№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен
състав, в публичното съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров
в. гр. д. № 5818 по описа на съда за
2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 554902/06.12.2018г., постановено по гр. д. № 726/2018г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„М.“ АД срещу Х.Н.А. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД съществуването на вземане
на ищеца в размер на 985,72лв., представляващо неплатена главница по договор за
потребителски кредит № 23151/02.09.2016г., и вземане в размер на 48,80лв.,
представляващо законна лихва за забава за периода 23.11.2016г.-27.09.2017г. С решението са отхвърлени искът за главница за горницата над 985,72лв.
до пълния предявен размер от 1000лв., искът за договорна лихва за сумата от
221,09лв. за периода 03.09.2016г.-02.09.2017г., както и искът за неустойка в
размер на 644лв., представляваща непогасен остатък от неустойка в общ размер на
828лв. За вземанията е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 68425/2017г. по описа на СРС.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ответника Х.Н.А.
срещу първоинстанционното решение в частта, с която
са уважени предявените искове.
В жалбата се поддържа, че изводите на районния съд за спазване особените
изисквания на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР)
са неправилни. Сочи се, че по делото не са установени воляизявления
на ответника за сключване на договора, за получаване на преддоговорна
информация, за потвърждаване на заявката за отпускане на онлайн кредит и за
подписване на договора за потребителски кредит. Твърди се, че електронните
съобщения не отговарят на изисквания на ЗЕДЕП. Поддържа се, че по делото не е
доказано получаването на сумата от ответника, тъй като датата на представената
разписка предхожда сключването на договора и от нея не става ясно какво е
основанието на превода. В хода на устните състезания процесуалният представител
на ответника излага твърдения, че процесния договор е
недействителен, тъй като в него не е налице клауза, уреждаща лихвения процент
на ден, каквото е изискването на Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Евентуално се сочи, че клаузата за договорна лихва е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави, тъй като размерът й надвишава три пъти
размера на законната лихва. Съобразно изложеното се моли за отмяна на решението
и отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия
ищец, в който се посочва, че постановеното решение е правилно. Поддържа се, че от
събраните доказателства се установява сключен договор за потребителски кредит
от разстояние, по който е предоставена на ответника отпусната сума и който
отговаря на всички нормативни изисквания. Съобразно изложеното се моли за
потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
По делото е постъпила и частна жалба срещу Определение №
30123/26.01.2019г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение
молбата на процесуалния представител на ответника за изменение на решението в
частта за разноските, присъдени по компенсация. Поддържа се, че ответникът е
бил представляван безплатно и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
разноските за адвокатско възнаграждение е следвало да бъдат присъдени на
процесуалния представител, а не да се извършва компенсация с тях. Моли се за
отмяна на определението.
Депозиран е отговор на частната жалба от насрещната
страна, в който се излагат доводи за недопустимост, евентуално за
неоснователност на същата.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Първоинстанционният съд в съответствие със събраните
доказателства е приел, че между страните по спора е сключен договор за
потребителски кредит № 23151/02.09.2016г. за сумата от 1000лв., който попада
под приложното поле на ЗПФУР вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
като електронният документ е представен на хартиен носител като препис на л.
5-9 от делото на СРС, съгласно нормата на чл. 184, ал. 1 ГПК. Касае се за
договор за предоставяне на кредит от разстояние, по отношение на който наред с
правилата на общия закон – Закона за задълженията и договорите, намират
приложение и тези, съдържащи се в Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, Закона за платежните услуги и платежните системи, Закона за
електронния документ и електронния подпис (действащ към процесния
период) и Закона за потребителския кредит. Легалната дефиниция на този вид
договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6 ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече. В
разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти и
обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит
от разстояние, като доказателствената тежест е възложена
на ищеца – доставчик на услугата. За доказването на преддоговорната
информация и на електронните изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага
Законът за електронния документ и електронния подпис (ал. 2), а съгласно ал. 3 преддоговорната информация, както и изявленията, направени
чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието
на другата страна и имат доказателствена сила за
установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Съгласно чл. 3 от Закона
за електронния документ и електронния подпис (релевантен към процесния период), електронният документ представлява
електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който
дава възможност да бъде възпроизвеждано. Това означава, че във всички случаи,
при които законът изисква писмена форма, независимо дали същата е за
действителност или за доказване, тя ще бъде спазена, щом е съставен електронен
документ. По делото се установява, че процесният
договор за потребителски кредит е сключен надлежно, при спазване на посочените
изисквания. В случая е налице обвързване на ответника с индивидуализиращите го
белези, а именно три имена, ЕГН, номер на лична карта и дата на издаване,
постоянен адрес, електронна поща и телефон, които ответникът е предоставил. Изявлението
на кредитополучателя е подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП (в
редакцията преди измененията с ДВ, бр. 85/2017г.) – за електронен подпис се
счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с
електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът допуска
страните да се съгласят в отношенията помежду им да придадат на електронния
подпис по чл. 13, ал. 1 и ал. 2 стойността на саморъчен, като в този случай е
създаден подписан електронен документ, чиято доказателствена
сила е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ (чл. 3,
ал. 2 ЗЕДЕП). По делото са налице данни – разменената електронна кореспонденция,
че ответникът е направил профил в онлайн платформата на ищеца – kinti.bg, направил е искане от разстояние за
отпускане на кредит в размер на 1000лв. и същото е било одобрено. При тези
обстоятелства съдът приема, че между страните е възникнало облигационно правоотношение,
произтичащо от сключен между тях договор за кредит. Ищецът е изпълнил основното
си задължение по договора като е превел в полза на ответника договорената сума
в размер на 1000лв. Видно от представената по делото в оригинал разписка № 07000479683590
от 02.09.2016г. от 12:12:57ч., която не е оспорена от
насрещната страна, ответникът е получил заемната сума лично на каса на „Изипей“ срещу представена лична карта и саморъчно полагане
на две имена и подпис върху разписката. Това поведение на ответника
представлява извънсъдебно признание за получаването на сумата на посоченото
основание, видно от разписката, в която
изрично като основание за превода е отразено „Кредит 23151 ЕГН ********** Х.Н.А.“.
В тази насока неоснователно е оплакването на ответника, че сумата била
преведена преди сключване на договора за кредит, тъй като посочената в
разписката дата - 23.08.2016г., представлява датата на издаване на личната
карта на ответника, както изрично е изписано над нея, а не датата на получаване
на сумата, която е изписана най-горе върху разписката. Същото се установява и
от разписката за нареждане на сумата, находяща се на
л. 22 от първоинстанционнто дело, от която се вижда,
че сумата е наредена за получаване от ответника на 02.09.2016г. в 11:54ч.,
както и от договора за потребителски кредит, в който датата на издаване на
личната карта на заемополучателя – 23.06.2016г.,
съвпада с тази посочена в разписката от „Изипей“ АД.
От изложеното следва, че сумата по кредита е усвоена от ответника на
02.09.2016г. в 12:12:57ч., т. е. ищецът е изпълнил
основното си задължение за отпускане на заема и в тежест на ответника е да
установи връщане на заетата сума.
Наличието на обвързаност между
страните по договор за кредит се установява и от представените от ответника два
броя разписки за платени суми към депозираното възражение по чл. 414 ГПК. От
същите се установява, че ответникът доброволно е превел два пъти към ищеца
сумите от 200лв. (на 22.11.2016г.) и 50лв. (на 28.09.2017г.). Като основание за
плащането е посочено „вн. по кредит“, ЕГН и три
имена. Ответникът не навежда твърдения и не ангажира доказателства в хода на
процеса между страните да са налице други облигационни правоотношения освен процесното. При тези обстоятелства, съдът намира, че
представените платежни нареждания се отнасят именно до процесния
договор (както е приел и районният съд, за да отхвърли част от исковете поради
плащане), и тяхното осъществяване също представлява извънсъдебно признание за
наличието на договорна обвързаност между страните.
Неоснователен е наведеният от
ответника в хода на устните състезания довод за нищожност на договора за кредит
на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. В
чл. 7, ал. 1 от договора е посочено, че усвоеният размер на предоставения
кредит се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41%, а в ал. 2
се посочва, че лихвата за периода на погасяване се пресмята на ден, като се приема,
че всеки месец се състои от 30 календарни дни, а годината от 360 календарни
дни. В погасителния план, който представлява приложение № 1 към договора, е
посочено, че общият размер на платимата лихва е 235,72лв., а по-надолу е
посочен конкретният размер на лихвата за всеки отделен месец от погасяването на
кредита. При тези обстоятелства, съдът намира, че макар да не е посочен точният
процент на лихвата на ден, то от наличната информация ответникът би могъл да
стигне до отговора на този въпрос като приложи елементарни математически
пресмятания, от което следва, че правата му на потребител не са нарушени и целта
на законодателя относно достатъчната информираност на лицето досежно лихвените условия е спазена.
Mакар първоинстанционното решение да е обжалвано само в частта, с
която са уважени главният иск за главница и акцесорният
за законна лихва за забава, с оглед въведеното за пръв път във въззивното производство възражение за нищожност на клаузата
за договорна възнаградителна лихва, то предмет на
ревизиране от въззивната инстанция следва да бъде
решението и в тази му част.
Направеното от жалбоподателя възражение е неоснователно. Съгласно
практиката на ВКС, няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва.
Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. Макар в действащото законодателство да няма определен максимален размер
на договорните лихви, максималният им размер е ограничен винаги от втората
хипотеза на чл. 9, касаеща добрите нрави. Така според
ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно
се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е,
че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг
начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва,
надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В случая отпуснатият заем е
необезпечен. И макар в договора, в погасителния план и стандартния европейски
формуляр, които са неразделна част от него съгласно чл. 39 от същия, да е
посочен годишен лихвен процент от 41%, то видно от погасителния план и
стандартния европейски формуляр дължимата възнаградителна
лихва за периода на погасяване на кредита възлиза общо на 235,72лв., което като
процент от размера на заетата сума – 1000лв., възлиза на 23,57%. Съгласно член
единствен, ал. 1 от Постановление №
426/18.12.2014г. на МС, издадено на основание чл. 86, ал. 2 ЗЗД, годишният
размер на законната лихва за просрочени парични задължения е в размер на
основния лихвен процент на Българската народна банка плюс 10 процентни пункта.
Съгласно справка в официалния сайт на БНБ, основния лихвен процент за процесния период 02.09.2016г.-02.09.2017г. възлиза на 0%.
Следователно размерът на законната лихва за периода е 10%, а уговорената в
договора възнаградителна лихва е 23,57%. Този процент
не надвишава трикратния размер на законната лихва за релевантния период, поради
което настоящият съдебен състав намира, че клаузата, с която е уговорен размера
на договорната лихва, не е нищожна. Следва да се отчете и обстоятелството, че
се касае за необезпечен заем, високорисков, отпуснат от небанкова финансова
институция. Практиката на този тип търговци е да отпускат бързо и лесно
необезпечени кредити в невисок размер срещу заплащане на по-високи възнаградителни лихви. В тези случаи и двете страни поемат
риск, тъй като заемодателят рискува да не получи навреме отпуснатите средства,
а кредитополучателят поема риска да плати по-висока цена на кредита, поради
по-занижените изисквания за отпускането му. Но доколкото законът изрично
ограничава свободата на договарянето в рамките на добрите нрави, следва всички
участници в тези сделки да се съобразяват с тях. Както бе посочено обаче, в
случая не е налице нарушаване на добрите нрави като морални норми, на които
законът е придал правно значение.
Други релевантни оплаквания във въззивната жалба не са направени.
Поради съвпадението на изводите на двете инстанции, въззивната
жалба се явява неоснователна и първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба:
С обжалваното определение районният съд е оставил без уважение молбата
на процесуалния представител на ответника за изменение на решението в частта за
разноските, като се е аргументирал, че ищецът е направил искане в хода на
устните състезания за извършване на компенсация на разноските по делото и
процесуалният представител на ответника не се е противопоставил на това
изявление. Съдът е уважил това искане и доколкото претенциите са частично
уважени е извършил компенсация на сторените от страните разноски.
Определението е неправилно. Ответникът е бил представляван в исковото
производство пред СРС безплатно (на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.) от адв. В.Т., видно от
представения договор за правна помощ и съдействие - л. 44. Съгласно чл. 38, ал.
2 ЗАдв., в случаите по ал. 1 – при оказана безплатна
адвокатска помощ, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
В тази хипотеза възнаграждението се присъжда директно на адвоката, а не на
представляваната страна. Следователно неправилно е извършена компенсация между
суми, които са дължими от и на страна със суми, дължими на процесуалния
представител на ответника за оказана безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв.
За заповедното производство не са ангажирани доказателства от страна на
ответника за направата на разноски и такива не му се дължат.
По изложените съображения, обжалваното определение следва да бъде
отменено, а вместо него постановеното решение в частта за разноските да бъде
изменено, като на ищеца бъдат присъдени направените в исковото производство
пред СРС разноски в размер на 471,78лв. съразмерно на уважената част от
исковете, а на процесуалния представител на ответника – на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. – сумата от 162,41лв. съразмерно с
отхвърлената част от исковете, без да се
извършва компенсация.
Направеното от жалбоподателя искане за присъждане на разноски в
производството по чл. 248 ГПК е неоснователно. Производството
по чл. 248, ал. 1 ГПК не представлява образувано ново съдебно производство, с
различен предмет от исковото производство. Същото има несамостоятелен характер,
тъй като негов предмет са заявени и осъществени разноски, които са били или е
следвало да бъдат предмет на присъждане по вече приключилото в съответната
инстанция дело. Касае се за определение, с което не се слага край на съдебното
производство, а се изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за
разноските при направено от страната искане. С оглед на което изходът от
производството по чл. 248 ГПК не обосновава отговорност за нови разноски като
санкция за неоснователно предизвикан правен спор. След като не се дължат
разноски в производството по чл. 248 от ГПК, няма основания за присъждане на
разноски и по делата, образувани при обжалване на постановения в това
производство акт.
По разноските за въззивното
производство:
При този изход на спора, право на разноски за въззивното
производство има въззиваемата страна. Същата
претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на
300лв. Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са
били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ. Съдът намира, че производството пред въззивната инстанция не се отличава с фактическа и правна
сложност, поради което размерът на дължимото юрисконсултско
възнаграждение следва да бъде определен на 100лв.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 554902/06.12.2018г., постановено по гр. д. № 726/2018г. по описа на Софийски районен съд,
Първо гражданско отделение, 32-ри състав, в
частта, с която са уважени предявените искове.
В отхвърлителната
част, решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК Х.Н.А., ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, ж. к. „********, да заплати на
ищеца „М.“ АД, ЕИК: ********, с адрес: ***, сумата от 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение
за въззивното производство.
ОТМЕНЯ Определение №
30123/26.01.2019г. по гр. д. № 726/2018г. по описа на Софийски районен съд,
Първо гражданско отделение, 32-ри състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с
което е оставена без уважение молбата за изменение на решението в частта за
разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ
на основание чл. 248 ГПК Решение № 554902/06.12.2018г., постановено по гр.
д. № 726/2018г. по описа на Софийски районен съд, Първо гражданско отделение,
32-ри състав, в частта за разноските, като го ОТМЕНЯ в частта, с която ответника Х.Н.А. е осъден да заплати на „М.“
АД сумата от 309,37лв. – разноски в заповедното и исковото производство
съразмерно с уважената част от исковете и по компенсация, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответника
Х.Н.А., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. „********, да заплати на ищеца „М.“ АД, ЕИК: ********,
с адрес: ***, сумата от 471,78лв. –
разноски в исковото производство пред СРС съразмерно с уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА на основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „М.“ АД, ЕИК: ********, с адрес: ***,
да заплати на адв. В.В.Т.,
ЕГН: **********, сумата от 162,41лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ответника
в първоинстанционното производство съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.