Р Е
Ш Е Н И Е
№3362 12.08.2019
г. гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, XXI граждански състав, в открито съдебно заседание на единадесети
юли две хиляди и деветнадесета година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря Малина Петрова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 1685 по
описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Й.П.П., ЕГН **********
и П.И.П., ЕГН ********** срещу „ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК *********, с която са
предявени субективно активно съединени отрицателни установителни искове по чл.
439 ГПК.
В исковата молба се твърди, че в полза на „ПроКредитбанк
България“ АД /чийто правоприемник по договор за цесия от 17.12.2014 г. е
ответникът/ е издаден изпълнителен лист от 26.03.2010 г. въз основа на Заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 3662/2010 г. на ПРС за следните
вземания: 25 135,57 лева - главница по договор за кредит от 15.10.2008 г.,
вземанията по който са предсрочно изискуеми, ведно със законната лихва от
22.03.2010 г. до окончателното погасяване и общо 1310,11 лева – разноски.
Твърди се заповедите по чл. 417 ГПК да са връчени през
2010 г., като не са подавани възражения за недължимост. Релевират доводи за
изтекъл давностен срок и алтернативно за недължимост на сумите, поради
нищожност на цесията и несъобщаването й от предишния кредитор.
Предявени са частични
искове и се моли за установяване недължимостта при условията на солидарност на
сумите от 1500 лева – част от главницата от 25 135,57 лева, ведно със
законната лихва върху сумата от 22.03.2010 г. до погасяването, както и 500 лева – част от разноските от общо
1310,11 лева. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.
Договорът за цесия
бил действителен, а съобщаването на задължените лица не било елемент от ФС,
предвид консенсуалния му характер. Цената не била съществен елемент на
правоотношението, а предметът бил посочен ясно, поради което твърденията и
възраженията в ИМ били неоснователни. Ищците били уведомени за сключването й
преди образуване на делото, а следвало да се считат за такива и с връчване на
приложенията към отговора в хода на процеса.
При изпълнението
били извършвани множество валидни действия, които прекъсвали сроковете на
перемпцията и давността. Вследствие на наложен запор, постъпвали плащания.
Отделно, за периода 2010 г. – 2012 г. било сключено извънсъдебно споразумение с
първоначалния кредитор, по силата на което започнали доброволни плащания, а
дългът бил признат. Тъй като перемпцията настъпила на 29.09.2018 г. било
образувано ново изп. д. ********** г. при същия ЧСИ.
Давността спряла да
тече при образуване на първото ИД /позовава се на ППВС № 3/18.11.1980 г./ и
започнала да тече отново едва при влизане в сила на ТР № 2/26.06.2015 г.
Предвид изложеното
се моли за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски. Релевира се
възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на насрещната страна.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени обстоятелствата, че: в полза на „ПроКредитбанк България“
АД е издаден изпълнителен лист от 26.03.2010 г. въз основа на Заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 3662/2010 г. на ПРС, за следните
вземания: 25 135,57 лева - главница по договор за кредит от 15.10.2008 г.,
вземанията по който са предсрочно изискуеми, ведно със законната лихва от 22.03.2010 г. до окончателното
погасяване и общо 1310,11 лева – разноски; въз основа на ИЛ първоначално е
образувано ИД № ******** г. на ЧСИ **********, рег. № ******* на КЧСИ, район на
действие – ПОС, а след перемиране и прекратяването му – ИД № ************ г. по
неин опис /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 4941/03.05.2019 г. – л.55-56/.
Тези факти са доказани.
Установява се /в разрез с твърденията в ИМ/, че против заповедта са постъпили
възражения за недължимост, като по образуваното гр.д. № 13515/2010 г. на ПРС, е
одобрена съдебна спогодба, с която ищците признават солидарната дължимост на
всички вземания по ИЛ /л.68/. Ето защо, от 20.09.2011 г. заповедта по чл. 417 ГПК е стабилизирана, при което е влязла в сила и от тази дата е започнал да
тече нов 5-годишен давностен период за вземанията /чл.117, ал. 2 ЗЗД/. Ищците
не могат да се позовават на давност преди този момент, защото възраженията са
преклудирани с влизането й в сила.
Представени са писмените
доказателства във връзка с образувания изпълнителен процес.
ИД е образувано на 26.03.2010
г. /л.87/. Посочени са конкретни изп. способи и са възложени правомощия на ЧСИ
по реда на чл. 18 ЗЧСИ. Молбата за образуване на изп. дело е изпълнително
действие и прекъсва давността, предвид изричното възлагане по чл. 18 ЗЧСИ /в
този смисъл задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г.
на ОСГТК на ВКС, т.10/. Впоследствие по изпълнителното дело са извършени редица
справки за имуществото, като искането за тях и самото им осъществяване, не
представляват действия по изпълнението и не прекъсват давността, доколкото не
са част от динамичния фактически състав на предвиден в ГПК изпълнителен способ.
Изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение също не
представлява изпълнително действие и не прекъсва предвидената в закона давност
/посоченото ТР/.
Последвали са изп.
действия, които са валидни и прекъсват давността, но няма да бъдат коментирани
детайлно, т.к. релевантният факт е одобрената съдебна спогодба, в сила на
20.09.2011 г. След този момент, на 17.12.2012 г. постъпва молба от взискателя с
искане за насрочване на опис на възбранените недв. имоти, която прекъсва
давността. На 11.01.2013 г. е постановено разпореждане на ЧСИ за: налагане на
запор на конкретно посочени МПС; запор на банкови сметки; като е насрочен и
опис на дв. вещи в дома на един от длъжниците /л.274/. Предприети са активни
действия по осъществяването им, като са извършени всички предвидени и
необходими по закон действия, част от ФС на избрания изп. способ, вкл. - е
възложено извършване на оценка, уведомени са страните, взискателят е внесъл
определените такси, посочено е място и време на описа и т.н. На 17.05.2013 г. е
насрочена и осъществена ПП /л.340/, на 23.05.2013 г. е насрочена нова. На
03.06.2013 г. е поискан опис на дв. вещи /л.381/, който е извършен на
02.07.2013 г. На 26.07.2013 г. е сключено споразумение, с което всички
задължения са признати за дължими и е постигнато съгласие за разсрочване на
изпълнението. То прекъсва давността, защото представлява признание по см. на
чл. 116, б. „а” ЗЗД. На 15.01.2014 г. е извършен опис на дв. имущество /л.442/,
на 16.04.2014 г. /л.459/ е поискан нов, на 29.05.2014 г. е наложен запор на б.
см. /л.463/, като е отговорено, че има авоари по сметката и такъв фактически е
осъществен.
Всички изброени
действия са годни, валидни изп. такива, т.к. са надлежно поискани/извършени,
като свидетелстват за адекватна активност както на взискателя, така и на ЧСИ.
Изп. способи са надлежно осъществени, поради което и всички те прекъсват както
перемпцията, така и давностния 5 – годишен срок. След посочената последна дата
- 29.05.2014 г. също са извършвани действия, с идентичен правен ефект, но
обсъждането им е безпредметно. До този момент, перемпцията не е настъпила, т.е.
налице е валиден изп. процес. С ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на
ВКС, т.10, се прие, че нова погасителна давност за вземанията започва да тече
от датата, на която е поискано или предприето последното валидно изпълнително действие. За целите на процеса, това, което води до
неоснователност на твърденията за изтекла давност, е поисканото и предприето - налагане
на запор на б.см. Исковата молба е постъпила в съда на 31.01.2019 г., поради
което и от посоченото изп. действие на 29.05.2014 г., давностният срок не е
изтекъл.
Предвид изложеното,
тези твърдения в ИМ не се споделят.
Относно цесията от 17.12.2014
г.
Съдът приема, че същата е
валидна и е породила правен ефект. Видно от съдържанието й, всички изискуеми
елементи за индивидуализация на договора – страни, предмет, цена, срок и пр. са
налице. Вземанията по договора за кредит са надлежно описани – същият е
упоменат с дата и №, като дължимата сума е посочена. Ищците са уведомени за
сключването й, както в хода на изпълнението и преди процеса /л.48-52/, така и в
настоящото дело, с получаване на документите към ОИМ /трайна и непротиворечива
съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о.
на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение
№ 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./
Поради това и възраженията не
се споделят. Видно е, че договорът има своето основание, както и конкретен
предмет. Последният е очертан в т.2.1-ва от съдържанието му и впоследствие е
конкретизиран детайлно в подписаното приложение. Договорът за цесия е
консенсуален, неформален, каузален и комутативен. Нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД определя неговия предмет като овластява кредитор да прехвърли
своето вземане. Предметът на договора е определено по съдържанието си вземане,
както в случая, видно от приложението, неразделна част от цесията.
Основанието на сделката по
смисъла на разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е
типичната и непосредствена цел, която се преследва със сключването на договора.
Тази цел е винаги известна, поради което и в чл.26, ал.2,
изр.2 ЗЗД е установена презумпцията
за съществуване на основанието на каузалната сделка, с оглед на която тя
да не бъде обявена за нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 2
изр. 1, пр. 4 ЗЗД. Целта в случая е видна и известна – прехвърляне
на непогасени вземания спрямо длъжници на банката, като противното по см. на
посочената норма на ЗЗД, не се доказва от ищците, при което и презумпцията не е
оборена.
Договорът за цесия е валиден и
предвид това, че в него е посочена цена на прехвърляното вземане. Въпреки, че
този реквизит на практика липсва като цифрово посочване, от клаузите е видно,
че цена е била уговорена и прехвърлянето е възмездно, но впоследствие е била
вторично заличена, а не отсъстваща от текста на договора. По тази причина, възражението
на ищците за нищожност на договора, е неоснователно.
Ето защо, съдът приема, че
ответникът е надлежен титуляр на вземанията, а същите не са погасени по
давност.
Предвид изложеното, исковете са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане,
разноски се дължат на ответника, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Претендира се юрк.
възнаграждение, което на осн. чл. 78, ал.8, вр. с чл. 37 ЗПрП, вр. с чл. 25 ал.
1 НЗПП, съдът определя на сумата от 100 лева, предвид конкретната фактическа и
правна сложност на делото, проявената процесуална активност и неявяването в
о.с.з.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от Й.П.П., ЕГН **********
и П.И.П., ЕГН ********** срещу „ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК *********, искове за
признаване за установено в отношенията между страните, че Й.П.П. и П.И.П., не
дължат в условията на солидарност следните суми: 1500 лева – част от главницата
от 25 135,57 лева по договор за банков кредит от 15.10.2008 г., ведно със
законната лихва върху сумата от 22.03.2010 г. до погасяването, както и 500 лева
– част от разноските от общо 1310,11 лева, за които вземания /ведно с други
суми/ е издаден изпълнителен лист от 26.03.2010 г. въз основа на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 3662/2010 г. на ПРС в полза на
„ПроКредитбанк България“ АД, чийто правоприемник по договор за цесия е „ЕОС
Матрикс” ЕООД.
ОСЪЖДА Й.П.П., ЕГН **********, с адрес: *** и П.И.П., ЕГН **********,
с адрес: *** да платят на „ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: град София, район „Витоша”, ж.к. „Малинова долина”, ул.
„Рачо Петков-Казанджията” № 4-6, сумата от 100
лева /сто лева/ - разноски по делото.
Решението подлежи
на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ