Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 25
08.01.2020г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на десети
декември през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ХРИСТО ИВАНОВ
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №2443/2019г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото
е образувано по въззивна
жалба на И. С. М. ***, ЕГН
**********, чрез пълномощника
му по делото
адв. С. Ш., против
Решение №233 от 27.06.2019г., постановено по гр.д. №1571/2018г.,
по описа на Районен съд- Карлово, с което е
признато за установено по отношение на жалбоподателя, че дължи на Г. С. С., ЕГН **********,
следните суми: сумата от 8000 лв., дължима по запис на заповед, издаден на 28.10.2016г.,
с падеж
15.12.2016г., ведно със законната лихва върху нея от 23.08.2018г. до окончателното й
изплащане, за което вземане е била издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д. №1227/2018г. по описа на Районен
съд- Карлово; сумата от 9800 лв., дължима по запис на заповед, издаден на 28.10.2016г.,
с падеж
15.12.2016г., ведно със законната лихва върху нея от 23.08.2018г. до окончателното й
изплащане, за което вземане е била издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д. №1228/2018г. по описа на Районен
съд- Карлово; сумата от 7400 лв.,
дължима по запис на заповед, издаден на 28.10.2016г., с падеж
15.12.2016г., ведно със законната лихва върху нея от 23.08.2018г. до окончателното й
изплащане, за което вземане е била издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д. №1229/2018г. по описа на Районен
съд- Карлово. В жалбата
се излагат доводи за неправилност
на обжалваното решение, като
се иска отмяната му
и отхвърляне на предявения
иск.
Насрещната страна
по въззивната жалба- Г. С. С.,
ЕГН **********, в
подаден по делото
писмен отговор чрез
пълномощника си адв. С.
М., оспорва същата
и иска
оставянето й без
уважение. Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269
от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията
на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба
е подадена в срок, от
страна, която има
право да обжалва
и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният съд
е бил сезиран с искове с
правно основание чл.422,
ал.1 от
ГПК във връзка с
чл.535 от ТЗ. С обжалваното
решение съдът е приел
от фактическа страна,
че ответникът И. С. М.
е издател на три
записа на заповед
с дата на издаване- 28.10.2016г. и
падеж-15.12.2016г., с които се е задължил да
заплати на ищеца Г. С. С. сумите
съответно от 8000
лв., 9800 лв.
и 7400 лв.
Приел е, че
записите на заповед са
редовни от външна страна, както
и че същите
обезпечават изпълнението на сключени между ищеца
и ответника договори
за заем, по които ищецът
е предоставил сумите-
предмет на ценните
книги на ответника.
Счел е за неоснователно възражението
на ответника, че записите
на заповед са подписани
от него в резултат на отправени му заплахи
или друга принуда.
Предвид горното и тъй като
ответникът не е
ангажирал доказателства за заплащане
на сумите по тях,
съдът е уважил
исковите претенции.
При извършената служебна проверка на
решението съобразно правомощията
си по чл.269,
изр. първо от ГПК
съдът намери, че
същото е валидно
и допустимо и при
постановяването му не е
било допуснато нарушение
на императивни материалноправни норми.
Предвид горното и
съгласно разпоредбата на
чл.269, изр.2 от ГПК
следва да бъде проверена правилността
на решението по
изложените във въззивната жалба
доводи, като въззивният
съд се произнесе
по правния спор между страните.
По отношение на приетата от районния съд
фактическа обстановка следва да се посочи, че съгласно задължителните указания,
дадени в Тълкувателно
решение №1/2013г. на ОСГТК
на ВКС въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания,
т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа
обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя
и/или въззиваемата страна.
С въззивната жалба се
оспорват решаващите
съображения на
първоинстанционния съд за уважаване
на исковете. Изложените
в нея доводи
могат да бъдат
систематизирани в три
групи- че по делото не
било категорично доказано,
че записите на заповед са подписани от ответника;
че по
делото било установено,
че спрямо ответника
е било упражнено
насилие да подпише
същите; че от събраните по
делото доказателства не
се установявало предаването
на общата сума по записите
на заповед от ищеца
на ответника.
Процесните
записи на заповед са
представени в оригинал
по заповедните производства, като същите
са редовни от външна страна и съдържат всички задължителни реквизити,
предвидени в чл.535 от ТЗ.
Неоснователни
са доводите във въззивната жалба,
че същите не
са подписани от
ответника като техен
издател. Действително в приетото
по делото заключение
на графологичната експертиза вещото лице
не е направило
категоричен извод по този
въпрос, а е
посочило, че подписите за
издател на записите на заповед вероятно
са изпълнени от ответника. Така приетото
заключение обаче следва да бъде
преценено заедно с
останалите събрани по
делото доказателства по този въпрос- показанията
на разпитаните свидетели И. Н. и И. Г.,
които са присъствали
на подписването на ценните
книги и от които
се установява, че
записите на заповед са подписани лично от ответника.
Действително при преценката на
показанията на св. И. Г. следва
да се отчете
заинтересоваността й от изхода на
делото, тъй като
живее на съпружески начала с
ищеца, но в случая
твърденията й се
подкрепят от показанията на
незаинтересования свидетел И. Н., както
и от заключението
на приетата експертиза. Обстоятелството, че
именно ответникът е
издател на процесните записи на заповеди косвено се
признава от него и посредством
втората група възражения,
които е направил срещу
предявения иск, а
именно, че е подписал
същите в резултат на отправени
му заплахи и принуда.
Тези възражения също са неоснователни, тъй
като твърденията на
ответника не се
установяват от фактическа страна.
От цитираните по- горе
показания на свидетелите-
очевидци Н. и Г. се
установява, че при подписване на
ценните книги спрямо ответника не
е била упражнявана каквато
и да е
принуда. В подкрепа на доводите
си за отправени
му заплахи ответникът е
ангажирал свидетелски показания, но
доведените от него свидетели
М. М. и С. К. нямат преки впечатления за
такива обстоятелства, а
възпроизвеждат най- общи и
лишени от конкретика твърдения на
самия ответник, т.е. това,
което самият той им
е споделил, поради
което показанията им
не могат да имат доказателствена стойност.
Отделно от това
от показанията им по
никакъв начин не
се установява кога
са били отправяни
заплахите спрямо ответника, в какво конкретно са се
изразили същите и
дали имат връзка
с процесните записи
на заповед- предмет на
делото. Следва да
се отчете и
факта, че няма
данни ответникът да
е сезирал компетентните
органи за отправените му заплахи
и принуда, което
би било логично да е
сторил в случай, че
действително е бил обект
на такива действия. Предвид
горното съдът намира,
че възраженията му за опорочаване
на волята му при подписване на
записите на заповеди,
не могат да
бъдат споделени.
Неоснователни
са и възраженията,
че искът е неоснователен, тъй
като ищецът не бил
доказал предаването на
сумата по записите на заповед
на ответника. В първото заседание
по делото ищецът, чрез
процесуалния си представител,
действително е заявил,
че записите на заповед
обезпечават изпълнението на
сключени между страните договори
за заем, по които ищецът
е предоставил сумите
по записите на заповед
на ответника. По делото със
съгласието на ответника са
били разпитани свидетели
на ищеца /цитираните по-
горе И.
Н. и И. Г./
за установяване на твърденията му,
като според настоящия състав на съда
от показанията на същите
действително не се
доказва ищецът да
е предоставил цялата
сума по записите на заповед
на ответника, тъй
като свидетелите са
присъствали при предаване само
на част от
сумите. Това обстоятелство
обаче не е
основание за отхвърляне
на предявените искове, тъй
като същите не са
основани на каузалните
отношения по договорите
за заем, а на
записите на заповед
като абстрактни сделки.
Съгласно задължителните указания,
дадени в т.17
от Тълкувателно решение
№4/2013г. на ОСГТК на ВКС
предметът на делото по
иска с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК,
основан на запис на заповед,
е подлежащото на
изпълнение вземане по
редовен от външна страна менителничен ефект. При въведено твърдение
от ищеца, че вземането
му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално
правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения
запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът- кредитор сочи обезпечителната функция на
записа на заповед
спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си,
основано на менителничния ефект, а
ответникът носи доказателствената тежест
да установи релативните си
възражения, като
например: за невъзникване на вземането,
за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение.
В този смисъл е и формираната
след постановяване на тълкувателното решение
практика на ВКС,
която приема, че в случаите, когато
ищецът е посочил каузално отношение,
във връзка с
което е издаден
записът на заповед, но не
е доказал същото,
искът не може да
се отхвърли на
това основание, тъй
като при неоснователност на
релативните възражения на ответника
ищецът не дължи доказване
на каузалното отношение /в този
смисъл- Решение №248
от 23.01.2015г. на ВКС по
т.д.№3437/2013г., І т.о.; Решение
№12 от 30.01.2015г.
на ВКС по
т.д.№2714/2013г., ІІ т.о.;
Решение №38 от
07.04.2015г. на ВКС по
т.д. №1008/2014г., І т.о.;Решение №24
от 20.05.2015г. на
ВКС по т.д.№2328/2013г., І т.о.; Решение
№38 от 11.09.2015г.
на ВКС по т.д. №854/2012г., І т.о.; Решение №13
от 28.07.2017г. на ВКС по т.д. №2642/2015г., І т.о.; Решение №20
от 19.06.2018г. на ВКС по т.д. №1151/2017г., І т.о.;
Решение №218 от
21.01.2019г. на ВКС по
т.д. №304/2018г., І т.о./. В настоящия случай
с отговора на исковата молба ответникът
е оспорил да
е подписал процесните
записи на заповед, като е
изложил твърдения за отправени
му заплахи от ищеца,
в резултат на които
е подписал други
записи на заповед за
суми от 2000
лв. и 3000
лв., които е издължил,
както и празни листове. При
така изложените от ответника
възражения, които не са
били и доказани по делото,
ищецът не е бил длъжен
нито да сочи,
нито да доказва
конкретно каузално правоотношение,
във връзка с което са били
издадени ценните книги,
поради което и
не може да
бъде санкциониран с
отхвърляне на иска
поради недоказването му.
До същите фактически
и правни изводи
е стигнал и
първоинстанционният съд, поради
което обжалваното
решение следва да
бъде потвърдено.
С оглед неоснователността на
въззивната жалба жалбоподателят следва
да бъде осъден да
заплати на въззиваемата
страна направените по делото
разноски за адвокатско
възнаграждение пред въззивната
инстанция в размер на
1700 лв.
По изложените
съображения съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №233 от 27.06.2019г.,
постановено по гр.д. №1571/2018г., по описа на Районен съд- Карлово.
ОСЪЖДА И. С. М. ***,
ЕГН **********, да заплати
на Г. С. С., ЕГН **********, сумата от
1700 лв.- разноски
по делото.
Решението е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.