Р Е
Ш Е Н
И Е
№…….....................
гр. София,11.03..2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV – Б състав, в публичното заседание на единадесети март две хиляди и двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.с.ЛОРА
ДИМОВА
при секретаря К. Лозева, като
разгледа докладваното от младши съдия Димова въззивно гр. дело № 12330 по описа за 2019 г. на СГС, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С Решение № 9200 от 11.01.2018
г. по гр.д. № 66084 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд, 72-ри състав са отхвърлени предявените от „С.Т.“ ЕООД с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление *** срещу „Д.Е.Е.“ ЕООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***,
складова база ********искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл.
372, ал. 1 ТЗ и чл. 86 ЗЗД във вр. чл. 294, ал. 1 ТЗ във вр. чл. 1, ал. 1 от
Конвенцията за Договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, за осъждане на ответника да плати сумата от
2 280 лв. с ДДС, представляващо дължимо възнаграждение по договор за
превоз от 05.08.2016г. съгласно фактура № 77/18.08.2016 г. и сумата от 236, 07
лв. – лихва за забава за периода от 13.09.2016 г. до 19.09.2017 г.; отхвърлен
е и предявеният от „Д.Е.Е.“ ЕООД
с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, складова база ********срещу
„С.Т.“ ЕООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***
насрещен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане от ответника на сумата
от 1 750 евро, представляваща неустойка за забава по договор за превоз от
05.08.2016г.
Против постановеното решение в частта по насрещния иск е постъпила
въззивна жалба с вх. № 5024763/13.02.2019 г. на „Д.Е.Е.“ ЕООД, чрез адв. Н.А. с
приложено пълномощно. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на
атакуваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост.
Според въззивника в случая е неприложима разпоредбата на чл. 30, § 3 от
Конвенцията за Договора за международен автомобилен превоз на стоки
/Конвенцията CMR/, тъй като претенцията на
ищеца по насрещния иск не е за неспазен срок на доставката, а за заплащане на
неустойка по сключения договор за превоз между страните. Твърди се, че е налице
пълно неизпълнение, доколкото не само камионът на превозвачът не се е явил на
пункта за разтоварване в уговорения
срок, а и се е наложило използването на друг превозвач, за да се довърши
превоза, т.е. налице е неизпълнен договор, а не забава и не е необходимо
осъществяването на рекламационна процедура. Счита, че претенцията не е погасена
по давност съгласно чл. 32, пар. 1, б. „а“ от Конвенцията CMR, тъй като съдът не е обсъдил дали в случая не
е налице измама или грешка, приравнена с измама, като поддържа, че в случая е
приложим тригодишният давностен срок. Освен това давността бил прекъсната с
изходящите от ищеца по насрещния иск „Д.Е.Е.“ ЕООД до „С.т.“ ЕООД писма от
17.08.2016 г. и 12.09.2016 г., а претенцията за неустойка е своевременно
отправена на 15.09.2017 г. Отделно поддържа, че с вписването на неустоечна
клауза в процесния договор за превоз същата била предварително уговорена, т.е.
давността бил прекъсната още със сключването на договора. Иска се решението в
обжалваната част да бъде отменено, насрещният иск за неустойка да бъде уважен и
да се присъдят сторените разноски пред двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не
е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна „С.т.“
ЕООД.
В проведеното на 22.10.2020 г.
открито съдебно заседание въззивникът „Д.Е.Е.“ ЕООД се представлява от адв. А.
с пълномощно по делото, който поддържа жалбата и претендира разноски пред двете
инстанции съгласно представен списък.
Въззиваемата страна „Стоичков
транспорт“ не изпраща представител.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с искова молба вх. № 2023173/19.09.2017 г. на “С.т.” ЕООД, подадена
чрез адв. Т.П., против „Д.Е.Е.“ ЕООД, с която е предявени обективно кумулативно
съединени осъдителни искове за заплащане на сумата от 2 280 лв. с ДДС,
представляваща незаплатено от ответното дружество възнаграждение по договор за
превоз на стоки по фактура № 77/24.08.2016 г., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателно изплащане на вземането, както и сума
в размер на 236, 07 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
13.09.2016 г. до 19.07.2017 г. Ищецът е навел твърдения, че на 05.08.2016 г.
ответникът му възложил да извърши международен превоз на товари до Република
Гърция със срок на доставка 11/12.08.2016 г. по две товарителници, както следва
първата № V282003862 с пункт на разтоварване Аспропиргос – Гърция и получател Липистина ООД чрез
ДЖ Л.А.и втората № ********* с пункт на разтоварване Палини, Атики 0 Гърция и
получател Д.Х.. На 11.08.2016 г. товарите били натоварени, на 12.08.2016 г.
товарният автомобил на ищеца бил на пункта на разтоварване в Аспропиргос, но
поради предстоящ религиозен празник всички работници на дружеството получател
били пуснати в почивка и станало ясно, че до 16.08.2016 г. превозвачът няма да
може да разтовари. На 16.08.2016 г. и 18.08.2016 г. превозваните стоки били
предадени на получателите, които подписали товарителниците без забележки. За
извършения превоз ищецът „С.т.“ ЕООД издал фактура № 77/18.08.2016 г. за сумата
от 2 280 лв. с ДДС, която предоставил на ответника за плащане ведно с
двете товарителници. С писмо от 12.09.2016 г. възложителят „Д.Е.Е.“ ЕООД върнал
издадената фактура без да плати претендираното навло.
В срока по чл. 131, ал.1 вр. чл.
133 във вр. 62, ал. 2 ГПК ответникът „Д.Е.Е.“ ЕООД подал писмен отговор чрез
адв. Н.А. с приложено пълномощно, в който оспорил исковете. Не спори, че между
страните е бил сключен договор за международен превоз по силата на
заявка-договор от 05.08.2016 г., нито че не е изплатил възнаграждението,
претендирано с фактура № 77/18.08.2016 г. Оспорва допустимостта на исковете с
оглед изтичането на погасителна давност по чл. 32, пар. 1 от Конвенцията CMR. Възразява срещу точното изпълнение на сключения
договор.
Ведно с отговора на исковата
молба е предявен и насрещен иск от „Д.Е.Е.“ ЕООД срещу „С.т.“ ЕООД, с който
ищецът е предявил срещу ответника осъдителен иск за заплащане на неустойка в
размер на 1750 евро /3 422, 70 лв./, формирана съгласно чл. 5 от сключения
договор – заявка № 6390/05.08.2016 г. по 350 евро за всеки ден забава, ведно
със законната лихва до окончателно изплащане на вземането. Навежда твърдения,
че по отношение на едната товарителница товарът бил разтоварен на 16.08.2016 г.
с 4 дни закъснение, а по отношение на другата се наложило товарът да бъде
претоварен на камион на друг превозвач- „К.С.“ на 18.08.2016 г., който
разтоварил товара в склада на втория получател на 22.08.2016 г. и „С.т.“ ЕООД
заплатил възнаграждение, т.е. било налице неизпълнение на задължението по
договора – товарът да се предаде на получателя по товарителницата.
В законоустановения срок
първоначалният ищец „С.т.“ ЕООД е подал писмен отговор на насрещния иск чрез
адв. Р.Н., в който е възразил срещу основателността на иска. Твърди, че на
12.08.2016 г. камионът му е бил на пункта на разтоварване, но поради предстоящ
празник фирмата не е работила, а се оказало и че до 17.08.2016 г. товарът няма
да може да бъде разтоварен, изложените обстоятелства били такива по чл. 17,
пар.2 от Конвенцията CMR и
изключвали отговорността на превозвача. Освен това по отношение на забавата в
доставката на товара изпращача не е отправил рекламация по чл. 30, пар. 3 от
Конвенцията CMR, а и съгласно чл. 32, пар.
1 от Конвенцията CMR
предявеният иск е погасен по давност.
По делото е прието като писмено
доказателство заявка-договор с реф. № 6930 от 05.08.2016 г. от „Д.Е.Е.“ ЕООД до
„С.т.“ ЕООД за извършване на автомобилен транспорт срещу възнаграждение по
релация от България до Гърция. Като товарен пункт е посочен складът на
възложителя в гр. София, гара Искър, ул. „********а като разтоварен пункт са
посочени адреси в Гърция: Аспропиргос и Атики. В точка 7 от заявката – договор
срокът на доставката е фиксиран на 11/12.08.2016 г. – 09. 00 часа. В т. 8 е
уговорено възнаграждение в размер на 1 900 лв. без ДДС, платимо след
получаване на оригинална фактура и 2 броя чисти CMR товарителници, като платец на навлото е „Д.Е.Е.“
ЕООД. Съгласно т. 5 от изброените в договора -заявка задължения на превозвача е
посочено, че той е длъжен да се яви на товаро-разтоварните адреси в указаните
часове и дати и при неизпълнение му се начислява неустойка в размер на по 350
евро за всеки започнали 24 часа.
Приложени са заверени преводи на
Товарителница V282003862, в която е посочен получател Липистина ЛТД чрез ДЖ Логистик А., разтоварен
пункт 19300 Аспропиргос, Гърция и е отбелязано, че товарът е получен на
16.08.2016 г. в А. Й., Аспропиргос, Гърция, както и на Товарителница *********,
в която е посочен получател Д.Х., разтоварен пункт Палини Атики и е отразено,
че на 18.08.2016 г. стоките са получени за съхранение и разпределение в
Аспропиргос, Гърция.
Приет като писмено доказателство
е заявка-договор с реф. № 6930 от 18.08.2016 г. от „Д.Е.Е.“ ЕООД до „К.С.“ за
извършване на складиране и автомобилен транспорт срещу възнаграждение по
релация от Гърция до Гърция. Като товарен пункт е посочен 19300 - Аспропиргос,
Гърция, а като разтоварен пункт Палини Атики, Д.Х.. В точка 7 от заявката –
договор срокът на доставката е фиксиран на 22.08.2016 г. – 09. 00 часа. В т. 8
е уговорено възнаграждение в размер на 250 евро с ДДС, платимо след получаване
на оригинална фактура и 2 броя „чисти“ CMR товарителници, като платец на навлото е „Д.Е.Е.“
ЕООД. Приложена е фактура № 14220/23.08.2016 г. с получател „Д.Е.Е.“ ЕООД,
издадена от „К.С.“ ЕООД за възнаграждение по заявка-договор с реф. № 6930 от
05.08.2016 г. за сумата от 585, 60 лв. с ДДС., върху която е отбелязано, че е
получена на 26.08.2016 г. и потвърждение за плащане от 28.10.2016 г. по 3 бр.
фактури, включително и фактура № 14220 за общата сума от 999, 60 лв.
Приета като доказателство по
делото е фактура №77/18.08.2016 г. с получател „Д.Е.Е.“ ЕООД, издадена от „С.т.“
ЕООД за възнаграждение по заявка-договор с реф. № 6930 от 05.08.2016 г. за
сумата от 2 280 лв. с ДДС. Фактурата е изпратена до получателя по пощата
на 24.08.2016 г.
Прието е писмо от 12.08.2016 г.
от „Д.Е.Е.“ ЕООД до „С.т.“ ЕООД, в което е посочено, че по заявка-договор на
подателя стоката е натоварена на 10.08.2016 г. 12-14.00ч., а от 11.08.2016 г.
няма връзка с офиса на получателя, както и няма отговори на запитвания по
електронна поща и SMS.
Посочено е още, че 12.08.20126 г. е краен срок за разтоварване на стоката и до
момента /15.00 ч/. камионът не се е явил на разтоварните адреси. Прието и писмо
от 17.08.2016 г. от „Д.Е.Е.“ ЕООД до „С.т.“ ЕООД, в което е посочено, че на
12.08.2016 г. стоката не е била доставена на адреса и поради липса на всякаква
връзка с превозвача не са могли да дадат адекватна информация на клиента си, а
когато на 15.08.2016 г. камионът се явил в пункта за разтоварване фирмата била
затворена, за което превозвачът изрично бил предварително уведомен. Предложено
му е стоката да се съхранява в склад на партньор на изпращача. Прието е писмо
от „Д.Е.Е.“ ЕООД до „С.т.“ ЕООД от 12.09.2016 г. относно транспорт по релация
от България до Гърция относно договор с реф. № 6930 от 05.08.2016 г., в което е
посочено, че клиентът на изпращача е несъгласен с получилото се закъснение на
доставката на стоката и допълнителните разходи за складиране, поради което
издадената фактура №77/18.08.2016 г. се връща. Със същото писмо „С.т.“ ЕООД е
уведомен, че се очаква размер на претендираната от клиента на „Д.Е.Е.“ ЕООД
неустойка, за чиито размер превозвачът ще бъде уведомен допълнително.
Останалите писмени документи са
неотносими към спора.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва
да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г.
по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случай
постановеното по делото решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността и доколкото настоящият
казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, следва да се
обсъдят релевираните във въззивната жалба доводи за неправилност на решението в
обжалваната част.
Предявеният насрещен осъдителен иск,
решението по който е предмет на обжалване пред настоящата инстанция, е с правно
основание чл. 92 ЗЗД за присъждане на неустойка от
неизпълнение в срок на договорно задължение по договор за международен превоз
на товари, като се претендира мораторна неустойка по отношение на задължението
на превозвача, обективирано в Товарителница V282003862, да достави в срок. Този извод съдът прави
като съобрази начина на формиране на претенцията на „Д.Е.Е.“ ЕООД, а именно по
350 евро за всеки започнал ден забава и предвид установеното закъснение в
доставката на товара по тази товарителница от 5 дни. Макар ищецът да сочи, че
по отношение на другата Товарителница № ********* е налице пълно неизпълнение
от твърденията и доводите му е видно, че той не претендира конкретно вземане по
отношение на нея.
Очертаните в Заявка-договор с
реф. № 6930 от 05.08.2016 г. от „Д.Е.Е.“ ЕООД до „С.т.“ ЕООД за извършване на
автомобилен транспорт срещу възнаграждение по релация от България до Гърция,
Товарителница V282003862 и Товарителница ********* териториални предели на превозното
правоотношение обосновават приемането на извод, че сключеният между страните
договор попада в приложното поле на Конвенцията
за договора за международен автомобилен превоз на стоки /според чл. 1 от конвенцията, тя се прилага за всеки договор за автомобилен превоз на стоки с превозни
средства срещу заплащане, когато мястото на приемане на стоката за превоз и
предвиденото място за доставянето й, така както са посочени в договора, се
намират в две различни държави, от които поне една е договаряща страна/.
При това положение спорът се
концентрира относно основателността на претенцията на „Д.Е.Е.“ ЕООД,
респективно погасена ли е по давност същата според разпоредбите на Конвенцията CMR.
Уважаването на предявения иск с
правно основание чл. 92 ЗЗД е обусловено от установяване на следните
обстоятелства: наличие на валиден договор за превоз на товари, в който да е
уговорена неустоечна клауза за неизпълнение на задълженията на превозвача в
срок, период на забавата и размер на обезщетението,
В случая от събраните
доказателства се установява, че страните са били обвързани от валиден договор
за международен превоз на товари, в т. 5 от Допълнителните изисквания към който
изрично е била уговорена неустоечна клауза за забава. Страните не спорят, че
вместо на 12.08.2016 г., товарът по Товарителница V282003862 е бил приет в пункта за разтоварване на
16.08.2016 г. Превозвачът оспорва наличието на основание за заплащане на
неустойка, като твърди, че неизпълнението на договорните му задължения в срок
се дължи на обективни обстоятелства по см. на чл. 17 Конвенцията CMR. Правилен е изводът на пъровинстанционния съд,
че установяването на наличие на обстоятелства, изключващи отговорността му, е
било в негова доказателства тежест, а освен твърдения, по делото не се съдържат
никакви доказателства за наличие на обективни пречки, които не са дали
възможност на превозвачът да изпълни задълженията си в срок.
По делото обаче липсват данни за
отправена рекламация от страна на възложителя до превозвача по смисъла на чл.
30, ал. 3 от Конвенцията. Независимо, че в случая е уговорена неустойка в самия
договор, приложението на цитираната разпоредба не може да бъде изключено.
Несъстоятелни са доводите на въззивника, че със самото уговаряне на претенцията
за неустойка била отправена рекламация, доколкото сключването на договора и
неизпълнението на конкретно задължение по него са факти, които се разминават
темпорално с оглед настъпването им. Няма как изначално страна по договора да е
задължена за заплащане на неустойка за забава или неизпълнение. Освен това в
случая разпоредбата на чл. 5 от Заявка-договор с реф. № 6930 от 05.08.2016 г.
регламентира именно отговорност от неизпълнение на задължението на превозвача в
срок, поради което същата попада в предметния обхват на чл. 30, § 3 от Конвенцията, а съгласно цитираната разпоредба на
Конвенцията рекламационното производство в тези случаи е задължително, в този
смисъл Решение № 143 от 12.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 1234/2014 г., II т. о.,
ТК.
Преценката за погасяването по
давност на претенцията за заплащане на неустойка, предявена от ‚Д.Е.Е.“ ЕООД
срещу „С.т.“ ЕООД, е обусловена от факта, че страните по делото са обвързани от
договор за международен превоз на товари, регламентиран от Конвенцията за CMR.
Ето защо и приложими към погасяването по давност на претендираните вземания са
нейните разпоредби. Съгласно чл. 32 исковете, свързани с превози,
подчинени на тази конвенция, се погасяват с изтичането на едногодишен
давностен срок. Обаче в случай на измама или на грешка, приравнена към измама
според закона на сезирания съд, давността е три години. Давностният срок започва
да тече от деня, в който стоката е била доставена. Стоката по товарителница
№ V282003862 е била доставена на 16.08.2016 г., следователно давностният срок
за претендиране на неустойката е изтекъл на 16.08.2017 г., доколкото насрещната
искова молба е предявена с отговора на исковата молба на 17.01.2018 г., то
правилно първоинстанционният съд е приел, че вземането е погасено по давност.
Липсва основание да се изключи приложението на Конвенцията с оглед правната
квалификация на претендираното право по чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка за
забава. По въпроса кой е приложимият закон - Конвенция за
договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) или Закона за
задълженията и договорите при
определяне срока на погасителната давност за вземания произтичащи от договор за
международен автомобилен превоз на стоки Върховният касационен съд се е
произнесъл по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 81 от 27.05.2010 г. по т. д. № 851/2009 г. на I т. о., Решение
№ 249/2011 г. по т. д. №
55/2010 г. на II т. о. и Решение
№ 66/2011 г. по т. д. №
770/2010 г. на II т. о., макар и във връзка с претенции, почиващи на различно
основание, но в съответствие с общия принцип, че при наличие на международен
договор, той изключва приложението на вътрешното право, освен ако не е налице
регламентирано изключение или липса на уреждане на конкретни правоотношения в
договора. Макар да няма възражения в този смисъл следва да се подчертае, че съгласно
чл. 1 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR), ратифицирана с Указ № 1143 от 29.07.1972 г. /ДВ, бр. 61 от 05.08.1977 г.
/, в сила за България от 18.01.1978 г., тази
конвенция се прилага за всеки
договор за автомобилен превоз на стоки с превозни средства срещу заплащане,
когато мястото на приемане на стоката за превоз и предвиденото място за
доставянето й, така както са посочени в договора, се намират в две различни
държави, от които поне една е договаряща страна. Тази
конвенция като
международноправен източник на правни норми е влязла в сила за Република
България съгласно предвидените в чл. 43, § 2 от същата условия, поради което
следва да намери приложение към възникналите правоотношения по договор за
автомобилен превоз на стоки с международен елемент. В чл. 3, ал. 1 КМЧП е предвидено, че разпоредбите на този кодекс не засягат уредбата на частноправните
отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг
международен акт в сила за Република България или в друг закон, като съгласно
ал. 2 при прилагането на международен договор или на друг международен акт се
съобразяват международният характер на неговите разпоредби, установената в тях
квалификация и необходимостта да се постигне еднообразие в тяхното тълкуване и
прилагане. Анализът на посочените разпоредби дава основание да се приеме,
компетентният български съд е длъжен да приложи съдържащите се в Конвенцията норми,влезли в сила съгласно предвидените в
нея условия, съобразявайки, че като специална уредба тези норми имат
приоритетно действие спрямо нормите на вътрешното право, след като възникналите
отношения попадат в нейния обхват, в този смисъл - Решение № 143 от 12.05.2016
г. на ВКС по т. д. № 1234/2014 г., II т. о., ТК.
Във връзка с оплакванията на
въззивника, че СРС не бил изследвал предпоставките за приложението на
тригодишния давностен срок, предвиден в цитираната разпоредба в случай на
измама или грешка, следва да се подчертае , че такива твърдения изобщо не са
били въведени в предмета на спора от превозвача и с оглед принципът на диспозитивното
начало съдът не дължи произнасяне и служебно установяване и изследване на такива
факти. Нито пред първоинстанционния съд, нито пред настоящата инстанция са
наведени конкретни твърдения за обстоятелства, обуславящи различен от едногодишния
давностен срок.
Не може да се приеме и че са
налице рекламации от страна на възложителя, които да са прекъснали давността по
смисъла на чл. 32, ал. 2 от Конвенцията. Съгласно цитираната разпоредба писмената
рекламация спира давността до деня, в който превозвачът отхвърли писмено рекламацията
и върне приложените към нея документи. В случай на частично признаване на
рекламацията, давността продължава да тече само за останалата спорна част от
рекламацията. Доказването на фактите на получаване на рекламацията или на
отговора и на връщане на приложените документи е в тежест на страната, която се
позовава на тези факти. От съдържанието на приложените по делото писма,
изпратени от „Д.Е.Е.“ ЕООД до „С.т.“ ЕООД изобщо не може да се направи извод,
че се касае за рекламации. Освен това по делото не се съдържат и каквито и да
било данни, че тези писма действително са получени от ответника по насрещния
иск, освен последното писмо от 12.09.2016 г., което касае отказът да му бъде
заплатено навло и получаването на което той сам потвърждава. Нещо повече в
съдържанието на писмото от 12.09.2016г. е посочено, че клиентът на „Д.Е.Е.“
ЕООД не е доволен от забавата и вероятно ще предяви претенция за обезщетение,
за което „С.Т.“ ЕООД ще бъде уведомен. Не само, че липсва конкретика, а и в
самото писмо се съдържа индиция, че трето лице е заинтересовано от заплащането
на неустойка и нему тя е дължима. Ето защо и въззивният съд счита, че не са
били налице обстоятелства, които да прекъснат погасителната давност.
Следователно както вече беше посочено по-горе по отношение на претенцията за
неустойка от 1750 евро погасителната давност е изтекла на 16.08.2017 г. и
същата не е била прекъсвана с отправяне на рекламация от товародателя.
При това положение следва да
бъде направен изводът, че насрещният иск на „Д.Е.Е.“ ЕООД срещу „С.т.“ ЕООД е
неоснователен като погасен по давност, а първоинстанционното решение е правилно
в обжалваната част и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата страна има право на разноски, същата
обаче не е поискала такива, поради което и съдът не дължи произнасяне.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 9200 от
11.01.2018 г. по гр.д. № 66084 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд, 72-ри
състав в обжалваната част, с
която е отхвърлен предявеният
от „Д.Е.Е.“ ЕООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***,
складова база ********срещу „С.Т.“ ЕООД с ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление *** насрещен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане
на сумата от 1 750 евро, представляваща неустойка за забава по договор за
превоз от 05.08.2016г.
В останалата част решението е
влязло в сила като необжалвано.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване по арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2