Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 17.05.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
Мл. съдия БОРЯНА
ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 125 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 230633 от 05.10.2017 г., постановено по гр.дело № 6447/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 120 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК искове, че Н.М.Н.-П.
дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ
сумата от 74, 05 лв., представляваща незаплатена цена на доставена топлинна енергия
за периода от м. 01.2014 г. до м. 01.2014 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК (17.07.2015 г.) до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер от 75, 04 лв., както и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 2, 61 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за
периода 01.03.2014 г. – 03.07.2015 г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 10, 23 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 42161/2015 г. по описа на
СРС, 120 състав. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от
ответницата Н.Н.-П. чрез надлежно упълномощен процесуален представител адв. Н.-Танева,
с която се обжалват частите от решението, с които предявените искове са
уважени. Твърди се, че по делото е установено, че ответницата е била собственик
на процесния имот до 13.02.2014 г., като на 03.02.2014 г. е направила последно
плащане за топлинна енергия в имота в размер на 172, 54 лв. Същевременно от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установявало, че съгласно
изравнителната сметка за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г. има сума за
връщане в размер на 139, 11 лв. Вместо да прихване процесната сума и да
възстанови на ответницата оставащата разлика в размер на 64, 07 лв., „Т.С.“ ЕАД
неправилно е погасила чрез прихващане задължения на новия собственик за
месеците юли 2014 г. – януари 2015 г., като всъщност надвзетите пари са били от
предишния собственик. Освен това според въззивницата е следвало с надвзетите
суми да бъдат погасени най-старите задължения, което не е сторено. Изложени са
съображения, че липсват доказателства за договорни правоотношения между
ищцовото дружество и третото лице-помагач, т.е. липсва валидно правоотношение с
лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. С оглед на това се моли
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваните части, а предявените
искове изцяло отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори
на въззивната жалба от ищцовото дружество „Т.С.” ЕАД и третото лице-помагач „Т.с.“
ЕООД.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение
е валидно и допустимо в обжалваната част. Разгледано по същество, същото е неправилно
по следните съображения.
По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата
– етажна собственост, в която се намира процесният апартамент, е била присъединена към
топлопреносната мрежа, доколкото по делото са приети протокол от общо
събрание на съсобствениците в етажната собственост от 05.09.2002 г. и договор
за топлинно счетоводство на разходите за отопление и топла вода от 30.09.2002
г. Приложен е и договор от 15.07.2011 г. за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, сключен между „И.Б.“
ЕООД и „Т.С.“ ЕАД. При служебна справка в Търговския регистър въззивният съд
установи, че „И.Б.“ ЕООД, е предишното наименование на „Д.“ ЕООД, ЕИК ******,
чийто правоприемник е третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД.
По делото е доказано и не се спори между страните, че
ответницата е придобила правото на собственост върху процесния апартамент № 89,
находящ се в гр. София, жк „******на 27.08.1997 г. с нотариален акт № 19, том LLXVIII, дело №
23042/97 г., като с нотариален акт № 12 от 13.02.2014 г., том I, рег. № 128,
дело № 10/2014 г. е продала имота на В.М.Б.. Следователно ответницата се явява
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
приложим за процесния период, тъй като през месеца, за който се претендира
заплащане на задължения за топлинна енергия – м. 01.2014 г., е била собственик
на процесния апартамент.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в закона не е предвидено
изискване за писмена форма на договора. Съобразно изискването на чл. 150, ал. 2
ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите. В случая общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
тъй като са били публикувани. По делото не се твърди, нито има данни, че
ответницата е упражнила правото си на възражение срещу тях в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че между ищеца и
Н.Н.-П. през процесния период са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения.
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението
на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение през процесния
период е уреден в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./. По делото е прието заключение на
съдебно-техническа експертиза, което след преценка по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъде кредитирано. Вещото лице е посочило, че разпределението на
топлинната енергия в процесната сграда е било извършвано от „Данувиус“ ВООД
след отчет на уредите за дялово разпределение и водомерите за топла вода,
монтирани в имотите. За процесния месец водомерът, находящ се в процесния имот,
е бил отчетен. В тази връзка по делото е приложена отчетна квитанция от
27.05.2014 г. В жилището не е имало монтирани отоплителни тела, съответно не е
имало и топлоразпределители. Имало е единствено щранг лира за отопление в банята,
за която служебно е била начислявана топлинна енергия съгласно Наредбата за
топлоснабдяването. Съобразно наредбата на база на отопляемия обем е била
разпределяна и енергия, отдадена от сградната инсталация. Вещото лице е посочило,
че за процесния период е фактурирана сума за топлинна енергия в размер на 75,
04 лв. и е изчислило, че след изготвяне на изравнителната сметка е била получена
сумата 11, 27 лв. за връщане, т.е. реално дължимата сума е 63, 77 лв.
По делото е прието и заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, което след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано. Вещото лице е установило, че за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014
г. са били издадени две изравнителни сметки, както следва: през м. 07.2014 г.
със сума за връщане в размер на 139, 77 лв. и през м. 09.2014 г. със сума за
получаване в размер на 1, 33 лв. Установило е, че със сумата за връщане в
размер на 139, 77 лв. са били погасени чрез прихващане задължения по фактури за
м. 07.2014 г. – 0, 60 лв., м. 08.2014 г. – 0, 60 лв., м. 09.2014 г. – 0, 60
лв., м. 10.2014 г. – 8, 94 лв., м. 11.2014 г. – 39, 72 лв., м. 12.2014 г. – 50,
74 лв., м. 01.2015 г. – 37, 24 лв. Сумата за доплащане в размер на 1, 33 лв. по
изравнителната сметка през м. 09.2014 г. е била погасена чрез прихващане от
сумата за връщане по предходната изравнителна сметка. Съгласно заключението
през периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г. не са били погасени стари
задължения, а задължения, възникнали след този период.
Прието е и заключение на допълнителна съдебно-счетоводна
експертиза, което по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, съгласно
което последното плащане по партидата на процесния абонат преди датата на
прехвърляне на имота е било извършено на 03.02.2014 г. в размер на 172, 54 лв.
Вещото лице е посочило, че към датата на прехвърляне на имота е имало
неиздължени задължения за прогнозно начислена топлинна енергия в размер на 74,
05 лв. и 2, 61 лв. лихва.
Настоящият съдебен състав намира, че неправилно със
сумата за връщане в размер на 139, 77 лв. са били прихванати задължения по
фактури за последващи месеци в периода м. 07.2014 г. – м. 01.2015 г. вместо
предишни неплатени задължения. Съгласно чл. 32, ал. 3 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с
решение № ОУ001/07.01.2008 г. на ДКЕВР когато при изравнителната сметка се
установи, че начислената на купувача сума е по-голяма от сумата за реално
потребената от него енергия, сумата в повече се приспада от дължимата сума за
следващия период, или по желание на купувача се възстановява от продавача, а
при просрочени стари задължения със сумата в повече се погасяват най-старите
задължения, ведно с дължимите лихви. Аналогична е разпоредбата на чл. 32, ал. 4
от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, съгласно
която когато при издаването на изравнителната сметка се установи, че има
надплатена сума и има просрочени задължения, със сумата платена в повече може
да се извърши прихващане с изискуемо и ликвидно вземане на продавача, а всички
останали суми по желание на клиента му се връщат или се приспадат от дължимите
суми за следващ/и период/и.
От събраните по делото доказателства се установява, че
реално дължимата сума за процесния месец януари 2014 г. след изготвянето на
изравнителните сметки е 63, 77 лв., която не е била заплатена от ответницата. Същевременно
в резултат на изравнителните сметки за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г. е
била налице надплатена сума в размер на 139, 77 лв., с която съобразно
правилото на чл. 32, ал. 3 от ОУ, приети през 2008 г. и чл. 32, ал. 4 от ОУ,
приети през 2014 г., е следвало да бъдат погасени чрез прихващане натрупаните
стари задължения, каквито са процесните задължения за главница и лихва. Вместо
да направи това, ищцовото дружество е извършило прихващане с последващи
задължения за периода м. 07.2014 г. – м. 01.2015 г., което е неправилно. При
прилагане правилата на общите условия със сумата за връщане в размер на 139, 77
лв. погасени чрез прихващане се явяват задълженията по процесната фактура за
главница в размер на 75, 04 лв. и лихва в размер на 10, 23 лв., поради което
предявените искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
По изложените съображения въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната част, в която
претенциите следва да бъдат отхвърлени, както и в частта, с която ответницата е
осъдена да заплати на ищцовото дружество разноски за заповедното производство в
размер на 67, 50 лв. и разноски за исковото производство в размер на 526, 50 лв.
С оглед изхода на спора ищцовото дружество следва да
бъде осъдено на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответницата още 405
лв. разноски за първоинстанционното производство, както и разноски за
въззивното производство. С представения списък за разноски се претендира
присъждане на 25 лв. държавна такса и 370 лв. адвокатско възнаграждение,
платено по банков път съобразно отбелязването в представения договор за правна
защита и съдействие и извлечението от банкова сметка. ***, с оглед правната и
фактическа сложност на делото, намира, че направеното от „Т.С.“ ЕАД възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно, като същото следва
да бъде намалено до минимално предвидения размер в чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения от
300 лв. Следователно „Т.С.“ ЕАД следва да бъде осъдена да заплати на Н.Н.-П. на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК 325 лв. разноски за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение
е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ
решение № 230633 от 05.10.2017 г., постановено по гр.дело № 6447/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 120 с-в, в частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, че Н.М.Н.-П., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
150 ЗЕ сумата от 74, 05 лв., представляваща незаплатена цена на доставена
топлинна енергия за периода от м. 01.2014 г. до м. 01.2014 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК (17.07.2015 г.) до окончателното й изплащане, както и
на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2, 61 лв., представляваща лихва за
забава върху главницата за периода 01.03.2014 г. – 03.07.2015 г., както и в частта, в която Н.М.Н.-П.,
ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 67, 50 лв. разноски за заповедното производство и
сумата от 526, 50 лв. разноски за исковото производство, като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, срещу Н.М.Н.-П., ЕГН **********, с адрес: ***,
за приемане за установено, че Н.М.Н.-П., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 74, 05
лв., представляваща незаплатена цена на доставена топлинна енергия за периода
от м. 01.2014 г. до м. 01.2014 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
(17.07.2015 г.) до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД сумата от 2, 61 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за
периода 01.03.2014 г. – 03.07.2015 г.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Н.М.Н.-П.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, още 405 лв.
разноски за първоинстанционното производство и 325 лв. разноски за въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.