015 г., издадено от ЧСИ
К.П. по идп.д. 1210/2013 г., към тази дата не е постъпвала молба от б. за
заличаване на възбраната върху 1/3 ид.ч. от ПИ *************. С уведомително
писмо, получено в б. на 8.02.2017 г., представено също от ищеца в копие с
исковата молба, дружеството-ищец уведомява б. за дължимостта на неустойката по
чл. 31 във вр. с чл. 24 от договора. Ищецът твърди в исковата си молба от
30.04.2018 г., че е налице неизпълнение на клаузата по чл. 24 от договора за
наем от *********г., поради което б. му дължи неустойка в размер на
100 000 евро съгласно чл. 31 от договора, и претендира за присъждане на
сумата 20 000 евро като част от дължимата сума 100 000 евро. С
отговора на исковата молба от 28.05.2018 г. ответникът възразява на първо
място, че исковата молба е недопустима, защото искът е заведен от лице, чуждо
на правния спор, и затова без надлежна процесуална легитимация, тъй като „Д.“ООД
съгласно договора е отдал под наем на б. свой собствен имот с идентификатор *****************
в сграда, построена в поземлен имот с идентификатор ***************, и задължението
по чл. 24 от договора предвижда неустойка, дължима на наемодателя „Д.“ООД в
това му качество, на наемодател, а на **********г. дружеството е прехвърлило
своя имот, отдаден под наем, на К.Д.и М.Д., с което е изгубило качеството си на
наемодател и, съответно, и качеството си на страна по договорното
правоотношение. Претендира затова исковата молба да се приеме за недопустима
като предявена от лице, което не притежава правото на иск и не е притежател на
материалното право, нуждаещо се от защита посредством съдебен процес. Счита, че
титуляр на правото на неустойка е единствено и само „Д.“ООД в качеството си на
наемодател и с факта на продажба на собственото си имущество, отдадено под наем
с договора за наем, ищецът доброволно се е съгласил да се откаже от всички свои
права по договора за наем, в това число и от правото си да бъде обезщетен
поради неизпълнение на договорни задължения. Посочва, че към датата на
завеждане на исковата молба е налично пълно изпълнение на задълженията на
наемателя, което също обосновава липсата на правен интерес за ищеца от воденето
на иска. Евентуално, ако искът се приеме за допустим, възразява, че той е
неоснователен, защото с чл. 24 от договора е уговорено кумулативно изпълнение
на задълженията на наемателя, а именно да бъдат преустановени всякакви
принудителни действия спрямо имоти, собственост на посочените дружества, като
единствената възбрана, останала незаличена, е наложената върху 1/3 ид.ч. от
недвижим имот на „Д-П“ООД, а останалата част от задълженията, поети от
наемателя по чл. 24 от договора за наем, са изпълнени в уговорения между
страните срок, и с чл. 31 от договора за наем е уговорена неустойка, която се
дължи единствено и само при цялостно неизпълнение на задълженията на наемателя,
поради което при наличие на частично неизпълнение на поетите задължения
наемодателят няма право да претендира неустойка за неизпълнение. Твърди, че
съгласно текста на чл. 31 от договора неустойка се дължи, ако наемателят не
изпълни задълженията си по чл. 24 от този договор и от тълкуването на
уговорката става ясно, че между страните е постигнато съгласие да бъде
санкционирано неизпълнението на всички задължения, поети като кумулативни
такива в чл. 24, и че наемодателят ще може да претендира обезщетение единствено
и само ако неизпълнението е пълно, но не и ако същото е частично, било в
количествено, било в качеството или времево отношение. Твърди, че липсата на
изрично предвидена отговорност за частично неизпълнение налага извод, че
страните са се споразумели да търсят обезщетение от неизправната страна
единствено и само ако е налице пълно неизпълнение на задълженията по договора
за наем. С подадената на 18.06.2018 г. допълнителна искова молба ищецът взима
становище за неоснователност на възражението за недопустимост на иска, тъй като
по силата на договора за наем възникват облигационни правоотношения, които не
се отразяват на правото на собственост, защото той няма вещно-правно действие и
след продажбата на въпросния недвижим имот договорът за наем с дружеството не е
прекратен и то не е загубило качеството си на наемодател с факта на самата
продажба. Относно възражението за неоснователност на иска ищецът счита, че
аргументацията му е относима към тълкуването на разпоредбите на наемния
договор, като изложените в исковата молба факти и обстоятелства не се оспорват.
С отговора на допълнителната искова молба от 10.07.2018 г. ответникът отново
моли исковата претенция да бъде оставена без разглеждане като изцяло
недопустима, а ако се приеме да е допустима, тя да бъде оставена без уважение
като неоснователна, като заявява, че поддържа искането за оставяне на иска без
разглеждане на посочените съображения в отговора на исковата молба. С писмената
защита, представена на 5.11.2018 г., след приключване на съдебното заседание на
окръжния съд на 23.10.2018 г., от страна на ответника са заявява и становище,
незаявено дотогава по делото, че клаузата за неустойка е нищожна предвид
противоречие с добрите нрави. Заявено е, че в случая неустоечната клауза е
уговорена изцяло в разрез с добрите нрави и има санкционна функция, която не
кореспондира с предмета на договора и реалната воля на страните, защото се
касае за търговска сделка, при която се уговаря отдаването под наем на
недвижими имоти, респективно, заплащане на наемна цена и останалите уговорки,
макар и в самия договор, не кореспондират с основното облигационно
правоотношение, дори напротив, поставят едната страна, б. в крайно
неблагоприятно положение, съответно облагодетелстват другата страна –
наемодател. Освен това е заявено, че неустоечната клауза противоречи на добрите
нрави, защото наемната цена, която е уговорена, е в значително по-голям размер
от уговорената неустойка– дължимата наемна цена е 1 441,92 евро на
наемодателя „Д.“ООД, а размерът на неустойката е 100 000 евро, близо
стократен размер на този на наема. Посочено е, че за нищожност на дадена клауза
съдът е длъжен да следи служебно и без нарочно позоваване от страните, като
съдът е длъжен да следи служебно за съответствието на уговорената неустойка с добрите
нрави и при констатирано противоречие той трябва да прогласи нейната нищожност
на основание чл. 26,ал.1,предл.3 от ЗЗД. С обжалваното съдебно решение
окръжният съд приема, че съдържанието на договора от *********г., наименован
като договор за наем, не се изчерпва само с постигнатото съгласие по елементите
на наемното правоотношение по смисъла на чл. 228 от ЗЗД, а с него страните са
уредили отношенията си и по други облигационни правоотношения, като повдигнатият
пред съда правен спор е във връзка именно с тези правоотношения, стоящи извън
наемното такова. Затова съдът намира за ирелевантни доводите на ответника за
това, че след като собствеността върху един от наетите имоти е прехвърлена от
наемодателя на трети лица, то ищецът е загубил качеството си на наемодател,
респективно на страна по договора. Освен това съдът посочва, че принадлежността
на правото на собственост върху отдадена под наем вещ е без правно значение за
действителността и съществуването на наемно правоотношение и че приобретателят на
недвижим имот не придобива качеството на наемодател по сключен от праводателя
му договор за наем. Съдът приема, че не е налице пълно изпълнение на
задължението на наемателя по чл. 24 от договора в уговорения между страните
срок, защото в рамките на този срок не е подадено искане от взискателя за
вдигане на възбраната, наложена върху посочения в исковата молба имот. Съдът
преценява, включително въз основа на събраните гласни доказателства –
показанията на свидетеля Д., че неустойка се дължи и при частично неизпълнение
на задължението по чл. 24 от договора. Съдът обсъжда наведеното от ответника
едва в писмената защита възражение за нищожност на клаузата за неустойка по чл.
31 от договора поради противоречието й с добрите нрави с оглед нейния размер,
доколкото съдът следи служебно за тази нищожност. Съдът преценява, че доводът
на ответника за нищожност на неустойката с оглед съпоставка между уговорения
размер на месечния наем от 1 441,92 евро с размера на неустойката
100 000 евро, близо стократен на размера на наема, е неотносим към
преценката за нищожност, тъй като неустойката не е уговорена поради
неизпълнение на задължението на наемателя за заплащане на наем, а за
неизпълнение на задължение, което не е свързано с наемното правоотношение.
Съдът приема, че се касае за тази част от договора, с която страните са уредили
други свои правоотношения, произтичащи от договорите за кредит и започналото
принудително изпълнение, насочено върху недвижимите имоти, дадени от ищеца като
обезпечение, поради което преценката за това дали уговорената неустойка е
нищожна е обусловена от евентуалните вреди, които биха настъпили при
неизпълнение на задължението по чл. 24 от договора, водещо до лишаване от
правото на разпореждане с вещите за периода на наложените възбрани. Освен това
съдът намира, че неустойки са уговорени и в полза на б. при неизпълнение на
задължения на насрещната страна, в това число и такава в същия размер
100 000 евро (чл.28), което сочи, че страните взаимно са целели да гарантират
максимално изпълнението. Затова съдът приема, че уговорената неустойка не
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и не
накърнява добрите нрави, поради което е действителна и е породила целените от
страните правни последици. Съдът преценява, че установеното неизпълнение на
задължението по чл. 24 от договора в предвидения за това срок обуславя
дължимост на неустойката, уговорена в чл. 31, поради което предявеният частичен
иск е основателен и следва да се уважи. С подадената на 20.12.2018 г. въззивна
жалба б.-жалбоподател на първо място претендира да се приеме, че съдът се е
произнесъл по изцяло недопустима искова претенция по съображенията, изложени в
отговора на исковата молба – с оглед прехвърлянето на **********г. от „Д.“ООД
на отдадения от него под наем имот на К.Д.и М.Д.. Твърди, че съдът
незаконосъобразно е признал права на ищеца, които в действителност не
съществуват и че са необосновани твърденията на съда, че след като дружеството
е продала недвижимия имот, то продължава да бъде наемодател на б., защото
правата (да получава наемната цена) и задълженията (да се съобрази със
сключения и вписан в СВ договор, като зачете правата на наемателя за държане на
имота на правно основание) по договора за наем в тази хипотеза изцяло се поемат
от новия приобретател. На следващо място жалбоподателят твърди, че съдът не е
обсъдил всички, наведени от б., твърдения за нищожност на уговорката за
неустойка поради противоречие с добрите нрави и погрешно е интерпретирал
фактите по делото. Заявява, че в решението е посочено, че за недвижимия имот
към датата на сключване на договора за наем са водени преговори за продажба от
страна на ищеца, без да са доказани вреди от страна на това дружество. Според
жалбоподателя фактите по делото водят до извода, че ищецът доста бързо е продал
недвижимия имот, на **********г. на К.Д.и М.Д., по-малко от два месеца от
сключването на договора за наем, което говори за това, че преговорите между
дружеството и Д.и не са били накърнени от неизпълнението от страна на б. на
задължението. Заявява, че по делото липсват доказателства за това с кого са
водени преговори, какви цени са предложени от евентуалните купувачи и каква е
загубата на ищеца от продажбата на имота на Д., вместо на друго лице. Твърди,
че в конкретния случай неустоечната клауза е уговорена изцяло в разрез с
добрите нрави и има санкционна функция, която не кореспондира с предмета на
договора и реалната воля на страните, което не е съобразено от съда, който
въобще не коментирал размера на тази неустойка. Заявява, че се касае за
търговска сделка, при която се уговаря отдаването под наем на недвижими имоти,
респективно заплащане на наемна цена, а останалите уговорки, макар и в самия
договор, не кореспондират с основното облигационно правоотношение, дори
напротив, поставят едната страна-б. в крайно неблагоприятно положение,
съответно облагодетелстват другата страна-наемодател. Заявява, че неустоечната
клауза противоречи на добрите нрави, защото уговорената наемна цена е в
значително по-голям размер от уговорената неустойка – дължимата наемна цена на
наемодателя „Д.“ООД е 1 441,92 евро, а размерът на неустойката е
100 000 евро, близо стократен размер на този на наема. Заявява, че
разпоредбата на чл. 309 от ТЗ не е пречка за установяване нищожност на
неустойката, защото забраната по чл. 309 от ТЗ важи само за неустойки, които са
възникнали от валидна (действителна) клауза, което не е съобразено от окръжния
съд. Заявява, че приетото от окръжния съд не съответства на възприетото от ВКС
разбиране, че ако съдът установи нищожност на договор, от който страните черпят
права, той е длъжен да се съобрази с тази нищожност при решаване на спора по
същество, когато тя е очевидна и произтича пряко от договора. Освен това жалбоподателят
твърди, че съдът неправилно е посочил, че б. е в пълно неизпълнение на поетото
задължение, за което е уговорена неустойка. Заявява, че с чл. 24 от договора за
наем страните са вменили в задължение на наемателя да подаде молба до ЧСИ, с
която да прекрати всякакви изпълнителни действия по отношение на имоти,
собственост на „Д-П“ООД и „Д.“ООД, както и задължение да поиска вдигане на
всички възбрани, наложени по отношение на имоти, собственост на тези дружество,
като е уговорен и срок, в който наемателят следва да изпълни задълженията си.
Затова твърди, че между страните е постигната уговорка, съгласно която е
уговорено кумулативно изпълнение на задълженията на наемателя, а именно да
бъдат преустановени всякакви принудителни действия спрямо имоти, собственост на
посочените дружества. Посочва, че към 3.10.2015 г. единствената възбрана,
останала незаличена, е наложената върху 1/3 ид.ч. от недвижим имот, собственост
на „Д-П“ООД, а останалата част от задълженията, поети от наемателя с чл. 24 от
договора за наем, са изпълнени в уговорения между страните срок. Твърди, че с
чл. 31 от договора за наем страните са санкционирали неизпълнението на
задълженията на наемателя по чл. 24 с неустойка, която обаче същите са се
споразумели да се дължи единствено и само при цялостно неизпълнение на
задълженията на наемателя и следователно при наличие на частично неизпълнение
на поетите задължения наемодателят няма право да претендира неустойка за
неизпълнение. Посочва, че съгласно текста на уговорката неустойка се дължи ако
„наемателят не изпълни задълженията си по чл. 24 от този договор“ и от
тълкуването става ясно, че между страните е постигнато съгласие да бъде
санкционирано неизпълнението на всички задължения, поети като кумулативни
такива в чл. 24, и че наемодателят ще може да претендира обезщетение единствено
и само ако неизпълнението е пълно, но не и ако същото е частично било в
количествено, било в качествено или времево отношение. Заявява, че в случай, че
намерението на страните е било да обезщетят неизпълнението на което и да е от
задълженията на наемателя, поети с чл. 24 от договора, то същото би залегнало
изрично в договора за наем, а липсата на изрично предвидена отговорност за
частично неизпълнение налага извод, че страните са се споразумели да търсят
обезщетение от неизправната страна единствено и само ако е налице пълно
неизпълнение на задълженията по договора за наем. Заявява и че към датата на
завеждане на исковата молба е налично пълно изпълнение на задълженията на
наемателя, което от своя страна също обосновава липсата на правен интерес за
ищеца от воденето на настоящия иск. Становището на ответника по жалбата,
заявено в заседанието на апелативния съд на 27.03.2019 г., е, че
принадлежността на правото на собственост върху отдадена под наем вещ е без
правно значение за действителността и съществуването на наемно правоотношение и
че приобретателят на недвижим имот не придобива качеството на наемодател по
сключен от праводателя му договор за наем, като законът в чл. 237 от ЗЗД урежда
защита на наемателя в случай на прехвърляне на имота, но не предвижда
заместване на наемодателя с приобретателя на имота и встъпване на последния в
правоотношението. Заявява, че след сключване на договора за продажбата на
имота-предмет на договора за наем, а не предмет на другите отношения, договорът
за наем не е прекратен, а продължава да действа, като б. плаща на „Д.“ООД
наема, който е уговорен в този договор, като няма прекратяване на договора и
няма заместване на страна по способите, предвидени в закона. Посочва, че от
страна на б.-ответник в производството пред окръжния съд няма въведено
възражение за нищожност на клаузата за неустойка, а в допълнителния отговор
даже изрично е записано при изразеното становище относно искането на ищеца за
разпит на свидетел във връзка с тълкуването на клаузата за неустойка, че
искането е неотносимо към спора, защото б. е направила възражение за
недължимост на неустойката, а не е оспорила неустоечната клауза, т.е. признато
е, че клаузата е действителна, но твърдят, че по други съображения неустойка не
се дължи. Посочва, че ищецът от съдебното решение е разбрал, че едва в
писмената защита б.-ответник е направила възражение за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави. Посочва, че практиката позволява такова
възражение да се прави и във въззивната инстанция, но те не са се защитавали по
такова възражение, обаче съдът го е разгледал. Посочва, че, за да се произнесе
съдът служебно относно недействителност на клауза за неустойка, порокът следва
да е видим от самия договор, без значение от заявеното от страните. Посочва, че
в случая на практика съдът служебно се е произнесъл, тъй като срокът за
възражение по принцип се преклудира с подаването на отговора на исковата молба,
в случая и с допълнителния отговор. Заявява, че от самия договор при прочита на
т.31 не става очевидно защо неустойката да бъде нищожна поради накърняване на
добрите нрави, а има цял раздел за неустойки и тя е реципрочна. Посочва, че
относно твърдението, че в уговорките по т.31 и т.24 не става ясно дали се касае
за неизпълнение на всички задължения изцяло или за всяко едно, тъй като
задълженията са няколко, окръжният съд е допуснал по искане на ответника
свидетелски показания за тълкуване на тази точка, каквито безспорно са
допустими, като от разпита на лицето, изготвило договора с участие на служители
на б., е видно каква е била идеята за тази точка и защо е уговорена неустойка –
защото търговското дружество е искало да рефинансира сделката или да продаде
имота и с полученото да си върне кредита на б.-ответник, а е ноторно известно,
че при възбрана няма купувач, който да купи имот, и няма банка, която да приеме
имота като обезпечение във връзка с отпускане на кредит. Посочва, че тезата,
която развива б., е, че неустойката касае неизпълнение на всички задължения, а
когато има частично изпълнение, тази точка е неприложима, но не ангажира
никакви доказателства в тази насока, въпреки дадената от съда възможност. Заявява,
че съдът правилно е приел, че не е налице пълно изпълнение, точно изпълнение,
защото не е налице пълно изпълнение, когато част от задълженията са изпълнени,
а друга част, какъвто е настоящият случай, не са изпълнени. Посочва, че ищецът
умишлено е претендирал неустойка частично, като частичен иск, от 20 000
евро, като не може да предяви иск за разликата, доколкото ще бъде направено
възражение за изтекла погасителна давност за разликата, и е преценено, че това
е справедливият размер, с който ищецът следва да бъде обезщетен, а б. –
санкционирана за своето виновно поведение. Посочва, че б. вдига възбраната
върху въпросния имот, но това става година и 7-8 месеца след изтичане на срока,
в който тя е трябвало да изпълни това свое задължение, което е попречило имотът
да бъде използван за това, за което е искал ищецът – да бъде рефинансиран
кредитът или да бъде продаден имота, за да може да бъде изпълнено задължението
към б.. Заявява, че съгласно указанията, дадени в ТР №1/2009 на ОСТК на ВКС,
неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й функции, което в случая не е налице,
единствената цел не е да се накаже б. и респективно ищецът да се обогати
неоснователно за нейна сметка. При внимателно прочитане на договора за наем,
който е всъщност един комплексен договор, се вижда колко много други отношения
са уредени, възникнали във връзка с предоставени кредити по различни договори,
с различни години и с различни дати. Заявява, че целта е била ищецът да си
плати своевременно дължимите суми, тъй като е бил в забава към б., и да може в
течение на времето да е изправен платец по договора за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл.
92,ал.1,изр.1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват. Няма спор между страните, че в чл. 31 от сключения между тях на *********г.
договор за наем е установена договореност за заплащане от б.-наемател на
дружеството-ищец и наемодател „Д.“ООД-гр.А.на
неустойка за неизпълнение на поетите от б. задължения по чл. 24 от този
договор. Няма спор, че именно на тази договореност ищецът основава своята
претенция за присъждане на неустойка в размер на исковата сума 20 000
евро. Очевидно неоснователно е възражението на жалбоподателя, че исковата
претенция е недопустима, защото, на първо място, поради продажбата на отдадения
под наем имот от дружеството-ищец на трети за настоящия спор лица на дата **********г.
ищецът е загубил правата си по договора за наем, в това число и правото си на
обезщетение, т.е. на претенцията за заплащане за неустойка, както и, на второ
място, защото към датата на завеждане на исковата молба е налично пълно
изпълнение на задълженията на наемателя, което обосновава липсата на правен
интерес за ищеца от воденето на настоящия иск. Договорът за наем, в чл. 31 от
който е уговорено задължението на б. за плащане на неустойка при неизпълнение
на посоченото в чл. 24 от договора нейно задължение, е сключен на *********г.
Срокът, в който б. е следвало да изпълни задължението си по чл. 24 от договора,
е посочен в същата клауза – до 30 дни след подписване на договора, т.е. до
1.10.2015 г. б. не е изпълнила поетото в чл. 24 от договора свое задължение да
поиска вдигане на всички възбрани, наложени по отношение на имоти, собственост
на „Д-П“ООД и „Д.“ООД, в посочения срок, защото, което е безспорно, не е
поискала вдигане на възбраната върху описания в исковата молба имот на „Д-П“ООД
до датата 4.04.2017 г., когато е подадена от б. до ЧСИ К.П.молбата, представена
в копие от ответника в съдебното заседание на окръжния съд на 23.10.2018 г.
Следователно съгласно нормата на чл. 84,ал.1,изр.1 от ЗЗД още на датата
2.10.2015 г. за дружеството-ищец по спора „Д.“ООД-гр.А.е възникнало вземането
за заплащане на неустойка по чл. 31 от договора за неизпълнение на задължението
по чл. 24 от договора. Безспорно е, видно е и от представената от ответника с
отговора на исковата молба справка от СВ-гр.А., както и от представения от
страна на ответника в съдебното заседание на окръжния съд на 23.10.2018 г. в
копие нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № **************г.,
том *, рег. № ****, дело № *********г. на нотариус С.К., че продажбата на
отдадения под наем от дружеството „Д.“ООД-гр.А.на б. съгласно договора от *********г.
недвижим имот с идентификатор ***************** е извършена на датата **********г.
Следователно претенцията на дружеството за заплащане на неустойка е възникнало
несъмнено по време, когато то е било наемодател на ответната банка и собственик
на наетия имот, поради което доводът, че след продажбата на имота
дружеството-ищец не е наемодател и затова
не може да претендира да му бъде заплатена неустойката, е неоснователен.
Вземането на ищеца е възникнало на 2.10.2015 г., след която дата именно той е
негов носител, включително след **********г. и към настоящия момент. Затова
няма основания да се приеме, че обжалваното решение е недопустимо с оглед
произнасяне от окръжния съд по недопустим иск – иск, предявен от лице без
процесуална легитимация, защото за неустойката по чл. 31 от договора според
жалбоподателя може да претендира дружеството „Д.“ООД, но единствено и само в
качеството си на наемодател, а дружеството с изгубването на това си качество
вече не е и носител на правото на обезщетение по договора за наем, по който
договор то вече не е страна. Дали дружеството-ищец след **********г. продължава
да е наемодател или правата и задълженията по договора за наем са поети с оглед
нормата на чл. 237 от ЗЗД от новия собственик на имота, в настоящия казус е без
значение, защото несъмнено вземането е възникнало за дружеството-ищец по
времето преди **********г., когато именно то е наемодателят и собственикът на
имота. Следва при тези обстоятелства само за пълнота да се посочи, че договорът
за наем от *********г. е с нотариална заверка на подписите на подписалите го
страни, поради което е с достоверна дата, и следователно съгласно разпоредбата
на чл. 237,ал.2,изр.1 от ЗЗД след прехвърлянето купувачите, новите собственици
на имота, са обвързани от договора за наем, сключен от дружеството-продавач
като наемодател, защото те по силата на закона встъпват в наемното
правоотношение на мястото на наемодателя и върху тях са преминали правата и
задълженията на наемодателя, включително и правото да получават наема, но доколкото
прехвърлянето на правото на собственост не поражда автоматично задължение за
наемателя да заплаща наема на приобретателите вместо на вече бившия наемодател,
е било необходимо приобретателите да уведомят б.-наемател за прехвърлянето на
собствеността върху имота. Вземането за процесната неустойка обаче, което не е
част от елементите на наемното правоотношение, е възникнало преди продажбата на
наетия имот и затова негов носител е именно дружеството-ищец. За наличието на
паричното вземане за плащане на сумата като неустойка, възникнало на датата
2.10.2015 г., е без правно значение, че в един по-късен момент б. е изпълнила
задължението си по чл. 24 от договора напълно, като е поискала вдигане и на
възбраната върху описания в исковата молба имот. Неустойката се дължи при
допуснато неизпълнение, каквото в случая е налице от страна на б., и извършеното
от нея впоследствие изпълнение не погасява правото да бъде получено така
възникналото парично вземане, респективно, не лишава ищеца от правен интерес да
претендира да получи исковата парична сума. Тезата, че неустойка за забавено частично изпълнение
всъщност не следва да се дължи на носителя на възникналото вземане, ако
впоследствие последва изпълнение и на неизпълнената част от задължението, защото
той няма правен интерес да претендира за дължима му парична сума, не може да
бъде споделена. Неустойката по дефиниция е форма на договорната отговорност и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, поради което неизправният
длъжник не може да се освободи от последиците на своята забава, изпълнявайки
впоследствие своето задължение, а дължи да обезщети своя кредитор, който,
съответно има правен интерес да търси дължимото му обезщетение. Установява се
следователно, че няма основания обжалваното съдебно решение, постановено от
окръжния съд по спора между страните, да се приеме за недопустимо, това
оплакване на жалбоподателя е неоснователно. Съответно, няма основания
производството по предявения иск да се приеме за недопустимо и подлежащо на
прекратяване след обезсилване на обжалваното решение.
На следващо място следва да
се провери основателността на оплакването на жалбоподателя, че с клаузата на
чл. 31 от договора от *********г. е предвидена дължимост на неустойка за
неизпълнението на задълженията на наемателя по чл. 24 от договора, която обаче
те са споразумели да се дължи единствено и само при цялостно неизпълнение на
задълженията на наемателя. Изясняването на съдържанието на тази уговорка е от
значение и за преценката дали клаузата е нищожна поради нарушение на добрите
нрави. В чл. 24 от договора за наем от *********г. е установено задължение на б.-наемател
да подаде молба до ЧСИ К.П.по изп.д. 1219/2013 г., с която молба да прекрати
всякакви изпълнителни действия по отношение на имоти, собственост на „Д-П“ООД и
„Д.“ООД, както и да поиска вдигане на всички възбрани, наложени по отношение на
имоти, собственост на тези две дружества, която молба следва да се депозира при
ЧСИ К.П.в срок до 30 дни след подписване на договора. В чл. 31 от същия договор
е установено задължение за б.-наемател, ако не изпълни задълженията си по чл.
24 от този договор в предвидения за това срок поради каквито и да било причини,
то тя да дължи неустойка на наемодателя „Д.“ООД в размер на 100 000 евро.
Видно е от текста на клаузата, че тя предвижда дължимост на неустойката при
неизпълнение от б. на задълженията й по чл. 24 от договора в указания срок,
т.е. в този срок б. е била длъжна да изпълни всички, посочени в чл. 24, нейни задължения,
съответно, след като не е изпълнила някое от тях, тя дължи плащане на
неустойка. Поставянето на срока относно изпълнението на всички задължения по
чл. 24 от договора е ясно формулирано, затова неизпълнението на което и да е от
тях в посочения срок води до отговорност за б.. При ясна уговорка по начало
няма необходимост от тълкуване по смисъла на чл. 20 от ЗЗД. Следва да се
посочи, че в случая действителната обща воля на страните е изразена по
разбираем начин в клаузите на чл. 24 и чл. 31 от договора, между тях няма
противоречие и те кореспондират с другите клаузи в договора, уреждащи
допълнителните уговорки, извън същинското съдържание на договора за наем,
включително и съответните други клаузи за предвиждане на дължимост на
неустойки, както и с целта на договора да се уредят и този вид отношения между
страните, свързани с договор за кредит. С оглед заявеното от страна на
ответника с отговора на исковата молба възражение, че уговорката по чл. 31 от
договора следва да се разбира в смисъл, че неустойка се дължи само при цялостно
неизпълнение на задълженията на наемодателя по чл. 24 от договора, но не и при
наличие на частично неизпълнение, от страна на ищеца е ангажирано и събирането
на гласни доказателства. Такива несъмнено са допустими, тъй като в случая с
оглед възражението на ответника се спори между страните за смисъла на
постигнатата договореност. Видно от показанията на свидетеля С.К.Д., разпитан в
съдебното заседание на окръжния съд на 23.10.2018 г., той е страна по договора от
*********г. и е изготвил договора, договорът е съгласуван за всяка една клауза
с представители на б. от различни дирекции, поне три дирекции, договорът не е
само договор за наем, а касае и други правоотношения, относно кредит на
дружеството от б., изпълнителни дела, наемни правоотношения, клаузата на чл. 31
е установена, защото дружеството е предложило за продажба имотите и всяка
тежест била пречка, имало преговори за рефинансиране на договора за кредит на „Д.“ООД,
по който тези имоти служели за обезпечение, коментирано било с представител на б.
условието за подаването на молбата в 30-дневен срок, тъй като имало преговори
за продажба на имотите и целта била колкото се може по-бързо да се заличат тези
възбрани, всяко едно неизпълнение на която и да е клауза води до заплащане на
неустойка в пълния размер от 100 000 евро, затова и в клаузата за
неустойка по договора изрично е посочено в множествено число „всички
задължения“, от което може да се види, че което и да е неизпълнение води до дължимост
на пълния размер на неустойката, частично неизпълнение не трябва да има, трябва
да е пълно изпълнение, защото частично изпълнение не върши работа и не е от
полза на дружеството-собственик. Видно е от тези свидетелски показания това,
което е видно и от текста на клаузите на чл. 24 и чл. 31 от договора – че е
установено задължение за освобождаване на имотите от изпълнителни действия и от
тежести, което трябва да бъде пълно. Разбирането
на жалбоподателя, че всъщност той може да не изпълни някое от установените в
чл. 24 от договора свои задължения без от това да следва негова отговорност за
плащане на неустойка, защото е достатъчно да изпълни някое от тях, доколкото
неустойката се дължи според него само ако не ги изпълни всичките накуп в
договорения срок, не е съобразено с ясния смисъл на договорката – да бъдат извършени
от б. посочените действия, всички те, в посочения срок, а ако б. не изпълни
задълженията си, т.е. всички свои задължения, по чл. 24 от договора в
предвидения за това срок, тя да дължи плащането на неустойката. Неоснователно е
следователно и оплакването на жалбоподателя, че неправилно окръжният съд е
приел б. да е в пълно неизпълнение на поетото задължение, за което е уговорена
неустойка, защото според жалбоподателя неизпълнението му е частично, а при
частично неизпълнение тя не дължи неустойка на наемодателя. Това, което
правилно е приел окръжният съд, е изводът, че не е налице пълно изпълнение на
задължението по чл. 24 от договора в уговорения между страните срок. След като б.
е поела задължението да поиска вдигането на всички възбрани, наложени по
посоченото изпълнително дело върху имоти на „Д-П“ООД (и на „Д.“ООД) в срока от
30 дни от подписването на договора и не е изпълнила това свое задължение по
отношение на един от неговите имоти – описания в исковата молба, то тя е
допуснала неизпълнение, за което е установена отговорността за заплащане на
неустойка в чл. 31 от договора.
Договорът за наем от *********г.
е сключен между „Д.“ООД-гр.А., М. Д. и С.Д. като наемодатели и от б. като
наемател. Уговорките между „Д.“ООД и б. имат самостоятелност, доколкото това
дружество отдава под наем на б. свой имот, а двете физически лица й отдават под
наем друг, техен имот. Също така само между б. и дружеството са постигнати
допълнителни договорености във връзка с принудително изпълнение върху
ипотекирани имоти, собственост на дружеството, както и във връзка със сключен
между това дружество и б. договор за банков кредит от ********** г., а също и
относно заличаване на ипотека върху имот на дружеството и относно подписване на
анекс към договора за банков кредит. Съответно, с уговорката в чл. 24 от
договора се поема от б. задължение по отношение на имоти на това и друго
дружество – да подаде молба до ЧСИ за прекратяване на изпълнителни действия по
отношение на имотите на двете дружества и да поиска вдигане на наложените
възбрани върху техните имоти. Това задължение не е част, както е приел и
окръжният съд, от съдържанието на наемното правоотношение по смисъла на чл. 228
от ЗЗД. Но това задължение несъмнено страните са обвързали с наемното
правоотношение, в противен случай не би следвало да го уреждат в този документ,
в който уреждат правата и задълженията си по и относно договора за наем. След
като самите страни съгласно чл. 9 от ЗЗД са сключили договора за наем на *********г.
заедно с допълнителните уговорки, то той е задължителен за тях и в тази негова
част и следва това да бъде съобразено както от самите страни, така и от съда.
Затова е без правно значение дали тези уговорки касаят наемното правоотношение
между страните в тесен смисъл. Те са постигнати от страните, волята за
поемането им е налице, поради което б. е била длъжна да изпълни и задължението
си по чл. 24 от договора, наред с всички останали, постигнати с този договор,
договорености. Съответно, при допуснатото от б. неизпълнение е възникнала
отговорността по чл. 31 от договора за заплащане на неустойка. Следва да се
посочи, че в случая няма заявено от страна на б. възражение по чл. 92,ал.2 от ЗЗД за намаляване на дължимата неустойка, а заявяването на такова възражение е
в правомощията само на страна, съответно, нейна е доказателствената тежест да
установи съответните обстоятелства, поради което съдът служебно не може да
изследва този въпрос. В случая от страна на ответника е заявено само възражение
за нищожност на клаузата по чл. 31 от договора за дължимост на неустойката
поради накърняване на добрите нрави, при това едва в писмената защита до
окръжния съд. Подобно процесуално поведение несъмнено уврежда правото на защита
на ищеца и затова е недопустимо. Страната може да заяви възражение за
нищожност, но добросъвестността изисква да го направи по начин, че другата
страна да може да се защити, включително и когато счита и претендира, че съдът
може да извърши преценка за нищожност без да е необходимо събиране на
доказателства, а само въз основа на вече представените такива, включително само
с оглед съдържанието на договора или на договорна клауза. Когато съдът прецени
служебно, че следва да бъде проверено дали не са налице основания за нищожност
на договорна клауза, той следва да уведоми страните за това и да им даде
възможност да вземат становище, съответно, да ангажират и доказателства. В случая
ответникът е навел възражението за нищожност в писмената си защита, а окръжният
съд го е разгледал с оглед служебното си задължение да следи за нищожността.
Доколкото изследването на това обстоятелство вече е по този начин въведено в
предмета на спора и ищецът е запознат с него след получаването на преписа от
обжалваното решение на окръжния съд, не е представил отговор на въззивната
жалба и не е намерил за нужно да ангажира доказателства, а изрази своето
становище в съдебното заседание на апелативния съд, то сега и настоящата
съдебна инстанция следва да прецени дали има основания да се приема, че
клаузата за неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Тази
преценка според жалбоподателя съдът следва и може да извърши без да е
необходимо събиране на доказателства, а само с оглед наличните по делото данни.
Жалбоподателят претендира във въззивната жалба да се приеме, че неустоечната
клауза е уговорена изцяло в разрез с добрите нрави и има санкционна функция,
която не кореспондира с предмета на договора и реалната воля на страните, което
не е съобразено от окръжния съд, който въобще не коментирал размера на тази
неустойка. Според жалбоподателя се касае за търговска сделка, при която се
уговаря отдаването под наем на недвижими имоти, респективно заплащане на наемна
цена, а останалите уговорки, макар и в самия договор, не кореспондират с
основното облигационно правоотношение, дори напротив, поставят едната страна-б.
в крайно неблагоприятно положение, съответно облагодетелстват другата
страна-наемодател. Както бе вече посочено, клаузите в договора за наем от *********г.,
които не касаят наемното правоотношение между страните по смисъла на чл. 228 от ЗЗД, очевидно са установени с оглед наличните между страните отношения,
включително такива по договор за кредит, и в рамките на договорната свобода. С
оглед съдържанието на договора няма основание да се счита, че те не са
съобразени с реалната воля на страните. Обстоятелството, че в един договор, в
случая за наем, страните уреждат и свои отношения, които не касаят само
предоставянето на недвижим имот срещу наемна цена, само по себе си не е
основание да се счита, че уговорките не следва да бъдат изпълнявани. В случая
не е очевидно и б. да е поставена в неблагоприятно положение, тъй като клаузата
на чл. 24 от договора несъмнено е създадена и в неин интерес с оглед наличните
между страните други отношения и тяхното уреждане, с което тази клауза
несъмнено е свързана. Следва да се посочи, че клаузата е изпълнена от б., при
това в срок, като забавата е по отношение на вдигането на възбраната само
относно процесния имот, което поведение очевидно не кореспондира с наведения
довод. Що се касае до размера на договорената неустойка, то той не следва да
бъде преценяван в сравнение с размера на дължимата месечна наемна цена от
1 141,92 евро, дължима от б. на дружеството-наемодател, както правилно е
посочил окръжният съд. В случая неустойката по чл. 31 от договора е установена
за неизпълнение не на задължение във връзка с плащане на наемната цена, а за неизпълнение
на задължението за извършване на действията по чл. 24 от договора. Право на
страните е да установят своя отговорност по чл. 92,ал.1,изр.1 от ЗЗД и те са го
направили както в чл. 31 от договора, така и в чл. 28,ал.3, който предвижда дължимост
на неустойка в размер на 100 000 евро при неизпълнение от страна на
наемодателите на задължението да не прехвърлят и да не обременяват наетите
имоти с вещни тежести, така и в чл. 29, чл. 30 и чл. 32 от договора, които
предвиждат дължимост на неустойка в размер на 100 000 евро при
неизпълнение от страна на б. на нейни задължения за даване на съгласие и
заличаване на ипотека, за подписване на анекс към договора за банков кредит с
ищеца и да няма претенции към ищеца и друго дружество за задължения на трето дружество.
Основна специфика на неустойката е, както е определено в нормата на чл.
92,ал.1,изр.1 от ЗЗД, че тя обезпечава изпълнението на задължението и служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват. Неоснователен е затова доводът на жалбоподателя, че не били доказани
вреди от страна на ищеца. Обстоятелството, че дружеството-ищец е продало имота
на **********г. на лицата К.С.Д. (който е неговият управител съгласно
посоченото в наемния договор) и М.Б.Д., които са сред изрично посочените в чл.
10 от договора, т.е. по-малко от два месеца от сключването на договора за наем,
което според жалбоподателя говори за това, че преговорите между ищеца и Д. не
са били накърнени от неизпълнението от страна на б. на задължението, както и
обстоятелството с кого са водени преговори, какви цени са предложени от
евентуалните купувачи и каква е загубата на ищеца от продажбата на имота на Д.,
вместо на друго лице, биха имали правно значение и биха подлежали на проверка
при направено от страна на ответника възражение по чл. 92,ал.2 от ЗЗД и при
негова доказателствена тежест. Не се установява следователно нито с оглед
оплакванията на жалбоподателя, нито служебно от съда, от наличните по делото
доказателства уговорената в чл. 31 от договора неустойка да е установена в
нарушение на принципа на справедливостта, защото е очевидно, че страните са я
уговорили при условията на чл. 9 от ЗЗД в защита на конкретно посочени в
договора техни интереси, която защита несъмнено не е в нарушение на законови и на
морални норми. Към момента на сключването на договора е установена неустойка за
неизпълнение на непарично задължение на б., без други обезпечения, за
компенсиране на вредите от неизпълнението, изпълнението на действията по чл. 24
от договора е уговорено за неговата цялост и без спазването му в този вид
неизпълнението се явява съществено, доколкото частичното изпълнение не води до
настъпване на явно целените последици за пълното освобождаване на имотите от
възбраните, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните
от неизпълнението му вреди е в случая цената на имота, с която собственикът не
може да разполага без вдигане на възбраните. За съда при тези обстоятелства и
доказателства не е видно единствената цел, за която неустойката да е уговорена,
да излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Установява
се следователно, че е неоснователно и оплакването на жалбоподателя за
неправилност на обжалваното съдебно решение с оглед наведени от б. твърдения за
нищожност на уговорената неустойка поради противоречие с добрите нрави.
Установено е от страна ищеца
следователно наличието на възникнало в тежест на б. задължение за заплащане на
неустойка на ищеца съгласно чл. 31 от договора за наем от *********г. за
неизпълнението от нея на нейното задължение по чл. 24 от същия договор, поради
което тя дължи да му заплати претендираната от него на това основание част от
договорената сума– претендираните 20 000 евро от договореното обезщетение
в размер на 100 000 евро. Подадената въззивна жалба е неоснователна и
следва да бъде отхвърлена, а решението на окръжния съд следва да бъде
потвърдено.
Съгласно разпоредбата на чл.
78,ал.3 от ГПК жалбоподателят дължи да заплати на ответника по жалбата
направените за въззивното производство разноски. Такива е видно да са направени
в размер на сумата 2 400 лв. - за платеното адвокатско възнаграждение за
защита на ответника по жалбата във въззивното производство съгласно договора от
27.03.2019 г., представен в съдебното заседание на апелативния съд на
27.03.2019 г.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 607, постановено на 28.11.2018 г. по т.д. 309/2018 г. на Окръжен
съд–П..
ОСЪЖДА
„П.и.б.“АД-гр.С., ***, ЕИК *********да
заплати на „Д.“ООД-гр.А., ул.“Д.“ **, ЕИК ********* сумата 2400 лв. – разноски за производството
по спора пред въззивната съдебна инстанция за платено адвокатско
възнаграждение.
Решението може да се обжалва при
условията на чл. 280 от ГПК пред Върховния касационен съд – гр. С. с касационна
жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: (1)
(2)