№ 6023
гр. София, 05.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-26 СЪСТАВ, в публично заседание
на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Даниела Попова
при участието на секретаря Кирилка Анг. Илиева
като разгледа докладваното от Даниела Попова Гражданско дело №
20221100104069 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.124 и сл. от ГПК.
Предявени са субективно съединени искове с правно основание чл.79 ал.1 от
ЗС за признаване за установено по отношение на ответника придобито право на
собственост върху имот по давностно владение.
Ищците Ю. В. А. и Н. Д. С. твърдят, че са наследници на И. А. С., която е
била собственик въз основа на делба на втори етаж от сграда, състоящ се от: две
стаи, хол, кухня, баня-клозет и антре, с площ от 85 кв. м., при съседи: от юг- двор
на сградата, на север- парцел IX на СГНС, на изток - двор на сградата, на запад -
двор на сградата, под него- етажа на Й.А.Т., над него- таванското помещение на
сградата, ведно с две мазета- южното и югоизточното мазе при съседи: на юг- двор
на сградата, на север- мазето на Й.А.Т. и антре, на изток- двор на сградата, на
запад- мазето на Й.А.Т., ведно с подстълбищното пространство, както и 50%
/петдесет на сто/ идеални части от общите части на сградата, от общото таванско
помещение и от отстъпеното право на строеж върху държавно урегулирано място
от 288 кв. м., съставляващо парцел IX а в квартал 343а, местност „квартал Левски”
по плана на гр. София.
Посочват, че първия етаж на същата жилищна сграда ведно с две мазета ,
подклозетното помещение в мазето и 50% ид.ч. от общите части на сградата , от
1
общото таванско помещение и от отстъпеното право на строеж върху държавно
урегулирано място от 288 кв. м., съставляващо парцел IX а в квартал 343а,
местност „квартал Левски” по плана на гр. София, е било собственост на Й.А.Т., а
след нейната смърт – на нейните наследници, последния от които е нейния син
К.К.К.. Посочват, че поради заболяване на К.К. двете ищци са полагали грижи за
него и преди да почине на 27.07.2007г. той им споделил, че е взел решение да им
завещае собствената си част от къщата. Още докато се грижели на К.К. ищците
обитавали първия етаж на жилищната сграда, и продължили да го обитават и след
неговата смърт. В деня на погребението му неговите наследници – чичовци по
бащина линия Ж.Г.С. и П.Г.К. поискали от ищците да им предадат ключовете от
етажа на К.К.. Ищците ги уведомили, че този етаж е техен съобразно последната
воля на починалия и след това не са влизали повече в комуникация с тях. Посочват,
че на 8.01.2021г. на адреса се появило лице, което заявило, че собственика на
първия жилищен етаж на сградата го отдава под наем и че иска да огледа етажа.
Ищците му съобщили, че те са собственици на етажа и че не го отдават под наем.
При проверка в Агенцията по вписванията ищците установили, че П.Г.К. е продал
притежаваните от К.К. реални и идеални части от двуетажната жилищна сграда на
ответника. Ищците твърдят, че те са собственици на първия етаж от имота ведно с
прилежащите му помещения и ид.ч., като са придобили собствеността по
давностно владение считано от 27.07.2007г., след смъртта на К.К., което владение и
до сега не е обезпокоявано. Посочват, че само те плащат всички данъци, разходи и
такси за имота, а от 15.09.2007г. са го отдали под наем. Молят съда да признае за
установено спрямо ответника правото им на собственост върху процесния имот
въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност през периода 27.07.2007г.
– 27.07.2017г. Претендират разноски.
Ответникът В. И. И., чрез назначения от съда особен представител адв.Д.,
оспорва предявените искове и твърденията , изложени в исковата молба. Посочва,
че съжителството при полагане на грижи за техния родН. К.К. не е основание да
придобият имота по давност, нито е заявяване на намерение за владение на същия.
Посочва, че е ирелевантно соченото от ищците намерение за завещаване на имота
от страна на К.К. при липсата на извършено такова. Посочва, че в деня на смъртта
на К.К. неговите наследници ясно са заявили на ищците , че те са собственици на
имота и в този смисъл ищците са били наясно, че имота не е тяхна собственост.
Счита, че ищците само са обитавали имота, но не са го владели. Моли съда да
отхвърли исковете.
Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на
2
страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Процесният недвижим имот съставлява: първи етаж на сграда, състоящ се
от: две стаи, хол, кухня, баня-клозет и антре от 85 кв. м. както и 50% идеални части
от общите части на сградата, от общото таванско помещение и от отстъпеното
право на строеж върху държавно урегулирано място от 288 кв. м., съставляващо
парцел IX а в квартал 343а, местност „квартал Левски” по плана на гр. София,
който по кадастрални данни представлява самостоятелен обект с идентификатор
68134.626.284.1.2, с адрес на имота: гр. София, ул. „*******, който самостоятелен
обект се намира на етаж 1 в сграда с идентификатор 68134.626.284.1.
Същият е придобит с договор за доброволна делба от 10.12.1959 г. от Й.А.Т.,
по мъж К.а..
Няма спор по делото, че ищците са наследници на И. А. Т., по мъж В.,
собственик на втори жилищен етаж от същата сграда, придобит от
наследодателката им въз основа на същия договор за доброволна делба.
След смъртта на Й.А.К. през 13.02.2001 г., собствените й реални и идеални
части от имота са придобити от наследниците й К.Г. К. (съпруг), починал на
08.12.2006 г. и общия им син К.К.К., починал на 27.07.2007 г. След смъртта на К.
К., К.К. е станал собственик на процесния имот по силата на наследяването.
От представеното удостоверение за наследници се установява, че К.К. е
починал на 27.07.2007г. и е оставил наследници П. К. и Ж. С., поч.през 2017г.
На 17.11.2007г. бил сключен договор за наем на процесния имот между Н. С.
– наемодател, и Х.В. - наемател, по силата на който наемодателят е предоставил на
наемателя за временно и възмездно ползване първият етаж от сграда, находяща се в
гр.София, ул.*******, а през 2012г. е сключен и анекс към него, с който се променя
наемната цена. Договорът и анекса към него са автентични /по заключението на
приетите графични експертизи – носи подписа на Х.В./, поради което оспорването
му по реда на чл.193 от ГПК е недоказано.
На 09.08.2007г. Ю. А. сключила договор за охрана на имуществото в
процесния имот, по който месечните вноски са заплащани до м.06.2013г. от нея.
На 21.09.2021г., с договор за покупко продажба на недвижим имот,
обективиран в нотариален акт № 67, т.II, дело № 245 от 2021г. на Нотариус рег.№
500 при НК, П. К. като продавач прехвърлил на ответника В. И. процесния
недвижим имот.
По делото са разпитани две групи свидетели. В показанията си, същите
3
установяват различни факти, подкрепени са от останалите, събрани по делото
писмени доказателства, поради което съдът ги възприема изцяло.
Свидетелката И.Т. сочи, че ищците са се грижили за К.К., който претърпял
инцидент и живял до смъртта си в процесния имот. Сочи, че преимуществено
ищцата С. /Н./ се е грижила за него, като ищцата А. /Ю./ не е пребивавала
непрекъснато /свидетелката сочи „…ту идваше, ту я нямаше….“/ Твърди, че в
имота е имало и наемател. Св. Х.В. от своя страна сочи, че е ползвал процесния
имот под наем от 2007г. до 2019г., като същият му бил отдаден под наем от ищцата
Ю. А..
Свидетелят П. К. – брат на К. К., сочи, че до смъртта на К. К., често са
посещавали и са пребивавали в апартамента му на първия етаж. Същият твърди, че
до 2013г. безпрепятствено е влизал в имота, тъй като е имал ключове за него. След
2013г. ключалката била сменена. Твърди, че до 2010-2011 г. посещавал жилището,
преспивал там, никой не му е пречил. Последно посетил имота 2013 г., когато не
можал да влезе, след което и повече не е идвал. В тази насока са и показанията на
Я.Ч. – придружавал св.К. при посещенията му в имота до 2010г.
Така установената фактическа обстановка налага слените правни изводи:
За да бъде уважен установителния иск за собственост, е необходимо
ищецът да установи пред съда по безспорен начин, че е собственик на процесния
имот на твърдяните основания – в случая изтекла в придобивна давност. За да бъде
приложен института на придобивната давност, е необходимо кумулативното
наличие на няколко предпоставки – осъществяване на владение за определен
период от време /5, респ.10 години/, владението да е осъществявано с намерение за
своене, непрекъснато, несъмнено и явно, които в случая не са налице, което
обуславя и неоснователност на предявените искове.
Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим
имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а според
ал. 2 ако владението е добросъвестно – в продължение на 5 години. Според чл. 68
ЗС владението се характеризира с два основни признака: обективен – упражняване
на фактическа власт върху вещта и субективен – намерение да се държи вещта като
своя.
За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна
собственост по отношение на един - отчасти или изцяло чужд, недвижим имот,
разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗС установява, че претендиращият собствеността
на целия имот следва да е упражнявал в период - по-дълъг от 10 години,
4
фактическата власт по отношение на конкретната вещ, без противопоставяне и без
прекъсване за време, по-дълго от 6 месеца и да е демонстрирал по отношение на
собственика на вещта поведение на пълноправен собственик, т. е., че упражнява
собственическите правомощия единствено за себе си. Само доколкото елементите
на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС са налице по отношение на
претендиращия собствеността владелец в рамката на едно пълно и пряко доказване
в хода на процеса, то и искът за изтекла придобивна давност може да бъде уважен.
Доказването на условията на закона - елементите от фактическия състав на чл. 79,
ал. 1 от ЗС, за признаване право на собственост на основание изтекла придобивна
давност следва да е пряко и пълно. Липсата на категоричност, за която и да е от
законовите материалноправни предпоставки, изключва придобиването на
собствеността на соченото основание.
Според легалната дефиниция на чл. 68 ЗС, владението е упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като
своя. Разпоредбата не посочва характеристиките на упражняваната фактическа
власт, но както в правната теория, така и в съдебната практика се приема, че
владението трябва да е постоянно /фактическата власт върху вещта и държането й
като своя да нямат случаен характер, а изразяват воля трайно да се държи вещта/,
непрекъсвано /чл. 81 ЗС/, спокойно /да не е установено с насилие/, явно /не е
установено по скрит начин, тайно от предишния владелец/, несъмнително.
Владението е съмнително, ако не може със сигурност да се каже дали действително
владелецът упражнява фактическа власт или дали наистина има намерение да
държи вещта като своя. Тези признаци се приемат като логическо следствие от
основните два признака – упражняване на фактическа власт и намерение за своене
на вещта.
В решение № 291/09.08.2010 г., постановено по гр. дело № 859/2009 г. на ІІ г.
о. на ВКС е прието, че за да промени държането във владение държателят трябва
да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която открито да
демонстрира спрямо собственика. В решение № 270/20.05.2010 г., постановено по
гр. дело № 1162/2009 г. на ІІ г. о. на ВКС е прието, че след като веднъж
фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да
продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа
власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако
държателя промени намерението си и превърне държането във владение, в негова
полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице
завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се
5
упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна
проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния
собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е
установено по скрит начин. Прието е, че в такава хипотеза в тежест на този, който
се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече
чрез явна промяна на държането във владение. В решение № 145/14.06.2011 г.,
постановено по гр. дело № 627/2010 г. на І г. о. на ВКС е прието, че общият
принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност,
защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатия
собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани.
Установено е по делото, че до 27.07.2007г., ищците са полагали грижи за К.К.
и неговия баща К. К., като няма никакви доказателства по делото, след тази дата да
ся установили владение и/или държане върху процесния недвижим имот. В случая
до 19.04.2022 г., когато е подадена исковата молба в съда, по която е образувано
производството по делото и с която ищците са заявили права на собственост върху
процесния недвижим имот, не е установено по категоричен начин нито ответника,
нито неговия праводател – П. К., да са били уведомявани за промяна на
намерението, с която ищците са ползвали имота /същите са собственици на втория
етаж от същата сграда/, нито е установено по несъмнен начин да са извършвали
каквито и да било действия, които да обективират подобно намерение.
По делото не е доказано при условията на пълно и главно доказване, че
ищците са осъществявали несъмнително и явно владение върху процесния
недвижим имот през периода от 27.07.2007 г. до 27.07.2017г. Дори и да се приеме,
че са живели в имота в сочения период /което също не е доказано по делото/, както
и знанието на собствениците на имота – наследниците на К.К., то тези факти не
обосновават извод за наличие на явно и необезпокоявано владение от страна на
ищците.
Не е установено/доказано ищците в периода след 2007г., да са
манифестирали пред собственника на имота – в настоящия случай праводателя на
ответника, намерение за своене, не са противопоставяли такова на собствениците,
нито са осъществявали владението така, че всеки заинтересуван да може да научи
за него. Нещо повече – съдът приема, че ответниците по никакъв начин не са
манифестирали намерението си за своене. Не са такива действия нито отдаването
на имота под наем, нито сключването на договор за охрана, доколкото същите не са
публични и трети лица не биха могли да узнаят за тях. Няма доказатлства по
делото след 2007г., когато е починал К.К., ищците да са осъществявали фактическа
6
власт върху имота, респ. да са обитавали същия. Нещо повече – дори в показанията
си св. В., твърди, че ищците са живели на втория етаж от сградата, а
обстоятелството, че до 2007г. са виждани да оказват помощ на К.К. /така св.Т./ по
никакъв начин не установява владение, респ.държане на имота от тяхна страна.
Изложеното дава основание да се приеме, че ищците не доказаха да са
манифестирали пред собствениците на имота намерение за своене, не са им
противопоставяли такова, нито са осъществявали владението така, че всеки
заинтересуван да може да научи за него. Владението не е било явно и несъмнено и
не разкрива ясно желанието на владелеца.
В процесния случай не би могло да се установи от събраните по делото
доказателства по несъмнен начин и обстоятелството, дали ищците са имали
намерение да държат имота лично за себе си, а ако това е така – че след смъртта на
К.К. са променили намерението си и са започнали да го своят. Промяната в
намерението и преобръщането на държането във владение не трябва да остане
скрита, а трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия.
Те трябва да бъдат насочени към съответния собственик, както и да показват
несъмнено, че ищците, упражняващи фактическа власт, отричат неговите права
върху имота и го владеят само за себе си, за да може да се приеме, че установената
в чл. 69 от ЗС презумпция намира приложение. Ако подобно намерение
действително е съществувало в съзнанието на ищците, то същото е следвало да
бъде обективирано чрез действие или изрично волеизявление спрямо
собствениците на имота, праводатели на ответника.
Според ищците "преобръщането на владението" е настъпило по силата устна
уговорка около месец преди смъртта на К.К., съгласно която последният е взел
решение да прехвърли на ищците притежавания от него недвижим имот. Дори,
обаче, да се приеме за достоверно изложеното в исковата молба, то устното
обещание за прехвърляне на недвижим имот не съставлява предварителен договор,
т. к. последният винаги се сключва в писмена форма и това е форма за
действителност, а не за доказване /чл. 19, ал. 1 ЗЗД/, а само на купувача по валидно
сключен предварителен договор законът и съдебната практика придават
качеството на владелец /в този смисъл решение № 520/05.08.2010 г. по гр. д. №
1070/2009 г. на І г. о. на ВКС/.
Предвид изложеното, съдът намира, че в случая не се доказа ищците да са
установили владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС върху процесния имот, поради
което не може да се приеме, че са станали собственици по давностно владение на
основание чл. 79, ал. 1 ЗС.
7
Необходимо е да се посочи и това, че неупражняването на фактическа власт
върху един имот не лишава собственика на имота от неговото вещно право. Както
ВКС последователно приема в своята практика, правото на собственост не се губи
с неупражняването му и след като едно лице е придобило право на собственост
върху недвижим имот по силата на предвиден в закона придобивен способ, то
престава да бъде носител на това право само ако се разпореди с него в полза на
друг правен субект, правото бъде отчуждено за държавна или обществена полза
/решение № 78/14.06.2017 г. по гр. дело № 3765/2016 г. на I г. о. на ВКС и
посоченото в него решение № 1332/04.01.2007 г. по гр. дело № 2402/2005 г. на IV-A
г. о. на ВКС/, какъвто е настоящия случай. В случая, П. К. – придобил
собствеността по наследство от К.К., поч.2007г., и Ж. С., поч.през 2017г. се е
разпоредил /прехвърлил/ в полза на ответника правото си на собственост през
2021г.
Предвид това и при приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, съдът приема, че ищците
не се легитимират като титуляри на правото на собственост върху придобития през
2021г. от ответника В. И. недвижим имот, на соченото от тях придобивно
основание – придобивна давност, поради което предявения иск за собственост по
чл. 124, ал. 1 ГПК се явява неоснователен като такъв подлежи на отхвърляне.
При този изход на делото ищците нямат право на разноски.
В тяхна тежест следва да се възложат сторените от ответника такива в
размер на 3 525 лева – заплатени ДТ за СУ и адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА, че оспорването по реда на чл.193 от ГПК на Договор за наем
на недвижим имот от 17.11.2007г., сключен между Н. Д. С. и Х.Х. В., и Анекс към
него от 14.11.2012г., НЕ Е ДОКАЗАНО.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н. Д. С., ЕГН;********** и Ю. В. А.,
ЕГН:**********, срещу В. И. И., ЕГН: **********, искове по чл.124 ГПК, вр. с
чл.79, ал.1, ЗС – за признаване правото им на собственост по давностно владение в
периода 27.07.2007г. до 27.07.2017г. върху самостоятелен обект с идентификатор
68134.626.284.1.2, с адрес на имота: гр. София, ул. „*******, който самостоятелен
обект се намира на етаж 1 в сграда с идентификатор 68134.626.284.1, с
8
предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на
обекта: 1 с площ от 85 кв. м., заедно с прилежащи части: югозападно мазе,
североизточно мазе, без посочена площ по документ за собственост от 1959 г., а по
декларирани данни с площ на 1/2 идеална част таван: 25 кв. м., при съседни
самостоятелни обекти в сградата по кадастрална схема с посочени
идентификатори: на същия етаж 68134.626.284.1.1, под обекта: няма, над обекта:
68134.626.284.1.4.
ОСЪЖДА Н. Д. С., ЕГН;********** и Ю. В. А., ЕГН:**********, да
заплатят на В. И. И., ЕГН: **********, сумата от 3 525.00 лева - разноски по
делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
9