№ 789
гр. Варна, 28.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Светла В. П.
Членове:Красимир Т. Василев
Мирела Огн. Кацарска
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско
дело № 20233100500928 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Р. Х. М. срещу Решение № 297/02.02.2023 г.,
постановено по гр.д.№ 12591/2022 г. по описа на Районен съд - Варна, XLVI състав, с което
е прекратен с развод бракът между него и Ф. А. М., на основание чл. 49, ал. 1 от СК и е
обявено, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брачните отношения има
мъжът, на основание чл. 49, ал. 3 от СК.
Във въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното
решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз
основа на събраните по делото доказателства. Излага се, че атакуваното решение е
постановено при нарушения на процесуалния закон. Твърди се, че първоинстанционното
решение е недопустимо, тъй като брачния процес е недопустим, ако в него не участват като
страни и двамата съпрузи. Излага се, че в настоящия казус не е дадена възможност на
ответника да докаже твърденията си, че няма вина за разстройството на брака, като ВРС е
допуснал сериозни процесуални нарушения, с което ограничава правото на защита на
съпруга. Релевира се, че са били налице предпоставките на чл. 142, ал. 2 от ГПК за отлагане
на делото, а вместо това районният съд е дал ход на същото. Претендира се отмяна на
цялото решение. Претендират се разноски.
Въззиваемата Ф. А. М. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК депозира отговор на
подадената въззивна жалби, с който се оспорва същата и се отправя искане за
1
потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
В съдебно заседание страните, чрез процесуален представител и с писмена молба
поддържат изразената позиция по спора, като претендират присъждане на разноски.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по искове на Ф. А. М. против Р. Х. М. с
правно основание чл. 49, ал. 1 от СК и чл. 49, ал. 3 от СК, както следва: за прекратяване на
сключения по между им брас с развод и за постановяване, че вина за развода има съпругът.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника Р. Х. М., с който
се оспорват изцяло предявените искове.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустим и следва да бъде разгледан по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В обхвата на така посочените въззивни
предели ВОС намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната
компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Искове с правно
основание чл. 49, ал. 1 от СК и чл. 49, ал. 3 от СК са допустими, тъй като за предявяването
им е налице правен интерес.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания.
От събраните пред двете съдебни инстанции писмени и гласни доказателства,
преценени в тяхната съвкупност, въззивният съд установи следното от фактическа страна:
Страните са сключили граждански брак на 22.03.1977 г. с акт № 0011, съставен от
длъжностното лице по гражданското състояние в с. ***, община ***. От брака си към
настоящия момент нямат деца.
От медицинско удостоверение № 891/20.08.2021 г., издадено от МБАЛ „Св. Анна –
Варна“ АД, Отделение Съдебна медицира е видно, че при извършен преглед на Ф. А. М. на
20.08.2021 г. са констатирани кръвонасядания в областта на лявата мишница и десния горен
квадрант на корема. Описаните травматични увреждания са в резултат на удари с или
твърди, тъпи предмети, които биха могли да се получат от нанесени на 16.08.2021 г. от
съпруга й удари с юмруци и ритници, стискане в областта на горните крайници и удар с ваза
в областта на корема.
Представена е жалба от Р. Х. М. до РПУ – гр. Варна във връзка с препятстване
невъзможността от страна на роднини по сватовство да се види със съпругата му.
Представени са епикризи на Р. Х. М., издадени от УМБАЛ „Света Марина“ ЕАД, гр.
Варна за престоя му в болничното заведение за периода от 18.07.2021 г. до 20.07.2021 г. с
2
диагноза „Синкоп, Хипертонична болест III стадий, умерена степен, сърдечна форма,
хипертонично сърце, захарен диабет тип 2, неинсулиновозависим тип, дислипидемия“ и за
периода от 08.11.2021 г. до 15.11.2021 г. с диагноза „Ковид – 19, идентифициран вирус,
двустранна пневмония, захарен диабет – тип 2, хипертонична болест“.
Пред ВРС са събрани гласни доказателства посредством показанията на свидетелите,
водени от ищцата М. М. А. /племенница на ищцата/ и Х.О. А. /роднина по сватовство на
ищцата/, които съдът възприема в частта, в която се съдържат данни за релевирани факти,
базиращи се на непосредствени впечатления и не противоречат на приети за установени
факти с оглед съвкупната преценка на всички писмени и гласни доказателства и съобразно
разпоредбата на чл. 172 от ГПК.
Пред ВОС са разпитани водените от ответника свидетели С. Х. П. /без родство със
страните/ и М. Х. М. /брат на ответника/, чиито показанията съдът възприема в частта, в
която съдържат данни за релевирани факти, базиращи се на непосредствени впечатления и
не противоречат на приети за установени факти с оглед съвкупната преценка на всички
писмени и гласни доказателства и съобразно разпоредбата на чл. 172 от ГПК.
Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа и пред настоящата
инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните
предели на въззивното производство, очертани с жалбата, достигна до следните правни
изводи:
ПО ОТНОШЕНИЕ ПРЕКРАТЯВАНЕТО НА БРАКА:
Единственото основание за развод по Семейния кодекс е дълбокото и непоправимо
разстройство в брака. Изявленията на страните за съществуването на дълбоко и
непоправимо разстройство в брака им са твърдения, които подлежат на доказване.
С оглед на събраните по делото гласни доказателства се установи, че отношенията
между страните са влошени. Предвид заявеното категорично становище на съпругата, че
желае развода, помирение помежду им не може да бъде постигнато. Няма данни по делото
опитите на съпруга за сдобряване и събиране след м. 07.2022 г. да са се увенчали с успех,
което е довело до прекратяване на духовните и емоционални връзки между тях. Страните,
считано от горната дата са във фактическа раздяла. Това е индикация за дълбоко и
непоправимо разстройство на брака, от което следва изводът, че брачната им връзка е
формална и опразнена от съдържание, поради което следва да бъде прекратена с развод.
Запазването й би било вредно за самите съпрузи, между които вече не съществува физическа
и духовна близост, изчезнали са чувствата на обич, взаимност и привързаност, поради което
бракът им следва да бъде прекратен на основание чл.49, ал.1 от СК.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА ВИНАТА:
Понятието за брачна вина се изгражда на общото понятие за вина в правото.
Общоприето е, че вината представлява субективното отношение на дееца към собственото
му противоправно поведение и противоправния резултат. С оглед на това може да се каже,
че брачната вина е субективното отношение на съпруга към брачните му нарушения и
3
техния резултат – дълбокото и непоправимо разстройство на брака /ППВС № 10/1971 г./.
Вината при развода трябва да бъде доказана. В практиката обаче се отдава значение преди
всичко на брачните нарушения, от които се прави извод за брачна вина.
В случая, твърденията за брачни нарушения, а от там и извода на районния съд за
наличие на брачна вина единствено и само у ответника – въззивника Р. М. е свързано с
твърденията за осъществяван от него физически и психически тормоз спрямо съпругата.
Въззивният съд, анализирайки свидетелските показания в тази насока и
заинтересоваността на свидетелите водени от ищцата – племенница и роднина по
сватовство, намира, че твърдяните брачни провинения не са доказани по несъмнен
начин. Още повече, че показанията на ангажираните от ищцовата страна свидетели
противоречат на събраните писмени доказателства. Свидетелките М. А. – племенница на
ищцата и Х. А. – свекърва на племенницата заявяват, че на 16.08.2021 г. ответникът нанася
побой на Ф. М. в семейният им дома в гр. Варна, в следствие на който последната е цялата
подута и в синини, но успява да избяга от дома им и отива в гр. Б. в жилището на
племенницата й, където я посреща другата свидетелка. Горните изявления кореспондират
единствено на твърденията изложени в исковата молба, а именно, че съпругът нанася
множество удари с юмруци и ритници на съпругата му в областта на горните й крайници,
както и с ваза в областта на корема, но не и на приетите по делото писмени доказателства.
От медицинското удостоворение, издадено след извършен преглед на ищцата четири дни
след процесната дата, се установява, че по нея има общо три кръвонасядания – две по
повърхността на лявата мишница едно над друго и едно в десния горен квадрант на корема.
Т.е. очевидно последната не е била цялата покрита в синини при отиването си в гр. Б., както
се твърди от свидетелките. Възниква и въпросът защо ищцата не се е освидетелствала
непосредствено след инцидента или на следващия и по следващия ден /все работни дни/, а е
чакала няколко дни. Житейски логично е да се приеме, че ако действително й е нанесен
такъв сериозен побой, за какъвто се твърди в исковата молба, то видимите кръвонасядания
по тялото на М. би следвало да са значително повече от констатираните от съдебния лекар.
Т.е. по делото не се установи в условията на главно и пълно доказване механизмът на
получаване на горните синини по тялото на ищцата, както и причинно-следствената връзка
между поведението на съпруга и телесната увреда на М.. Съдът не кредитира показанията на
свидетелките М. А. и Х. А. в тази им част, първо защото същите не са очевидци нито на
инцидента, нито на грубо отношение от страна на съпруга към съпругата през съвместния
им живот и второ, защото показанията им противоречат на останалия събран по делото
доказателствен материал.
Напротив, от показанията на свидетелите С. П. и М. М. се установява, че страните
имат продължителна и хармонична брачна връзка, докато съпругата не напуска безпричинно
семейното жилище на 16.08.2021 г., след което се завръща при съпруга през м. февруари
2022 г. и окончателно го напуска през м. юли 2022 г. Ищцата не дава обяснение за
поведението си, както на М., така и на роднините си по сватовство. Установява се още, че
след повторното им събиране през 2022 г. М. се разболява от Ковид - 19, като единствено
4
грижи за нея полага съпругът й, но когато той се разболява от същото заболяване през м.
ноември 2022 г., ищцата отказва да полага грижи за него.
С оглед изложеното настоящата инстанция намира, че искането на Ф. А. М. с правно
основание чл. 49, ал. 3 от СК за обявяване, че вина за дълбокото и непоправимо
разстройство на брака има съпруга се явява неоснователно и като такова следва да бъде
отхвърлено. От страна на ответника не е направено искане за произнасяне по въпроса за
вината.
Като е достигнал до частично различни крайни правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил неправилно решение в частта, с която е уважил искането на М. с правно
основание чл. 49, ал. 3 от СК, поради което то следва да бъде отменено в тази му част, като
вместо това въззивният съд следва да постанови ново, с което да го отхвърли. В частта за
прекратяване на брака между страните с развод решението на ВРС е правилно и като такова
следва да бъде потвърдено.
С оглед на изхода на правния спор, в частта за разноските Решение № 297/02.02.2023
г., постановено по гр.д.№ 12591/2022 г. по описа на Районен съд - Варна, XLVI състав
следва да бъде ревизирано.
С решението си ВРС е осъдил М.да заплати в полза на бюджета на съдебната власт
сумата от 50 лева, представляваща дължима държавна такса. Съобразно нормата на чл. 329,
ал. 1 от ГПК съдебните разноски по брачните дела се възлагат върху виновния или
недобросъвестния съпруг. Когато няма вина, какъвто е настоящият случай, разноските
остават в тежест на всеки от тях, както са ги направили. Предвид горното всеки един от
съпрузите следва да бъде осъден да заплати държавна такса за първоинстанционното
производство в размер на 25 лева, на основание чл. 329, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 6, т. 2 от
ТДТССГПК.
За въззивна инстанция на въззивникът М., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
съобразно уважената част от въззивната жалба, следва да му се присъдят разноски като М.
следва да бъде осъдена да заплати сумата от 407.55 лева, представляваща заплатени от него
държавна такса за въззивно обжалване – 15.10 лева и заплатено адвокатско възнаграждение
– 800 лева, съобразно представени пълномощно и разписка /листи 6 и 44/.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 297/02.02.2023 г., постановено по гр.д.№ 12591/2022
г. по описа на Районен съд - Варна, XLVI състав В ЧАСТТА, с която е прекратен с развод
бракът между Р. Х. М., ЕГН ********** и Ф. А. М., ЕГН **********, на основание чл. 49,
ал. 1 от СК.
5
ОТМЕНЯ Решение № 297/02.02.2023 г., постановено по гр.д. № 12591/2022 г. по
описа на Районен съд - Варна, XLVI състав В ЧАСТТА, с която е обявено на основание чл.
49, ал. 3 от СК, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брачните отношения
има съпругът Р. Х. М., ЕГН **********, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Ф. А. М., ЕГН ********** с правно основание чл. 49, ал. 3 от
СК за обявяване, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругът Р.
Х. М., ЕГН **********, като неоснователен.
ОСЪЖДА Р. Х. М., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати в полза на Държавата
по бюджета на съдебната власт сумата от 25 /двадесет и пет/ лева, на основание чл. 329, ал.
1 от ГПК, вр. с чл. 6, т. 2 от ТДТССГПК.
ОСЪЖДА Ф. А. М., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати в полза на Държавата
по бюджета на съдебната власт сумата от 25 /двадесет и пет/ лева, на основание чл. 329, ал.
1 от ГПК, вр. с чл. 6, т. 2 от ТДТССГПК.
ОСЪЖДА Ф. А. М., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Р. Х. М., ЕГН
**********, с адрес: *** сумата от 407.55 /четиристотин и седем лева и петдесет и пет
стотинки/ лева, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6