№ 1246
гр. Варна, 25.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V А СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Весела Гълъбова
мл.с. Ива Бл. Благоева
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от мл.с. Ива Бл. Благоева Въззивно гражданско
дело № 20253100501989 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите ГПК.
Образувано e по въззивна жалба с вх.№49992/05.06.2025г., подадена от
Териториално поделение на Национален осигурителен институт – град Варна
(ТП на НОИ – град Варна), чрез главен юрисконсулт И. К., срещу Решение
№1675/13.05.2025г., постановено по г.д.№10976/2024г. по описа на ВРС, ГО,
43 състав, в частта, в която е прието за установено, на основание чл.124, ал.1
ГПК вр. чл.1, ал.1, т.3 ЗУТОССР, в отношенията между И. Б. Д., ЕГН
**********, с адрес *** и ТП на НОИ - гр. Варна, с административен адрес
град Варна, ул. „Охрид“ №6, че в периода от 23.09.1988г. до 01.11.1988г. И. Б.
Д., ЕГН **********, с адрес ***, е придобил трудов стаж, като е полагал труд
по трудов договор към ЦК на ДКМС и е заемал длъжността „секретар ОСК-
СССР“. В останалата част, за периода от 02.11.1988г. до 01.03.1990г.,
решението не е обжалвано.
Във въззивната жалба се излагат доводи, че решението в обжалваната му
част е недопустимо. Изтъква се, че в производствата за установяване на трудов
стаж е допустимо да бъдат разпитвани свидетели, но само такива,
притежаващи писмени доказателства, че са работили при същия работодател.
Доколкото за обжалвания период, свидетелите не са работили при същия
работодател, то се достига до извод, че същите не отговорят на законовите
изисквания и решението в тази му част е недопустимо. Претендират се
разноски.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна с вх.
1
№62152/10.07.2025г., в който се оспорва основателността на въззивната жалба
и се моли същата да бъде оставена без уважение. Сочи се, че обжалваното
решение е правилно и законосъобразно и като такова, следва да бъде
потвърдено. Претендират се разноски.
При така изложената хронология, настоящият съдебен състав намира
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от надлежна
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, същата е процесуално
допустими и отговаря на останалите изисквания на чл.260 и чл.261 ГПК.
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл.269
ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение в обжалваната част, а по останалите въпроси –
ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност,
поради което е валидно. Наличието на всички положителни и липсата на
отрицателните процесуални предпоставки, във връзка със съществуването и
упражняването на правото на иск, при постановяване на съдебното решение,
обуславя неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи
произнасяне по съществото на спора, доколкото наведените във въззивната
жалба твърдения касаят по съществото си правилността на
първоинстанционното решение.
Разгледано по същество решението на първоинстанционния съд се явява
и правилно.
За уважаване на предявения иск, ищецът И. Д. следва да установи, при
условията на пълно и главно доказване, че през периода от 23.09.1988г. до
01.03.1990г. е полагал труд при посочения в исковата молба работодател –
Централен комитет на Димитровския комунистически младежки съюз (ЦК на
ДКМС), на длъжност – секретар ОСК -СССР, както и да установи работното
време и начина на заплащане на положения труд.
В случаи, в които липсват документи за установяването на трудов и/или
осигурителен стаж, същият се доказва по съдебен ред, съгласно Закон за
установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред.
Съгласно чл.5, ал.2 ЗУТОССР, стаж по чл.1, ал.1 от закона, може да се
установява и в случаите, в които осигурителят е прекратил дейността си, без
да има правоприемник, или не е прекратил дейността си, но ведомостите и
книжата му са иззети по реда на инструкция на управителя на Националния
осигурителен институт, издадена на основание чл.5, ал.13 от Кодекса за
социално осигуряване, в който случай се представя удостоверение от
съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт,
че в архивното стопанство липсват писмени данни за претендирания стаж. В
конкретния случай е представено Удостоверение с изх.№5506-03-
745/27.08.2024г., издадено от директора на ТП на НОИ – Варна, от което се
установява, че в осигурителния архив на НОИ, липсват писмени данни за
положен от ищеца Д. трудов стаж за процесния период при посочения от него
работодател, поради което и с писмо с №5506-03-746/27.08.2024г. му е
2
отказано издаването на удостоверение за признаване на осигурителния му
стаж от осигурителя ЦК на ДКМС. Към материалите по делото е приложена и
декларация от ищеца Д., в която същият декларира горното обстоятелство.
Основният спор в производството, касае допустимостта на
осъществените в хода на първоинстанционното производство разпити на
свидетели. Така в чл.6, ал.1 ЗУТОССР е предвидено, че по искове за
установяване на трудов и осигурителен стаж не се допускат свидетелски
показания, ако не са представени писмени доказателства, които установяват
вероятността на трудовия/осигурителния стаж и които са издадени от
работодателя/осигурителя, при който е придобит стажът, и по време на
полагане на стажа. В конкретния случай и съгласно чл.6, ал.2, т.5 ЗУТОССР,
ищецът Д. е представил копие от трудова книжка №132, видно от което се
установява, че в нея е вписано, че за времето от 23.09.1988г. до 01.03.1990г.,
той е заемал длъжността „секретар ОСК-СССР“ при ЦК на ДКМС. В
трудовата книжка са положени подписи на ръководителя и на счетоводителя.
Видно от писмо от 19.08.2024г. на ТП на НОИ – Варна, се извежда, че
единствената нередовност, поради която е отказано да бъде признат стажът на
ищеца за този период, е липсата на поставен печат на рекапитулацията в
трудовата книжка.
Поради което при наличието на писмен документ, който установява
вероятността на трудовия/осигурителния стаж, издаден е от
работодателя/осигурителя, при който е придобит стажът, и по време на
полагане на стажа, то е налице начало на писменото доказателство и
свидетелски показания са допустими.
Съгласно чл.6, ал.4 ЗУТОССР, за свидетели се допускат само лица,
притежаващи писмени доказателства относно това, че са работили или
изпълнявали длъжност при същия работодател/осигурител през периода, през
който е положен претендираният стаж. В тази връзка и възраженията на
ответната страна, че допуснатите свидетели са започнали работа, при същия
работодател след ищеца, поради което и разпитите им са недопустими, се
явяват неоснователни. Техните показания са допустими и релевантни само за
периода, през който са работили при работодателя, и не могат да обхващат
времето преди това. За периода преди тяхното постъпване на работа, обаче
доказването следва да се извърши с други допустими писмени доказателства
по смисъла на чл.6, ал.2 ЗУТОССР (трудов договор, заповеди, трудова книжка
на ищеца и др.).
В тази последователност от една страна по делото е представено
писмено доказателство, което изрично присъства в т.5 на чл.6, ал.2 ЗУТОССР
– копие от трудовата книжа, с вписан в нея трудов стаж за целия процесен
период. От друга страна в хода на първоинстанционното производство са
разпитани свидетелите К. и Г., които са представили своите трудови книжки,
от които се установява, че са работили при същия работодател - ЦК на ДКМС,
както следва: свидетелят Е. К., считано от 01.11.1988г. до 25.01.1990г., а
свидетелят М. Г., считано от 01.12.1988г. до 14.03.1990г.
Така от показанията на свидетеля Е. К. се установява, че същата познава
ищеца Д., още от времето, през което са работили в Окръжния комитет на
Комсомола, а след което последователно са се преместили в ЦК на ДКМС.
Свидетелят посочва, че дейността на ищеца Д. през повечето време е била
3
свързана с организирането на спортни инициативи, обхващащи дейността с
български младежи, работещи и учещи в Москва. Споделя също, че през
процесния период само четирима човека са работили в ЦК на ДКМС и са били
от град Варна – тя, ищецът Д., свидетелят М. Г. и лицето И. Г., поради което и
те са се сближили. Сочи, че всички са били на трудов договор и са получавали
месечно възнаграждение, съобразно посоченото в трудовите им книжки.
Свидетелят Г. от своя страна посочва, че познава ищеца Д. от около
1980г., когато заедно са работили в Окръжния комитет на Комсомола, а след
което ищецът Д. е бил поканен в ЦК на ДКМС, където е заемал длъжността
„секретар“. Сочи, че след което и тя е била поканена в ЦК на ДКМС, а заедно
с ищеца Д. са организирали редица спортни и образователни прояви на
учащите се младежи. Споделя, че през 1990г. ДКМС се е преобразувало в
„Българска демократичен съюз на младежите“, а след което ищецът Д. е бил
освободен, поради настъпилите структурни промени. Разказва, че с ищеца Д.
са имали добри колегиални отношения, работили са на 8 часов работен ден,
срещу възнаграждение, заплащано им от ЦК на ДКМС.
С оглед горното и след съвкупен анализ на събрания доказателствен
материал, съдът намира, че правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е приел за безспорно доказано, че ищецът И. Б. Д.,
ЕГН **********, в периода от 23.09.1988г. до 01.03.1990г., е полагал труд по
трудов договор към ЦК на ДКМС и е заемал длъжността „секретар ОСК-
СССР“, на пълен работен ден, срещу съответното му възнаграждение.
Обстоятелството, че разпитаните свидетели са започнали работа при
посочения работодател малко по-късно от ищеца не променя горния извод. От
една страна са налице писмени доказателства, от които са установява
началният период, от друга при постъпването си на работа те са заварили
ищеца Д., а и не е за подценяване обстоятелството, че преди това страните са
работили заедно и в ОК на ДКМС, познавали са се и са имали поглед над
професионалното развитие на ищеца Д..
По отношение на разноските:
Във въззивното производство въззиваемата страна има право на
разноски, но такива не са претендирани.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, в този смисъл са и
Определение № 5951 от 18.12.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4744/2024 г., IV г.
о., ГК, докладчик съдията М. Х., Определение № 3918 от 6.12.2023 г. на ВКС
по гр. д. № 1428/2023 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят В.И.,
Определение № 23 от 21.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 107/2019 г., IV г. о., ГК,
докладчик съдията Е.В. и други.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1675/13.05.2025г., постановено по г.д.
№10976/2024г. по описа на ВРС, 43 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5