Р Е Ш Е Н И Е № 228
В ИМЕТО НА НАРОДА
град
Шумен, 05.11.2019г.
Шуменски окръжен съд в открито заседание на петнадесети
октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мирослав Маринов
ЧЛЕНОВЕ: 1. Ралица Хаджииванова 2. Соня Стефанова
Като разгледа докладваното
от мл. съдия Стефанова в. гр. дело № 320 по описа за 2019 год. на Шуменски
окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 574 от 07.06.2019 год. по гр. дело № 3265/2018 год. по описа на
Шуменски районен съд е уважена предявената от К.С.Д. срещу Т.Х.Й. искова
претенция с правно основание чл. 240 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. и последната е осъдена да заплати на ищеца
сума в размер на 1 500 (хиляда и петстотин) лева, представляваща главница по Договор за заем с
падеж за плащане 19.10.2018 год., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.11.2018г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 10,42 лева, представляваща
законна лихва за забава върху главницата за периода от 19.10.2018 год. до
12.11.2018 год. като предявеният иск с пр. осн. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е
отхвърлен за горницата до пълния предявен размер от 150 лева. На осн. чл. 78,
ал. 1 от ГПК ответницата е осъдена да заплати сторените от ищеца разноски в
първоинстанционното производство в размер на 466 лева.
Против постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника по
първоинстанционното производство Т.Х.Й., действаща чрез процесуалния си
представител адв. Д.Р.. Жалбоподателката изтъква, че не е доволна от
постановеното съдебно решение. Счита същото за незаконосъобразно, поради което
го оспорва изцяло по подробно изложени съображения. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение и да постанови ново по съществото на спора, с което
да отхвърли исковата претенция. Съображенията са доразвити и в депозираните от
нейния процесуален представител писмени бележки. Претендира сторените във
въззивното производство съдебно-деловодни разноски.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция въззивната страна се явява
заедно с процесуалния си представител. Поддържа въззивната жалба, няма
доказателствени искания.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата
страна К.С.Д., действаща чрез процесуалния й представител адв. Д.Н., Адвокатска
колегия – гр. Ш. Изтъкват се доводи, съобразно които счита решението за
правилно и законосъобразно, а въззивната жалба за неоснователна. Съображенията
са доразвити и в депозираните от процесуалния му представител писмени бележки. Моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да й бъдат присъдени сторените
в настоящото производство съдебно-деловодни разноски.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция въззиваемата страна се
явява лично, заедно с процесуалния си представител. Поддържа депозирания
отговор на въззивната жалба, няма доказателствени искания.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на
обжалване акт, от лице, имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното
решение, поради което същата се явява допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. След проверка
по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо,
като в хода на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила.
За да се произнесе настоящият състав взе предвид следното:
Шуменски районен съд е сезиран с искова молба К.С.Д. срещу Т.Х.Й.. Ищецът
твърди, че през месец февруари 2018год. предоставил в заем на ответника Й. сумата от
1500 лв. за покупка на автомобил. Сочи, че заемът предал пред продавач на автомобил в автокъща в гр. В. . С този
заем отв. Й. закупила автомобил - „Форд Фокус“. След август месец 2018год.
ищецът поискал заетата сума да му бъде върната, но бездействието на ответницата
принудило ищеца да й изпрати нотариална покана на 11.09.2018год. Иска съдът да постанови решение, с което да уважи
предявените искове с пр. осн. чл. 240 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като
основателни и доказани. Претендира
разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира отговор, в който твърди, че
искът е допустим, но изцяло неоснователен. Сочи, че не дължи претендираната от
ищеца сума, тъй като не е получавала заем от него и моли съда да отхвърли
предявените искове, претендира сторените разноски.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено следното от фактическа страна:
В представената от ищеца нотариална покана, съставена на 11.09.2018 год.
и връчена на ответницата на 19.09.2018 год., същият твърди, че ответната страна
му дължи сумата от 1500 лева, предоставена й в заем, като й дава 1-месечен срок
от получаване на поканата, в рамките на който да погаси задължението си.
Представен е договор за покупко-продажба на МПС от 25.01.2018 год. на
немски език, ведно с легализиран превод, от който се установява, че ответницата
е закупила от лицето М.Т. лек автомобил „Форд Фокус“, с идентификационен № за
сумата от 200 евро.
Към първоинстанционното дело са приложени 2 частни тъжби на ищеца и на И.К.Г.(един
от разпитаните свидетели) срещу ответника Т.Х.Й. за престъпление по чл. 147,
ал. 1 от НК – клевета. По тях са образувани н.ч.х.д. № 3084/ 2018 год. и №
3085/2018 год. От Писмо рег.№ 172900- 5933/ 17.04.2019 год. на ОД
МВР – Шумен, РУП – Шумен се установява, че от ищеца има подадени жалби срещу
ответницата като по жалба рег. № 172900-15207/ 20.09.2018 год. производството е
приключено и не са констатирани данни за извършено престъпление, а по жалба
рег. № 172900-2586/ 19.02.2019 год. преписката е изпратена в РП гр. Шумен за
произнасяне по компетентност. Настоящият съдебен състав споделя извода на първоинстанционния
съд, че личните взаимоотношения между страните в производството са несъотносими
към спора по същество, поради което не следва да бъдат обсъждани и събраните в
тази насока писмени доказателства.
В хода на първоинстанционното разглеждане на делото са събрани гласни
доказателства посредством показанията на свидетелите
С.И., Е.И. и И.К., ангажирани от ищеца и свидетелите
Н.К., А.А.и М.С., ангажирани от ответницата.
Свид. Е.И. излага, че познава страните по делото, тъй като същите са
проявили интерес за закупуването на автомобил от него в град В. . Сочи, че се е
чул по телефона с ищеца в неделен ден и още същия ден са дошли за оглед с л.а.
„Форд“, „Викам “Сигурно ти си тоя с Форда“ – обстоятелство, което се
потвърждава от свид. А., който живее на съпружески начала с ответницата
„отидохме с моята кола, Форд Мондео“. Свид. И.твърди, че познава и свид. А.,
който също е присъствал при закупуването на автомобила, макар че последният отрича да е виждал свидетеля И..
Твърди, че уговорената сума му е предадена от ищеца, а автомобилът е
предназначен за ответницата, за които първоначално решил, че са двойка – „жена
ти автоматиче, лесно ще се придвижва“. Сочи, че след покупката само ответницата
е останала да пренощува, а на следващия ден се е снабдила с транзитни номера. В
тази връзка си спомня, че ищецът е предложил да й остави пари за транзитните
номера („Имаш ли си пари? Да оставя още 100-200 лева?“), но ответницата е отказала,
„не искам повече пари да вземам, защото трябва да ти ги връщам“. Категоричен е,
че продажбата се е осъществила в неделя, тъй като условието да направи отстъпка
в цената на колата било купувачите да дойдат веднага – „колко струваше 1800
лева, а аз съм му свалил, заради неделя, на 1500 лева“.
Всички свидетели единодушно заявяват, че за закупуването на автомобила до
В. са отишли ищецът, ответницата и свид.
А..
Свид. С.И. и И.Г.споделят, че ищецът не веднъж е заемал пари на ответницата,
като свид. Г.с категоричност сочи, че сумата, която ищецът е дал на ответницата
през процесната неделя е била в размер на 1500 лева. Свид. И.в показанията си
твърди, че сумата в размер на 1500 лева е била дадена от ищеца на ответницата
през февруари месец, а не в края на януари месец, но доколкото това негово
изявление не съответства на останалия събран по делото доказателствен материал,
а и свидетелят няма качеството очевидец, съдът намира за ненужно да коментира
това несъответствие.
От показанията на свид. С.и К.се установява, че често ответницата е
прибягвала до услугите на кредитни институции – „тя си тегли кредити от банкови
и небанкови институции“. И двете, както и свид. А. сочат, че колата е била
закупена като подарък за рождения й ден на 29 януари с нейни средства,
придобити от продажбата на л.а. „Мерцедес“. Не сочат модел и специфични
характеристики на автомобила, както и сумата, за която е бил продаден.
С оглед така установената фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно осн. чл. 240, ал. 1
от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че от
събраните по делото доказателства се установява правнорелевантният факт, че
ищецът е предоставил в началото на 2018 год. на ответника в заем сумата от 1500
лв., поради което са породени правните последици на твърдения реален договор за
паричен заем – арг. чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Като е счел за установено, че е
възникнала изискуемостта на паричното задължение за връщане на дадената в заем
сума, районният съд е приел, че твърдяното притезателно парично право е
възникнало и е изискуемо, поради което е уважил предявения осъдителен иск.
Съгласно чл. 79, ал. 1, пр. I от ЗЗД ако длъжникът не изпълни точно задължението си,
кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата. В
тежест на ищеца по иск за реално изпълнение е да установи валидната
облигационна обвързаност между страните, по силата на която ответникът има
правното задължение да плати парична сума в конкретен размер.
Договорът за заем за потребление (паричният заем) е неформален, реален,
едностранен, възмезден или безвъзмезден, и комутативен – правните последици
настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка –
уговорената парична сума, като за заемодателя възниква притезателното право да
иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер в срок от
1 месец от поканата (арг. чл. 240, ал. 3 ЗЗД), ако друго не е уговорено от
страните. В настоящия случай с Нотариална покана, връчена на ответника на
19.09.2018 год., е даден 1-месечен срок за връщане на заетата парична сума. От
изтичане на този едномесечен срок на 19.10.2018 год. до подаване на исковата
молба е дължима лихва на осн. чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД.
Основното спорно по делото обстоятелство е дали между страните е
възникнало облигационно правоотношение, по силата на което ищецът в качеството
си на заемодател се е задължил да предостави на ответника в качеството му на
заемател парична сума и дали тази парична сума е била реално предоставена за
закупуване на посочения в исковата молба автомобил.
В процесния случай върху ищеца в първоинстанционното производство лежи
тежестта да докаже съществуването на сключен между страните договор за
заем, реално предаване в собственост на
уговорената парична сума от заемодателя на заемателя, както и обстоятелството,
че е предадена въз основа на договора за заем, доколкото не може да се
презюмира, че предаването на суми от едно лице на друго е винаги на основание
договор за заем.
В настоящия случай не са представени доказателства за сключване на
договор за заем в писмена форма, нито има данни такъв да е бил съставен.
Тъй като договорът за заем има неформален характер, доказването на
съществуването му може да става с всички предвидени от закона доказателствени
средства и начини, както с писмени, така и с гласни доказателства.
От изслушаните пред първа инстанция свидетели безспорно се установи, че
при покупката на автомобила в град В. са
присъствали ищеца, ответницата и свид. А..
При преценка на събраните гласни доказателства, настоящият съдебен
състав споделя извода на съда, че показанията на свид. Е.И. в най-пълна степен
разкриват осъществилите се между страните събития, поради което следва да бъдат
кредитирани. Същият възпроизвежда личните си и непосредствени възприятия за
правно релевантни факти по предаването на процесната сума и обещанието за
връщането й от страна на ответника.
По повод възражението на жалбоподателя, че първоинстанционният съд е
постановил съдебното си решение, кредитирайки изцяло и единствено показанията
на свид. И., за когото има данни, че има обременено съдебно минало, настоящият
съдебен състав вече имаше възможност да отбележи в Определение № 528/
09.08.2019 год., че обстоятелството, че свидетелят Е.И. е осъждан, само по себе
си не го лишава от възможността да свидетелства, ако е възприел факти, имащи
значение за делото. Съдебното му минало не го превръща автоматично в
заинтересован свидетел, ако липсват данни, които да насочват към такъв извод.
Въпреки това, обаче, решаващият съд трябва да подхожда с особено внимание към
показанията на свидетел, осъждан за престъпления против правосъдието като напр.
лъжесвидетелстване. Осъдителната присъда за такова престъпление не обуславя
негодност за свидетелстване, но може да разколебае достоверността на
депозираните пред съда показания. За да гарантира постановяването на правилно и
справедливо съдебно решение и съблюдавайки разпоредбите на чл. 9 и 10 от ГПК,
съдът уважи направеното от жалбоподателя доказателствено искане за издаване на
съдебно удостоверение, което да послужи пред бюро „Свидетелства за съдимост“ за
установяване съдебното минало на свид. Е.Д.И.. В съдебно заседание, проведено
на 15.10.2019 год., беше прието представеното от въззивника Удостоверение рег.
№ 4642/ 11.10.2019 год., изд. от РС – Шумен, от което се установява, че Свид.
И.е бил осъждан за престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК, а към настоящия момент
е реабилитиран. Доколкото свидетелят не е осъждан за престъпление против правосъдието
и същевременно няма данни по делото, от които да може да се направи извод, че
същият е заинтересуван от изхода му, съдът не намира основания да не даде вяра
на неговите показания, които са житейски логични и вътрешно непротиворечиви.
Не следва да се кредитират показанията на свид. А., доколкото същият,
като лице, живеещо на семейни начала с ответницата, е много вероятно да е
заинтересуван от благоприятен за нея изход на делото. Настоящият съдебен състав
не дава вяра на твърдението му, че никога не е виждал свид. И.. Това твърдение
съдът намира за опровергано от последния, който разказвайки за процесния
неделен ден казва „и аз гледам Форд и ние също ще му продаваме Форд. И малко ми
стана смешно“. Самия А. заявява „отидохме с моята кола, Форд Мондео“. В тази
ситуация напълно нормално е, че на Свид. И.му е направило впечатление марката
на колата, с която се пристигнали купувачите.
От показанията на останалите четирима свидетели се установява, че често
ответницата е прибягвала до услугите на кредитни институции – „тя си тегли
кредити от банкови и небанкови институции“. Свид. С.И. и И.Г.твърдят, че ищецът
неведнъж е давал заеми на ответницата. Не се установиха други релевантни за
настоящия спор обстоятелства. Никой от тези свидетели не е присъствал при
предаването на твърдяната парична сума, никой от тях не е възприел
непосредствено факти и обстоятелства, които касаят настоящото производство и
могат да бъдат необходими за изясняване на спорния предмет по делото. Всички те
възпроизвеждат твърдения на страните, поради което настоящият съдебен състав
няма да постави техните показания в основата на доказателствените си изводи.
Неоснователни са и възраженията на жалбоподателя досежно сключения
договор за покупко-продажба на лек автомобил (Kaufvertrag fur gebrauchte
Kraftfahrzeuge und Anhanger aller Art).
На първо място, на съда е служебно известно, че употребяваните автомобили
(т.нар. „нов внос“ от Западна Европа) могат да бъдат закупени по 2 начина – от
автокъща или от физическо лице (частно лице). В настоящия случай, както и Свид.
И.изрично е заявил в първоинстанционното производство, той няма автокъща.
Занимава се с продажба на употребявани автомобили, но като частно лице, а не
като фирма. Свид. Е.И., зет му Г.и В.от М.изпълняват ролята на посредници при
осъществяване на този род сделки. Автомобилите, предмет на отделни договори, се
натоварват с платформа от адресите на продавачите в чужбина и по този начин се
внасят в България. Предварително се изготвят договори с вписаните имена, адрес
на продавача и цена, като в България се попълват само имената на купувачите. С
така изготвените договори купувачите регистрират закупените от тях автомобили в
КАТ все едно са ги закупили лично от продавачите – германци или австрийци. В
настоящия случай процесният автомобил вече е бил внесен в страната и се е
намирал в град В. . Гореизложеното
обяснява защо в представения договор не фигурира името на автокъща от град В. ,
нито името на Е.И. или на посочените от него лица. Тези изводи се подкрепят от
обстоятелството, че договорът е на немски език, продавачът е посочил адрес в
град в А., като дата на сключване на договора е посочена 25.01.2018 год., а
видно от събраните по делото доказателства, в действителност сделката е била
осъществена на 28.01.2018 год., когато е заплатен лекия автомобил, а на 29.01
(на рождения ден на ответницата) са извадени транзитни номера, за да може да се
придвижи с процесния автомобил до град Ш., където съблюдавайки разпоредбата на
чл. 145 от ЗДвП, да го регистрира. В този смисъл съдът не намира противоречия
между показанията на Свид. И.и представения „Kaufvertrag“.
Съгласно чл. 145, ал. 2 от ЗДвП приобретателят на регистрирано пътно
превозно средство е длъжен в срок до един месец да регистрира придобитото
превозно средство в службата за регистрация на пътни превозни средства по
постоянния адрес или адрес на регистрация на собственика, освен когато пътното
превозно средство е придобито от търговец с цел продажба.
Установи се, че процесното ППС не е придобито от търговец с цел продажба,
а от частно лице, поради което визираното ограничение не е налице и за
ответницата е съществувало общото задължение за регистриране на автомобила в КАТ
– Ш.в законоустановения 1-месечен срок. Видно от представения договор, срокът е
спазен, поради което наведеното от жалбоподателя възражение, касаещо по-късното
регистриране на автомобила, близо месец след датата, фигурираща в представения
„Kaufvertrag“, е неоснователно.
Жалбоподателят счита, че е житейски нелогично ответницата да иска заем
скоро след като е продала свой личен автомобил, при това марка „Мерцедес“ като
счита, че е всеизвестно, че автомобилите с марка „Мерцедес“ са по-скъпи от
автомобилите с марка „Форд“. Съдът не споделя становището на страната. За да се
определи цената на един употребяван автомобил под внимание се взима не само
неговата марка, цвят, размер. Съществено значение имат техническото му
състояние, пробег, електроника, екстри, двигател. Ноторен факт е също така, че
колите с автоматична скоростна кутия са по-скъпи от автомобили от същия клас и
със същите характеристики, които имат механична скоростна кутия. В някои случаи
автомобил марка „Мерцедес“ може да се продаде на по-ниска цена от автомобили с
по-малко атрактивни и известни марки, поради лошото си техническо състояние. От
свидетелските показания не се установи какъв е бил моделът на продадения
автомобил, нито на каква цена е бил продаден. Не се представиха никакви
доказателства, които да удостоверят извършената покупко- продажба.
Фактът, че жалбоподателката работи на две места, а нейният партньор има
постоянна работа, не означава, че не биха могли да попаднат в ситуация, в която
да им е необходима допълнителна финансова подкрепа. Именно от показанията на
свидетелите, разпитани пред РС се установява безспорно, че и двамата имат
кредити. Установява се, че ответницата има „банков кредит, има си и такива
малки кредитчета“ (свид. Станчева). Според свид. К., човекът, с който
ответницата живее на съпружески начала има кредити, но не знае колко и на каква
стойност са. В показанията си свид. С.И. и Г.сочат, че ищецът неведнъж е давал
заеми на ответницата. Свид. Е.И., чиито показания настоящият съдебен състав
кредитира като житейски логични, вътрешно непротиворечиви и в съответствие с
останалия събран по делото доказателствен материал, заявява, че парите за
закупуване на процесния автомобил са му предадени лично на него от ищеца, в
присъствието на ответницата и нейния партньор А..
Действително, договорът за заем е реален договор, поради което правните
му последици настъпват при предаване на вещите, които са негов предмет, на
заемополучателя. Все пак, както правилно първоинстанционният съд е отбелязал и
е подкрепил с посочената в атакуваното решение съдебна практика,
обстоятелството, че паричната сума не била предадена лично на ответницата, не
нарушава реалния характер на договора за заем. Това е така, защото сумата е
предадена на лице, към което ответницата е била задължена – продавача на
закупения от нея лек автомобил. Същият извод следва и от показанията на свид. Е.И.,
който възпроизвеждайки думите на ответницата: „.. не искам повече пари да
взимам, защото трябва да ти ги връщам“, заявява, че именно по този начин е
разбрал „кой какво дължи“.
Твърдението на жалбоподателя, че не било доказано какво е основанието за
даване на процесната сума на ответницата, настоящият съдебен състав намира за
неоснователно по следните съображения:
Съгласно разясненията, дадени в Решение № 524 от 28.12.2011 год. на ВКС
по гр. дело № 167/ 2011 год. на ІV г.о., в случай, че предаването на парична
сума е установено (от събраните по делото доказателства, съдът намира, че
процесната хипотеза е именно такава), но липсват други данни на какво основание
е сторено, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен
договор, тъй като същото може да произтича от друг източник и ищецът не е
освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона
доказателствени средства. За установяване на основанието ищецът, съобразно
разпределената му доказателствена тежест, е ангажирал гласни доказателствени
средства пред първоинстанционния съд, който след съвкупна преценка на събраните
доказателства е приел, че претендираната парична сума в размер на 1500 лева е
предадена на основание заемен договор.
Както във въззивната жалба,така и в хода на въззивното
производство,страните не изложиха нови факти и обстоятелства и не представиха
нови допустими и относими доказателства,които да водят до установяването на
фактическа обстановка, различна от тази,приета от районния съд.
Поради гореизложеното, настоящият съдебен състав намира за установено, че
между страните в настоящото производство е бил сключен договор за заем, като
страните са постигнали устна договорка, ищецът да даде заем в размер на 1500
лв. на ответницата, а последната се задължила да върне сумата.
Въззивният съд
намира, че предявеният иск за осъждане на
ответницата да заплати на ищеца сумата от 1500 лева на осн. чл. 240 от ЗЗД, ведно
със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба
12.11.2018 год. до окончателното изплащане, се явява основателен и доказан.
Искът с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на дължимата мораторна
лихва след падежа – 19.10.2018 год. до 12.11.2018 год. възлиза на сумата от 10,42
лева. Първоинстанционният съд я е изчислил правилно, поради което правилно е
отхвърлил исковата претенция за горницата до 150 лева.
Съобразно изхода на спора, отправеното искане в
съдебно заседание за произнасяне по направените по делото разноски и на
основание чл. 78, ал.1 ГПК, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна сторените в настоящото производство разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 150, 00 лв., обективирани в своевременно
представен списък за разноски.
Така мотивиран,
Шуменски окръжен съд:
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 574 от 07.06.2019 год. по гр. дело № 3265/2018 год.
по описа на Шуменски районен съд.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК Т.Х.Й., ЕГН:, с адрес: *** да заплати
на К.С.Д., ЕГН: , адрес: *** сумата от 150,00 (сто и петдесет) лева,
представляващи сторените във въззивното производство съдебно-деловодни
разноски.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно на
осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.