Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 22.07.2022
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІІ - В въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети
февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова
гр. д. № 13978 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 64698 от 11.03.2020 г. по
гр. д. № 70649/2018 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 79 състав, са отхвърлени предявените от М.И.Д.,
ЕГН ********** срещу А.Г.Д., ЕГН ********** установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 195, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 193 ЗЗД за
признаване за установено съществуването на парични задължения в размер на
сумите, както следва: 5 856,66 лв. – подлежаща на възстановяване продажна цена
по договор за покупко-продажба на мотоциклет марка „Ямаха“, модел „ХП 500“, с
рег. № *******, черен цвят, както и 665 лв. – подлежащи на възстановяване
разходи, направени за транспортиране на 23.07.2016 г. на покупната вещ от
Великобритания до България, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 15.05.2018 г. до окончателното плащане, за които
суми по ч. гр. д. № 30855/2018 г. по описа на СРС, 79 състав е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК. Със същото решение е отхвърлен предявеният от А.Г.Д.
срещу М.И.Д. насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане
на сумата от 7 500 лв., представляваща обезщетение за неоснователно
обогатяване, вследствие лишаване от възможността за ползване на собствената си
движима вещ - мотоциклет марка „Ямаха“, модел „ХП 500“, с рег. № *******, черен
цвят, в периода от 31.03.2016 г. до 23.07.2016 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на насрещната искова молба – 11.01.2019 г. до окончателното
плащане. Осъден е М.И.Д. да заплати на А.Г.Д. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата от 350 лв., разноски по първоначалните искове, както и А.Г.Д. да заплати
на М.И.Д. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 816,50 лв. – разноски по
предявения насрещен иск.
Срещу решението в частта, с която са отхвърлени първоначално предявените
от М.И.Д. срещу А.Г.Д. искове, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е
постъпила въззивна жалба от М.И.Д., с оплаквания за недопустимост и неправилност.
Твърди се, че решението е недопустимо, тъй като съдът погрешно е приел, че
претенцията на ищеца произтича от сключен между страните договор за
покупко-продажба. Нито в заявлението по чл. 410 ГПК, нито в исковата молба е
въвеждано твърдение, че е подписан договор за покупко-продажба на процесното
МПС между страните в предвидената форма за действителност по чл. 144, ал. 2 ЗДвП, нито по предвидения ред в законодателството на Обединено Кралство
Великобритания и Северна Ирландия, няма и твърдение, че е прехвърлено правото
на собственост от А.Д. на М.Д.. Поради това е направено и искане
първоинстанционният съд да измени доклада си, което искане съдът
незаконосъобразно е оставил без уважение. Съдът се е произнесъл по непредявен
иск и защото липсва идентичност между предмета на заповедното производство по
чл. 410 ГПК и исковото производство, въз основа на което е образувано
производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поддържа се и неправилност на
решението поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени
процесуални нарушения във връзка с изготвения по делото доклад по чл. 146 ГПК и
нарушение на задълженията на съда по чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК – не е дадена
правилна правна квалификация на исковете съобразно твърденията на въззивника –
ищец, не е допълнен и доклада във връзка с възражението на въззивника - ищец по
чл. 57 ЗЗД с оглед насрещния иск по чл. 59 ЗЗД. Моли се за обезсилване на
решението в обжалваната част, евентуално за отмяната му като неправилно и за уважаване
на исковете на въззивника. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по
първоначално предявените искове А.Г.Д., с доводи за неоснователност на
въззивната жалба и искане същата да бъде оставена без уважение. Излагат се
съображения, че първоинстанционният съд се е произнесъл по предявените искове,
при правилно дадена правна квалификация и при липса на допуснати процесуални
нарушения, като е приел, че не е налице валидно сключен договор за продажба на
процесното МПС в предвидената в закона форма. Моли се решението да бъде потвърдено
в обжалваната от М.Д. част.
В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК е
постъпила насрещна въззивна жалба
от ищеца по насрещния иск А.Г.Д., срещу първоинстанционното решение в
частта, с която е отхвърлен насрещният осъдителен иск, с
оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и процесуалните
правила. Неоснователно съдът е приел, че предоставените правомощия на М.И.Д.
„имплицитно“ съдържали и съгласието на А.Д. за държане и ползване на процесното
МПС, както и че липсва проведено доказване от страна на А.Д., че ако би владял
собственото си МПС за процесния период, то би извлякъл някаква полза от него. Според
въззивника, за успешното провеждане на иска по чл. 59 ЗЗД не е от значение
начина на ползване на вещта, нито дали чрез същата са генерирани приходи, с
позоваване на практика на ВКС. В случая вследствие на противоправното лишаване
на въззивника от възможността да владее и ползва собствената си движима вещ и
да упражнява в пълен обем правото си на собственост ищецът по насрещния иск е
обеднял за сметка на обогатяването на ответника М.Д., без правно основание за
това. Моли се за отмяна на решението в частта, с която е отхвърлен насрещният
иск и за уважаването му. Претендират се разноски.
Срещу насрещната жалба е подаден отговор от ответника по насрещния иск М.И.Д.,
с който същата се оспорва като неоснователна. Излагат се аргументи в
подкрепа на правилността на решението в обжалваната от ищеца по насрещния иск
част. Моли се насрещната въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а
решението в тази част да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба, в насрещната
въззивна жалба, становищата на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба на
М.Д. е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му -
в обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.
по описа на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че
решението е валидно и допустимо в обжалваната част. При
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, както и на процесуалните правила. Решението в частта,
с която са отхвърлени първоначално предявените искове е и правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите
на съдебния акт, изложени от първоинстанционния съдия. Независимо от това,
с оглед оплакванията във въззивната жалба съдът приема следното:
По отношение на оплакването
на въззивника – ищец по първоначално предявените искове, че
съдът се е произнесъл по непредявен иск, както и при неправилно дадена
от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения
иск, следва да се отбележи, че за да определи действителното основание на
спорното материално право, съдът винаги изхожда от изложените в
обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, възраженията на
ответника, дадени в отговора на исковата молба, които
формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за
защита (в този смисъл Решение № 55 от 27.04.2015 г. по
гр. д. № 5558/2014 г. по описа на ВКС, І г. о., Решение №
454 от 03.06.2010 г. по гр. д. № 195/2010 г. по описа на ВКС, ІV г.
о. и др. ). В съответствие с принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес (чл. 6, ал. 2 ГПК), съдът е
задължен да разреши правния спор относно твърдяното вземане съобразно
наведените от ищеца в исковата молба факти при точна и коректна интерпретации
на същите.
Съгласно задължителните разяснения в ТР
№ 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС предметът на делото по иска, предявен по реда
на чл. 422 ГПК се определя от правните твърдения на
ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за
което е издадена заповед за изпълнение. Искът по чл. 422 ГПК е
средство за защита на признато в заповедното производство вземане на
кредитора. Една от предпоставките за неговата допустимост е съответствието
между заявеното и признато в заповедното производство вземане и предмета на
делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба. При
предявяването му по реда на чл. 422 ГПК ищецът следва
да се съобрази с посоченото от него основание за издаване на заповед за
изпълнение, за да установи съществуването на оспореното вземане такова, каквото
е присъдено със заповедта по чл. 410 ГПК.
Обстоятелствената му част трябва да съответства на основанието, на което е
заявено вземането в заповедното производство и на което е издадена заповедта за
незабавно изпълнение. Рамките и предметът на исковото производство са предопределени
от заповедното производство (така Решение № 131 от 18.07.2018 г. по т. д. № 2081/2017 г. по описа на ВКС, I
т. о.).
В
контекста на изложеното, въззивният съд приема, че районният съд не се е
произнесъл по непредявен иск, както и не са налице твърдяните процесуални
нарушения при отхвърляне на първоначално предявените установителни искове. Видно
от данните по делото, ищецът М.И.Д. е подал по
ч. гр. д. № 30855/2018 г.
по описа на Софийски районен съд, 79 състав заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу А.Г.Д. за
сумата от общо 6 521 лв., като в т. 9в от заявлението е посочено, че вземането
е по Договор за покупко-продажба от 22.02.2016 г., в т. 12 от заявлението –
обстоятелства, от които произтича вземането, заявителят е посочил, че на
22.06.2016 г. е сключен договор за покупко-продажба на мотоциклет, марка „Ямаха
ХП 500“, с ДК № *******, черен цвят, номер на рама JYASJ052000006415,
срещу заплащане на продажна цена в размер на 2 350 паунда или 5 856,66 лв.,
която била заплатена на 22.02.2016 г. по банкова сметка, ***лено по вина на
продавача А.Д.. В т. 14 от заявлението е пояснено, че през месец февруари 2016
г. страните постигнали съгласие ищецът да закупи процесното МПС, ведно с всички
разноски по транспортирането му до Великобритания, където живеел ищецът -
купувач. След заплащане на
продажната цена от ищеца – 2 350 паунда или 5 856,66 лв., длъжникът А.Д. транспортирал
мотоциклета до Великобритания, но не предприел действия по прехвърляне на
правото на собственост съобразно законодателството на Великобритания и по промяна
на регистрационните табели (мотоциклетът бил използван от заявителя два месеца
и половина, но според местното законодателство МПС не можело да се използва с
чужди регистрационни табели за период повече от три месеца, поради което
ползването му било преустановено през м. юли 2016 г.). След като страните
констатирали, че не може да се извърши регистрация на превозното средство във
Великобритания, решили МПС да се върне в България за продажба на трето лице, а
длъжникът следвало да върне продажната цена на заявителя – купувач и да му
заплати транспортните разходи по връщане на МПС. Мотоциклетът бил транпортиран
в България през м. юли 2016 г., за което от страна на заявителя била заплатена
сумата от 300 паунда (665 лв.). На 15.11.2017 г. до длъжника била изпратена
нотариална покана рег. № 12070 по описа на нотариус М.К., връчена на 21.12.2017
г., но плащане не последвало. При така изложените фактически твърдения,
заявителят моли за идаване на заповед за изпълнение за сумата от 5 856,66 лв. – подлежаща
на възстановяване продажна цена по договор за покупко-продажба на мотоциклет
марка „Ямаха“, модел „ХП 500“, с рег. № *******, черен цвят, както и 665 лв. –
подлежащи на възстановяване разходи, направени за транспортиране на 23.07.2016
г. на покупната вещ от Великобритания до България, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.05.2018 г. до
окончателното погасяване, както и за присъждане на разноски.
На 18.07.2018 г. е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за посочените суми с отбелязване,
че вземането произтича от неизпълнение на задължение за възстановяване на
продажна цена по договор от 22.06.2016 г. за покупко-продажба на мотоциклет и
направени транспортни разходи за транспортиране на мотоциклета от
Великобритания до България. На 20.08.2018 г. длъжникът А.Г.Д. е подал в
срок възражение срещу заповедта, в което е посочил, че не дължи изпълнение на
вземането по издадената заповед за изпълнение.
В срока по чл. 415, ал. 4 ГПК заявителят е
предявил искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземанията по заповедта,
като в исковата молба са изложени идентични твърдения с тези по заявлението по
чл. 410 ГПК.
В молба-уточнение вх. № 5187542/16.11.2018
г. ищецът е уточнил отново, че сумата от 5 856,66 лв. се претендира като
подлежаща на възстановяване цена по договор от 22.06.2016 г. за
покупко-продажба на мотоциклет с ДК № *******, в нотариалната покана, с която
ищецът е поканил ответника да му заплати исковите суми е посочено основание чл.
195, ал. 1, вр. с чл. 193, ал. 1, предл. първо ЗЗД, в отговора на насрещната
искова молба вх. № 5036429/01.03.2019 г. М.И.Д. е заявил, че претендира
заплащане на обезщетение за ползване на вещ, която му е била предадена на
правно основание – сключен консенсуален договор за покупко-продажба на
мотоциклет, като след доставката на вещта е установено, че тя не може да се
ползва както за обикновеното ѝ, така и за предвиденото в договора
предназначение, т. е. е с недостатъци, които е нямало как да бъдат известни на
купувача към този момент, поради което през м. юли 2016 г. съгласно чл. 195,
ал. 1, пр. първо ЗЗД вещта е била върната на продавача.
При така изложените твърдения и конкретно
заявеното искане, включително в заповедното производство, въззивният съд
приема, че ищецът основава исковете си на сключен с ответника договор за
покупко-продажба на процесния мотоциклет, по който договор ответникът по
главните исковете не е изпълнил задължението си да прехвърли правото на
собственост върху вещта. Неоснователни са оплакванията, че районният съд
погрешно е приел, че се касае за сключен между страните договор за
покупко-продажба, доколкото както в заявлението по чл. 410 ГПК, така и в
исковата молба и в последващо ѝ уточнение, ищецът е посочил, че
вземанията произтичат именно от договор за покупко-продажба. Твърдението,
заявено в становище от ищеца М.И.Д., след изготвяне на определението по чл. 140 ГПК, че никога не било заявявано, че има сключен договор за покупко-продажба (с
оглед указанията на съда за уточнение на датата на сключване на договора),
представлява недопустимо изменение на иска, поради което съдът правилно е
отказал да измени доклада по делото, съответно дадената правна квалификация на
исковете. Не е налице и разминаване между претенциите по заявлението по чл. 410 ГПК и тези в исковата молба, както твърди въззивникът.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявените искове, в
съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и
заявените от ищеца твърдения и изложеното в петитума на исковата молба, поради което
решението не е недопустимо.
При тези данни, правилни и законосъобразни са изводите на районния съд,
че исковете намират правната си квалификация по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл.
195, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 193 ЗЗД.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл. 154 ГПК и в изпълнение на задълженията си, посочени в чл.
146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства
по делото и съобразно приложимия материален закон, не са налице процесуални
нарушения при докладването на делото, които да обосноват неправилност на
решението.
По делото на основание чл. 146,
ал. 1, т. 3 ГПК е отделено като безспорно между страните, че ищецът е заплатил на
22.02.2016 г. сумата от 2 350 паунда, чиято левова равностойност е 5856,66
лв. – продажна цена в полза на А.Г.Д., че в периода от 31.03.2016 г. до
23.07.2016 г. мотоциклетът се е намирал у ищеца по първоначално предявените
искове – М.И.Д. във Великобритания, след което е бил върнат в България, за
което ищецът е заплатил на 23.07.2016 г. сумата от 300 паунда, с левова
равностойност 665 лв. – разноски за транспортиране на мотоциклета от
Великобритания до България, че до ответника е изпратена нотариална покана чрез
нотаруис М.К., вписана в регистъра на НК под № 200, с район на действие СРС,
относно възстановяване на заплатена продажна цена в размер на 2 350 паунда и
транспортни разходи в размер на 300 паунда, като в самата покана е посочено
като основание чл. 195, ал. 1, вр. с чл. 193, ал. 1, пр. първо ЗЗД, с даден
седемдневен срок за възстановяване на процесните суми, която покана е връчена
на 21.12.2017 г.
Отговорността на продавача за недостатъци на продадената вещ, които
съществено намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или
предвиденото в договора употребление и способите за правна защита на купувача
са уредени в чл. 193 и сл. ЗЗД. При продажба на вещи с недостатъци, съгласно чл. 195, ал. 1 и 3 ЗЗД,
купувачът разполага с няколко възможности, между които има право на избор: да
иска разваляне на договора и разноските по продажбата; да задържи вещта и да
иска намаление на цената; да иска отстраняване на недостъците за сметка на
продавача или да иска друга стока без недостатъци. Едновременно с това
разполага с възможността да иска обезщетение за вредите, обхващащи претърпените
загуби и пропуснати ползи (чл. 195, ал. 2 и чл. 82 ЗЗД).
В случая
ищецът не е доказал наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за покупко-продажба
на мотоциклет, марка „Ямаха“, модел „ХП 500“ с рег. № ******* – или първата предпоставка за уважаване на иска. Съгласно чл.
144, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, в приложимата редакция към момента на уговорката за
покупко-продажба на МПС - ДВ, бр. 43 от 2002 г., собствеността на
моторните превозни средства се прехвърля с писмен договор. При прехвърляне на
собствеността на регистрирани автомобили, на регистрирани ремаркета с
товароносимост над 10 тона, на регистрирани колесни трактори и на регистрирани
мотоциклети с работен обем на двигателя над 350 cm³, подписите на страните
трябва да бъдат нотариално заверени. По делото липсват
доказателства за сключване на договор за покупко-продажба на МПС в предвидената
по закон форма - чл. 144, ал. 2 ЗДвП - писмена с нотариална
заверка на подписите. Не е налице твърдяното облигационно
правоотношение, въз основа на което ищецът извежда правото си да поиска връщане
на продажната цена, както и заплащане на разноските, необходими за
транспортиране на вещта. В допълнение следва да се посочи, че
уговорките между страните не могат да се приемат и за предварителен договор за
покупко-продажба, доколкото предварителният договор за сключване на определен
окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена
форма, какъвто е настоящият случай, трябва да се сключи в писмена форма – чл. 19, ал.
1 ЗЗД, която не е спазена. Поради изложеното, изводът на районния съд, че
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 195,
ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 193 ЗЗД са неоснователни само на това основание, е
правилен и решението в обжалваната от М.Д. част следва да се потвърди.
По
насрещната въззивна жалба:
Насрещната въззивна жалба е подадена в
срока по чл. 263, ал. 2 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, срещу който е подадена и въззивна жалба, поради което
е процесуално допустима.
Разгледана по същество, насрещната
въззивна жалба е неоснователна.
В случая ищецът по насрещния иск А.Г.Д.
иска осъждането на М.И.Д. да му заплати обезщетение за ползването на процесния
мотоциклет за периода от 31.03.2016 г. до 23.07.2016 г. в размер на 7500 лв.
(пазарна наемна цена), ведно със законната лихва от датата на подаване на
насрещната искова молба до окончателното плащане.
Съдът намира предявения иск с правно
основание чл. 59 ЗЗД за неоснователен. Съгласно посочената норма всеки, който
се е обогатил без основание за сметка на другиго е длъжен да му върне това, с
което се е обогатил, до размера на обедняването. За да бъде уважена претенция,
заявена на посоченото основание, е необходимо на първо място да се установи
неоснователно разместване на блага, което не може да се отстрани по друг начин.
Смисълът, извлечен от разпоредбата на закона, е в това, че разместването на
блага от имущественоправните сфери на субектите следва да се извършва само
когато има основание за това. На следващо място, разпоредбата на чл. 59 ЗЗД
предполага обедняване на лицето, търсещо обезщетение, чието имущество намалява,
за сметка увеличаването имуществото на отговарящия за задължението. Необходимо
е наличие на корелативност, тъй като намаляването на имуществото на едната
страна може да съществува само в съотношение на връзка с обогатяването на
другата страна. Разместването на благата, изразяващо се в пропускане на ползата от
ищеца и получаването й от ответника, следва да произтича от един или обща група
факти. От изложеното следва, че общият фактически състав на неоснователното
обогатяване по чл. 59 ЗЗД включва следните кумулативни предпоставки:
обогатяване на ответника за сметка на ищеца, обедняване на ищеца, връзка между
обогатяването и обедняването, липса на правно основание за разместване на
имуществените блага като конкретен източник на права и задължения и
субсидиарност, тъй като облигационното право на обеднелия възниква, когато няма
друг иск, с който може да се защити.
В случая посочените по - горе елементи от
фактическия състав на субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД не са налице. Не е спорно, че мотоциклетът е бил предаден на ответника по
насрещния иск М.И.Д., който го е ползвал през исковия период – 31.03.2016 г. –
23.07.2016 г. По делото е прието обаче пълномощно, с
нотариална заверка на подписа на упълномощителя, от 09.03.2016 г., с което А.Д.
е упълномощил М.Д. да го представлява пред физически и юридически лица като
води преговори и се разпорежда както намери за добре (продава, дарява, заменя и
др.) с процесния мотоциклет, да сключва договори с когото прецени, при цена и
условия, каквито договори, да договаря сам със себе си и с трети лица, които
също представлява, да представлява упълномощителя пред Дирекция ПАМДТ, КАТ,
МВР, ДАИ, пред общински и други органи във връзка със стопанисването и управлението
на мотоциклета, да извършва необходимите действия във връзка с техническата
изправност на МПС, да го пуска и спира от движение, да представлява
упълномощителя пред всички застрахователни компании, да подава, получава и
подписва всякакви документи във връзка с гореизброените права. Въз основа на представеното
пълномощно, чието авторство не е оспорено, и постигнатата устна договорка за
ползване на мотоциклета от М.Д., съдът намира, че мотоциклетът не е ползван без
основание. Доколкото упълномощеният е имал правомощие да се разпорежда с вещта,
то на още по-голямо основание е имал правомощие и да ползва същата, А.Д. е
знаел, че МПС ще се ползва от М.Д. и очевидно е бил съгласен това да е така, а освен
това собственикът не е бил лишен да ползва вещта – могъл е да иска връщането
ѝ по всяко време, с оглед невъзможността мотоциклетът да се ползва в
Кралство Великобритания. Поради това, на ищеца по насрещния иск не се дължи
обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, в какъвто смисъл е и приетото от първата
инстанция.
Предвид изложеното и съвпадане на изводите
на въззивната инстанция с тези на първия съд, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено изцяло като правилно, включително и в частта за разноските.
По разноските:
При този изход на спора, на въззивника М.Д.
не се дължат разноски по подадената от него въззивна жалба. Същият има право на
разноски във връзка с подадения отговор на насрещна въззивна жалба, която съдът
прие за неоснователна, но доказателства за сторени разноски не са представени
по делото. Аналогично, на въззивника А.Д. не се дължат разноски по подадената
от него насрещна въззивна жалба. Същият има право на разноски във връзка с
подадения отговор на въззивната жалба на М.Д., но доказателства за сторени
разноски във връзка с подадения отговор не са ангажирани по делото. Поради това
с решението си въззивният съд не присъжда разноски.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №
64698 от 11.03.2020 г. по гр. д. № 70649/2018 г. по описа на Софийски районен
съд, II ГО, 79 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.