РЕШЕНИЕ
№ IV –
151
18.12.2019 г., гр. Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Бургас, II гражданско отделение, IV
въззивен граждански състав, в открито заседание на осемнадесети ноември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. мл. с. ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
при участието на секретаря Ваня Димитрова, като разгледа
докладваното от младши съдия Асеникова-Лефтерова въззивно гражданско дело №
1562 по описа за 2019 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. София, Столична община, район Люлин, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, Офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния
директор Димитър Бориславов Бончев, чрез юрисконсулт Боянка Рахнева – с
представено по делото пълномощно (л. 5), против Решение № 1901 от 22.07.2019
г., постановено по гр .д. № 6775/2018 г. по описа на Районен съд – Бургас, с
което е ОТХВЪРЛЕН искът, предявен от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за
приемане за установено по отношение на ответника В.Г.Х., с ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи на ищеца по договор за потребителски паричен кредит №
PLUS-12612527, сключен на 19.01.2016 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД
и длъжника, което вземане е прехвърлено на цесионера „Агенция за събиране на
вземания” ООД (което дружество е преобразувано в „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, с ЕИК *********), с
приложение № 1 от 23.10.2017 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 27.07.2017 г., сумата от 5111, 32 лева – главница, сумата от 4484, 22 лева – представляващи договорна лихва за периода от
05.09.2017 г. до 05.02.2021 г., сумата от 655,
80 лева, представляваща лихва за забава, дължима за периода от 06.10.2017
г. до датата на подаване на заявлението, ведно със законната лихва считано от датата
на постъпване на заявлението – 30.04.2018 г. до пълното изплащане на
задължението.
Във въззивната жалба се навеждат оплаквания, че
първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се
доводи, че мотивите на съда касаят вземания, произтичащи от банкови кредити, а настоящия
случай не е такъв, тъй като страна по процесния договор не е банка, а ,,БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, вписано като небанкова финансова институция. По
същите съображения въззивникът счита за неприложимо към небанковите финансови
институции приетото от ВКС в т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК. Излагат се съображения, че съдът не се е произнесъл
по предявения в условията на евентуалност осъдителен иск за непадежиралите
вноски по процесния кредит, с което е допуснал процесуално нарушение, довело до
ограничаване на правата на ищцовото дружество и постановяването на един
незаконосъобразен акт. Моли съда да отмени обжалвания съдебен акт и да се произнесете
по същество на спора, като в случай, че потвърди първоинстанционното решение, да
уважи предявения при условията на евентуалност осъдителен иск. Претендира за
присъждане на разноските, направени в хода на заповедното и първоинстанционното
производство, както и за настоящото производство – за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 350, 00 лева.
В законовия срок по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемата В.Г.Х. чрез адвокат
И.С. – особен представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК с Определение № 131 от 07.01.2019 г. (л. 50). Оспорва
изложените във въззивната жалба оплаквания с позоваване на съдебна практика.
Счита за неприемливо оплакването за неправилно приложение на т. 18 от
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК. Намира,
че не следва да се разглежда евентуалния осъдителен иск. Оспорва становището,
че предсрочната изискуемост може да се доведе до знанието на длъжника чрез
получаването на съдебна призовка, респ. искова молба. Моли съда да остави
въззивната жалба без уважение.
В съдебно заседание въззивното дружество не изпраща
представител. С писмено становище поддържа въззивната жалба.
В съдебно заседание въззиваемата се представлява от
назначения й особен представител – адвокат С., който поддържа отговора на
въззивната жалба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
На
основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Съдът
намира, че обжалваното решение е валидно
и допустимо, а по наведените оплаквания за неправилност приема следното:
За да
бъде уважен предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, е необходимо да
се установи наличието на следните материални предпоставки (юридически факти):
1. Действителен
договор за потребителски кредит, по силата на който ответницата дължи претендираните вземания, чиято изискуемост
е настъпила;
2. Неизпълнение
от страна на ответницата на задълженията й по договора за потребителски кредит;
3. Действителен
договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил претендираните вземания
по договора за потребителски кредит;
4. Уведомяване
на ответницата за извършената цесия от цедента.
По делото
е представен договор за потребителски кредит № PLUS-12612527 от 19.01.2016 г.,
сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД като кредитор и ответницата В.Г.Х.
като кредитополучател със следните параметри и условия: размер на кредита за
потребителски цели – 5300, 00 лева; размер на кредита за покупка на застраховка
„Защита на плащанията“ – 0, 00 лева; застрахователна премия – 1780, 80 лева;
общ размер на кредита; 5300, 00 лева; такса ангажимент – 132, 50 лева; брой
погасителни вноски – 60 броя; месечна погасителна вноска – 229, 42 лева; обща
стойност на плащанията – 13 765, 20 лева; годишен процент на разходите –
46, 59 %; лихвен процент – 37, 45 %. Приложен е и погасителен план с посочени
падежни дати на месечните погасителни вноски на всяко пето число на месеца за
периода от 05.03.2016 г. до 05.02.2021 г. По делото е извършена
съдебно-икономическа експертиза, от заключението на която се установява, че за
обслужване на вноските по кредита на 19.01.2016 г. е открита разплащателна
сметка с IBAN: *** „Юробанк България“ АД, по
която „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е превело по банков път в полза на В.Г.Х.
сумата от 5 167, 00 лева – от главницата от 5300, 00 лева е приспадната
„такса за ангажимент“ в размер на 132, 50 лева.
Първоинстанционния
съд е приел, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е посочено
как е формиран размерът на ГПР. Намерил
е още, че договорната лихва в размер на 37, 45 % противоречи на добрите нрави,
което представлява основание за нищожност по чл. 26, ал. 1 предложение второ от ЗЗД. При извършване на служебната проверка за противоречие на договора със
закона и добрите нрави първоинстанционният съд е следвало с доклада по делото
да даде възможност на страните да изложат твърденията си и да ангажират
доказателства във връзка с констатираните от него основания за
недействителност. Във въззивната жалба обаче не са изложени оплаквания за
допуснати от съда процесуални нарушения в тази насока, поради което въззивната
инстанция не разполага с правомощия да ги отстрани – аргумент от т. 2 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС. По
отношение на изводите на съда за недействителност на договора за потребителски
кредит въззивникът не е навел доводи за неправилност на решението поради
нарушение на материалния закон, а и настоящият съдебен състав не счита, че е
налице неправилно приложение на императивни материалноправни норми, поради
което липсва основание за отклонение от изводите на първата инстанция относно
недействителността на договора за потребителски кредит.
Съгласно
чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо ответницата дължи само връщане
на сумата от 5 167, 00 лева, която е получила по горепосочената банкова
сметка.
***. 5,
изр. 2 от Условията към сключения договор за потребителски кредит при
просрочване на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на
втората непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в
целия му размер, включително всички определени от този договор надбавки, ведно
с дължимото обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането,
без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на
предсрочната изискуемост. На тази клауза се позовава ищецът с твърдения, че
поради допусната от страна на ответницата забава за плащане в срок на две
месечни погасителни вноски е настъпила предсрочна изискуемост, считано от
05.10.2017 г., която дата представлява падежът на двадесетата погасителна
вноска. По делото липсват твърдения и доказателства, че ответницата е уведомена
за настъпване на предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 30.04.2018 г.
Първоинстанционният съд е приел, че постановките на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г. следва да намерят приложение и в настоящия случай,
тъй като длъжникът по правоотношение, по което страна е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, не следва да бъде поставян в по-неблагоприятно
положение от кредитополучател по договор за
кредит, сключен с банка.
По
отношение на наведените с въззивната жалба възражения, че за небанковите финансови
институции не се прилага приетото от ВКС в т.18 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът намира следното:
Съгласно
дадените разяснения в мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06.
2014 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на
договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД настъпва с
волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки:
обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви
кредита за предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата
в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски
или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да
уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие,
ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника. С
позоваване на т. 18 от цитираното тълкувателно решение, в постановените по реда
на чл. 290 ГПК решение № 135 от 16. 10. 2015 г. по т. д. № 1672/2014 г., I т.
о., решение № 83 от 26. 05. 2017 г. по т. д. № 50394/2016 г. на ВКС, IV г. о.,
решение № 44 от 5. 06. 2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ВКС, III г. о. и
решение № 101 от 15. 08. 2017 г. по гр. д. № 53684/2015 г. на ВКС, IV г. о. са
изложени съображения, че правото да се обяви кредитът за предсрочно изискуем
представлява потестативно право на кредитора за изменение на договора, което се
упражнява с едностранно волеизявление, което следва да достигне до длъжника. С
достигане на това волеизявление на кредитора до длъжника и ако обективно са
настъпили предвидените в закона или в договора условия, договорът се
трансформира от срочен в безсрочен и стават изискуеми и вноските, чиито падежи
все още не са настъпили.
В решение
№ 99 от 1. 02. 2013 г. по т. д. № 610/2011 г., I т. о., на което се позовава
въззивникът, е прието, че уговореният срок в полза на длъжника лишава кредитора
от възможността да иска изпълнение преди срока, но изгубването на
преимуществото на срока според общата разпоредба на чл. 71 ЗЗД има за последици
изискуемост на задължението и право на кредитора да предприеме действия по
изпълнение. Уредбата на заема за потребление по ЗЗД не включва последиците при
предсрочна изискуемост на задължението за връщане на заетата сума. Клаузата,
включена в договор за заем за потребление за предсрочна изискуемост при
настъпването на определени условия и свързана с неизпълнение на задължението за
връщане на заетата сума не противоречи на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД.
Последиците на такава уговорка следва да са аналогични на изгубването на
преимуществото на срока по силата на настъпване на законовите предпоставки по
чл. 71 ЗЗД.
Предсрочната
изискуемост на вземането по договор за заем за потребление по чл. 240 ЗЗД,
уредена в нормата на чл. 71 ЗЗД, представлява преобразуващо право на кредитора
за изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление.
Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна и поражда действие, ако
са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени
в договора или предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за
изпълнение на задължението за връщането на заетата парична сума, като се
преобразува от срочен в безсрочен. От момента на достигане на волеизявлението
на кредитора до длъжника целият или неплатеният остатък от заема е изискуем и
за кредитора възниква възможност да иска плащането му от длъжника-заемател. Страните
по договора за заем за потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от
нормата на чл. 9 ЗЗД договорна свобода да уговорят възможността кредиторът да
иска изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално
определения срок и предпоставките за предсрочната изискуемост. Изключено е
обаче предварително да уговорят, че при наплащане или настъпването на други
обективни обстоятелства целият заем става предсрочно изискуем, без да е
необходимо волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост.
Такава уговорка за „автоматично“ настъпване на предсрочната изискуемост на
вземането по договор за заем не поражда действие, тъй като противоречи на
характера на предсрочната изискуемост на преобразуващо право на кредитора,
което се упражнява с негово едностранно волеизявление и чието действие настъпва
с достигането му до длъжника при наличие на обективните предпоставки за
изгубване преимуществото на срока, уговорените в договора или предвидените в
закона.
Гореизложените постановки са
възприети в решение № 200 от 18.01.2019 г. по т. д. № 665/2018 г., I т. о. на
ВКС и решение № 3 от 17.04.2019 г. по т. д. №1831/2017 г. II т. о. на ВКС и се
споделят изцяло от настоящия съдебен състав.
В този
смисъл звучат и мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г.
на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК. В тях се приема, че предсрочната
изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит,
уредена в нормите на чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, представлява преобразуващо право
на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл.
20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните, като волеизявлението
следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото
поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната
изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона.
По
гореизложените съображения неоснователни се явяват възраженията на въззивника,
че при наплащане на две вноски целият кредит става предсрочно изискуем без да е
необходимо длъжникът да получи волеизявлението на кредитора за обявяване на
предсрочната изискуемост. Независимо от качеството на кредитора (банка,
небанкова финансова институция или др.) той е длъжен да доведе до знанието на
длъжника обстоятелството, че упражнява потестативното си право да обяви
кредита/заема за предсрочно изискуем при наличието на предвидените в договора
предпоставки. Ето защо клаузата на чл. 5, изр. 2 за настъпване на
предсрочна изискуемост при неплащане на две месечни погасителни вноски, без да
е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на предсрочната
изискуемост, не е породила действие в отношенията между страните. При липса на
получено от длъжника волеизявление за обявяване на предсрочната изискуемост те
не може да произведе правни последици дори и да са налице предвидените в
договора обстоятелства за настъпването й. С оглед на изложеното съдът намира,
че непадежиралите месечни вноски по процесния договор за кредит не са обявени
за предсрочно изискуеми.
Несъстоятелни
са и наведените с въззивната жалба оплаквания, че съдът не се е произнесъл по
предявения в условията на евентуалност осъдителен иск за непадежиралите вноски
по процесния кредит, с което е допуснал процесуално нарушение, довело до
ограничаване на правата на ищцовото дружество и постановяването на един
незаконосъобразен акт. С исковата молба ищецът е предявил единствено
положителен установителен иск съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 вр. чл. 422, ал. 1 ГПК. С молба с вх. № 17046 от 17.04.2019 г., депозирана преди първото съдебно
заседание по делото, ищецът е заявил, че на основание чл. 212 ГПК в случай, че
съдът приеме, че ответницата не е уведомена за настъпилата предсрочна
изискуемост на вземанията по договора за кредит и не уважи предявените
обективно съединени положителни установителни искове, предявява в условията на
евентуалност осъдителен иск за присъждане на претендираните вземания и
уведомява ответницата за предсрочната изискуемост на сумите, формиращи
претенцията по евентуалния осъдителен иск. Същото искане ищецът е поддържал с
молба с вх.№ 20688 от 15.05.2019 г. и молба с вх. № 26316 от 19.06.2019 г.
Действително липсва произнасяне на съда по така направеното искане, но това не
е довело до твърдяното от въззивника ограничаване на процесуалните му права,
тъй като направеното от ищеца искане за приемане за съвместно разглеждане на
евентуален осъдителен иск е било неоснователно и е следвало да бъде оставено
без уважение. Съображенията за това са следните:
Съгласно
т. 11б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК
в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане друг иск на ищеца - чл.
210, ал. 1 ГПК, насрещен иск - чл. 211 ГПК, инцидентен установителен иск - чл.
212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за съвместно разглеждане с
иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК. В производството по иска, предявен
по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата
за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне
или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената
заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на
друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на
което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на
осъдителен иск при условията на евентуалност.
В
настоящия случай ищецът не е спазил
предвидените в чл. 210 ГПК изисквания за първоначално съединяване на исковете,
тъй като не е предявил с исковата молба и осъдителен иск наред с
установителния. Посоченото в последващите молби основание за съединяване по чл.
212 ГПК също не е налице, тъй като не се касае за инцидентен установителен иск.
Постъпилите молби не могат да се квалифицират и като годно основание за
изменение на предявения установителен иск, доколкото се касае за добавяне на
ново основание (обявяване на предсрочната изискуемост с исковата молба) и нов
петитум (осъдителен), а освен това подобно
изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК е недопустимо в производството по чл.
422 ГПК. По същество с молбата ищецът е поискал от съда да се произнесе по един
нов иск, но това искане е било неоснователно, доколкото не са били налице
условията за последващо обективно съединяване на искове. С оглед на изложеното
не може да се приеме, че по делото е бил надлежно предявен и приет за съвместно
разглеждане евентуален осъдителен иск, по който съдът е дължал произнасяне. Ето
защо неоснователни се явяват доводите на въззивника, че предсрочната
изискуемост е била обявена на длъжницата с предявяването на евентуален
осъдителен иск.
Съгласно
разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС
по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК, ако кредиторът поддържа, че за него се е
породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но се
установи, че такава възможност се е породила само за част от това задължение,
искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято
изискуемост е настъпила. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на
формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Липсва основание това разрешение
да бъде отречено по отношение на вземанията на небанковите финансови институции
по отпуснати от тях потребителски кредити, чието изпълнение се търси чрез
подаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК (в този смисъл решение №
3 от 17.04.2019 г. по т. д. №1831/2017 г. II т. о. на ВКС).
Поради
това съдът намира, че ответницата дължи на ищеца непогасените месечните
погасителни вноски, чиято изискуемост е настъпила към момента на приключване на
съдебното дирене пред въззивната инстанция на 18.11.2019 г. С оглед задължението
на ответницата да върне само чистата стойност на кредита в размер на
5 167, 00 лева и представения по делото погасителния план, предвиждащ 60
месечни погасителни вноски, чиято изискуемост настъпва на пето число на
съответния месец за периода от 05.03.2016 г. до 05.02.2021 г., следва да се
приеме, че към 18.11.2019 г. дължимата сума възлиза на 3875, 40 лева (45 броя
падежирали вноски, всяка от които стойност от 86, 12 лева, получена чрез
деление на чистата стойност на кредита – 5 167, 00 лева, на уговорения
брой месечни погасителни вноски – 60). Съгласно заключението на извършената по
делото съдебно-икономическа експертиза за периода от 05.03.2016 г. до 18.04.2017 г. ответницата е внесла 14 месечни
погасителни вноски на обща стойност от 3 018, 46 лева. Следва да се
приеме, че с постъпилите плащания ответницата е погасила дължимите месечни
вноски съобразно чистата стойност на кредита, чиято недействителност бе
установена по делото, а не лихвите и другите разходи, чиято дължимост без
отречена съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Така с плащане на сумата от
3 018, 46 лева ответницата всъщност е погасила 35 месечни вноски от по 86,
12 лева (както и част от 36-тата месечна вноска в размер на 4, 30 лева), чиято
изискуемост е настъпвала на всяко пето число от месеца за периода от 05.03.2016
г. до 05.01.2019 г. Следователно към 18.11.2019 г. ответницата дължи на ищеца
непогасените падежирали месечни вноски, чиято изискуемост е настъпвала на всяко
пето число от месеца за периода от 05.02.2019 г. до 05.11.2019 г., в общ размер
от 856, 94 лева.
По
делото е представен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
27.02.2017 г., ведно с Приложение № 1 от 23.10.2017 г. като неразделна част от
договора за цесия, по силата на който „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
прехвърля на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД всичките си вземания по договор
за потребителски кредит № PLUS-12612527 от 19.01.2016 г., сключен с ответницата
В.Г.Х.. По делото не се твърди, а и не се установява, че сключеният договор за
цесия страда от пороци, поради което следва да се приеме, че процесните
вземания са валидно прехвърлени на ищеца.
От представеното по
делото пълномощно се установява, че цедентът „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
е упълномощил цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да уведоми
длъжника за извършената цесия. С исковата молба е представено и уведомително
писмо от 26.10.2017 г., изходящо от цедента чрез цесионера до длъжницата Х., с
което същата се уведомява за извършената цесия. Видно от представеното по
делото известие за доставяне от 17.11.2017 г., пратката не е потърсена от
получателя. Съгласно трайната съдебна практика (Решение № 114 от 7.09.2016 г.
на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК) длъжникът може да бъде уведомен за
извършената цесия с връчване на исковата молба, съдържаща уведомяване, за което
цесионерът е упълномощен от цедента. Съдът намира, че е налице надлежно
уведомяване на длъжницата за извършената цесия, доколкото ответницата се
представлява от назначен при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител, който е получил книжата по делото, сред които е и посоченото
уведомително писмо. Аргумент в полза на това становище е обстоятелството, че
законът допуска уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД да се извърши чрез нотариална
покана, връчена на
длъжника по реда на чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1 – 5 ГПК, т. е. дори и без да се назначава особен
представител, който да защитава правата и законните интереси на отсъстващия
длъжник (в този смисъл Решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. №
193/2018 г., I т. о., ТК). Освен това по делото не се твърди, а и не се установява, че ответницата
е изпълнила непогасената част от задължението си към цедента поради това, че не
е била уведомена за извършената цесия.
По
отношение на възраженията, наведени от особения представител на ответницата,
относно наличието на сключена застраховка следва да се отбележи следното. По
делото е представен сертификат № PLUS-12612527 от 19.01.2016 г.
за договор за застраховка „Защита на плащанията“, ведно с общи условия, сключен
между ответницата Х. и „Кардиф Животозастраховане Клон България“ и „Кардиф Общо Застраховане Клон България“. Застраховано лице по него е длъжницата Х., която би
получила уговорената застрахователна сума при настъпване на някое от
предвидените в договора застрахователни рискове. Ищецът не е нито страна, нито
бенефициер по посочения договор за застраховка, поради което не би могъл да
черпи права от него.
По
изложените съображения съдът намира, че по делото са налице всички предпоставки
за уважаване на предявения установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 240 вр. чл. 79 вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за приемане за установено по
отношение на ответницата В.Г.Х., че дължи на ищеца за сумата от 856, 94 лева,
представляваща сбор от непогасени и падежирали към 19.11.2019 г. месечни вноски
по договор за потребителски кредит № PLUS-12612527 от 19.01.2016 г., сключен между
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД като кредитор и ответницата В.Г.Х.,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД с договор за цесия от 27.02.2017
г. и Приложение № 1 от 23.10.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК №
1573 от 04.05.2018 г. по ч . гр. д. № 3060/2018 г. на Районен съд – Бургас.
С
исковата молба е направено искане за присъждане на законната лихва за забава
върху главницата от датата на входиране на заявлението – 30.04.2018 г., до
окончателното изплащане на задължението. В процесния случай се установи, че
ответницата дължи на ищеца непогасените падежирали месечни вноски, чиято
изискуемост е настъпвала на всяко пето число от месеца за периода от 05.02.2019
г. до 05.11.2019 г., т. е. след подаване на заявлението на 30.04.2018 г. и след
подаване на исковата молба на 21.09.2018 г. При това положение съдът намира, че
претенцията за присъждане на законна лихва следва да бъде уважена за всяка месечна
вноска от 86, 12 лева, падежирала в периода от 05.02.2019 г. до 05.11.2019 г.,
считано от всяко шесто число на съответния месец (когато е настъпвала забавата
на длъжницата за погасяване на съответната вноска) до окончателното изплащане.
Поради
частично несъвпадане на изводите на двете инстанции обжалваното решение следва
да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД иск за приемане за установено по отношение на
ответницата В.Г.Х., че му дължи сумата от 856, 94 лева, представляваща
непогасена главница по договор за потребителски кредит № PLUS-12612527 от
19.01.2016 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и В.Г.Х.,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД с договор за цесия от 27.02.2017
г. и Приложение № 1 от 23.10.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК №
1573 от 04.05.2018 г. по ч . гр. д. № 3060/2018 г. на Районен съд – Бургас, ведно
със законната лихва считано от датата на постъпване на заявлението – 30.04.2018
г. до пълното изплащане на задължението, и ВМЕСТО НЕГО да бъде прието за
установено по отношение на ответницата В.Г.Х., че дължи на ищеца „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД сумата от 856, 94 лева, представляваща непогасена
главница по сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД договор за потребителски
кредит № PLUS-12612527 от 19.01.2016 г., вземанията по който са прехвърлени на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД с договор
за цесия от 27.02.2017 г. и Приложение № 1 от 23.10.2017 г., за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1573 от
04.05.2018 г., ведно със законната лихва върху: вноската от 86, 12 лева с падеж
05.02.2019 г., считано от 06.02.2019 г. до окончателното изплащане; вноската от
86, 12 лева с падеж 05.03.2019 г., считано от 06.03.2019 г. до окончателното
изплащане; вноската от 86, 12 лева с падеж 05.04.2019 г., считано от 06.04.2019
г. до окончателното изплащане; вноската от 86, 12 лева с падеж 05.05.2019 г.,
считано от 06.05.2019 г. до окончателното изплащане; вноската от 86, 12 лева с
падеж 05.06.2019 г., считано от 06.06.2019 г. до окончателното изплащане;
вноската от 86, 12 лева с падеж 05.07.2019 г., считано от 06.07.2019 г. до
окончателното изплащане; вноската от 86, 12 лева с падеж 05.08.2019 г., считано
от 06.08.2019 г. до окончателното изплащане; вноската от 86, 12 лева с падеж
05.09.2019 г., считано от 06.09.2019 г. до окончателното изплащане; вноската от
86, 12 лева с падеж 05.10.2019 г., считано от 06.10.2019 г. до окончателното
изплащане; вноската от 86, 12 лева с падеж 05.11.2019 г., считано от 06.11.2019
г. до окончателното изплащане.
В
останалата част решението следва да бъде потвърдено.
При
този изход на делото всяка от сраните има право на разноски съразмерно на
уважената, съответно на отхвърлената част от иска. Въззивникът е сторил
разноски в заповедното, първоинстанционното и въззивното производството в общ
размер от 2 269, 81 лева, както следва: 205, 03 лева – държавна такса, платена
в заповедното производство; 50, 00 лева – юрисконсултско възнаграждение за
заповедното производство, определено от съда съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК вр.
чл. 37 ЗПП вр. чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ; 205, 30 –
държавна такса, платена в исковото производство пред първата инстанция; 842, 57
лева – внесен депозит за особен представител пред първата инстанция; 150, 00
лева – внесен депозит за съдебно-икономическа експертиза; 100, 00 лева –
юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция, определено от съда съобразно
чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ; 216, 91 лева – платена държавна такса за въззивно обжалване;
400, 00 лева – внесен депозит за особен представител пред въззивната инстанция;
100, 00 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция,
определено от съда съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащането на правната помощ. Съразмерно на уважената част от
исковете на въззивника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 181, 58
лева. Въззиваемата не е сторила разноски по делото, поради което такива не
следва да й се присъждат.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните, доколкото настоящият съдебен състав намира, че се
касае за гражданско дело и по отношение на главницата цената на иска надвишава
5000 лева.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 1901 от 22.07.2019 г. по гр .д. №
6775/2018 г. по описа на Районен съд – Бургас в ЧАСТТА, с която е отхвърлен
предявеният от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, Столична община, район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, Офис
сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор
Димитър Бориславов Бончев, чрез юрисконсулт Боянка Рахнева, иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД вр.
чл. 9 ЗПК за приемане за установено по отношение на В.Г.Х., ЕГН **********, с адрес ***, че му дължи сумата от 856, 94 лева, представляваща непогасена
главница по сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД договор за потребителски
кредит № PLUS-12612527 от 19.01.2016 г., вземанията по който са прехвърлени на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД с договор
за цесия от 27.02.2017 г. и Приложение № 1 от 23.10.2017 г., за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1573 от
04.05.2018 г. по ч . гр. д. № 3060/2018 г. на Районен съд – Бургас, ведно със
законната лихва, считано от датата на постъпване на заявлението – 30.04.2018 г.
до пълното изплащане на задължението,
като
вместо него ПОСТАНОВЯВА
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на В.Г.Х., ЕГН **********,
с адрес ***, че на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240 вр. чл. 79, ал. 1
вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК дължи на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, Столична община,
район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, Офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис
4, сумата от 856, 94 лева, представляваща
непогасена главница по сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД договор за потребителски
кредит № PLUS-12612527 от 19.01.2016 г., вземанията по който са прехвърлени на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД с договор
за цесия от 27.02.2017 г. и Приложение № 1 от 23.10.2017 г., за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1573 от 04.05.2018
г., ведно със законната лихва върху: вноската от 86, 12 лева с падеж 05.02.2019
г., считано от 06.02.2019 г. до окончателното изплащане; вноската от 86, 12
лева с падеж 05.03.2019 г., считано от 06.03.2019 г. до окончателното
изплащане; вноската от 86, 12 лева с падеж 05.04.2019 г., считано от 06.04.2019
г. до окончателното изплащане; вноската от 86, 12 лева с падеж 05.05.2019 г.,
считано от 06.05.2019 г. до окончателното изплащане; вноската от 86, 12 лева с
падеж 05.06.2019 г., считано от 06.06.2019 г. до окончателното изплащане;
вноската от 86, 12 лева с падеж 05.07.2019 г., считано от 06.07.2019 г. до
окончателното изплащане; вноската от 86, 12 лева с падеж 05.08.2019 г., считано
от 06.08.2019 г. до окончателното изплащане; вноската от 86, 12 лева с падеж
05.09.2019 г., считано от 06.09.2019 г. до окончателното изплащане; вноската от
86, 12 лева с падеж 05.10.2019 г., считано от 06.10.2019 г. до окончателното
изплащане; вноската от 86, 12 лева с падеж 05.11.2019 г., считано от 06.11.2019
г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
ОСЪЖДА В.Г.Х., ЕГН **********, с
адрес ***, да заплати на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, Столична община,
район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, Офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис
4, сумата от 181, 58 лева,
представляваща заплатени разноски в заповедното, първоинстанционното и
въззивното производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ. 1. 2.