Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 28.11.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети май през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11970 по описа за
2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 15.05.2018 год., постановено по
гр.дело № 90545/2017 г. на СРС, ІІ Г.О., 78 състав, е признато за
установено на основание чл.415, ал.1 от ГПК,
че ответника В.А.П.- М., ЕГН: **********, адрес: ***, дължи на ищеца „Р./БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, ЕИК:*******, адрес:
гр.София, бул.“ *******№ **, „ Е.2000“, сумата от 10209,29 лв., като задължения
по договор за поръчителство от 11.03.2010 г. между страните по делото, във
връзка с договор за кредит от 21.05.2007 г., като е отхвърлен иска в останалата
част до пълния предявен размер от 10889,75 лв., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното изплащане на сумата. С решението на съда е осъден
ответника В.А.П.- М., ЕГН: **********, адрес: ***, да заплати на
ищеца „Р./БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, ЕИК:*******, адрес: гр.София, бул.“ *******№ **,
„ ЕКСПО 2000“, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 766,68 лв.- деловодни
разноски по настоящото производство, както и сумата от 298,78 лв.- деловодни
разноски по заповедното производство.
Срещу решението на СРС, 78 с-в е постъпила въззивна жалба от В.А.П.- М., с искане същото да бъде отменено
в частта, в която е уважен предявения установителен иск за признаване на
вземането на ищеца в размер на сумата от 10209,29 лв. и вместо него да бъде
постановено решение, с което същия да бъде отхвърлен изцяло. В жалбата се
излагат доводи, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено
в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ищец „Р./БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.Евгени
Недялков оспорва жалбата, като неоснователна. Моли жалбата като неоснователна
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като краен
резултат, като настоящия въззивен състав споделя окончателния извод на първоинстанционния съд за основателност на
предявения от ищеца „Р./БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, гр.София срещу
ответницата В.А.П.- М., установителен иск
с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК във връзка с чл.430, ал.1 от ТЗ. Противно на изложеното във
въззивната жалба решението е постановено при спазване на съдопроизводствените
правила и материалния закон. Крайните изводи на първоинстанционния
съд са обосновани с оглед данните по делото. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Не се спори между страните, че по
силата на договор за поръчителство, сключен на 11.03.2010 год., ответницата В.А.П.-
М., като поръчител се е задължила спрямо банката/„Р./БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, гр.София/, да
отговаря за всички задължения на кредитополучателя В.Р.И.по договор за банков
кредит от 21.05.2007 г. и последващи сключени анекси към него, така както са
уговорени, и за заплащането на кредита за срока и при условията уговорени в
договора за кредит и анекси към него. Поръчителят се е задължил спрямо банката
да отговаря и за всички последици от неизпълнението на главното задължение от
страна на кредитополучателя.
Безспорно установено е по делото
обстоятелството, че на 12.09.2017 г. ищецът „Р./БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, гр.София е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК, в което се е позовал на предсрочна изискуемост на целия кредит,
като за исковите суми му е издадена заповед за изпълнение от 15.09.2017 г. по ч.гр.дело
№ 63511/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 78 състав, срещу
кредитополучателя В.Р.И.и ответница В.А.П.-М.. Заповедта за изпълнение е влязла
в сила спрямо кредитополучателя, който не е подал възражение срещу нея, а
такова е подадено само от ответницата- поръчител В.А.П.-М., по повод на което е
образувано и настоящото исково производство по чл.422, ал.1 от ГПК.
Неоснователен
е изложеният във въззивната жалба довод, че е допуснато от първоинстанционният
съд процесуално нарушение, ограничило правото на ответницата да участва в производството
по делото. Неоснователен е довода на ответницата, че същата е била лишена от
възможност да участва в съдопроизводствените действия пред първоинстанционния
съд, респективно че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.142, ал.2 от ГПК и не е уважил искането й за отлагане на делото в съдебно заседание на
15.05.2018 г., поради наличие на препятствие, което не е можело да бъде
отстранено. В настоящия случай съдът приема, че за съдебното заседание на 15.05.2018 г., ответницата В.А.П.- М. е подала молба до съда на 14.05.2018 год. за отлагане на делото за друга дата, поради раждане на второто си дете на
02.04.2018 г. и обстоятелството, че е в болнични, и в невъзможност да организира
защитата си. В тази връзка ответницата е направила искане към съда да отложи
разглеждане на производството за друга дата, с оглед предоставяне на възможност
да се яви по делото и да организира защитата си, чрез процесуален представител.
Към молбата на ответницата е приложен болничен лист № Е 20180410443, издаден на
14.05.2018 год. от „АИППИПМ.-Д-р К.Я.“ ЕООД, видно от който ответницата В.А.П.- М. е била в отпуск
по болест за периода от 14.05.2018 г. до 08.07.2018 г., с посочена диагноза-
едно живородено/ на 02.04.2018 год./ и причина за неработоспособността-
майчинство.
Съдът е дал ход на делото по съображения,
че не уважава молбата на ответницата за отлагане на делото, тъй като делото
вече е било отложено поради тази причина веднъж.
Съгласно разпоредбата на чл.142, ал.2 от ГПК, съдът отлага делото ако
страната и пълномощникът и не могат да се явят поради препятствие, което не
може да се отстрани. В настоящия случай въззивникът – ответник
В.А.П.- М.
не е имала пълномощник по делото, поради което за прилагането на разпоредбата на чл.142, ал.2 от ГПК е достатъчно само тя да е била възпрепятствана да се яви по делото. Доказателства за такова препятствие
обаче не са били налице. Действително, ответницата е представила пред съда болничен лист описан по-горе, от който се установява
диагноза и причина за неработоспособността й.
Съдът
намира, че заболяването на въззивника- ответник, обаче само по себе си не е
основание за отлагане на делото. Такова основание би било медицинско
удостоверение по образец, издадено на основание чл.18, ал.2 от Наредба за медицинска експертиза /ДВ бр. 36/14.05.10 г. с
последващи изменения и допълнения/, в което да е отбелязано, че заболяването на
лицето не позволява явяването му пред разследващите органи и пред органите на
съдебната власт. Такова медицинско удостоверение не е представено по делото, поради което първоинстанционният съд не е нарушил
процесуалните правила, давайки ход на делото в съдебно
заседание на 15.05.2018 год., в отсъствието на въззивника-
ответник. С оглед на което съдът приема, че в настоящия случай не е допуснато
от първоинстанционният съд, нарушение на
императивни процесуалноправни норми на закона. От друга страна, съдът намира,
че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение
към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава
по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни
са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на
обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати
процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за
допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната
инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е направено. С оглед на което доводите на
ответницата за допуснати процесуални нарушения от СРС, изложени в депозираната от него въззивна
жалба се явяват неоснователни. Съдът
приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното
първоинстанционно решение не е допуснато от първоинстанционният съд нарушение
на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Неоснователни са и изложените доводи във
въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за
установи с тях обстоятелства от първата инстанция. В случая ответницата не е
оспорила нито едно от тези доказателства в предвидените за това срокове и по
предвидения в ГПК процесуален ред. Не е оспорила заключението на вещото лице по
приетата съдебно- счетоводна експертиза, не е ангажирала доказателства,
включително и такива оборващи
представените и ангажирани от ищеца доказателства или опровергаващи
установените с последните факти и обстоятелства по делото.
На следващо място неоснователен е
изложеният във въззивната жалба довод, че не е настъпила предсрочна изискуемост
на кредита.
Преценката за изискуемостта на вземания по
договори за банков кредит, обявени за предсрочно изискуеми, се извършва
съобразно задължителните разяснения,
дадени с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г., постановено по
тълк. дело № 4/ 2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. В тълкувателното решение е
прието, че в хипотезата на предявен иск по чл.422 от ГПК за вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става
предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е
упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на
длъжника предсрочната изискуемост. Прието е още, че постигнатата в договора
за кредит предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или
при други обстоятелства, кредитът става предсрочно изискуем и без да се
уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, т.е. т.нар. уговорка
за автоматична предсрочна изискуемост, не поражда действие, ако банката изрично
не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем,
което волеизявление да е достигнало до длъжника-кредитополучател. В хипотезата на
предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков
кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи
кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Ако предсрочната изискуемост
е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се
обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на
кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Съгласно даденото разрешение в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 от ГПК вземането, произтичащо от договор за
банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи
кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост
настъпва от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за
предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател и то ако са
били налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока. От
този момент целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем както по
отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя. Това е и
началният момент на течението на 6-месечния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД и отговорността на
поръчителя би отпаднала, ако към датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение срокът е изтекъл.
В
настоящия случай, съдът приема, че в чл.10.2
от процесния договор за банков кредит от 21.05.2007 г. е предвидена възможност
за банката кредитор при неизпълнение на задължението за плащане на месечните
погасителни вноски с писмено
предизвестие до кредитополучателя да обяви задълженията с ненастъпил падеж за
предсрочно изискуеми, както и изискване поръчителят да бъде уведомен за
обявената предсрочна изискуемост. Тълкувайки на основание чл.20 ЗЗД волята на
страните, съдът приема, че за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита
е необходимо изявлението на ищеца- кредитор да бъде получено от
кредитополучателя, имащ качеството на главен длъжник. Това е така, защото в
клаузата на чл.10.2 от договора е
предвидено, че банката има право да обяви задълженията за предсрочно изискуеми
с предизвестие до кредитополучателя, т.е с отправяне на предизвестие до
кредитополучателя банката упражнява своето потестативно право, а получаването
от кредитополучателя на предизвестието има качеството на правопроменящ факт. По
отношение на поръчителя е посочено, че банката следва да го уведоми за
обявената предсрочна изискуемост, но не е предвидено изискване до него да се
отправя предизвестие, с което банката да обяви предсрочна изискуемост. В тази
връзка, след като по отношение на поръчителя не е предвидено изискване да се
изпрати предизвестие за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, а е
посочено, че се уведомява за обявената предсрочна изискуемост, следва да се
приеме, че условие за настъпване на предсрочната изискуемост е получаването от
кредитополучателя на предизвестието. Уведомяването на поръчителя не е условие
за настъпване на предсрочна изискуемост, а има декларативен характер, защото
това уведомяване по волята на страните има за предназначение поръчителят да
узнае за вече обявената предсрочна изискуемост на кредита.
По
делото е представено и прието, като неоспорено от ответницата писмо с изх.№ ИЗХ-001-61456 от 08.06.2017 г., с което
ищецът поради неплащане на месечните погасителни вноски е обявил предсрочната
изискуемост на задълженията по договора за банков кредит. От приложено към
писмото известие за доставяне се установява, че на 16.06.2017 г. уведомлението
е получено от кредитополучателя В.Р.И., който е главен длъжник. Съдът приема,
че с получаване на уведомлението от В.Р.И./кредитополучател
и главен длъжник/ е настъпил правният ефект на предсрочната изискуемост на
задълженията с ненастъпил падеж по договора за кредит.
Отговорността на ответницата в качеството й на
поръчител е акцесорна, поради което настъпването на предсрочната изискуемост на
задълженията спрямо главния длъжник /кредитополучател/ води като последица до
предсрочна изискуемост и на задълженията на ответницата- поръчител – чл.140 от ЗЗД. В този смисъл е решение № 40 от
17.06.2015 г.
по т.дело № 601/2014 г., Т. К., І т.о. на ВКС, в което е прието, че моментът,
в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която
волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е
достигнало до длъжника - кредитополучател, и то ако към този момент са били
налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В този
момент целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем както по отношение
на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя.
Предсрочната изискумост е настъпила преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение срещу кредитополучателя и
поръчителя, и преди изтичане на 6-месечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, поради
което отговорността на поръчителя не е отпаднала. В настоящия случай, предсрочната
изискуемост е обявена при наличието на обективните предпоставки за това и при
упражненото от кредитора, предвидено в договора, субективно право. Волеизявлението
на кредитора за отнемането на преимуществото на срока е достигнало до длъжника
преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.
Следва да се посочи, че релевантно за настъпване на предсрочната изискуемост на
кредита е уведомяването на длъжника - кредитополучател и от този момент
кредитът е предсрочно изискуем, както по отношение на кредитополучателя, така и
по отношение на поръчителя/ в този смисъл е решение № 149 по т.дело №
2142/2015г. на І т.о.на ВКС/.
По изложените съображения искът е основателен
и следва да се признае съществуването на вземане на банката по издадената
заповед за изпълнение, в размер на сумата от 10209,29 лв.- главница, поради
което правилно е уважен предявения установителен иск. В тази връзка решението,
в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.
С оглед
на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с
нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за въззивното
производство.
При
този изход на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата инстанция. С оглед изхода на спора на основание чл.273 от ГПК във
вр. с чл.78, ал.8 от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят
своевременно поисканите и дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна- ищец
съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско
възнаграждение на въззиваемата страна – ищец, съдът намира, че към момента на
постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на
чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста,
която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да
съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от
юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от
ответницата в полза на въззиваемата страна- ищец юрисконсултско възнагражение
следва да се определи от съда в размер
на 100 лв. за въззивната инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от
15.05.2018 год., постановено по гр.дело № 90545/2017 г. на СРС, ІІ Г.О., 78 състав, в обжалваната
част.
ОСЪЖДА В.А.П.- М., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, да заплати на „ Р./Б./“
ЕАД, ЕИК:*******, със седалище и адрес на управление:***, „ Е.2000“, бул.“ *******№
**, , на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.1 от ГПК, сумата от 100 лв. / сто лева/,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.