Решение по дело №2674/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Производството е образувано по искова молба, подадена от Р. В. Н., [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. *, ап.*, чрез пълномощник адв. С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) - София, за присъждане на сумата в размер на 100 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в обида, огорчение, битови неудобства, болки и страдания, неравно третиране, принуда да търпи и върши неща против волята му, в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив за периода от 08.02.2013 г. до 31.01.2021 г. вкл.

Твърденията на ищеца са за нарушени права по чл. 3 от ЗИНЗС, както следва: пренаселеност на килиите, в които е пребивавал; липса на обособен самостоятелен санитарен възел и постоянно течаща топла и студена вода; без достъп на чист въздух и естествена светлина; липса на подова настилка в килиите; лоша хигиена – наличие на мишки, дървеници и хлебарки; храната била с лошо качество и малко като количество; здравното обслужване било лошо – страдал от дискова херния, като причина на нея била работата, която му е давана и е свързана с неудобната поза, в която трябвало да работи, освен това му е направена снимка и е установено, че се нуждае от операция, но вместо нея – му били поставени инжекции; подавал е молба за прекъсване на наказанието, но му е заявено, че има лоша характеристика, което било пречка при положение, че в затвора ищецът спазвал правилата и бил награждаван многократно (повече от 15 пъти) и няма как да има лоша характеристика; работа се давала от време на време, като така бил лишен от възможността да намалява срока на наказанието си.

На следващо място се твърди, че на 04.11.2016 г. обявил гладна стачка; бил е назначен на работа като абонатчик и е спял в помещението, в което е работил, но е бил спрян от работа със заповед № 196/21.03.2018 г., която заповед с решение, постановено по адм. дело № 1846/2018 г. е отменена и е поискал да му бъде зачетен срокът, в който е бил без работа, но му е било отказано със Заповед № 1032/2019 г. на Началника на затвора, за което е подал жалба до Административен съд – Пловдив срещу отказа, но делото е било прекратено и изпратено по компетентност на Окръжен съд – Пловдив, като по ч. н. д. № 980/2019 г. му е отказано да бъде уважено искането. След това се сочи, че е назначаван на два пъти по за 3 месеца на работа. Бил е спрян от работа, което спиране е обжалвал, за което са били образувани адм. дело № 767/2020 г. и адм. дело № 1433/2019 г. по описа на Административен съд – Пловдив, но си е оттеглил жалбите.

Претендира се и законната лихва, считано от 31.01.2021 г.

Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София чрез процесуалния си представител юриск. Ч. счита така предявените претенции за неоснователни и недоказани, поради което настоява за тяхното отхвърляне, като съображения излага в отговора на исковата молба. Прави възражение за изтекла петгодишна погасителна давност на правото на обезщетение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за частична основателност на исковата молба.

Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав, след като прецени поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище [населено място], съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и ал. 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове.

На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция.

Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС).

Все в тази насока следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. На лишените от свобода се осигуряват условия за къпане - по възможност всеки ден, но най-малко два пъти седмично съгласно чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС.

В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването.

По искане на ищеца като доказателства по делото са приети, представените такива от Началника на Затвора Пловдив с писмо рег. № 317/15.01.2025 г. (л. 55-71) и с писмо рег. № 1648/21.03.2025 г. (л. 170-171), от ответника с отговора на исковата молба (л. 74-120), от Окръжна прокуратура – Пловдив с писмо № 10014/2016 г. от 15.02.2025 г. (л. 140-142) и с писмо № 11827/2016 г. от 13.02.2025 г. (л. 144-146), от Директор МЦ – Затвора [населено място] с писмо рег. № 2736/20.03.2025 г. (л. 173-186) и от Директора на СБАЛЛС – София с писмо изх. № 162/04.04.2025 г. (л. 190).

Приложени за послужване са адм. дело № 3918/2019 г. по описа на Административен съд – Пловдив, адм. дело № 1846/2018 г. по описа на Административен съд – Пловдив, ведно с приложеното към него адм. дело № 4304/2019 г. по описа на ВАС, адм. дело № 1433/2019 г. по описа на Административен съд – Пловдив, ведно с приложеното към него адм. дело № 12938/2019 г. по описа на ВАС, адм. дело № 767/2020 г. по описа на Административен съд – Пловдив, ЧНД № 980/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, ведно с приложеното към него ВЧНД № 377/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив и адм. дело № 1106/2019 г. по описа на Административен съд – Пловдив и адм. дело № 3919/2019 г. по описа на Административен съд – Пловдив.

Като свидетели по делото са разпитани Х. И. Й., И. Р. Р. и В. Б. К., чиито показанията съдът приема за логични, последователни и почиващи на непосредствени впечатления и спомени на свидетелите, но на съда е служебно известно, че свидетелят Р. е инициирал производство по реда на чл. 284 и сл. от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца, поради което за него е налице и личен интерес да твърди конкретни обстоятелства, с оглед на което показанията му следва да бъдат кредитирани само в частта, в която кореспондират на останалите доказателства, предвид разпоредбите на чл. 164 и чл. 172 от ГПК.

Изготвено и прието е заключение по съдебно-медицинска експертиза (л. 163 и сл.) от д-р Д. И. Д., който след запознаване с приетите по делото доказателства, е установил следното: на базата на извършените консултатитвни прегледи от неврохирург (28.09.2016 г. и 11.11.2016 г.) Р. Н. към края на 2016 г. страда от: 1) посттравматична стеноза на гръбначномозъчния канал в лумбалната област от спондилодискогенен характер; 2) дискова херния на ниво L5-S1. Заболяването е потвърдено с образно изследване – магнитно-резонансна томография (МРТ). Описано е в заключението какво представлява спинална (гръбначна) стеноза, както и че диагнозата за това заболяване се поставя чрез образна диагностика – компютърна томография, магнитен резонанс и рентгенография, като е посочено, че обикновено на пациентите се препоръчва почивка и рехабилитация, както и избягване на физическа дейност с високо натоварване, а при тежки случаи на спинална стеноза се препоръчва операция за създаване на допълнително пространство за гръбначния стълб или нервите и е установено, че на ищеца още през 2016 г. е препоръчано оперативно лечение. На поставения въпрос дали ищецът е лекуван адекватно в Затвора Пловдив вещото лице посочва, че от Затвора София е предоставена информация само, че Н. е получавал медикаменти – обезболяващи, блокатори на протонната помпа и витамини, която предоставена информация е изключително оскъдна, за да се даде обоснован отговор на този въпрос. Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно и безпристрастно изготвено.

От приетите по делото и неоспорени от страните доказателства се установява, че ищецът е постъпил в Затвора Пловдив на 05.03.2013 г. и е пребивавал в него до 15.01.2021 г., когато е бил освободен (така данните на л. 55 и сл.), т.е. от 08.02.2013 г. до 04.03.2013 г. вкл. и от 16.01.2021 г. до 31.01.2021 г. вкл. ищецът не е пребивавал в посоченото от него затворническо заведение, което е самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да се разглеждат, наведените твърдения за извършени нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС.

Или, установява се, че периодът, в който реално ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив, е от 05.03.2013 г. до 15.01.2021 г. вкл.

С оглед възражението, направено от страна на ответника, за изтекла погасителна давност, е необходимо да бъде съобразено на първо място, че ЗИНЗС не съдържа никакви указания относно прилагането на института на погасителната давност. Глава единадесета от АПК, към която препраща чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС и ЗОДОВ, към който пък препраща чл. 203, ал. 2 от АПК, също не съдържат никакви правила или указания относно приложението на погасителната давност. Това ще рече, че в случая са приложими общите правила за погасителната давност, установени в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Според чл. 110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Аналогично впрочем е и правилото на чл. 105, § 1 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза, за изменение на регламенти (ЕС) № 1296/2013, (ЕС) № 1301/2013, (ЕС) № 1303/2013, (ЕС) № 1304/2013, (ЕС) № 1309/2013, (ЕС) № 1316/2013, (ЕС) № 223/2014 и (ЕС) № 283/2014 и на Решение № 541/2014/ЕС и за отмяна на Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012, съобразно което, без да се засягат разпоредбите на специалните актове и прилагането на Решение 2014/335/ЕС, Евратом, за вземанията на Съюза към трети лица и вземанията на трети лица към Съюза, се прилага петгодишен давностен срок.

Съобразно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според чл. 114, ал. 3 от ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. Казано с други думи, претенцията за обезщетение при непозволено увреждане се погасява с общата петгодишна давност, която започва да тече от деня на увреждането, а когато деецът не е открит, от момента на неговото откриване.

В тази насока според чл. 105, § 2, ал. 2 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 г., давностният срок за вземанията на трети лица към Съюза започва да тече от датата, на която плащането на вземането на третото лице стане дължимо съгласно съответното правно задължение.

Според чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, с изтичане на три годишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Тоест, претенцията за присъждане на обезщетение за забавено изплащане на обезвредата при непозволено увреждане се погасява с кратката тригодишна давност.

В случая е необходимо да се отбележи и че в т. 4 от мотивите и диспозитива на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълкувателно гр. д. № 3/2004 г., ОСГК е дадено следното указание: „…В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконният административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт - от момента на неговото издаване. При незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване. От така определените моменти на изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва….“. Липсата на каквито и да е съображения, изложени в тълкувателното решение, относно цитираните указания, не позволява пряко от текста на съдебния акт да се разбере защо ОСГК на ВКС е счел, че при незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване. Доколкото въпросът с началния момент, от който започва да тече погасителния давностен срок е свързан с твърдяно от ищеца фактическо бездействие на администрацията на ГДИН да му осигури нормативно установения минимум от битови условия в обитаваните от него помещения и необходимата му медицинска грижа, като последица от това е поставянето му в унизително положение, по смисъла на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), уместно би било да се съобрази какво разбиране влага Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) относно погасителната давност.

Така в т. 92 и т. 93 на Решение от 10.05.2001 г., постановено по дело „Z and Others v. the United Kingdom“, жалба № 29392/95, Съдът е отбелязал следното: „… На чл. 6, т. 1 “може … да се позове всеки, който смята, че дадено вмешателство при упражняването на негово (гражданско) право е незаконно и се оплаква, че не е имал възможността да предяви тази си претенция пред съд, отговарящ на изискванията на текста ….. Това право обаче не е абсолютно. То може да подлежи на легитимни ограничения, напр. установени със закон давностни срокове, обезпечения за гарантиране на съдебните разноски; правила относно непълнолетните и душевно болните (виж решенията по делата Стъбингс и др. срещу Обединеното кралство 13 от 22.10.1996 г., Reports 1996-IV, стр.1502-3, §§ 51-52; Т. М. срещу Обединеното кралство14 от 13.07.1995 г., A.316-B, стр. 80-81, §§ 62-67; Голдър, цитирано по-горе, стр.19, § 39). Когато достъпът на лицето до съд е ограничен по силата на закона или фактически, Съдът ще изследва дали наложеното ограничение накърнява същността на правото и по-специално дали преследва законна цел и дали е имало разумно отношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (решението по делото Ашингдейн срещу Обединеното кралство 15 от 28.05.1985 г., A.93, стр. 24-25, § 57). Ако ограничението съответства на тези принципи, няма нарушение на чл. 6…..“.

Все в този смисъл, в т. 47 и т. 48 на Решение от 12.07.2018 г. по делото Kamenova v. Bulgaria, жалба № 62784/09, ЕСПЧ „…приема, че законоустановените давностни срокове служат за няколко важни цели, а именно да се гарантира правна сигурност и окончателност, да се защитят потенциалните ответници от закъснели искове, на които трудно може да се противодейства и да се предотврати несправедливостта, която би възникнала, ако от съдилищата се изисква да вземат решение за събития, случили се в далечното минало, въз основа на доказателства, които биха могли да станат ненадеждни и непълни поради изминалото време (вж. Stubbings and Others v. the United Kingdom, 22 октомври 1996 г., § 51, Доклади за решения и определения 1996‑IV). Поради това страните по спора следва да очакват прилагането на тези правила (вж. Miragall Escolano and Others v. Spain, № 38366/97 и 9 други, § 33, ЕСПЧ 2000‑I, и L’Erablière A.S.B.L. v. Belgium, № 49230/07, § 37, ЕСПЧ 2009 г. (откъси)). 48. Гореизложеното означава, че съществуването на давностен срок само по себе си не е несъвместимо с Конвенцията. Това, което Съдът трябва да провери в дадения случай, е дали естеството на въпросния срок и начинът, по който той е приложен, са съвместими с Конвенцията. Това означава наред с другото, че прилагането на законоустановените давностни срокове трябва да е предвидимо за жалбоподателите, като се вземат предвид съответното законодателство и съдебна практика и конкретните обстоятелства (вж. Baničević, цитирано по-горе, § 32).

Няма причина, цитираните разбирания на ЕСПЧ да не бъдат споделени и съобразени. В този контекст и с оглед указанието, дадено в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС, следва да се съобрази, че според поддържаните от ищеца твърдения, неимуществените вреди, чието обезщетяване той претендира, са пряка и непосредствена последица от поставянето му в помещения с лоши битови условия, пренаселени, нехигиенични и липсата на медицинско обслужване. Сиреч, неимуществените вреди, изразяващи се в обида, огорчение, битови неудобства, болки и страдания, неравно третиране, принуда да търпи и върши неща против волята му, са търпени от ищеца във всеки един момент от поставянето му най-общо в неблагоприятна жизнена среда по причина, проявеното от отговорните длъжностни лица на ответника незаконно бездействие. Очевидно, в случая е налице обективен и лесно доказуем факт, който сочи момента, в който са били проявени, както деликтното поведение на администрацията, така и причинените като последица от него вреди. Това е моментът, в който е сложено началото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.

Както се посочи, ищецът е заявил претенция за обезвреда за претърпени вреди в периода от 08.02.2013 г. до 31.01.2021 г., но се установи, че действително е пребивавал в Затвора Пловдив от 05.03.2013 г. до 15.01.2021 г. - когато е бил освободен. Тоест, според заявената искова претенция, във всеки един момент от посочения период (от 05.03.2013 г. до 15.01.2021 г.) администрацията на ГДИН е бездействала и не е изпълнявала задължението си за осъществяване на фактически действия, произтичащи пряко от нормативен акт, да осигури изискваната от закона и правилника за прилагането му жизнена среда на изтърпяващия наказанието си ищец и във всеки един момент от процесния период (от 05.03.2013 г. до 15.01.2021 г.), той е търпял описаните в исковата молба неимуществени вреди (в този смисъл Решение № 12306 от 16.09.2019 г. по адм. дело № 1569/2018 г. по описа на ВАС). При това положение, очевидно няма нито формална, нито правна логика да се приеме, че началото на погасителния давностен срок, следва да се отнесе към момента на преустановяване на бездействието на администрацията по вмененото ѝ от закона задължение да действа. Това разбиране би било в пряко противоречие с функциите и целта на нормативното уреждане на института на погасителната давност, включително и така, както те са описани в решенията на ЕСПЧ. Разбирането, че погасителният давностен срок започва да тече едва след окончателното прекратяване на действието или бездействието (най-често свързано с освобождаването на лицето), несъмнено би наложило в подобна хипотеза ответникът да бъде поставен в условията да се защитава, като търси доказателства за факти, които са проявени преди няколко десетилетия и евентуално да понесе тежестта да заплати обезщетение за вреди за период от няколко десетилетия, включително със съответните лихви за просрочие. Това е в явно противоречие с регулативната и защитната функции на правото. В този смисъл би могло да се посочи разбирането, изложено в Заключение на Генералния адвокат, представено на 19 юни 2014 г. по Дело C‑447/13 P, Riccardo Nencini срещу Европейски парламент, според което: „…38. Погасителната давност за вземанията е правен институт, познат в повечето от съвременните правни системи. Доколкото ми е известно, тя съществува без изключение в правния ред на всички държави членки. 39. В това отношение е уместно да припомним аксиологичните основи на погасителната давност като институт на съвременното право (7). 40. На първо място, в интерес на обществения ред правната система следва да бъде създадена така, че да бъде избегнато оспорването на дълготрайни фактически положения. Впрочем по-често тези положения са законосъобразни, отколкото обратното. Следователно има опасност оспорването им, предвид несигурността на доказателствата, да доведе до несправедливи резултати. Освен това, изтичането на определен период от време би трябвало да води до узаконяването дори на противоправни положения. Наистина след дълъг период на бездействие задълженото лице може вече да не трябва да се съобразява с факта, че ще е длъжно да изпълни задължението си. Изминалото време създава затруднения при доказването, тъй като засегнатите лица не могат да бъдат задължавани да пазят вечно доказателствата. На последно място, погасителната давност кара кредитора да действа бързо при предявяване на правата си. 41. Ето защо освен роля на стабилизатор, погасителната давност има за цел да накаже мудността на кредитора, който не полага грижа да потърси правата си. От друга страна, погасителната давност цели да ограничи делата, свързани със стари спорове, при които има повишен риск от произволни решения поради затрудненията при доказването…..“.

Ясно е при това положение, че изцяло в интерес на лицето, е да охрани интереса си като своевременно предприеме действия за защита на правата си и потърси обезвреда на причинените му вреди. В случая, самото непрекратяване на бездействието на администрацията да изпълни вменените ѝ от закона фактически действия, не е в никаква релация нито с факта на извършения вече деликт, нито с факта на причинените вече имуществени и/или неимуществени вреди. Казано с други думи, не е необходимо бездействието на администрацията да бъде преустановено, като едва тогава да е възможно да се направи извод, че деликтът и причинените от него вреди са проявени юридически факти и съответно да са приеме, че от този именно момент започва да тече погасителният давностен срок за предявяване на претенцията за обезвреда. Както вече се посочи, както деликтът, така и вредите, са проявен факт във всеки един момент от процесния период, през който администрацията не е изпълнявала своето задължение. В този смисъл трябва да се приеме, че указанието, дадено в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС за това, че „…При незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване…“, следва да се разбира в контекста на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“, т.е. срещу онзи, който не може да действа, давност не тече. При положение, че действията или бездействията на администрацията, освен причиняването на вреди, имат за последица и невъзможност или възпрепятстване на носителя на правото да го упражни по предвидения за това ред или пък ако поради тези действия или бездействия носителят на правото е бил поставен в условия, при които да не са му известни и да не може разумно да се очаква да са му известни обстоятелствата, релевантни за упражняване на правото, то тогава би следвало да се приеме, че началото на давностния срок следва да бъде именно моментът на преустановяване на действието или бездействието, т.е. моментът, от който е била отстранена пречката, която е била извън контрола на увреденото лице и не му е позволявала да предприеме действия по адекватна защита на правата си.

С оглед конкретиката на текущия казус, трябва да се добави, че в т. 200 от Решението си от 27.01.2015 г. по дело Н. и други срещу България (Жалби № 36925/10, 21487/12, 72893/12,73196/12, 77718/12 и 9717/13), ЕСПЧ е отбелязал, че „…С оглед на всички тези недостатъци при разглеждане на двете претенции за обезщетение, предявени от г-н Н., чл. 1 от ЗОДОВ от 1988 г. не може да се разглежда като ефективно средство за защита по отношение на оплакването му, свързано с условията за неговото лишаване от свобода….“. Междувременно обаче, със ЗИД на ЗИНЗС (Обн., ДВ, бр. 13 от 7.02.2017 г., в сила от 7.02.2017 г.) бяха предприети необходимите законодателни промени, бе приета новата Част Шеста „Защита срещу изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отношение“ от ЗИНЗС, като по този начин се осигуриха всички възможни способи за гарантиране и защита на правата на задържаните под стража и изтърпяващите наказание лишаване от свобода. Т.е., след 07.02.2017 г., ищецът е разполагал както с пълната фактическа, така и с необходимата правна възможност да охрани и осъществи правото си на обезщетяване на твърдените от него неимуществени вреди, претърпени в резултат на бездействието на администрацията на Затвора Пловдив преди и след посочената дата.

Ето защо, при положение, че ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в периода 05.03.2013 г. до 15.01.2021 г., а исковата молба е подадена на 26.11.2024 г., част от исковата претенция, а именно от 05.03.2013 г. до 25.11.2019 г. вкл. се явява погасена по давност.

Не така стои въпросът с останалата част от иска, а именно за периода от 26.11.2019 г. до 15.01.2021 г. вкл., поради което същият ще бъде разгледан само в тази му част.

Във връзка с твърдението за пренаселеност на килиите, в които е пребивавал:

За периода, в който ищецът реално е пребивавал в Затвора Пловдив и който не е погасен по давност, а именно от 26.11.2019 г. до 15.01.2021 г. вкл., липсва представена информация, както къде е бил настанен ищецът, така и с колко други л.св. е пребивавал в едно спално помещение. Уточнява се единствено в представените справки, че в Затвора Пловдив и в системата на ГДИН единственият меродавен документ, от който може да се направи справка за броя на лишените от свобода по спални помещения, е „Сведение за разпределение и движение на лишените от свобода“, което се съхранява за срок от три години, поради това не се предоставя детайлна справка по отношение на броя лица, с които ищецът е пребивавал по време на изтърпяване на присъдите си (така справка на л. 61).

При това положение, съдът приема за доказани твърденията на ищеца за претърпени вреди от пребиваването в пренаселени помещения за периода от 26.11.2019 г. до 15.01.2021 г. вкл., с оглед доказателствената тежест в процеса (разпределена с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание) и факта, че от страна на ответника и от Затвора Пловдив (комуто е изпратено нарочно съобщение със задължението да представи изисканите от съда доказателства), не са представени доказателства за това в кои спални помещения е бил настанен ищецът в този период, а така също и с колко други л.св. е пребивавал в едно спално помещение.

Във връзка с твърдението за липса на обособен самостоятелен санитарен възел и постоянно течаща топла и студена вода:

Настоящият съдебен състав приема, че не се установява да е налице нарушение на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като от страна на ответника са представени справки към рег. № 10785/13.12.2024 г. от 16.12.2024 г. (л. 58 и л. 61 и сл.), от които се установява, че в спалното помещение лишените от свобода имат достъп до санитарен възел с постоянно течаща студена вода, като е осигурен достъп до течаща топла вода съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, а работещите, какъвто се установи, че е бил ищецът през голяма част от престоя си (така становище на л. 59), имат достъп до баня всеки работен ден. Установява се също така и че тоалетните във всяка една стая са обособени помещения с отделен вход, в т.ч. по време на провеждане на престой на открито, лишените от свобода от пети и шести пост имат свободен достъп и могат да ползват тоалетна, разположена между двете групи.

До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитаните по делото свидетели Й. и Р., доколкото, свидетелят Й. не отрича наличието на санитарен възел и осигурена баня, а по-скоро навежда твърдения за лошото им състояние, което обстоятелство обаче ще бъде обсъдено по-долу в решението. Показанията на свидетеля Р. съдът не кредитира в тази им част по посочените вече по-горе съображения, доколкото противоречат на останалите, събрани по делото, доказателства.

Във връзка с твърдението, че ищецът е бил без достъп на чист въздух и естествена светлина:

На първо място е необходимо да се посочи, че от страна на ищеца не са ангажирани конкретни доказателства в подкрепа на тези му твърдения, с изключение на показанията на свидетеля Р., които обаче съдът не кредитира и в тази им част, доколкото противоречат на представените писмени доказателства от страна на ответника и които са в насока, че спалните помещения са добре осветени и с отваряеми прозорци за естествена вентилация, като проветряването на помещението се извършва от лишените от свобода, настанени в стаята и никога не е имало проблем стаята да се бъде проветрена, тъй като всички прозорци са отваряеми (така справка на л. 58 и на л. 61 и сл.), които справки не са оспорени, поради което и настоящият съдебен състав приема за недоказани, наведените в тази връзка твърдения.

Във връзка с твърдението за липса на подова настилка в килиите:

От страна на ищеца не са ангажирани доказателства в подкрепа на тези му твърдения, като такива твърдения не навеждат и разпитаните по делото свидетели, поради което и с оглед доказателствената тежест в процеса, същите следва да бъдат приети за недоказани.

Във връзка с твърдението за лоша хигиена в затвора – наличие на мишки, дървеници и хлебарки:

Съгласно становище от 17.12.2024 г. (л. 56) санитарната обработка против дървеници, хлебарки, гризачи и др. се извършва редовно от външна лицензирана фирма, а хигиената на спалните помещения, в т.ч. и на спалното бельо е задължение на самите лишени от свобода, като има осигурени достатъчно хигиенни и почистващи материали, които се предоставят на лишените от свобода при поискване и по време на престоя си в Приемно отделение, ищецът Н. не е подавал молби или жалби, свързани с лоши битови условия или други форми на причиняван му дискомфорт. Със сходно съдържание е и справка от 16.12.2024 г. (л. 61), съгласно която, хигиената в спалните помещения се осъществява от настанените в съответното помещение, като за целта получават съответните прибори, но също могат да ги закупуват от лавката на затвора или да им бъдат донасяни от близките, съгласно списък на разрешените вещи, предмети и хранителни продукти, които лишените от свобода могат да получават, ползват и държат при себе си. В подкрепа на тези твърдения с отговора на исковата молба са представени Таблица № 6 за перилни, миещи, дезинфекциращи препарати и хигиенни консумативи в местата за лишаване от свобода за един месец (л. 74) и протоколи за извършвани ДДД обработки (л. 76 и сл.). При тези данни, съдът приема за недоказани твърденията за претърпени вреди от лоша хигиена и по-конкретно наличието на дървеници, хлебарки и гризачи в обсъжданите периоди в Затвора Пловдив, доколкото от страна на затворническата администрация са представени конкретни данни за извършвани периодично дезинфекция, дезинсекция и дератизация, които се установи, че касаят целия период на престой на ищеца в Затвора Пловдив. Отделно от това, от страна на ищеца не се твърди, а и липсват ангажирани доказателства да е подавал оплаквания за хигиената в помещенията в Затвора Пловдив, в т.ч. и за наличието на инсекти и гризачи. Действително, от твърденията на ищеца и разпитаните свидетели, е възможно да се приеме, че помещенията, в които е пребивавал, са с лоши хигиенни условия, но следва да се отбележи, че хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни помещения изцяло зависи от настанените л.св., които се грижат за почистването и на които се установява, че макар и в ограничени количества, са били раздавани препарати за целта (така Таблица № 6 за перилни, миещи, дезинфекциращи препарати и хигиенни консумативи в местата за лишаване от свобода за един месец), в т.ч. същите са разполагали с възможността да закупят такива и от лавката на затвора, както и да поискат да им предоставени от техните близки.

Във връзка с твърдението, че храната била с лошо качество и малко като количество:

От страна на ищеца не са ангажирани доказателства в подкрепа на тези му твърдения, като такива твърдения не навеждат и разпитаните по делото свидетели, поради което и с оглед доказателствената тежест в процеса, същите следва да бъдат приети за недоказани.

Във връзка с твърдението, че здравното обслужване било лошо - страдал от дискова херния, като причина на нея, била работата, която му е давана и е свързана с неудобната поза, в която трябвало да работи, освен това му е направена снимка и е установено, че се нуждае от операция, но вместо нея – му били инжекции; подавал е молба за прекъсване на наказанието, но му е заявено, че има лоша характеристика, което било пречка при положение, че в затвора ищецът спазвал правилата и бил награждаван многократно (повече от 15 пъти) и няма как да има лоша характеристика, т.е. твърди се, че не е бил извеждан на необходимото и предписано лечение и операция (така нарочна уточняваща молба на л. 25):

Тук на първо място следва да бъде съобразено, че всички, наведени от ищеца твърдения за извършени нарушения, изразяващи се в липса на достатъчно медицинско обслужване (както за самото заболяване, така и за неговата причина, в т.ч. и планираната операция и подадената молба, респ. отказът да бъде прекъснато наказанието му), касаят 2016 г. – на 09.09.2016 г. му е извършена магнитно резонансна томография и на 28.09.2016 г. е планиран за прием и лечение за 24.10.2016 г. (така служебна бележка и резултат от магнитно резонансна томография на л. 141-142), съответно на 11.11.2016 г. е планиран за прием и оперативно лечение за 05.12.2016 г. и от края на 2016 г., според заключението на вещото лице по СМЕ, прието като неоспорено от страните, датира заболяването на ищеца и най-сетне, прокурорските преписки, образувани по искане на ищеца за прекъсване, са от 2016 г. - № 10014/2016 г. и № 11827/2016 г. (така писма на л. 140 и л. 144). Този период обаче, както вече се посочи и по-горе, е погасен по давност.

По делото не се твърди, а и липсват доказателства в периода от 26.11.2019 г. до 15.01.2021 г. (който не е погасен по давност) ищецът да е имал конкретни здравословни проблеми и да не му е било осигурено адекватно медицинско обслужване. Не се установява и в този период ищецът да е имал друго заболяване, причинено му от работата, която му е била давана, още по-малко пък да му е било назначено оперативно лечение и да не е бил изведен, в т.ч. да е искал и да му е било отказано прекъсване на наказанието. Друг е въпросът и че прекъсването на наказанието лишаване от свобода не е в правомощията на ГДИН, а на прокуратурата, съответно не е административна дейност и редът за обезщетяване не е този по ЗИНЗС. Или, в заключение следва да се приеме, че и тези твърдения за извършени нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, са недоказани.

Във връзка с твърдението, че работа се давала от време на време, като така ищецът бил лишен от възможността да намалява срока на наказанието си:

От събраните и неоспорени от страните доказателства се установява, че в периода от 26.11.2019 г. до 15.01.2021 г. (общо 417 дни) ищецът е бил устроен на работа, както следва: в периода от 13.01.2020 г. до 04.03.2020 г. (52 дни) е бил назначен на работа като строител към комунално-битовата дейност на Затвора Пловдив, а в периода от 05.05.2020 г. до освобождаването му на 15.01.2021 г. (256 дни) е бил назначен на работа като „Социален асистент на лишен от свобода Енчо Ивайлов Стоянов“ (така становище на л. 59). Или, от общо 417 дни, ищецът не е бил устроен на работа само 109 дни, поради което и не може да се приеме за вярно твърдението, че работа се давала „от време на време“. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитаните по делото свидетели, доколкото нито един от тях не твърди на ищеца да не е била предоставяна работа по една или друга причина. Друг е въпросът, че регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС предпоставки за полагането на труд от лишените от свобода се явява регламентирана възможност, но не и задължение на затворническата администрация (аргумент от чл. 163 от ППЗИНЗС). Или, тези твърдения на ищеца също останаха недоказани.

Останалите, наведени от ищеца твърдения, а именно: че на 04.11.2016 г. обявил гладна стачка; бил е назначен на работа като абонатчик и е спял в помещението, в което е работил, но е бил спрян от работа със заповед № 196/21.03.2018 г., която заповед с решение, постановено по адм. дело № 1846/2018 г. е отменена и е поискал да му бъде зачетен срока, в който е бил без работа, но му е било отказано със Заповед № 1032/2019 г. на Началника на затвора, за което е подал жалба до Административен съд – Пловдив срещу отказа, но делото е било прекратено и изпратено по компетентност на Окръжен съд – Пловдив, като по ч. н. д. № 980/2019 г. му е отказано да бъде уважено искането, както и че е назначаван на два пъти по за 3 месеца на работа, бил е спрян от работа, което спиране е обжалвал, за което са били образувани адм. дело № 767/2020 г. и адм. дело № 1433/2019 г. по описа на Административен съд – Пловдив, но си е оттеглил жалбите, освен, че касаят период, който е погасен по давност, не сочат на конкретни извършени нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС от органи и/или длъжностни лица на ГДИН. Друг е въпросът и че редът за обезщетяване на вреди, претърпени, следствие от незаконосъобразни актове, е по ЗОДОВ, а не по ЗИНЗС, каквото е настоящото производство. Тук е мястото и да се посочи, че от приложените по настоящото дело дела се установява, че ищецът е завел съответните искове, от които обаче се е отказал, поради което и същите са били прекратени, а последиците на отказа от иск, съгласно чл. 233 от ГПК, се приравняват на последиците на отхвърлен иск.

С оглед на всичко, изложено до тук, съдът намира, че са налице конкретно установените бездействия от страна на служителите на ответника ГДИН, изразяващи се в неосигуряване на достатъчно жилищна площ за период от общо 417 дни, а именно от 26.11.2019 г. до 15.01.2021 г. вкл. Това от своя страна води до извода, че битовите условия в това затворническо заведение за този период създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че Н. е претърпял, посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

Тук е мястото да се посочи, че отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ и посредством ангажирани от негова страна доказателства, тези твърдения следва да се приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Тези обстоятелства, съгласно практиката на ЕСПЧ, включително пилотното решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

Така, съгласно чл. 52 от ЗЗД, приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периода, през който е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за периода 2019 - 2021 г.), според настоящия съдебен състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 1 700 лева, съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ., в т.ч. и че е установено едно единствено нарушение, който размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост. В останалата част исковата претенция следва да бъде отхвърлена.

Съответно, спрямо този размер на главния иск, ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на паричното задължение, в размер на законната лихва върху главницата, считано от 31.01.2021 г. до окончателното изплащане на главницата, с оглед липсата на наведени от ответника възражения в тази насока.

С оглед изхода на спора, ответникът следва да заплати по сметката на Административен съд – Пловдив за държавни такси сумата от 280 лева, представляваща, направени по делото разноски за заплатено възнаграждение за вещо лице.

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, Административен съд – Пловдив, ІІ отд., VІІ състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати на Р. В. Н., [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. *, ап. *, сумата от 1 700 (хиляда и седемстотин) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя му в Затвора Пловдив, изразило се в пребиваване за период от 417 дни (от 26.11.2019 г. до 15.01.2021 г. вкл.) в пренаселени спални помещения, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.01.2021 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 1 700 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева и за останалите оплаквания за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, както и за периодите от 08.02.2013 г. до 25.11.2019 г. вкл. и от 16.01.2021 г. до 31.01.2021 г. вкл.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати по сметката на Административен съд – Пловдив за държавни такси сумата от 280 (двеста и осемдесет) лева, представляваща направени по делото разноски за заплатено възнаграждение за вещо лице.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]за присъждане на разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред тричленен състав на Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.