№ 723
гр. Стара Загора, 08.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Велина Пенева
при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева
като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело №
20215530102536 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Предявени са кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.26
ЗЗД и чл.55 ЗЗД.
Ищците ИВ. ИЛ. АЛ. и ЗЛ. Т. АЛ. твърдят в исковата си молба, че между страните по
делото бил сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № *** от ***г., по
силата на който кредитополучателите били усвоили 43 000.00 лв. за срок от 360 месеца, при
годишна лихва, определена в размер на 0% през първата година, а за всяка следваща - в
размер на сбора от БЛП на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния
период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 0.9%. Към момента
на подписване на договора БЛП бил 7%, а с дължимата годишната лихва бил 7.9%. По
силата на чл.4, т.1 от договорът потребителите дължали такса за управление в размер на
1,5% еднократно, платима към момента на усвояване на кредита, а съгласно чл.4, т.2 от
договора потребителите заплащали такса за управление в размер на 0,1% годишно върху
размера на непогасената главница.
На ***г. между страните било подписано Допълнително споразумение към Договор
№ ***, по силата на което остатъчният дълг се превалутирал в швейцарски франкове. В
изпълнение на сключеното споразумение кредитът бил превалутиран на дата 31.10.2007г., с
размер на предоставената сума в чуждестранната валута 35778.00 CHF. Съгласно чл.6 от
споразумението, кредитополучателят заплащал такса за предоговаряне на кредита в размер
на 1.0% върху размера на предоговорената главница. В изпълнение на уговорката по чл.6 от
споразумението ищците са заплатили 357.78 CHF.
1
Съгласно чл.3, ал.1 от Споразумението, договореният годишен лихвен процент бил
равен на сбора от Базовия лихвен процент (БЛП) на Банката за жилищни кредити в
швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата и договорна
надбавка от 1.75 пункта. Към датата на сключване на договора БЛП бил 4.5% и съответно
годишната лихва била 6.25%. Страните постигнали съгласие, че крайният срок за
издължаване на кредита бил 300 месеца - 31.10.2032 година. Ищците били потребители по
смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП, тъй като били сключили през 2008г. договорите за кредит
като физически лица и процесните договори не били предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност. Ответната банка се явявала търговец по смисъла на
§13, т.2 ДР на ЗЗП поради това, че била сключила процесните договори в рамките на своята
търговска /банкова/ дейност. С оглед на изложеното, процесните кредитни правоотношения
попадали в приложното поле на закона за защита на потребителите и подлежали на
проверка за неравноправост на спорните договорни клаузи.
Ищците твърдят, че банковата институция била прехвърлила изцяло върху
потребителите валутният риск от повишаване на курсовата стойност на швейцарският
франк, без да изпълни задължението си да им разясни икономическите последици на
поетото от тях задължение, с което недобросъвестно била възложила в техен ущърб всички
икономически неизгоди от промяната на стойността на чуждата валута спрямо българският
лев - валутата, в която те получавали своите доходи.
С валутните клаузи върху кредитополучателите, като по-слабата страна в
правоотношението бил прехвърлен изцяло валутният риск от увеличаване на курсовата
стойност на швейцарския франк, който бил стабилна валута в случаите на икономическа
криза и за разлика от българският лев запазвал висока стойност на финансовите пазари. При
спазване на задължителните за национални съдилища разрешения, изведени със
заключенията по дела С-186/16 и С-119/17, с решение № 168 от 29.01.2021 г. по т.д. № 2184/
2019г. на ВКС, II т.о., решение №136 от 20.01.2021 год. по т.д. № 1467/19г. на ВКС, 2 т.о.,
решение № 295/22.02.2019г. по т. д. № 3539/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., образувано по описа
на I т. о., решение № 384/29.03.2019г. по т. д. № 2520/201бг. на ВКС, ТК, II т. о., решение №
294/27.03.2019г. по т. д. № 1599/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 314/29.07.2019г. по т.
д. № 1766/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 67/12.09.2019г. по т. д. № 1392/2018г. на
ВКС, ТК, I т. о. и решение № 155/24.01.2020г. по т. д. № 2561/2018г. на ВКС, ТК, II т. о.
различни състави на ВКС формирали становището, че „Неравноправна е неиндивидуално
договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са
цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по
прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и
разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при
проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за
добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между
правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за
валутните разлики приложение не намират изключенията на чл.144, ал.З ЗЗП. “
2
В този смисъл били и новопостановените с решение №136 от 20.01.2021 год. по т.д.
№ 1467/19г. на ВКС, 2 т.о., решение № 168 от 29.01.2021 г. по т.д. № 2184/ 2019г. на ВКС, II
т.о. и решение № 170 от 16.02.Й021г. по т.д. № 1901/2019г. на ВКС, 2 т.о.
Горепосоченото разрешение било изведено от ВКС въз основа на задължителното
тълкуване на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи, извършено от Съда на
ЕС /по-долу „СЕС“/ по дела С-186/16 и С-119/17.
Със заключение по преюдициално дело С-186/16 на СЕС било извършено тълкуване
на нормите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори и били изведени критериите, въз
основа на които националните съдилища следвало да извършат преценка дали била
неравноправна клауза, уреждаща предоставянето на кредити на чуждестранна валута. Съдът
на ЕС поставил следните изисквания, които следвало да бъдат изпълнени от кредитните
институции, за да не бъдели накърнявани правата на потребителите:
• финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите
достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра
информираност и благоразумие. Във връзка с това, Съдът посочвал, че това изискване
означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в чуждестранна
валута, следва да се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа
гледна точка, но и по отношение на конкретния й обхват в смисъл, че среден потребител,
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен да може не
само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в
която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически
последици от подобна клауза върху финансовите му задължения ,/т. 51/;
• тази информация следва да включва като минимум влиянието върху вноските
на драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата членка, в която се
намира местожителството или седалището на кредитополучателя, както и на увеличаването
на чуждестранния лихвен процент (както напомня Европейският съвет за системен риск в
своята Препоръка ЕССР/2011/1 от 21 септември 2011 година относно предоставяне на
кредити в чуждестранна валута (OB С 342, 2011 г., стр. 1 - т. 49).
• потребителят трябвало да е добре осведомен, че със сключването на договор за
кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс,
който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата,
в която получавал доходите си /т. 50/
• банковата институция, трябвало да представи възможните промени в
обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-
специално когато потребителят - кредитополучател не получава доходите си в тази валута.
При това положение националната юрисдикция следвало да се увери, че продавачът или
доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата относима информация, която
им позволява да преценят икономическите последици от клауза, като разглежданата в
главното производство за финансовите им задължения./т.50/
3
• националната юрисдикция трябвало да направи оценка, с оглед на всички
обстоятелства по делото, предмет на главното производство и отчитайки по-специално
експертната компетентност и познанията на банката, относно възможните промени в
обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута,
най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност, а след това
наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на член 3, параграф 1
от Директива 93/13. /т. 56 /
В настоящият случай, ответната банка не била предоставила на потребителите
достатъчна информация относно възможността швейцарският франк да поскъпне спрямо
българския лев. Банката не била осъществила дори минимална информираност чрез
разясняване на кредитоискателите как възможното поскъпване на курсовата стойност на
франка щял да окаже количествено отражение върху вноските по договорите. При
извършване на преценка каква информация следвало да представи на потребителите банката
националният съд следвало да съобрази и приложи по аналогия практиката на СЕС, който се
бил произнесъл по въпроса каква информация доставчикът на кредитен ресурс следвало да
предостави на потребителите относно възможните изменения на договорната лихва в
хипотезите, в които лихвите се образували въз основа на променлив лихвен процент, чиито
бъдещи конкретни стойности не можели да бъдат известни на кредитора. Отговаряйки на
поставените му преюдициални запитвания, СЕС бил отчел обстоятелството, че когато
ставало въпрос за клауза относно променлив лихвен процент, точната стойност на този
процент не можел да се определи в договор за кредит за целия срок на договора. СЕС
приемал, че не можело да се изисква от продавач или доставчик да предостави точна
информация относно финансовите последици свързани с измененията на лихвения процент
по време на договора, след като тези изменения зависели от бъдещи непредвидими и
независещи от волята на този продавач или доставчик събития. СЕС разсъждавал, че
прилагането на променлив лихвен процент поради самото си естество в крайна сметка
водело до колебания на размерите на бъдещите погасителни вноски, така че този продавач
или доставчик не можел да бъде в състояние да определи точното отражение на прилагането
договорната клауза върху тези погасителни вноски. С Решение от 09 юли 2020 по дело С-
452/18, Ibercaja Banco SA на СЕС, т. 48, т. 54, т. 55, т. 56 и диспозитива и с решение от 3
март 2020 г., Gomez del Moral Guasch, C-125/18, т. 52, т.56 били изведени разрешенията, че
когато става въпрос националният съд трябва да направи необходимите проверки за
неравноправност с оглед на всички релевантни фактически елементи, сред които са
рекламните материали и относимата и съществена информация, предоставена от
кредитодателя при договарянето. Според СЕС, за да бъдел потребителят действително
информиран за дължимата от него цена на кредита било необходимо кредитодателят да
предоставел информация за колебанията в миналото на индекса, въз основа на който се
изчислявал приложимия лихвен процент. Тази практика следвало да намери приложение по
аналогия при кредитирането с швейцарски франкове. В настоящият случай, банката
следвало да представи на кредитоискателите данните за движението в миналото на курса на
4
швейцарският франк спрямо българския лев. Тази информация била публично достъпна и се
публикувала на сайта на БНБ и банката като квалифициран специалист в сферите на
кредитирането разполагала като минимум с нея и следвало да разясни на ищците, че
швейцарският франк повишавал в миналото драстично стойността си спрямо лева, да им
демонстрира тези повишения и техните стойности, да ги предупреди, че в бъдеще било
възможно да има значително повишаване на обменната стойност на швейцарският франк и
как това обстоятелство можело да се отрази върху месечните им погасителни вноски, за да
можели те да вземат информирано решение дали да изразят волята си да усвоят чуждата
валута.
На кредитополучателите не било разяснено изобщо от търговеца, притежаващ
специални знания, подготовка и професионалисти в сектора на кредитирането, че рискът
при кредитиране в швейцарски франкове се увеличава, когато доходите на потребителя не
се получавали в същата валута. Поради това, че кредиторът не бил осведомил
потребителите за потенциалния висок риск при промяна на курса на валутата, предоставяна
в заем, кредитополучателите не могли да преценят обхвата на поеманите от тях задължения.
Споразумението от ***г. към договорът за кредит за покупка на недвижим имот не бил
съставен по ясен и разбираем начин, за да можели потребителите да разберат съдържанието
на правата и задълженията на страните и конкретните икономически последици от
усвояването на кредит във високорисковата валута в условията на получаване на доходи в
българското платежно средство - значителното увеличаване на месечните погасителни
вноски. Поради липсата на яснота и разбираемост на договорните клаузи, независимо, че те
попадали в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ по чл. 145, ал. 2 ЗЗП
(клаузите се отнасяли за основните престации по кредитната сделка) именно липсата на
обективност и прозрачност при договорното уреждане на правоотношението било
основание клаузите да бъдат квалифицирани като неравноправни /така изрично
преюдициално заключение по дело С-186/16, Определението по дело С-119/17г. на СЕС и
цитираната практика на ВКС/
Налице била липса на добросъвестност като елемент от общия фактически състав по
чл. 143 ЗЗП - поведението на търговеца не можело да се квалифицира като добросъвестно,
защото ако той бил постъпил справедливо с потребителите, те не биха се съгласили с
поемането на договорни клаузи, регламентиращи предоставянето на кредитите в
швейцарски франкове. Прехвърлянето на валутния риск от повишаването на стойността на
чуждестранната валута спрямо българския лев върху потребителите ги поставяло в особено
уязвимо положение спрямо кредитора и създавал в кредитното правоотношение значителна
неравнопоставеност между кредитодателя и кредитополучателите, които понасяли изцяло
икономическите неизгоди от кредитната сделка.
При извършване на преценка за неравноправност на разглежданите клаузи следвало
да се вземе предвид вида на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички
останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависел - чл. 145, ал. 1 от
5
ЗЗП. Следвало да се отчете обаче изложеното т. 54 от Решение на СЕС по дело С-186/16 г.,
че преценката за неравноправния характер на дадена договорна клауза трябвало да се
направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор и при отчитане на всички
обстоятелства, за които продавачът или доставчикът можел да знае при сключването му, и
които били от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена
договорна клауза можела да бъде носител на неравнопоставеност между страните,
проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора.
Съобразно критериите заложени в заключението по дело С-186/16 г. било
необходимо да бъде изследвана експертната компетентност и познанията на кредитната
институция досежно възможните промени на курсовата стойност и валутния риск, породен
от кредитирането в чуждестранната валута. Познанията на потребителите и на банковата
институция били асимитрични, предвид нейната техническа и експертна обезпеченост. С
оглед на принадлежността на банката към международна група за предоставяне на
финансови услуги, тя имала и възможност в много по-голяма степен, от отделния
потребител, да предвидела движението в стойността на различните валути една спрямо
друга. Както било посочено по-горе, банката като минимум разполагала с публичната
информация, налична на сайта на БНБ относно на курсовата стойност на швейцарският
франк спрямо лева. Освен това, ответната банка имала информация, че швейцарският франк
бил „сигурно инвестиционно убежище“, че той, както и златото, били стабилни активи,
които в случаите на икономически кризи запазвали стойността си спрямо нестабилните
валути, каквато валута бил българският лев, затова за да запазели парите си, в случаите на
финансови сътресения, борсовите играчи и спекулантите инвестирали в швейцарски
франкове и злато.
По неясен и непрозрачен начин банката била уговорила правото си да увеличава
договорната лихва в ущърб на кредитополучателите, за да реализирала недобросъвестно по-
голяма икономическа полза.
По силата на чл.3, ал.1 от споразумението от ***г., цената на кредита се формирала
от плаваща компонента, именувана „Базов лихвен процент“ /БЛП/ и фиксирана надбавка.
Съгласно чл.3, ал.5 от споразумението, действащият БЛП не подлежал на договоряне и
промените в него ставали незабавно задължителни за страните. По силата на чл.12 от
договора от ***г., кредиторът имал право да изменя едностранно тарифата за условията,
дължимите лихви, такси и комисионни и други разноски, като изменението на тарифата
влизал в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи.
В каузалната практика на ВКС бил изяснен безпротиворечиво въпроса за
механизмите, по които кредитните институции можели законосъобразно да увеличават
дължимата лихва, като практиката била константна и относно въпроса за обхвата на
изключенията по чл. 144,ал. 2, т. 2 и ал. 3, т. 1 от ЗЗП-сочи се съдебна практика. От тази
практика се формирали изисквания, съобразно които промяната на първоначално
уговорената лихва била допустима съгласно чл.58, ал.1, т.1 и 2 от ЗКИ и при спазване на
условията на чл.144, ал.3 и 4 от ЗЗП, но само ако уговорката в договор за кредит,
6
предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва отговаряла на
следните кумулативни условия:
1) обстоятелствата/лихвообразуващите показатели, при чието настъпване
можели да се измени лихвата, трябвало да са изрично уговорени в договора или в общите
условия, т.е. да представляват част от съдържанието на договора или на общите условия;
2) тези обстоятелства следвало да са обективни, т.е. да не зависели от волята на
кредитора, тяхното определяне или приложение да не било поставено под неговия контрол.
Те следвало да се определят от свободното въздействие на пазара или от публична
институция/външен за доставчика орган.
3) информацията за лихвообразуващите компоненти трябвало да бъде публично
достъпна, за да можел потребителя да направи собствени изчисления и прогнози.
Субективният елемент при формиране на лихвеното ниво не можел да бъде изключен в
случаите, в които плаващата компонента на цената на кредита се формирала както от
лихвени, така и от нелихвени разходи и фактори, специфични за конкретната банка и
определяни от нея, без да са публично достъпни.
4) да бъдело налице методика за промяна на лихвата, т.е. да бъдел ясен начинът
на формиране на лихвата.
Различни състави на ВКС извели, че за да бъде налице методика за начина на
увеличаване на лихвените нива, обвързваща страните по кредитното правоотношение било
необходимо тя да представлява ясна и конкретно разписана изчислителна процедура,
/математическа формула/алгоритъм/ посочваща: вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или
индикатори и/или други обективни величини или комбинация между тях/. Когато
кредиторът се позовавал на такива обективни фактори, при липса на изчислителна формула
тяхното влияние по отношение промяната на лихвата се поставяли под негов контрол, тъй
като той можел в негов субективен интерес да използва като лихвообразуващи само
факторите, които към момента на изчисляване на лихвата са на висока стойност и да
определя ставката, с която се увеличава лихвата по целесъобразност/. Затова изброяването в
договора или в общите условия на обективни фактори, без включването на методология не
било достатъчно да бъдело определено поведението на търговеца като добросъвестно, тъй
като в тези случаи те губели характеристиката си на независещи от неговата воля. Именно
външните причини, които можели да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не
субективна власт на търговеца и или доставчика на финансови услуги били основанието
законодателят да допуснел запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея.
5) методиката, включваща изчислителна процедура, съгласно която промяната на
лихвата била функция от стойността на обективните показателя/ли бил съществен елемент
от договорното съдържание. Тя трябвало да бъдела подробно и ясно описана в договора или
в Общите условия. Неравноправие се внасяло в хипотезите, в които тя била включена във
вътрешнобанков акт на кредитора, тъй като по този начин тя губела характеристиката си на
независеща от неговата воля.
7
6) промяната на лихвата трябвало да настъпва автоматично при изменение на
лихвообразуващите фактори, без тя да бъдела поставена на дискрецията на кредитната
институция.
7) при настъпването на тези обстоятелства да бъдело възможно, както
повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва - ако била предвидена
възможност само за повишаване, това несъмнено водело до „значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя“, съгласно чл. 143 от ЗЗП.
Ако договорна клауза за възнаградителна лихва не отговаряла на тези условия, то тя
била неравноправна, ако тя 1/ не била; индивидуално уговорена; 2/ била сключена в
нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ създавала значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задължената - съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ била сключена във вреда на
потребителя.
В решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. било
прието, че когато не било указано нито в договора, нито в общите условия как и поради
какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя имала право да увеличи БЛП, когато
липсвали критерии, по които банката да увеличавала възнаградителната лихва, разпоредбата
на чл.144, ал.2 ЗЗП не можела да бъде приложена. В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело
№ 154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. бил направен извод, че уговорената неиндивидуално в
договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на
първоначално съгласувания размер на БЛП; при необявени предварително и невключени
като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които
този размер можел да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговарял на
изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението
по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП било неприложимо.
С Решение №95 от 13.09.2016г. на т.д.№ 240/2015г, на II т.о. било дадено разрешение
на правния въпрос, че договорът за жилищен ипотечен кредит не бил сделка, имаща за
предмет финансови инструменти и че с оглед правната характеристика на договора за
банков кредит и въведеното в чл.58,ал.1,т.2 ЗКИ изискване/при отпускането на кредит,
банката да обяви правилата по кредита, съдържащи и посочване на лихвения процент,
изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията,
при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита/, конкретната
формула за определяне на възнаградителната лихва - методиката за изчисление на лихвата,
съответно базовия лихвен процент, бил съществен елемент от съдържанието на банковата
сделка и като такъв, изключвал възможността да бъде едностранно променян от
кредитодателя след сключването на договора, независимо дали лихвеният процент бил
фиксиран или променлив.
Горецитираните условия били в пряка връзка с изискванията на чл.58, ал.1, т.2 от
ЗКИ и чл.59, ал.2 от ЗКИ и на чл.147, ал.1 от ЗЗП за ясно и разбираемо формулиране на
8
условията по договорите за кредит.
Съдържанието на дължимото поведение от банковата институция се извличало от
нормите на чл.58, ал.1 и чл.59, ал.2 ЗКИ. Съгласно чл.58, ал.1 ЗКИ, при отпускане на
кредити банката задължително предоставяла безплатно и в писмена форма на клиентите си
своите условия по кредитите, които съдържали най-малко данни за общите разходи по
кредита (такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за
обективните критерии, въз основа на които тези разходи можело да се изменят; лихвения
процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и
условията, при които можела да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита;
допълнителните задължения, свързани с разплащанията и условията и разходите при
предсрочно погасяване на кредита.
В настоящият случай, поради това, че банковата институция не била предоставила на
потребителите релевантните данни за обстоятелствата, определящи обхвата на
задълженията им за възнаградителна лихва, те не разполагали с достатъчно информация, за
да изчислят общите разходи по кредита, които съгласно чл.58, ал.1, т.1 ЗКИ подлежали на
предварително оповестяване. Търговецът нарушил и изискванията на чл.59, ал.2 от ЗКИ
условията по кредитните сделки да се формулират по ясен и разбираем начин. Поради
неспазването на изискването по чл.59, ал.2 от ЗКИ за прозрачност и обективност при
изготвянето на съдържанието на договорните клаузи, кредитополучателите не могли да
разберат икономическите последици на задължението им да престират цената на кредита. В
съдържанието на договора не били включени въобще лихвообразуващите компоненти, нито
била разписана методология /математически алгоритъм, която да определяла вида, тежестта
и количествените измерения на всеки един от ценообразуващите компоненти, които да били
изрично посочени и да имали обективен характер, т.е. да не бъдела възможна субективна
намеса и преценка на банката. При липсата на данни за начина на изменение на БЛП
кредитополучателите не можели да направят прогноза или самостоятелни изчисления, което
било в противоречие с изискването за добросъвестна търговска практика, създавало
значително неравновесие между правата и задълженията на банката - кредитодател и
потребителя-кредитополучател във вреда на последния, който бил икономически по-слабата
страна по договора. Съгласно процесните клаузи промяната на лихвата не настъпвала
автоматично, а била предоставена на волята на кредитора, който чрез своите органи /АЛКО/
имал дискреционна власт да определя в кой момент да увеличал лихвеното ниво. В този
смисъл, доколкото определянето на БЛП можело да бъде извършено въз основа на методика
на кредитодателя, която не била публично известна и достъпна и не била известна и на
кредитополучателите по процесния договор, то клаузите на чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от
договора били неравноправни по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП /ред. преди изм. с ДВ, бр. 57 от
2015г., т. е. към момента на сключване на договора/ - допускали търговецът или доставчикът
едностранно да промени условията на договора въз основа на непредвидено в него
основание.
На основание на обстоятелството, че в договорното съдържание не бил включен
9
конкретният механизъм за изменение на престацията за възнаградителна лихва
изключението по чл.144, ал.2 ЗЗП не можело да бъде приложено. Не било налице и
основанието по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, тъй като в договорът за кредит, който не бил ценна
книга или сделка с финансови инструменти, не било предвидено ясно и разбираемо за
потребителя какъв щял да бъде начинът за промяна на размера на цената на кредита чрез
конкретно разписана изчислителна методика и ясно определени условия за изменения на
договорната лихва.
По същите съображения била неравноправна и уговорката по чл.12 от договора. Тя не
обективирала компоненти за изменението на престацията, които да не били поставени в
субективната власт на кредитора, т.е. да се формирали в следствие на въздействието на
свободният пазар или от държавен регулатор. Клаузата не съдържала конкретна
методика/алгоритъм за изчисление, поради което изменението на престацията не била
функция на обективни условия за промяната, а зависела изцяло от преценката на доставчика
на кредитен ресурс, който недобросъвестно си бил присвоил правото в ущърб на
потребителя да променя престацията в собствена икономическа изгода. С оглед на
изложеното, клаузата осъществявала основанията на чл.143 ЗЗП - така Решение
№314/29.07.2019 по дело №1766/2016 на ВКС, 2 т.о.
Не били произвели правно действие като неравноправни клаузите на чл.4, т.1 и т.2 от
договорът от ***г. и на чл.6 от споразумението от ***г.
Банката, като икономически по-силната страна в договорните правоотношения, била
наложила въпреки изискванията на добросъвестността и в ущърб на потребителите
заплащането на таксата по чл.4, т.2 от договора, независимо от обстоятелството, че при
самото сключване на договора по силата на чл.4, т.1 от същия на нея й била заплатена такса
за управление в размер на 1,5% върху размера на разрешения кредит. Заплащането на
многократни такси за извършването на едно и също действие водело до неоснователно
обогатяване на кредитора и противоречало на общия принцип, забраняващ получаването на
престация без правно основание. Аргумент в тази посока била и законодателната промяна и
въвеждането на забрана за договорите за кредит да бъдат събиране такси за усвояване и
управление на кредита и за извършване на едно и също действие - чл.10а от ЗПК /нов/ ДВ,
бр.35 от 2014г. и чл.27, ал.2 и ал.3 от ЗКНИП. Аргументи в подкрепа на даден довод можели
да бъдат черпени от новелата на един закон, която макар като материалноправна норма да не
бъдела приложима към конкретен казус, можела да служи за индиция за волята на
законодателя при тълкуването на правноважимата редакция на даден закон /така изрично е
приел ВКС в решение № 85 от 13.09.201бг. по т.д. № 240/15г. на II т.о./. Съдебната практика
се придържала към това разрешение, като с Решение №87/06.11.2019г. по дело №848/2017г.
на ВКС, І т.о. , с което било прието, че неприложими материалноправни норми имали
значение на ориентир при преценката за съответствието на договорна клауза с
добросъвестността. Едно такова изменение на закона материализирало в законодателно
разрешение добрите и добросъвестни търговски практики, които следвало да бъдат
критерий за дължимото от кредиторите поведение. Видно било от мотивите при
10
изменението и допълнението на ЗПК (изявени при пленарно парламентарно обсъждане на
06.03.2014г. на законопроекта за изменение и допълнение на Закона за потребителския
кредит №454-01-8 от 30.01.2014г., 42-то НС) законодателят целял постигане именно на
справедлив баланс между интересите на кредитополучателите и кредитодателите. В
мотивите се сочело, че „целта на таксите е да се покрият административните разходи на
банката при предоставяне на определена услуга. Със законопроекта се забранява на банките
да събират някои видове такси и комисиони, за които се приема, че са част от дейността на
банката по предоставяне на кредита, а именно - такси и комисионни за действия, свързани с
одобрение и усвояване на кредит, както и за неговото управление.“ При приемането на
ЗКНИП и по конкретно на разпоредбата на чл.27, ал.2 от ЗКНИП законодателят е изхождал
от същите съображения като мотивите му при изменението и допълнението на ЗПК.
Следвало да се има предвид, че възнаградителната лихва включвала освен печалбата
на търговеца и неговите разходи по администрирането на кредита, поради което било
лишено от основание заплащането и на такса за администрирането на кредита.
Също така, по икономическата си природа таксите покривали материално-
техническите и административните разходи на правоимащото лице за оказана от него услуга
или осъществявана от него дейност. Вземането по чл.4, т.2 от процесния договор за такса за
управление на кредита било средство за неоснователно обогатяване на банката-кредитор,
тъй като на първо място, срещу него тя не оказвала услуга на потребителя. В пар.13, т.14 и
т.35 от ЗЗП било дадено легално определение на понятията „услуга“ и „договор за услуга“,
както следвало: услуга съставлявала „всяка материална и интелектуална дейност, която се
извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет
прехвърляне владение на вещ.“ Договорът за услуга представлявал „договор, различен от
договор за продажба, по силата на който търговецът предоставя или се задължава да
предостави услуга на потребителя, а потребителят заплаща или се задължава да заплати
цената за нея“. Срещу таксата за управление потребителят не получавал никаква престация
под материална или интелектуална форма, за да дължал заплащането на цена. На следващо
място, тази такса не обезвъзмездявала и конкретно определени административни разходи
срещу извършваните от него действия по администриране на кредита. Цената, която
получавала банката била формулирана в абсолютен размер от 0,1% върху остатъчната
главница, т.е. не се формирала на база на действително извършените от банката разходи по
осъществяване на дейността по кредитирането. Със заплащането на анюитетните вноски по
погасителен план, стойността на непогасената главница намалявала, но таксата за
управление в абсолютния размер от 0,1% се начислявало фиксирано върху различната по
стойност главница. От това обстоятелство се формирал правният извод, че ако действително
изразява обективен критерий за определяне на разходите таксата по чл.4, т.2 от договора
щяло да бъде начислявана по друг механизъм, който да я съобразявал с действителните
разходи за конкретно извършвани от банката дейности по управлението на кредита, а не с
променливата величина на остатъчната главница. Клаузата на чл.4, т.2 от договора била
нищожна и на друго основание – освен, че била уговорена в противоречие с добрите нрави,
11
тя била и неравноправна. С оглед на това твърдение ищцовата страна моли съдът да
съобрази разрешението, изведено в решение на СЕС от 16.06.2020г. по съединени дела С-
224/19 и С-259/19, в което бил разгледан въпросът за неравноправността на вид такса по
договор за кредит - „комисионна за обработка“ /съставляваща такса за усвояване на кредит/.
СЕС бил извел разрешението, че „таксите не са съществена престация по ипотечен кредит
само поради факта че са включени в общата му цена. Яснотата и разбираемостта на клауза за
такса трябва да бъдат проверени от националните съдилища с оглед на всички относими
фактически елементи, сред които са публичността и информацията, предоставена от
кредитодателя при договарянето на договора за кредит, и като се има предвид степента на
внимание, която може да се очаква от един нормално осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен среден потребител-сочи се съдебна практика
При тези условия националният съд следва да провери, като вземе предвид всички
обстоятелства около сключването на договора, дали финансовата институция е съобщила на
потребителя достатъчно данни, за да може последният да се запознае със съдържанието и
действието на клаузата, с която му се възлага плащането на комисиона за обработка, както и
ролята й в договора за кредит. По този начин потребителят ще има достъп до основанията за
възнаграждението, съответстващо на тази комисиона, и може да прецени обхвата на
задължаването би, и по-специално общата себестойност на посочения договор“. Тези
критерии били изцяло относими и към преценка за евентуалната неравноправност на
уговорена такса за управление, тъй като дейността на СЕС била тълкувателна и била
насочена към изясняване на смисъла и на съдържанието на европейското законодателство.
Таксите за усвояване на кредит и за неговото управление имали сходен характер - те били
възнаграждение на кредитора за оказваната от него дейност по кредитиране и
съпътстващите я иманентни действия по обработка и оценка на отправено до него искане за
усвояване на заемен ресурс и по администриране на предоставения заем. Поради сходния им
характер, с даденото по-горепосочените съединени дела С-224/19 и С-259/19 разрешение,
СЕС бил извел елементите, по които следвало да се извърши преценка дали били налице
всички правни и фактически обстоятелства за преценка на неравноправния характер на
договорната клауза на чл.4, т.2.
Следвало да бъдат съобразени и разрешенията, изведени с решение от 3 октомври
2019 година по дело С-621/17, Gyula Kiss, с което СЕС бил приел, че уговорена в договор за
кредит фиксирана ставка на такса за управление, изчислявана върху размера на главницата
можела да изпълнява условията за неравноправност, когато макар заемополучателят да
получавал престация срещу събираната такса за управление били налице следните елементи:
точното естество на различните съответни услуги не било посочено прозрачно в договора и
поради това естеството на действително предоставените услуги не можело разумно да бъде
разбрано или изведено от разглеждането на целия договор. Освен това, СЕС бил подчертал,
че договорните условия трябвало да бъдат формулирани по начин потребителят да можел да
провери дали не било налице припокриване на различните такси или на услугите, за които
същите се заплащали /така т.42, т.43 и т.54 от решението/. В т.44 от решението било
12
посочено, че националният съд трябвало да провери дали това е така от гледна точка на
всички относими фактически елементи, сред които били не само клаузите, които се
съдържали в съответния договор, но и публичността и информацията, предоставена от
кредитодателя при договаряне на договора. В т.55 от решението било изведено, че
значителна неравнопоставеност в правоотношението между кредиторът и
кредитополучателят щяло да бъде налице, ако
1/ за предоставените в замяна услуги не можело разумно да се приеме, че попадали
сред услугите, които се извършвали при управлението или отпускането на кредита, или
2/ ако сумите, начислени на потребителя за посочената такса и посоченото
комисионно възнаграждение, били непропорционални спрямо размера на кредита.
Процесната клауза на чл.4, т.2 от договора била типова, предварително изготвена от
банката и потребителят не бил имал възможност да влияе върху съдържанието й. Както в
преддоговорният процес, така и при самото сключване на договора банката не била
разяснила на потребителят никакви данни относно поеманото от него задължение за
заплащане на такса за управление, за да можел той да прецени естеството на услугите, които
щели да му бъдат оказвани по управление на кредита му. За да имал потребителят
действително достъп до основанията на дължимото от него възнаграждение било
необходимо в договорът за кредит да бъдат разписани общо действията по управление на
кредита, за да можел потребителят да прецени естеството на услугата, както и било
необходимо в договорът да бъдат предвидени обективни критерии за определяне на
разноските за извършването им, за да можел потребителят да прецени себестойността на
разходите по тях. В настоящият случай, естеството на тези услуги не можело да бъде
изведено нито от самата спорна клауза, нито от останалите договорни клаузи.
Макар таксата по чл.4.2 от процесният договор да била формулирана в процентен
размер, това договаряне не било прозрачно, защото кредитополучателите били лишени от
възможността да подложат на преценка дали не заплащали многократно цена за услуги,
които се припокривали по съдържание и по обем. Поради липсата на яснота за вида на
оказваните им услуги, потребителите били лишени от възможността да извършат проверка
дали не заплащат и за услуги, които не попадали в обхвата на услугите по управление на
кредит. По същото съображение, не можело да се провери пропорционалността на
получаваното от кредитора възнаграждение. При съобразяване на ролята на спорната клауза
в договора следвало да се отчете обстоятелството, че остатъчната главница не можела да
бъде реален мерител за действителните разходи на кредитора за управление на кредита, за
което били изложили подробни съображения по-горе.
По същите съображения противоречала на добрите нрави и била неравноправна
уговорката по чл. 6 от споразумението към договора за кредит, по силата на която
кредитодателят се бил обогатил без правно основание от получената от него такса в размер
на 1% върху размера на превалутираната в швейцарски франкове главница по кредита.
Ако кредиторът бил постъпил добросъвестно с кредитополучателите, не можело да се
счете, че в индивидуални преговори последните щели да се съгласят да заплащат такса за
13
управление за неконкретизирана насрещна престация и при непрозрачен механизъм за
определянето й. Подобно договаряне накърнявало имуществената и правната сфера на
потребителите - ищци, тъй като без да се отчитали реално сторените разходи за управление
на кредита в техен ущърб недобросъвестно кредиторът си бил осигурил имуществена
облага, с което създал неравновесие в правоотношението.
Според СЕС, установяването по съдебен ред на неравноправността на договорна
клауза поначало трябвало да води до връщането на потребителя в правното и фактическо
положение, в което той би се намирал при липсата на тази клауза. Оттук СЕС извеждал
задължителното разрешение, че задължението на националния съд да изключи действието
на неравноправната договорна клауза, която налагала плащането на суми, оказали се
недължими, по принцип пораждала съответния реституционен ефект по отношение на тези
суми. C решение от 16 юли 2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19г. СЕС излагал
задължителното становище, че макар да не противоречало на правото на ЕС уреждането в
националните законодателства на давностни срокове, в рамките на които потребителите да
следвало да предявят по съдебен ред своите реституционни претенции, била несъвместима
със Съюзното право национална уредба, регламентираща, че началото на течението на
давностния срок било свързано с изискуемостта /с момента на извършване на престацията,
направена в изпълнение на неравноправна клауза. Според СЕС началото на давностният
срок бил моментът, в който потребителят узнал за неравноправната клауза или разумно
могъл да узнае за неравноправния характер на договорната клауза, източник на
неоснователно извършената престация. Въпросът за съвместимостта с правото на ЕС на
национално законодателство, регламентиращо че началото на давностния срок бил момента
на неоснователното извършване на престация бил поставен и по дело С-485/19 LH срещу
PROFI CREDIT Slovakia s.r.o. на СЕС, по което предстояло постановяване на решение. В
заключението от 3 септември 2020г. по дело С-485/19 генералният адвокат се позовавал на
практиката на СЕС, съгласно която уредбата на преклузивни и на давностни срокове в
националните законодателства на държави - членки на Съюза са съвместими с правото на
Общността. В точки 73 и 74 от заключението били изложени, обаче, следните съображения:
„.... режимът на давността може систематично да лиши потребителите от възможността да
искат възстановяване на плащанията, извършени по силата на противоречащи на
директивите за защита на потребителите договорни клаузи, преди прекратяването на
разглеждания договор. Всъщност не би могло да се изключи обстоятелството, че даден
потребител би бил склонен да изпълни договорните си задължения, тъй като не е напълно
запознат с несъответствието на договора с правото на Съюза и поради опасението
продавачът или доставчикът да не предяви иск срещу него. При тези условия не изглежда
необичайно потребителят да се осведоми от адвокат или правен съветник относно такова
несъответствие след прекратяването на договора. Такъв е по-специално случаят с
договорите, които се изпълняват в продължение на много години, което не е достатъчно
дълъг период, за да може да се изисква от потребителя, като проявява известна бдителност
във връзка със защитата на интересите си, да се осведоми за това несъответствие. С оглед на
изложеното по-горе следва да се приеме, че принципът на ефективност не допуска
14
национална правна уредба която предвижда или се тълкува в смисъл, че тригодишният
давностен срок, приложим за исковете за връщане на платеното въз основа на договорни
клаузи, приети за неравноправни по смисъла на Директива 93/13, и/или на договорни
клаузи, които противоречат на изискваншта, поставени от Директива 2008/48, започва да
тече от момента, в който действително е налице неоснователно обогатяване.“
На плоскостта на настоящият случай, ищците били узнали едва през 2021г., че
процесиите клаузи били с неравноправен характер, поради което вземанията им за
възнаградителни лихви и за давност не били изсрочени по давност.
Искането до съда е: Да признае за установено спрямо „Юробанк България” АД
нищожността на следните договорни клаузи: на чл.3, ал.6, на чл.4, т.1 и т.2 и на чл.6, ал.3 от
договор за кредит за покупка на недвижим имот № *** от ***г. и на чл.1, на чл.3, ал.5 и на
чл.6 от допълнително споразумение от ***г. към Договор № ***/***г.
Да осъди „Юробанк България” АД да заплати на ищците сумата от 1000 CHF /по 500
шв. франка на всеки от тях/, недължимо получени от ответника по договор за кредит за
покупка на недвижим имот № ***/***г., изменен и допълнен със споразумение от ***г. в
периода от 30.07.2008г. до 23.04.2021г. лихви над размерите по първоначално уговорените
анюитетни вноски, ведно със законната лихва върху тях, считано от подаване на исковата
молба до окончателното й заплащане.
Да осъди „Юробанк България” АД да заплати на ищците сумата от 26995.96 лева /по
13 497, 98 лв. на всеки един от тях/., недължимо получени от ответника по споразумение от
***г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот № ***/***г. курсови разлики в
периода от 30.11.2007г. до 23.04.2021г., формирани от заплатените месечни погасителни
вноски и такси за управление, ведно със законната лихва върху тях, считано от подаване на
исковата молба до окончателното й заплащане.
Да осъди „Юробанк България” АД да заплати на ищците сумата от 645 лева. /по 322,
50 лв. на всеки един от тях/, недължимо получена от ответника /на дата, която ще уточнят
след уважаване на доказателственото им искане за представяне на банковото бордеро за
усвояване на кредита/ по договор № ***/***г. такса по чл. 4.1 от договора за усвояване на
кредита, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й заплащане.
Да осъди „Юробанк България” АД да заплати на ищците сумата от 357.78 CHF /по
178,89 швейцарски франка на всеки един от тях/, недължимо получена от ответника на
31.10.2007г. по споразумение от ***г. договор № ***/***г. такса за превалутиране по чл.6
от споразумението, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й заплащане.
Да осъди „Юробанк България” АД да заплати на ищците сумата от 380.05 CHF /по
190, 025 шв. франка на всеки един от тях/, недължимо получена от ответника в периода от
20.12.2008г. до 30.10.2020г. по договор № ***/***г. такса по чл.4.2 от договора за
управление на кредита, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба
15
до окончателното й заплащане.Претендират се разноски.
Прави се искане, в случай че съдът не уважи изцяло кондикционните претенции на
ищците, както и установителните им искове да не присъжда разноски на ответната банка,
като съобрази задължителната практика на Съда на ЕС. С решение от 16 юли 2020г. по
съединени дела С- 224/19 и С-259/19г., с което СЕС извел постулатът, че било несъвместимо
с правото на ЕС национално законодателство, с което в тежест на потребителя се възлагат
съдебните разноски на кредитора, съобразно отхвърлената част от заявените от потребителя
реституционни претенции. Според СЕС такова национално законодателство имало
възпиращ ефект спрямо потребителя да упражни правата си, произтичащи от Съюзното
право предвид на разноските, които евентуално ще трябва да понесе /т. 98,99 и диспозитива
на решението/.
Преюдициалното заключение на СЕС по С-224/19 и С-259/19г. било със
задължителен характер, с оглед на което нормата на чл. 78, ал. 3 от ГПК в случаите на
спорове по кондикционни претенции на потребители с търговци и доставчици
противоречало на Директива 93/13/ ЕИО и следвало да остане неприложена от националния
съд, разглеждащ кондикционния иск, предявен от потребител.
В законоустановения срок по чл.131 ГПК ответникът „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е
представил писмен отговор на исковата молба.
Оспорва изцяло предявените искове по основание и размер, като ги счита за
допустими, но по същество — за неоснователни и недоказани, и като такива моли да бъдат
оставени без уважение, по следните съображения:
Не се оспорва факта, че между „Юробанк България“ АД и ищците Иван и Златомира
А.и до 07.01.2020 г. била налице облигационна връзка - кредитно правоотношение по силата
на сключения Договор за банков кредит № HL *** от *** г. за покупка на недвижим имот и
други разплащания, свързани с имота, както и, че разрешеният и отпуснат размер на кредита
бил първоначално 43 000,00 лева, но съгласно Допълнително споразумение от ***г., към
същия договор за кредит, страните изрично се договорили същият да бъде превалутиран в
швейцарски франкове, като към датата на сключване по цитираното допълнително
споразумение размерът на кредита в тази валута бил 35 777,91 швейцарски франка (реално
осчетоводено на 31.10.2007 г.). За целта бил извършен и надлежно вписан в Служба по
вписванията - гр. Стара Загора и допълнителен нотариален акт за изменение на нотариален
акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот (Нотариален акт № *** X,
peг. № *** от *** г., нот. дело № *** г. на нотариус с peг. № 181 от Нотариалната камара), с
който кредитополучателите и ипотекарни длъжници се съгласили ипотекираният недвижим
имот да служи за обезпечение и за така превалутирания размер на кредита в посочената
чуждестранна валута.
Безспорен между страните бил и фактът, че първоначално уговореният между тях
лихвен процент при отпускането на кредита в лева бил за първата година от кредите - във
фиксиран размер на 0,00 %, т.е. ищците за този период ползвали безлихвен кредит, а за
следващите години от срока на кредита - Базовият лихвен процент на банката за жилищни
16
кредити в лева (или по-долу и само „БЛП за лева“), чиято стойност към момента на
сключване на договора бил 7%, който в сбор с уговорената фиксирана надбавка от 0,9
пункта бил формирал общият размер на лихвения процент от 7,9% (към датата на сключване
на договора). След превалутирането на кредита (31.10.2007 г.) по изрично искане на
кредитополучателите, лихвеният процент бил допълнително индивидуално договорен
между страните в новия размер на сбора от Базовият лихвен процент на банката за жилищни
кредити в швейцарски франкове (или по-долу и само „БЛП за франкове“), чиято стойност
към момента на сключване на допълнителното споразумение от 22.1.02007 г. била 4,5% и
уговорената фиксирана надбавка от 1,75 пункт, или общо 6,25% (към датата на сключване на
процесното допълнително споразумение), с възможност за промяна на БЛП от страна на
банката при настъпването на определени обективни условия, която влизала в сила чрез
обявяването му на видно място в банковите салони.
Не било спорно между страните също, че паричната сума на уговорения ипотечен
кредит била реално отпусната от банката и преведена по банкова сметка на ищеца И.А., т.е.
кредитът бил усвоен първоначално в лева, съобразно неговото предназначение. Не било
спорно и обстоятелството, че след изтичането на първата година от срока на договора,
ищците заявили своето изрично искане, а банката се била съгласила да превалутира
остатъчната главница по кредита в размер към 31.10.2007 г. от 41 409,35 лв. в швейцарски
франкове, като след откриване на новата сметка в тази валута и извършване на съответните
счетоводни операции, размерът на кредита към тази дата бил 35 777,91 швейцарски франка,
която сума била погасявана от кредитополучателите според одобрения и подписан от тях
погасителен план в уговорения размер на месечната вноска, определена в швейцарски
франкове.
Безспорно било също, че размерът на месечната вноска, в частта й за дължимата
лихва, била променяна от банката според предвидената в чл.3, ал.5 от допълнителното
споразумение към договора за кредит, възможност за промяна на променливата база на
лихвения процент, като в случая това станало четири пъти, и то - преди повече от 9 години:
на 07.07.2008 г. повишаване на БЛП за франкове от 4,5 % на 5 %; на 10.10.2008 г.
повишаване на БЛП за франкове от 5 % на 7,2 %; на 16.10.2008 г. намаляване на БЛП за
франкове от 7,2 % на 6 %; и на 01.10.2012 г. повишаване на БЛП за франкове от 6 % на 6,95
% при намаляване на фиксираната договорна надбавка от 1,75 пункта на 0,55 пункта, но не и
поради промяната на курса на швейцарския франк.
От тези данни било видно, че твърдението на ищците, че приложимата към
определянето на променливия компонент на лихвата методика не включвала и възможност
за намаляване на този компонент, не отговаряло на истината, а дори напротив - такова
намаление реално било осъществявано.
Оспорват се и всички останали фактически твърдения и правни доводи на ищците, на
които последните основават претенциите си за наличие на неоснователно обогатяване на
банката поради извършени погашения/плащания по договора за кредит въз основа на
евентуално твърдяни за неравноправни негови клаузи, като ги счита за неверни,
17
неоснователни и недоказани.
Възраженията на ответника по отношение на първия иск за нищожност на клаузата на
чл. 1 от Допълнително споразумение от *** г. във връзка с третия предявен иск за
неоснователно обогатяване от евентуално неправомерно надвзети валутни/курсови разлики
за исковия период, са както следва:
Оспорва категорично като неоснователен и недоказан иска за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 1 от Допълнително споразумение от *** г. като
неравноправна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 143, т. 10, т. 11
и т. 12; чл. 144 и чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП (ред. към Д.В., бр. 99 от 09.12.2005 г.), както и
основания на него иск за връщане на суми в общ размер на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-
во от ЗЗД връзка с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
На първо място следвало да се има предвид, че отпуснатият първоначално кредит бил
в български лева, като една година по-късно кредитополучателите изрично били заявили
своето желание, без да бъдат притискани от никакви обективни и субективни обстоятелства,
при отлична информираност относно лихвените и други условия на банката при кредитите в
различни валути, и след обстойна преценка на ползите и рисковете, свързани с
превалутирането на остатъчната главница от кредита в чужда валута, в която те не
получавали доходите си и чиито курс не привързан с националната валута, кредитът да
бъдел превалутиран в швейцарски франкове, водени от главния мотив да намалят основния
си лихвен разход по кредита.
Видно от самия текст на допълнителното споразумение към договора за кредит, с
което било извършено превалутирането, както и от придружаващите го искания, декларации
и други съпътстващи документи, на името на кредитополучателя И.А. била открита нова
сметка в швейцарски франкове, по която остатъчната главница по кредита към 31.10.2007 г.
била превалутирана (чрез съответните платежни и счетоводни операции по покупко-
продажба на валута), което означавало, че от този момент кредитът се считал уговорен,
усвоен и погасяван именно в тази валута - швейцарски франкове. Към датата на подписване
на това допълнително споразумение, респ. към фактическата дата на превалутирането,
ищците били наясно какви са размерът и валутата на кредита (швейцарски франкове). В чл.1
от допълнителното споразумение ясно бил посочен видът на валутата на кредита, а от
бордерото за покупко-продажба на валута от 31.10.2007 г, се установявало и
равностойността му в местна валута. От цитираното бордеро бил виден и обменният курс
между двете валути, при който страните били постигнали съгласие да бъде извършено
превалутирането - 1,16759 лева за 1 шв. франк, като ясно било посочено, че се усвоявал
кредит в размер на 35 777,91 швейцарски франка. Този курс не бил едностранно наложен от
ответната банка, а бил индивидуално договорен в подписан и от двете страни документ.
С оглед яснота относно погасяването на кредита, като неразделна част към
допълнителното споразумение бил подписан и погасителен план, в който били посочени
дължимите погасителни вноски по кредита в швейцарски франкове. След датата на
допълнителното споразумение - *** г. по кредита не били уговаряни вноски в друга валута.
18
Съгласно чл.3, ал.1 от допълнителното споразумение, при издължаването на кредита се
прилагала лихва съобразно БЛП на ответника за швейцарски франкове, което допълнително
свидетелствало, че кредитът бил уговорен, усвоен и погасяван в швейцарски франкове.
Без съмнение кредитът по процесния договор, след датата на превалутирането му бил
отпуснат в чуждестранна валута „швейцарски франк“, но не бил кредит, индексиран в
чуждестранна валута, като следвало да се има предвид, че съдебната практика на
Европейския съд правел разлика между тези две понятия. Индексацията представлявала
реално отпускане и предоставяне на кредита в местна валута, като чуждестранната валута се
използвала единствено за преизчисляване на сумата при усвояването и при погасяването,
което на практика също било в местна валута, като кредитополучателят нямал възможност
да погасява вноските си в чуждата валута и да прави това като обменя валута другаде - в
обменно бюро или друга банка, тъй като не само отпускането на кредита, но и погасяването
му било задължително обвързано с курса на финансиращата банка. В настоящия случай
фактите били коренно различни, до колкото кредитът бил реално отпуснат и усвоен в
чуждата валута, погасителните вноски били уговорени именно в тази валута, като
кредитополучателите били свободни да изберат от къде и как да се снабдяват с чуждата
валута, без да били обвързани да я купуват от финансиращата банка. Тези обстоятелства
напълно изключвали хипотезата на обикновена индексация на кредита в чужда валута, до
колкото кредитът бил реално усвоен по сметка в „швейцарски франкове“ с титуляр ищецът
И.А., така че ако същият или съпругата му, имали необходимост с оглед целта на кредита,
могли и реално да получат сумата в тази чуждестранна валута.
Видът на валутата бил от значение за приложимите лихви и такси, като с оглед вече
усвоения първоначален размер на кредита в лева предходната година и уговорения в
договора първоначален размер на лихвата, ищците били наясно, че банката предоставяла
кредити с различни условия спрямо различните валути, целта им била именно да
превалутират кредита във франкове поради по-ниските лихвени нива при този вид валута. За
банката било безразлично дали клиентът щял да избере лева или швейцарски франкове,
защото тя предлагала реален избор между тези валути през 2007 г. Швейцарските франкове
били валута, която съществува реално. Или с други думи, въпреки първоначално изтегления
и усвоен кредит в лева, лично по инициатива на кредитополучателите, очевидно предвид
по-ниските разходи и по-изгодни условия на банката по кредитите в швейцарски франкове,
те били заявили изрично своето искане кредитът да бъде превалутиран именно в тази
чуждестранна валута. На 31.10.2007г. новооткритата сметка на кредитополучателя И.А. в
швейцарски франкове била заверена (кредитирана) реално със сумата на кредита в размер
на неговата остатъчна главница в левова, след тяхната обмяна във франкове. Общоизвестно
било, че както всяка банка, така и ответната по настоящото дело, извършвала безкасови
платежни операции, които се наричали още безналични. Обстоятелството, че сумата във
валутата швейцарски франк не достигала до кредитополучателите физически на каса чрез
получаването на банкноти в швейцарски франкове, не означавало, че банката не разполагала
с тази валута, или че тя не съществувала реално, а се използвала само виртуално за
19
преизчисление. Валутата на кредита не била определена едностранно от ответната банка, а
се договаряла чрез разпоредбите на договора за кредит, респ. - на допълнителното
споразумение към него, подписан от ищците. Всички задължения на ответната банка във
връзка с усвояването на кредита били ясно и изрично записани в договора за кредит и
допълнителното споразумение, и тя ги била изпълнила точно и своевременно, без
отклонение от договореното и без да ги изменяла едностранно.
Отделно от това, ответната страна оспорва твърдението, че клаузата на чл. 1 от
допълнителното споразумение, касаеща валутата на кредита, не била индивидуално
договорена, доколкото на първо място ставало дума за допълнително споразумение, а не за
типов договор при предварително разписани клаузи, върху чието съдържание
кредитополучателите не могли да влияят, подписано тяхна инициатива и в тяхна полза (с
оглед намаляване на лихвените разходи), и на второ - сумата на конкретния кредит (размер
и валута), така както била определена съгласно клаузите на допълнителното споразумение,
била част от основното съдържание на договора и била винаги индивидуално договорена.
Това била сумата, която кредитната институция се съгласявала да отпусне, а
кредитополучателите - да върнат съгласно условията на договора, и по нейния размер и
валута страните постигали индивидуално съгласие. В заключение следвало да се подчертае,
че предвид уговарянето на превалутирането на вече усвоения в лева целеви кредит, в
швейцарски франкове чрез изрично, самостоятелно сключено, отделно допълнително
споразумение към договора за кредит, и то след надлежно изрично искане на
кредитополучателите, доколкото те били водени единствено от мотива да получат по-нисък
размер на приложимия към кредита лихвен процент на възнаградителната лихва, то
несъмнено следвало да се приеме, че всички клаузи на Допълнително споразумение от ***
г., вкл. и клаузите на чл. 1 и на чл. 3, ал. 1 и ал. 5 от същото, били индивидуално договорени,
поради което на основание чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП не били неравноправни.
На следващо място следвало да се посочи, че приложимият между двете страни по
конкретното кредитно правоотношение курс за обмяна на валутата на кредита при неговото
превалутиране с оглед извършване на разплащанията за целта, за която бил отпуснат, и за
неговото погасяване, бил определен при свободно договаряне чрез съвпадане на взаимната
воля на двете страни в договорните клаузи. Обменният курс установява количествена връзка
между различните валути и то към точно определен момент. Той бил променлива величина,
която можела да се измени радикално в периода между поемане на задължението за плащане
в определена валута и момента на неговия падеж. Поради неговата променливост
задълженията, поети в една валута не можели да се заместват, като се преобразуват в
задължения в друга валута без съгласие на страните по договора.
Освен това, следвало да се има предвид, че плаващият (или променлив) валутен курс,
за разлика от фиксирания такъв, се определяли на пазарен принцип от съответното търсене
и предлагане на международните валутни пазари за съответния ден. Плаващият курс често
бивал наричан „самокоригиращ се“, тъй като всякакви изменения в доставките и търсенето
на дадена валута веднага бивали отрегулирани на пазара, т.е. това били обективни фактори,
20
които били извън контрола на ответната банка. За търговците с валута, при устойчиви нива
на съответните котировки, било обичайно да се анонсират курсове купува и продава в
съпоставими абсолютни отклонения от обявявания от централната банка фиксинг, като
маржът гравитирал обичайно в границите до 1,5 % - 2 % от левовата равностойност на
единица чужда валута. Конкретно за България регулирането на валутния курс в условията
на валутен борд с фиксирано обменно отношение от 1,95583 BGN/EUR и членство в ЕС, се
осъществявало по косвен път чрез инкасиране на ефектите от провежданата от Европейската
централна банка политика по регулиране на валутния курс на еврото на международните
пазари, доколкото това отговаряло на интересите на страните от Еврозоната. По този начин
търговията/обмяната на чуждестранна валута в страната се извършвала в условията на
свободен пазар, а съгласно изискванията на Наредба № 17 на БНБ, кредитните институции
били длъжни единствено да предоставят съответните отчети на БНБ за извършените сделки
с чуждестранна валута, но Централната банка нямала правомощия да контролира самите
търговски курсове на банките за съответните валути. Съобразно тези правила на регулатора,
ответната банка определяла своите търговски курсове на валутите, но като участник на този
силно конкурентен валутен пазар, нейните котировки зависели изцяло от обективните
пазарни механизми, условия и критерии, без да се различавали значително от определяните
ежедневно съгласно чл.12. ал.1 от Валутния закон валутни курсове на БНБ.
Ответникът оспорва твърдението, че чрез клаузата на чл.1 от Допълнително
споразумение от *** г. валутният риск бил прехвърлен изцяло върху ищците. Счита
твърденията на ищците, че не били предупредени за риска, както и че банката разполагала с
информация за евентуалното повишаване курса на франка спрямо лева, която била длъжна
да им съобщи, не само за неоснователни, но и за нелогични и взаимноизключващи се.
Твърди, че банката била предоставила цялата относима, налична и възможна
информация за възможните валутни промени и за потенциално значимите последици от
сключването на договора в чужда валута, различна от българския лев или евро. Нямало
друга информация относно промяната на валутните курсове, която ответната банка да била
знаела към момента на сключване на договора и да не била предоставила на ищците.
Валутен риск от повишаване на курса всъщност носели всички кредитополучатели -
не само тези в швейцарски франкове, но и всички, които получавали доходите си във
валута, различна от валутата, в която дължали вноските си по кредита. Такъв риск щял да се
реализира дори за кредитополучателите по кредити в евро, ако например поради
политически и икономически промени в страната курсът на еврото към лева бил освободен
и започвал да бъде регулиран само от пазарните механизми. От друга страна, потенциален
валутен риск, който по същия начин не можел да бъде предвиден, реципрочно се носел и от
самата кредитираща банка, ответник в настоящото производство, до колкото валутният курс
бил променлив и в двете посоки, така че, в случай на спадане под котировките към датата на
отпускане и усвояване на кредита, през следващите години на неговото погасяване, банката
би реализирала загуби (които е невъзможно да бъдат обезщетени) от тези валутни разлики
към местната валута, което обстоятелство също следвало да се отчита при преценката на
21
равноправността на договорните клаузи, уреждащи валутата на кредита.
Твърди, че цялата информация, с която разполагала банката, към датата на
превалутирането на кредита, относно движението на курса на валутата шв. франк към лева,
както и по отношение възможното влияние на поскъпването на тази валута върху размера
на месечните погасителни вноски, била предоставена на кредитополучателите. Както и
ищците признавали, тази информация относно движението на обменните курсове била
публично достъпна от информационните източници на БНБ, т.е. ищците имали собствен
достъп до нея и могли надеждно да се информират за стабилността на тази валута, както и
на местната, в която получавали своите доходи. Предвид обмисленото превалутиране на
кредита, което те пожелали, със сигурност имали време и били проучили движението на
курса на шв. франк преди взимането на решението за превалутиране, който до този момент
наистина показвал достатъчна стабилност и липса на сериозни колебания.
Следвало да се подчертае, че информацията, данните и тенденциите към м. октомври
2007 г., с които и банката разполагала, били еднозначно положителни, предвид условията на
валутен борд, въведен с Решение на МС от 01.07.1997 г., което обуславяло стабилността на
местната валута - лев, в която ищците получавали доходите си, приемането на България за
член на Европейския съюз на 01.01.2007 г., плавното намаляване на лихвените нива и
повишаването на доходите на гражданите, както и доброто и стабилно политическо
управление на страната през този период, които факти и обстоятелства в своята съвкупност
водели до категоричен извод за драстично намаляване на всички най-важни рискови
фактори, влияещи върху евентуалната обезценка на местната валута спрямо други
европейски валути. В този смисъл не били налице никакви индикации за случилата се
впоследствие обезценка на лева спрямо шв. франк, като банката, въпреки своя експертен
потенциал и капацитет, нито можела да предположи такава драстична промяна, нито
съществувало нормативно изискване, което да й вменяло подобно задължение за
предвиждане, въз основа на което да информира и кредитополучателите за подобни рискове,
каквито на практика не съществували към датата на превалутиране на кредита.
Същевременно стойността на задължението не се увеличавало вследствие на
промяната на курса - то била една и съща сума, изразена в швейцарски франкове, и
намалявала при плащане на всяка вноска. Задължението на ищците не се било увеличило
поради промяната в курса на франка и те не били извършили надплащане към банката. Това
задължение било в швейцарски франкове и то било една и съща стойност, независимо от
промяната на курса, като намалявало с всяко погасяване към банката. Вземането на
ответната банка също не се било увеличило поради покачването на курса, защото това
вземане било уговорено в швейцарски франкове и оставало същото като стойност въпреки
промените в курса. При това положение ответната банка не била събрала никакви
допълнителни суми от ищците. Банката събрала това, което било уговорено в погасителния
план - сума в швейцарски франкове. Ответната банка не била изменяла едностранно
валутата на задължението на кредитополучателите и не била изисквала допълнителни
плащания от тях.
22
Ответникът твърди още, че оспорената от ищците договорна клауза била съставена на
ясен и разбираем език. Независимо от това какво ще приеме съдът по отношение валутата на
усвоения кредитен лимит, ответната страна счита за достатъчно ясна уговорката между
страните за валутата, в която да се връщала тази сума, която била швейцарски франкове (чл.
1 от допълнителното споразумение във връзка с чл. 6, ал. 2 от договора). Точно и ясно бил
изложен в допълнителното споразумение механизмът, по който се превалутирала както
сумата на усвоения размер на кредита, така и сумата на всяка погасителна вноска, в случай
че тя не се извършвала във валутата, в която се изисквала по договор - швейцарски франк.
Следвало да се посочи, че сключеният договор бил израз на постигнато съгласие и
следвало да се спазва със силата на закон между страните по смисъла на чл. 20а, ал. 1 от
ЗЗД. Нито една от клаузите, свързани с валутата на кредита, не била нищожна като
неравноправна, защото тези клаузи не създавали неравновесие между страните, нито били
уговорени във вреда на потребителя, нито били израз на недобросъвестност от страна на
ответника. Движението на един валутен курс, който не бил статичен, само по себе си не
било достатъчно да обоснове неравноправност. В противен случай щяло да се окаже, че
всеки договор във валута, различна от доходите на потребителя, автоматично съдържал
неравноправни клаузи, само защото банките не били в състояние да знаят и предвидят какъв
ще бъде валутният курс следващите 20-30 години. Ответната страна счита, че доколкото
банката била изпълнила своите задължения по договора за кредит и била кредитирала
ищците със сумата, посочена в договора, срещу поемане на съответните задължения от
тяхна страна, не било оправдано сега те да искат да се освободят от част от последиците на
своите задължения, които вече били изпълнили, тъй като в случай на положителен резултат
за тях от настоящото дело, на практика щяло да се получи неоснователно обогатяване в
тяхна полза за сметка на ответната банка, което би бил недопустим правен резултат.
Подобни опити били заплаха за правната сигурност и щели да създадат прецедент за всеки,
който е поел писмено задължение, да откаже да го изпълнява под предлог, че не бил разбрал
риска и не бил съгласен или след като го изпълни - със същите аргументи да иска връщане
на това, което законосъобразно е престирал в рамките на срока, в който бил обвързан от
съответния договор.
Следователно, съгласието за сключването на договора за кредит в избраната валута
било ясно и недвусмислено изразено от страните. Клаузата на чл. 1 от допълнителното
споразумение не била нищожна като неравноправна по смисъла на ЗЗП. Тя била израз на
принципа на свободата на договаряне. Доколкото договорът имал силата на закон за
сключилите го страни, след като ищците се били съгласили да заплащат на ответната банка
месечните анюитетни вноски в швейцарски франкове, това била валутата, която те дължали
за целия срок на действие на договора или до като същият не бъдел изменен, включително
повторно превалутиран, което, обаче, в случая не се било случило. Без значение било дали
при предоставяне на паричните средства банката била престирала швейцарски франкове или
лева, тъй като кредитополучателите изрично се задължили да връщат кредита в определена
валута – швейцарски франкове. Посочената клауза не била уговорена в противоречие на
23
нито една императивна законова норма. Не можело да се приеме и че тя покривала някой от
специалните критерии на чл. 143 от ЗЗП, нито общите такива, посочени в тази законова
норма, тъй като с нея не се създавало неравновесие между правата и задълженията на
банката и кредитополучателите, поради което и тя не била неравноправна. След като
кредитополучателите се били задължили да връщат получените в заем средства в
определена валута, а именно швейцарски франк, то в тяхна тежест било както загубата в
случай, че курсът на тази валута се повишал, така, обаче, за тях били и ползите, ако курсът
се променял така, че да им бъдат необходими по-малко средства за снабдяване с швейцарски
франкове. Ето защо тази уговорка не била във вреда на потребителя, дори напротив - с нея
се отчитали интересите и на двете страни по сделката, доколкото разликата в курса купува
и/или продава на швейцарския франк към лева за срока на действие на процесния договор
можела да носи полза както на банката, така и на кредитополучателите, което зависело от
напълно обективния факт, какъвто бил курса на валутата, който от своя страна се променял
единствено в резултат на икономически фактори, а не и в резултат от субективната преценка
и действия на кредитиращата банка.
Поради тези причини ответната страна счита, че клаузата, касаеща определянето на
валутата на кредита, а именно чл. 1 от допълнителното споразумение, не била
неравноправна и не ограничавала възможностите и правата на кредитополучателите да
погасяват кредита в друга валута.
В допълнение цитираната договорна клауза не противоречала на закона, не
накърнявала добрите нрави и по нейното съдържание било постигнато ясно информирано и
твърдо съгласие между страните, каквито голословни и напълно необосновани доводи били
заявени от ищците, поради което счита, че тези клаузи не били нищожни по смисъла на чл.
26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД.
Освен това, следвало да се има предвид, също, че с кредита в швейцарски франкове
ищците били спестили от по-високите лихви по кредита в лева, какъвто първоначално бил
отпуснат и този факт следвало да бъде отчетен, когато се преценявало с каква сума
евентуално те са обедняли. Твърди, се че всички клаузи от договора за кредит относно
неговата валута и размер били валидни и ищците не били обеднели с никакви суми във
връзка с предоставянето на кредит в швейцарски франкове. При условията на евентуалност
се сочи, че дори ищците да били понесли повишаването на курса на швейцарския франк
заради сключването на процесния договор, то от същия юридически факт (сключване на
договор в швейцарски франкове) произтичало обстоятелството, че те били спестили
значителна сума заради по-ниската лихва по кредит във франкове. От представените
погасителни планове било видно, че лихвените условия за кредита в швейцарски франкове
били по-ниски от тези при кредита в лева, преди превалутирането му. Следователно, при
преценка с каква сума се били обедняли ищците поради превалутирането на кредита в
швейцарски франкове, разликата между лихвата за лева и лихвата за франк следвало да бъде
взета предвид.
Освен това, предвид извършените седем броя частични предсрочни погасявания по
24
кредита, било очевидно, че изплащането му в тази чуждестранна валута не се оказало
особено затруднително за тях.
Множество данни, факти, документи и обстоятелства водели до извод, че ищците
желаели да превалутират кредита си именно в швейцарски франкове и не били принудени
да сторят това. След откриването на новата сметка в шв. франкове на И.А. и извършването
на счетоводните операции по превалутиране на кредита, нито една от сметките на ищците
не била служебна сметка на банката, служеща само за служебно и едностранно
превалутиране на суми от банката.
Ищците подписали шест погасителни плана, пет от които (след превалутирането) с
уговорени в тях вноски единствено и само в швейцарски франкове. И в петте погасителни
плана вноските били уговорени двустранно между страните в швейцарски франк. Оспорва
се категорично като невярно твърдението, че ищците били лишени от информация за
съществени условия на договора, а именно: по отношение на яснотата на размера на кредита
в швейцарски франкове; факторите, определящи курса на франка, както и икономическите
последици от погасяване на кредит с вноски, определени в швейцарски франкове. При
сключването на допълнителното споразумение ясно било посочено остатъчната главница по
кредита, която към този момент се превалутирала в швейцарски франкове. Размерът на
кредита в конкретна валута бил определен, ако можело да се установи нейната стойност към
даден момент, който страните били уговорили в договора. Това определяне било постигнато
в клаузата на чл.1 от процесното допълнително споразумение, в която клауза било посочено,
че кредитът се превалутирал в швейцарските франкове, които кредитополучателите се
считало, че усвояват и бил посочен начинът, по който равностойността на тази остатъчна
главница щяло да се остойности със сума в швейцарски франкове и по кой курс.
Съдържанието на тази уговорка между страните не водела до извода, че сумата в
швейцарски франкове била определена точно в договора, тъй като нейната стойност можела
да се изчисли към датата на сключване на допълнителното споразумение. Към датата на
сключване на допълнителното споразумение страните се договаряли да се извърши
превалутиране на точно определена сума, остатък от кредита в лева, в швейцарски
франкове. По този начин размерът на кредита в чуждестранната валута можел да бъде
определен във всеки един момент (доколкото курсът на всяка валута има ежедневни
котировки), като в конкретния случай размерът на процесния кредит във франкове бил
точно определен към датата на извършване на счетоводната операция по превалутиране, а
към датата на сключване на допълнителното споразумение размерът бил определяем.
Изразявайки категоричното си желание за превалутиране на кредита в чуждестранна валута,
кредитополучателите се били съгласили и с платежните операции по покупко-продажба на
валута, които го съпътствали, като в този смисъл обмяната на валута от страна на банка не
можела да бъде разглеждана като неравноправна сделка. Това било видно и от подадената от
ищеца И.А. молба Молба за откупуване на валута (под № 1.14 от списъка с доказателства), в
която било посочено, че той желаел да закупи сумата в размер на 35 777,91 швейцарски
франка, с която да бъдело извършено превалутирането на кредита. Тези документи и
25
обстоятелства доказвали по категоричен начин уговорката на страните кредитът им в лева
да бъдел превалутиран в швейцарски франкове, като информация за точната сума на
усвоения кредитен лимит във франкове се съдържал и в представеното бордеро от
31.10.2007 г. и извлечението по сметката на ищеца И.А., което той като титуляр бил длъжен
да получава ежемесечно. Ако ищците не били изпълнили тези си задължения и не се били
запознали с извлечението от сметката на г-н А. в швейцарски франкове, те не можели да
твърдят, че тази информация не им била предоставена. Тази информация им била
предоставена на ясен и разбираем език в договора и допълнителното споразумение. Подобна
информация относно обективните фактори, влияещи върху курса на швейцарския франк или
по отношение посочване на равностойността на вноските в лева, изобщо не била
необходима, тъй като вноските били определени във франкове, погасявали се в същата
валута и не зависели от промяната на курса на лева спрямо франка. Кредитополучателите
можели да погасяват директно в швейцарски франкове и без да се прилага превалутиране по
курс на банката. С оглед на това и не било необходимо банката да посочва факторите, по
които щяла да определя своя търговски курс за обмяна на валута за срока на договора, тъй
като той щял да се прилага само, ако кредитополучателите пожелаели и сметнели, че той
бил изгоден за тях в даден момент. В случай, че кредитополучателите били избирали да
погасяват вноските си директно в швейцарски франк, изобщо нямало да се прилага обменен
курс на банката - ответник. В настоящия случай кредитополучателите имали право на избор
дали да изберат да погасяват със собствени средства в швейцарски франкове, дали да
обменят валута, която притежавали в обменно бюро или друга институция, или да внесат в
банката средства във валута различна от швейцарския франк, и да се възползвали от
обменния курс на банката, за да се погасяла съответната вноска. Икономическите последици
от погасяване на кредит с вноски, определени в швейцарски франкове следвало ясно и
точно от съдържанието на допълнителното споразумение за превалутиране, за което
впрочем именно ищците били настоявали. Банката била информирала кредитополучателите
за риска от погасяване на кредит в чужда валута, а те с настоящата Искова молба нелогично
искали да бъде обявена от съда за неравноправна клаузата, определяща валутата на кредита.
Единственият извод, който се налагал от подписването на допълнителното споразумение от
ищците, е че те били декларирали, че били запознати и съгласни с тези рискове, но сега,
когато това съгласие било неизгодно за тях, те се домогвали да го оборят с твърдение за
неравноправност на клаузата на чл. 1 от доп. споразумение. Следвало да се подчертае, че
съгласието на кредитополучателите, изразено в подписаното допълнително споразумение,
не би могло да се подлага на преценка за неравноправност, тъй като с неговото подписване
и формулировка на неговите клаузи, кредитополучателите били заявили обстоятелства,
които сега твърдели, че били неверни. С недобросъвестното си поведение те били въвели
банката в заблуждение, че подписват нещо, което разбират, а сега се позовавали на това, че
съгласието им за превалутиране на кредита в шв. франкове било неравноправна клауза и
искали да черпят права от собственото си недобросъвестно поведение.
Възраженията на ответника по отношение на първия иск за нищожност на клаузите
на чл. 3, ал. 6 и чл. 6, ал. 3 от договора за кредит и на чл. 3, ал. 5 от Допълнително
26
споразумение от *** г. във връзка с втория предявен иск за неоснователно обогатяване от
разлики във вноските, дължащи се на евентуално неправомерно завишен лихвен процент за
исковия период, били както следва:
Твърди, се че по договора за кредит било постигнато съгласие за прилагане на
променлива лихва, като клаузите на чл. 3, ал. 6, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит,
както и тези на чл. 3, ал. 5 от Допълнително споразумение от *** г. не били неравноправни.
На първо място счита, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от Допълнително споразумение от *** г. не
била неравноправна, тъй като била индивидуално договорена, предвид факта, че се
съдържала в допълнително споразумение, което било сключено отделно и самостоятелно,
не било типово и неговите клаузи не били изготвени предварително, а били в съответствие с
желанието на кредитополучателите, които имали възможност да влияят върху тяхното
съдържание. В ИМ се твърдяло нищожност на договорните клаузи, свързани с характера на
лихвата, поради неравнопоставеност вследствие липсата на заложени в договора критерии за
нейната промяна, които твърдения категорично оспорвали като не съответстващи на
писмените доказателства по делото. Страните били постигнали съгласие за усвоения кредит
кредитополучателите да заплащат годишна лихва в размер на сбора на БЛП на ответника за
жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на
лихвата, плюс договорна надбавка. Не било налице нито една от хипотезите, посочени в чл.
143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП, като ответното дружество било действало съобразно постигнатите
обща воля и съгласие на страните за начина, по който щели да протекат взаимоотношенията
им. Твърди, се че методологията за определяне на БЛП било свободно достъпна във всеки
офис на банката, както и била публикувана на интернет страницата на банката и всеки имал
свободен достъп до нея. Препращането към нея водело до достатъчна определеност на
основанието за промяна на лихвата по договора.
Освен това, към датата на сключване на допълнителното споразумение не било
имало конкретно и изрично нормативно задължение за банката-кредитор нито за включване
на методологията в съдържанието на договора за кредит, нито за изричното изготвяне и
посочване на конкретна изчислителна формула и процедура за тежестта на отделните
критерии в нея, съобразно която потребителят да можел да изчислява размера на
променливия компонент на лихвата по кредита, за което при това във всички случаи (дори
да била предоставена такава формула, което било валидно и за актуалните условия при
отпускане на кредити на потребители, които разполагали с изчислителната формула) били
необходими и специални знания, т.е. би било извън капацитета на средния потребител, а и
на съда при правни спорове от такова естество, за което свидетелствало и назначаването
винаги на вещо лице икономист или счетоводител, който да извърши тези изчисления.
Оспорва се като неоснователно и твърдението на ищците, че невключването на
методологията в съдържанието на договора за кредит или в Общите условия, а
съществуването й като отделен вътрешен акт на банката, означавало, че нейното
съдържание ставало зависимо от волята на банката, което било предпоставка за
неравноправно третиране на потребителите, доколкото в конкретния случай методологията
27
не била променяна през целия срок на договора и към датата на сключване на договора,
такова изискване не съществувало.
Сключването на договори за кредит при променлива лихва било допустимо по закон.
Съгласно чл. 58 от ЗКИ, при отпускане на кредит банката предоставя безплатно на клиента
своите условия по кредита, като в ал. 1 са посочени минималните данни, които следвало да
бъдат предоставени, включително лихвения процент и условията, при които можело да се
променя лихвата до пълното погасяване на кредита. Съгласно чл. 58, ал. 3 от ЗКИ при
промяна на лихвения процент или на таксите, банката следва да уведоми клиента по
уговорения за това начин. Съгласно ал. 4, когато информацията относно промяната на
лихвения процент можело да бъде намерена в търговските помещения и на интернет
страницата на кредитора, чл. 58, ал. 3 ЗКИ не се прилагала. Задължението на банката било
да посочи условията, а именно начинът, по който се формирала дължимата лихва. Това било
БЛП плюс индивидуално договорена надбавка. Към момента на сключване на договора
банката нямала задължение да обявява самата формула и изчисленията за трансферната цена
на ресурса, чието изражение било БЛП. За дългосрочните договори за кредит, каквито били
ипотечните кредити и в частност договорът за жилищен кредит, било характерно
договарянето на променлива лихва, като средство за разпределяне на риска във времето,
защото фиксирането на лихвата би могло да доведе до поемане на целия риск от евентуални
промени в бъдеще само от една от страните, чрез което се стигнало до определяне на
значително по-висок лихвен процент по кредита. По тази причина обичайно
кредитополучателите договаряли с банките променливи лихви, а не фиксирани. Оспорват се
твърденията на ищците, че промяната на БЛП зависело изцяло от ответната банка, които се
считат не само недоказани, но и финансово-икономически необосновани. БЛП изразявал
трансферната цена на ресурса, приложима за банката, и се влияел от обективно действащи
пазарни и икономически механизми и параметри. БЛП бил определен съобразно
методологията на ответника и зависел от множество финансови, икономически и пазарни
фактори, които отчитали условията на финансовите пазари и спецификите на упражняваната
от ответната банка дейност. Безспорно тези фактори можели да повлияят както в посока на
увеличаване, така и в посока на намаляване на БЛП. Следвало и изрично да се отбележи, че
методологията за изчисление на БЛП не била променяна в нито един момент от действието
на договора за кредит.
В допълнение, следвало да се отбележи, че към датата на отпускане на кредита (***
г.) бил действащ вече отменения Закон за банките, според чл. 39 от който не съществували
конкретни изисквания за прозрачност и обективност на изчислителните процедури и
съчетанието на компоненти в методологията на банките за определяне на променливите
компоненти на приложимите лихвени проценти към кредитите, с които тези кредитни
институции да са били длъжни и да имали възможност да се съобразят.
Следвало много ясно да се подчертае, че посоченият от ищците допълнителен
критерий, за да бъде счетена клаузата за определяне на променливия лихвен компонент БЛП
за равноправна и валидно обвързваща потребителите клауза, а именно: предвиждането в
28
методологията на автоматизъм на промяна на лихвата при изменение на лихвообразуващите
фактори, без тази промяна да бъдела поне констатирана от съответния компетентен орган на
банката, бил практически неприложим, респ. неотносим към преценката за неравноправност
на тази клауза. В тази връзка било невярно твърдението, че дискрецията на банката
включвала самото определяне на размера на БЛП, тъй като същият зависел от обективни
фактори (както било изяснено вече), така че компетентният банков орган просто
констатирал наличието на съответните изменения в тези външни фактори и фиксирал самия
размер на БЛП. Тази дейност обективно не можела да става автоматично и на ежедневна
база, което би затруднило изключително много както потребителите, така и счетоводните
операции по кредита, а се извършвала през определени периоди. В случай че тази промяна в
БЛП настъпвала автоматично и незабавно, след изменението на конкретните външни
фактори, това можело да създаде огромна несигурност и хаос при администрирането на
кредитните експозиции и вземането на съответните счетоводни операции, което го правело
технически невъзможно и пораждало необходимостта от съответното адекватно периодично
констатиране и фиксиране размера на БЛП с оглед нормалното администриране на
кредитите.
Както и самите ищци признавали, практиката на СЕС по приложението на Директива
93/13 допускало включването в методологията за определяне на променливия лихвен
компонент БЛП и на субективни елементи, зависещи от волята на кредитната институция,
което бил допълнителен довод относно валидността и равноправността на процесиите
клаузи от договора и допълнителното споразумение, касаещи определянето на
променливата лихва по кредита.
В случая било налице изключението по чл. 144, ал. 2 от ЗЗП и за промяна на лихвата
били налице основателни причини, извън контрола на банката и на кредитополучателката,
които били оказали влияние върху цената на паричния ресурс, придобиван от банката и
следователно върху стойността на БЛП, която отразявала именно цената на този паричен
ресурс.
Твърди се още, че нямало нормативно задължение основателната причина за промяна
на лихвата да била записана в договора за кредит. В този смисъл било невярно и
необосновано твърдението на ищците за неприложимост на изключението по чл. 144, ал. 2
от ЗЗП, доколкото такова нормативно изискване за включване на механизма за промяна на
променливия компонент на приложимата към кредита лихва (причини, критерии и
комбинацията между тях) в съдържанието на договора, към момента на сключване на
договора и към датата на подписване на допълнителното споразумение към него, не
съществувало. В противен случай нямало да има смисъл да се предвиди изричното
изключение в чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Ако причината за промяната на условията била
записана в договора за кредит, то тази промяна щяло да се извършва на предвидено в
договора основание и нямало да има необходимост да се предвижда нормативно изключение
от хипотезата на чл. 143, т. 10 от ЗЗП. В случая законодателят вземал предвид
обстоятелството, че съществували договори за финансови услуги, включително и такива за
29
дълъг период от време, при които нямало как да се предвидят още при сключването им
всички възможни основателни причини за промяна условията на договора. Именно затова
било създадено изключението по чл. 144, ал. 2 от ЗЗП. В този смисъл следвало да намери
приложение хипотезата на чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП, съгласно която не представлявала
неравноправна клауза тази, при която „доставчикът на финансови услуги си запазва правото
при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим
от потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с
финансовите услуги, при условие, че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение
да уведоми за прекратяването другата страна по договора в 7-дневен срок и другата страна
има право незабавно да прекрати договора“. В конкретния случай били налице и двете
законови условия и предпоставки за прилагане на изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 от
ЗЗП. Промяната в размера на лихвата по договора била резултат от изменение на БЛП и
съгласно постигната обща воля между страните в процесния договор и в съответствие с чл.
58, ал. 4 от ЗКИ изменението било надлежно обявено. От друга страна, кредитополучателят
имал възможност да се откаже от договора във всеки един момент, като погаси предсрочно
задължението си към банката, изплати остатъка от главницата и така прекрати договора.
Клаузите на договора не попадали и под хипотезата на чл. 143, т. 12 от ЗЗП. В
договора била предвидена възможност за промяна на лихвата - промяна, която можела да
бъде увеличаване или намаляване в зависимост от промяната на БЛП, каквото реално било
извършено веднъж - на 16.10.2008 г. Налице било и изключението по чл. 144, ал. 3,
доколкото цената на паричния ресурс се влияел от колебанията на посочените в
методологията индекси и курсове. Процесният договор за кредит бил сделка, имаща за
предмет финансови инструменти, чиято цена била свързана с измененията на лихвения
процент на финансовия пазар, които били извън контрола на търговеца или доставчика на
финансови услуги, поради което тя попадала в приложното поле на това изключение.
Следователно дори да било договорено, че доставчикът на финансови услуги можел да
променя условията на договора и да променя цената, тази договорна клауза нямало да е
неравноправна, щом попадала в изключението на чл.144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП и касаела
обективни фактори на финансовия пазар, намиращи се извън контрола на доставчика.
Доколкото предвидената в договора възможност на банката за едностранна промяна на
договорения БЛП, съставляващ цената на предоставяната финансова услуга, е обусловена от
обективни факти на финансовия пазар /променени едновременно пазарни условия и лихвена
политика, водещи до увеличаване на базовия лихвен процент на банката/, следвало да се
приеме за осъществено изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП.
Също така по отношение на този втори осъдителен иск за евентуално надплатени без
основание лихви, ответната страна прави възражение за изтекла 3-годишна погасителна
давност, тъй като се касаело за периодични плащания за лихва, а при условията на
евентуалност, ако съдът приемел, че не се прилагала 3-годишната давност - прави
възражение за изтекла 5-годишна давност. В настоящата искова молба се претендирали
суми, от евентуално надплатени лихви за периода от 30.07.2008 г. до 23.04.2021 г., който се
30
включвал в общия исков период. В същото време исковата молба била подадена на
02.06.2021 г. До тази дата не били извършвани действия по прекъсване на давността за
претендираните суми. Поради тези причини се счита, че претендираните суми, платени
преди 02.06.2016 г., били погасени по давност.
Ответникът счита за неоснователно предявеното от ищците като допълнително
искане за установяване на нищожност по отношение на чл. 12 от договора за кредит,
опитвайки се да обосновят един от своите главни искове за връщане на евентуално
недължимо надплатени без основание суми от евентуално неправомерно завишени
възнаградителни лихви по кредита. Посочените в ИМ аргументи защо ищците считали, че
тази разпоредба била неравноправна били абсолютно неотносими към нейното съдържание.
При настоящите свободни пазарни отношения, всеки търговец имал правото да определя по
свое усмотрение стойността на отделните услуги, които предлагал, поради което те нямало
как да зависят от определени обективни пазарни индекси, а само от свободната
конкуренция. В чл. 12 се декларирало, че банката имала право да изменя собствената си
тарифа. Тъй като размерът на възнаградителната лихва била определена в самия договор и в
приложимата съответна методология, то още при подписване на договора за
кредитополучателите било ясно (а в хода на изпълнението на същия могли и да се уверят в
това), че тази тарифа се прилагали само за таксите за преводи на погасителните вноски по
кредита, т.е. само по платежни операции, които съпътствали извършването на ежемесечните
погасителни вноски. Чл. 12 от договора никога не се прилагал за определяне на
възнаградителната лихва по кредита или за валутата по кредита.
При условията на евентуалност, в случай че установителният иск на ищците относно
неравноправност на клаузите на чл. 3, ал. 6 и чл. 6, ал. 3 от договора за кредит и на чл. 3, ал.
5 от Допълнително споразумение от *** г. бъде счетен за основателен и се приемело за
приложим първоначално уговорения лихвен процент по кредита от 6,25 %, на основание чл.
103 и сл. от ЗЗД във връзка и по аргумент от чл. 133 във връзка с чл. 211, ал. 1 от ГПК,
ответната страна заявява изрично възражение за прихващане на евентуално присъдената им
сума за надплатени лихви, с която те са обедняли със сумата от разликата между дължимата
главница при прилагане на първоначалния лихвен процент по кредита и тази на реално
погасената главница за исковия период (след евентуално уточнение 02.06.2016 г.-23.04.2021
г.), чийто размер ответника щял да уточни след като се запознае със заключението на
вещото лице по задача 2.13. от разд. IV на доказателствените ни искания.
Ответникът прави възражения по четвъртия и шестия главен иск относно
установяване неравноправност на клаузите на чл. 4., т. 1 и чл. 4., т. 2 от Договора за кредит
относно таксите за усвояване и управление, както и за връщане на платените въз основа на
тези клаузи суми:
Счита за неоснователни и недоказани претенциите на ищците за установяване
неравноправността на клаузите на чл. 4, т. 1 и чл. 4, т. 2 от Договора за кредит, респ.
прогласяване на тяхната нищожност и връщане на сумите от платените от ищците такси за
усвояване и управление на кредита в размери съответно от 645,00 лв. и 380,05 шв. франка.
31
На първо място следвало да посочи, че клаузите, установяващи дължимостта на тези
такси не били неравноправни, доколкото били индивидуално договорени, допустими били
съгласно действалите към момента на сключването на договора нормативни актове и
регулация, дължали се за конкретно предоставени на кредитополучателите услуги,
последните били надлежно и предварително уведомени за същността и обема на
предоставените услуги и размера на таксите, с които се били съгласили и услугите били
реално предоставени.
На второ място заявява, че вземането за връщане на събраната такса по чл. 4, ал. 1 от
договора за усвояване, било погасено по давност, доколкото таксата била събрана на
31.10.2007 г., за което прави изрично възражение за изтекла давност; а вземането за връщане
на събраната таксата по чл. 4, т. 2 от договора за управление също било погасено по давност
за периода от 03.05.2006 г. до 02.06.2016 г., за което също прави изрично възражение за
изтекла давност, като твърди, че за периода от 02.06.2016 г. до 02.06.2021 г. била дължима
на договорно основание и не подлежала на възстановяване.
Към момента на сключване на процесния договор за кредит не съществувала
законова забрана за уговарянето посочените такси за управление и такса за усвояване.
Цитираните от ищците разпоредби на по-късно приетия ЗКНИП и изменения в ЗПК не били
приложими към процесния договор за кредит, сключен през 2006 г. съгласно изричната
разпоредба на § 4 от ПЗР на ЗКНИП, съответно - на пар. 13 от ПЗР на ЗИД на ЗПК (ДВ, бр.
35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) - само по отношение на таксите за предсрочно
погасяване. От една страна, ищците признавали, че разпоредбите на ЗПК и ЗКНИП, касаещи
таксите за управление и за усвояване на кредити, не се прилагали за процесния кредит,
защото тези разпоредби били приети много след неговото сключване. От друга страна,
твърдели, че въведените с тези по-късни нормативни актове норми, касаещи подобни такси,
били „критерий за дължимо поведение“ от страна на кредитора. Така или иначе, обаче,
нормите на ЗПК и ЗКНИП, касаещи процесиите такси, нямали ретроактивно действие и се
прилагали занапред, поради което ищците не можели да черпят права от тези по-късни
законови ограничения спрямо кредитора, нито имали право да ги ползват за да вменявали
несъществуващи задължения на ответното дружество в тази насока. Тези по-късни
забранителни норми не можели да се ползват и за насоки или критерий за дължимо
поведение, тъй като в случая ставало въпрос за конкретни имуществени отношения по
дължими суми за такси, предвидени в договор и общи условия, които били допустими от
съществуващата правна рамка и били събрани еднократно (за таксата за усвояване по чл. 4,
т. 1 от договора) или периодично (за таксата за управление по чл. 4, т. 1 от договора) в
определен период преди приемането на новата регламентация, на правно основание, за
конкретно предоставени услуги, които процеси били приключили много преди приемането
на процесиите нормативни текстове. Поради тези причини се счита за напълно
неоснователно твърдението на ищците за неравноправност на клаузите за въпросните такси,
респ. тяхната нищожност поради противоречие със закона, предвид факта, че към момента
на сключване на процесния договор за кредит тези ограничителни материалноправни норми
32
на ЗКНИП и ЗКП не съществували, респ. ответното дружество не било имало задължението
да съобразява дейността си с тях. При приемането на тези разпоредби законодателят не бил
предвидил и тяхното ретроактивно действие, поради което аргументите за противното на
ищците в тази посока били необосновани и ненамиращи опора в закона. Нямало правна
норма или принцип, според които материалноправни норми приети в по-късен момент, респ.
неприложими такива към определено правоотношение, да имали значение при преценка за
съответствието на договора при сключването му и поведението на едната страна по него с
добросъвестността и добрите търговски практики, като било абсурдно на тази база да се
извеждали критерии за дължимо поведение за действия, приключили в миналото при
обективната липса на понятие за бъдещи норми.
Невярно и абсолютно произволно било твърдението на ищците, че възнаградителната
лихва покривала и разходите по администрирането на кредита, поради което банката нямала
право да събира такса за управление или такса за усвояване. Както било вече посочено,
липсвало изрична забрана за събирането на тези такси, както към момента на сключване на
договора, така и към момента на събирането на годишната такса след сключването му.
Твърдението, че банката нямала право да събира други възнаградителни плащания, освен
лихвата, също не отговаряло на законовите възможности за кредитора, предвидени в
приложимата нормативна уредба. Дължимостта и плащането на процесиите две такси от
кредитополучателите било уговорено ясно и изрично в договора. Размерът на тези такси бил
изрично посочен в договора и не бил едностранно променян от страна на банката.
Кредитополучателите били дали съгласието си за тези такси при сключването на договора,
следователно таксите се дължали на договорно основание. И двете клаузи, предвиждащи
задължения за плащане на такси, били формулирани ясно и разбираемо, вкл. относно
размера на таксата, с оглед на което не били налице предпоставките една такава разпоредба
да бъдела счетена за неравноправна или по друга причина нищожна.
Ответникът поддържа още, че не споделя и аргументите на ищците за
неравноправност на тези клаузи във връзка с цитираната в исковата молба практика на СЕС.
Тази практика била неприложима към процесния кредит на първо място, тъй като, съгласно
националното законодателство, при сключването на договора за кредит не било имало
национална материалноправна разпоредба, която да забранявала включването на подобна
клауза в съдържанието на договора. На следващо място цитираното от ищците решение на
СЕС било неприложимо, тъй като не било имало и такава ограничителна разпоредба при
сключването на договора, съгласно която комисионите или разходите за сметка на клиента
трябвало конкретно да съответстват на действително предоставени услуги или направени
разходи, както това било въведено с националния Закон 2/2009 на Испания (запитващата
юрисдикция по дело С-224/19 на СЕС).
Освен това, в настоящия случай, размерът на таксите и базата, върху която се
начислявала, били ясно посочени и определени в договора за кредит и нямало никаква
неяснота при тяхното определяне - нито при усвояване на кредита, нито след това при
ежегодното събиране на таксата за управление. Банката не била променяла посочените в
33
договора за кредит размери в нито един момент от неговото действие. В този смисъл
определеният в договора размер на таксите не водел до никаква неяснота за потребителя,
като му позволявала да прецени обхвата на това задължение за целия срок на договора. В
договора за кредит ясно било посочено за какви точно услуги се дължали таксите, а именно
за усвояване, съответно за управление на кредита. Същността на тези такси се разкривали от
самото им наименование, посочено в договора - те не били наречени само „такса“, което
щяло да създаде неяснота у кредитополучателите за какво се плащат те, а били наречени
„такса за усвояване“, съответно „такса за управление“.
Таксата за усвояване покривала действията, свързани с преглеждането на
документите за обезпечение, съдействието на банката по учредяването му (извън
нотариалната такса), попълване на необходимата документация за усвояване и др. подобни
дейности, с които се ангажирали повече от един или двама банкови служители. Таксата за
управление била свързана действията по управление на кредита, като напр. създаването и
поддържането на софтуер, чрез който се обработвал съответния кредитен продукт и
въвеждането на данни в него, ежемесечно докладване към БНБ на състоянието на кредита,
извършване на ежемесечни счетоводни и други операции по обслужване на вноската, и
изобщо цялостния процес по поддръжка на една кредитна експозиция. Управлението на
кредита се осъществявало през целия срок на договора за кредит, поради което таксите за
управление на кредита, когато начисляването на такива било разрешено по закон, се
събирали периодично, заедно с месечните погасителни вноски по кредита до края на срока
на договора. Те били свързани със съответните разходи за тези дейности, за които се
ангажирали и съответния човешки ресурс на банката. В тази връзка било неправилно
твърдението на ищците, че предвид легалната дефиниция за „услуга“ по пар. 13, т. 14 и т. 35
от ЗЗП, процесните такси не били събирани за конкретно предоставени услуги, доколкото
тези разпоредби касаели разграничението между предоставяне на услуги и продажби на
вещи от различните търговци като предмет на дейност, което нямало отношение към
разглежданата хипотеза на такси, възмездяващи конкретни действия на служители на един
търговец. От друга страна, лихвата била възнаграждение за ползването на отдадения за
временно ползване паричен ресурс - „цената на парите“, като при сключване на договора за
кредит тя не включвала покриване на разходите за всички действия по усвояване и
управление на кредита, и от трета страна в крайна сметка формирала и търговската печалба
на дружеството, във връзка с предмета на неговата основна търговска дейност и целта на
съществуването му.
Таксата за управление не представлява многократно плащане за едно и също
действие, а периодично и разсрочено във времето заплащане за повтарящи се по същността
си, но всеки път - нови действия на служителите, като периодът и размерът били ясно и
дефинитивно посочени в договора за кредит. В този смисъл нямало припокриване на
таксите и действията, за които те се дължали, както необосновано твърдели ищците. Тази
такса не била „средство за неоснователно обогатяване“, както неоснователно твърдели
ищците в исковата молба, защото била уговорена в договор и се събирала на договорно
34
основание. В крайна сметка следвало да се има предвид, че било въпрос на двустранна
договорка между страните колко и какви възнаградителни плащания да имало по кредита и
в какъв размер да били те, стига да били посочени конкретно и изрично в договора.
По отношение размера на процесните такси следвало да се посочи, че разходите по
предоставяне на съответните услуги, покривани от тези такси, били променливи във времето
и зависели от множество обективни и субективни фактори, за които не можело да се намери
по точен и адекватен мерител, освен така ясно и точно формулираното им процентно
математическо изражение върху остатъчната главница, която с напредване на срока на
кредита непрекъснато намалявала, както адекватно намалявала и таксата за управление,
което изпълнявало в пълнота критериите за спазване на принципа за пропорционалност.
Ответникът прави възражения по петия главен иск относно таксата за предоговаряне
по чл. 6 от Допълнителното споразумение от *** г.:
На следващо място оспорва твърденията на ищците за необосновано висок размер на
таксата за предоговаряне по чл. 6 от Допълнителното споразумение от *** г., както и
възраженията за неравноправност на клаузата по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. На първо
място следвало да се посочи, че таксата била стандартна и се дължала съгласно т. 7.8.6. от
разд. VII.8 от Тарифата на банката за таксите и комисионите за физически лица, като
нейното начисляване и събиране не било забранено нито към датата на сключване на
процесното допълнително споразумение, нито към момента. Точното наименование на
услугите, за които тази такса била събирана било: „за предоговаряне условията по кредита
(включително лихвен процент, срок, валута, сума, заместване/ встъпване в дълг,
погасителен план)“, като нейният размер не бил променян от сключването на договора за
кредит до настоящия момент. На второ място, в двата закона, цитирани от ищците - ЗПК
(чл. 10а) и ЗКНИП (чл. 27), приети много по-късно (неприложими към момента на
начисляване и събиране на процесната такса, тъй като са приети след сключването на
процесния договор за кредит, като в тях не е предвидено ретроактивно действие), с които
били въведени някои забрани за събиране на други или подобни такси (като например
таксата за предсрочно погасяване), липсвала забрана за събиране на такса за предоговаряне
на условия по кредита. Освен това, обективно погледнато, дори през призмата на
настоящите критерии, размерът на тази такса бил съобразен с предвидените в актуалните
нормативни актове изисквания, например при съпоставка с допустимия в момента размер на
обезщетението на кредитора при предсрочно погасяване на кредита (по арг. от чл. 41, ал. 3
от ЗКНИП). На трето място следвало да се има предвид, че тази такса възмездявала труда на
няколко банкови служители, които правели нова оценка на кредитоспособността на
клиентите, на обезпечението, изготвяли необходимите документи и вземали съответните
счетоводни операции в банковата система. В допълнение, събирането на таксата било
предвидено изрично в съдържанието на договора, в случая - допълнителното споразумение,
което отговаряло и на настоящите изисквания (срвн. Чл. 27, ал. 4 от ЗКНИП). Не на
последно място следвало да се посочи, че изискванията въведени най-вече с цитираните от
ищците решения на СЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на
35
Съвета от 05.04.1993 г., не били нито известни на кредитора, нито приложими към
отношенията по процесния договор за кредит, доколкото предвид началото на членството на
Р. България в ЕС от 01.01.2007 г., нормите на Директивата не били приложими, нито
цитираната задължителна съдебна практика била постановена, дори към датата на
сключване на допълнителното споразумение. Поради изложеното счита, че клаузата на чл. 6
от договора не била неравноправна, респ. искът за възстановяване на събраната през 2007 г.
такса в размер на 357,78 шв. франка, бил неоснователен и следвало да бъде отхвърлен.
По отношение на този иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във
връзка с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП за възстановяване на таксата за предоговаряне в размер на
357,78 шв. франка, събрана на основание чл. 6 от Допълнителното споразумение от *** г., се
счита, че бил изтекъл срокът на погасителната давност за неговото предявяване и уважаване
по съдебен ред, който бил започнал да тече от 31.10.2007 г. и бил изтекъл на 31.10.2012 г.,
поради което изрично се завява възражение за погасяването му по давност.
Считат се за абсолютно неоснователни и категорично се оспорват възраженията на
ищците относно прилагането на института на погасителната давност за евентуалните им
вземания, за чието погасяване бил изтекъл предвиденият в националния ни закон срок.
Категоричното им разбиране, в случай че съдът установял неравноправност на оспорените
от ищците клаузи {каквато принципно оспорваме да е налице, с оглед всичко изложено по-
горе), е, че вземанията, предмет на 5-те осъдителни иска за подлежащите на възстановяване
от банката суми във връзка с прилагането на тези клаузи, се погасявали с изтичането на
общата 5-годишна давност съгласно чл. 110 от ЗЗД, като дори по отношение исковете за
връщане на суми, представляващи надплатени лихви (вторият главен иск в предявен размер
от 1 000,00 шв. франка), счита, че за тези вземания следвало да бъде приложима и кратката
3-годишна давност, доколкото същите представлявали периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. С други думи, сумите, за които били предявени осъдителни искови
претенции за повече от 5 години преди подаване на настоящата ИМ, следвало да се считат за
погасени по давност. В тази връзка заявява изрично и своето възражение за изтекла
погасителна давност и по отношение на предявения първи главен установителен иск за
унищожаването на оспорените като неравноправни договорни клаузи.
Оспорва се категорично становището на ищците, че практиката на СЕС обуславяла
извод за неприложимост на института на погасителната давност според националния закон,
по отношение всички техни реституционни претенции, считано от датата на сключване на
договора до предявяване на исковата молба. Доколкото по мнение на ответника в
посочената практика на СЕС се имало предвид нещо съвсем различно от предложеното й
тълкуване в ИМ, счита, че последното било превратно и несъобразено с целите на
Директивата, както и със заложените в нея принципи на ефективността, правната сигурност
и пропорционалността.
Поставеният от ищците въпрос относно давността действително бил разгледан в
цитираното и в ИМ Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела № С-224/19 и № С-259/19,
36
но на първо място следвало да се посочи, че тяхното тълкуване (на становището на съда) по
отношение съвместимостта на националното право със съюзното относно началния момент,
от който давностният срок започвал да тече, бил принципно неправилно, доколкото в
хипотезата, разглеждана по това конкретно дело ставало въпрос за национален закон (в
случая на Испания), предвиждащ давностният срок да започвал да тече от сключването на
договора и съответно да изтича окончателно 5 години след това, какъвто не бил настоящият
случай.
На второ място, в решението си съдът извеждал като краен извод по поставения
въпрос следното: „... член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се
тълкуват в смисъл, че допускат предявяването на иск относно реституционните последици
от установяването на нищожност на неравноправна договорна клауза да бъде обвързано с
давностен срок, при условие че началният момент на този срок, както и неговата
продължителност не правят практически невъзможно или прекомерно трудно
упражняването на правото на потребителя да иска връщане(т. 92). От текста на тази точка от
решението било видно, че според СЕС било напълно допустимо и приемливо вземанията и
съответните им осъдителни искове, с които те се предявявали, да бъдат обвързани с
погасителен давностен срок, при определени условия, които счита, че в случая били налице,
като следвало да се приеме, че рамките, параметрите и предпоставките за прилагане на
българския институт на погасителната давност не правели прекомерно трудно или
невъзможно упражняването на потребителските права за реституция на неоснователно
престираното, т.е. бил съвместим с правото на ЕС.
Също така, като допълнителни аргументи за да се произнесе по поставения въпрос, в
т. 82 от посоченото решение съдът изрично напомнял, че в други свои решения „вече е
признал, че защитата на потребителя не е абсолютна" (Решение от 21.12.2016 г., Gutierrez
Naranjo и др., С-154/15, С-307/15 и С-308/15, EU:C:2016:980, т. 68) както и, че „определянето
на разумни преклузивни срокове в интерес на правната сигурност е съвместимо с правото на
Съюза“. В т. 84 от решението съдът допълвал своите мотиви, като постановявал, че „От това
следва, че правото на Съюза допуска национална правна уредба, която, макар да предвижда,
че не се погасява по давност искът за установяване на нищожност на неравноправна клауза,
съдържаща се в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, обвързва с
давностен срок иска относно реституционните последици от това установяване, при условие
че са спазени принципите на равностойност и ефективност.“. Освен това, в т. 87 съдът
приемал също, че „Доколкото в практиката на Съда се приема, че тригодишни давностни
срокове (Решение от 15.04.2010 г., Barth, С-542/08, EU:C:2010:193, т. 28) или двегодишни
давностни срокове (Решение от 15.12.2011 г., Вапса Antoniana Popolare Veneta, С-427/10,
EU:C:20l1:844, т. 25) са в съответствие с принципа на ефективност, следва да се приеме, че
давностен срок от пет години, приложим към иска относно реституционните последици от
установяването на нищожност на неравноправна клауза, по принцип не изглежда, че може
да направи на практика невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата,
предоставени с Директива 93/19, като това следва да се провери от запитващата
37
юрисдикция.“ Обсъдената всъщност хипотеза в процесното решение на СЕС била наистина
ограничената възможност, предвидена според националното право на запитващата
юрисдикция (в случая на Испания), за потребителя да можел да търси вземанията си само
през първите пет години от сключването на договора, което според СЕС не отговаряло на
принципа за ефективност, тъй като, ако потребителят не знаел или разумно можел да знае за
неравноправния характер на тази клауза, този 5-годишен срок от сключване на договора
можел да бъде изтекъл преди да предяви претенциите си, което можело да направи
прекомерно трудно упражняването на предоставените с Директива 93/13 права на този
потребител, т.е. ставало въпрос за срок за предявяване на иска, течащ от сключване на
договора, след изтичането на който потребителят да не можел да заяви реституционни
претенции.
Българският закон, обаче, не ограничавал потребителя да предяви реституционните
си претенции, произтичащи от неравноправни клаузи от договора, само през първите 5
години от сключване на договора, а той можел да го направи по всяко време в пределите на
неговия срок на действие и дори след прекратяването му, както било и в конкретния случай
- ищците били предявили осъдителните (реституционните) си искове 15 години след
сключване на договора за кредит. И макар че били минали 15 години, за разлика от
испанското, българското право не ги ограничавало да предявят осъдителни претенции.
Регламентацията на института на погасителната давност по българското национално право,
не пречело и не ограничавало кредитополучателя-потребител да предявява реституционни
претенции след изтичане на определен срок от сключване на договора. В този смисъл
давността по българския закон била съвместима със съюзното право и следвало да се
приложи, в случай че насрещната страна (длъжникът) се позовал изрично на нея, като
нейното пряко действие обхващало определен срок преди предявяване на иска, т.е. в случая
при приложение на погасителната давност тези реституционни претенции биха били
основателни само за 5 години преди предявяване на исковата молба.
Отделно от горното, следвало да се имат предвид и същността и целите, преследвани
с въвеждането на погасителната давност в българското право, а именно да стимулирал
активното поведение на титуляря на вземането и в крайна сметка да бъдел своеобразна
санкция, и да предотвратявал допълнителните възможности за неоснователно обогатяване от
неговото правно необосновано бездействие, предвид не спиращото да тече обезщетение за
забава по чл. 86 от ЗЗД в размер на законната лихва върху вземането. Нямало принцип в
потребителското право, дори съобразно строгите разбирания в практиката на СЕС, който да
можел да оправдае успешното предявяване на вземане с 15-годишна давност, ведно с
дължимата ех lege законна лихва, с начален момент на начисляване от преди 15 години,
което собствено можело да наруши и друг основен правен принцип — за недопустимостта
да се черпят права /изгоди от собственото недобросъвестно (или небрежно, както Jgnorantia
legis neminem excusat“) поведение.
В тази връзка, при условията на евентуалност, в случай на преценка за
неприложимост на погасителната давност, ответната страна оспорва аргументите на ищците
38
относно началния момент, от който следвало да започва да тече срокът на погасителната
давност, който те обвързвали с узнаването за неравноправността на клаузите, които счита за
несериозни и несъстоятелни. Теорията за „узнаването“ като начален момент, от когато да
започнел да тече срокът на погасителната давност, противоречала на нормалната житейска и
правна логика (освен, че бил в противоречие и с действащата позитивноправна уредба на
института, както и със задължителната съдебна практика), доколкото на практика се
свеждало до субективното отношение, усещане, възприятие и разбиране на конкретния
човек относно същността на определен текст от договор, който той бил подписал преди 15
години. В случай, че се отречало, че кредитополучателите били установили
неравноправността на спорните договорни клаузи при подписването на договора (2006 г.)
или в разумно кратък срок след това, моментът на узнаването в периода на следващите 15
години бил практически и логически недоказуем, поради което се твърди, че ищците не
били узнали за възможността да претендират наличие на неравноправни клаузи през 2021 г.,
а много по-рано, още когато например били започнали да изпитват затруднения при
погасяването на кредита или в момента, в който месечните вноски били започнали да се
увеличават вследствие на променения лихвен процент и увеличения курс на валутата на
кредита спрямо местната валута, в която ищците получавали своите доходи. Подобно
абсурдно разбиране за началния момент, от който да започвал да тече срокът на
погасителната давност влизал в непреодолимо противоречие и с мотивите на ТР № 5/2017 от
21.11.2019 г. по тьлк. дело № 5 / 2017 г. на ОСГТК на ВКС, според които „Задължението за
връщане на дадено при начална липса на основание, след като е безсрочно, може да се иска
от кредитора веднага. То възниква от момента на получаване на недължимото и от този
момент става изискуемо, както е изяснено и в т. 7 ППВС № 1/1979 г. Началото на
изискуемостта е начало и на погасителната давност, на осн. чл. 114, ал. 1 ЗЗД“.
С оглед изложеното в настоящата точка, се счита, че българското национално право,
в лицето на института на погасителната давност, не правел прекомерно трудно
упражняването на правото на потребителя да искал връщане на суми, произтичащи от
приложението на неравноправни клаузи, в случай, че съдът установял наличието на такива,
като определял разумни давностни срокове, които били в интерес на правната сигурност,
поради което по отношение на неговата регламентация и приложение, българското право
било съвместимо с правото на Съюза.
Предвид така изложените доводи и причини, както и съобразно направеното в
настоящия отговор на ИМ възражение за изтекли срокове на погасителна давност по
отношение предявените осъдителни искове на ищците за връщане на суми, заплатени по
договора за кредит за периоди преди 02.06.2016 г., във връзка с оспорените от тях договорни
клаузи, ответната страна моли съда да приложи погасителната давност съобразно
действащото национално законодателство и относима задължителна казуална съдебна
практика по приложението му.
По отношение на изразеното становище и особено искане от страна на ищците да не
се присъждат разноски в полза на ответната банка в случай, че не бъдели уважени изцяло
39
или отчасти осъдителните им претенции за връщане на надплатени суми, счита същото за
категорично неоснователно и в съществено противоречие и нарушение на действащите
императивни правни норми, регулиращи отговорността на страните при неоснователно
иницииран съдебен процес.
Подобен подход за разпределяне на разноските при негативен за една от страните
изход от делото, макар и мотивиран със засилената потребителска защита, не отговаряла на
предвиденото в ГПК разрешение по този въпрос. Евентуалното възприемане на такъв
подход, въпреки предвидените в ГПК правила, щяло да позволи на потребителите да
завеждат недобросъвестно против търговците всякакви претенции, без ограничения в
размера на исканията и без оглед на срока, за който се предявявали те, само поради
обстоятелството, че евентуалният негативен изход за тях от процеса нямало да доведе до
плащане на разноски от тяхна страна.
Предвид вече застъпеното и последователно провеждано в решенията на СЕС
становище, че защитата на потребителя не била абсолютна (така: Решение от 21.12.2016 г.,
Gutierrez Naranjo и др., С-154/15, С-307/15 и С-308/15, EU:C:2016:980, т. 68) и
необходимостта, все пак, да бъдели определяни разумни граници за нейното реализиране,
част от които били свързани с понасянето на разноски при неуспешно заведени претенции,
срещу които един търговец бил провел съответната процесуална защита, отделяйки време и
ресурс, разноските за който следвало да се понесат от загубилата делото страна, категорично
се счита, че искането на ищците да не се присъждат разноски в полза на банката съобразно
отхвърлената част на заявените от тях осъдителни реституционни претенции, било
неоснователно и необосновано.
Следвало да се посочи също, че въпреки разгледания в Решение на С. по AJ С-224/19
и С-259/19, E.:EU:C:2020:578 преюдициален въпрос относно дължимостта на такива съдебни
разноски от потребители, при пълния прочит на този съдебен акт, без да се изваждали от
контекста отделни негови пасажи, еднозначно се констатирало, че СЕС бил указал на
националните съдилища, че следвало да преценяват принципа на равностойност и на
ефективност при присъждането на съдебни разноски, т.е. липсвало изрично указание
разноски в тежест на потребителите да не се присъждат. По-нататък в решението СЕС бил
пояснил, че „разпределянето на разноските по съдебно производство пред националните
юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, при
условие, че са спазени принципите на равностойност и на ефективност.“ Или с други думи, в
процесното решение СЕС не излизал извън принципа на процесуална автономия, като давал
възможност на националния съд да преценява и да следи за спазване на принципа на
ефективност и пропорционалност, като, при това, в тази връзка не се отричало прилагането
на националния закон (за който нямало изискване да съответства на това конкретно
казуално тълкуване на СЕС на нормите на Директива 19/13) по отношение разпределението
отговорността за разноски.
Императивната норма на чл. 78, ал. 3 от ГПК не противоречала на правото на ЕС, и
не следвало да остане неприложена, като такава, противоречаща на правото на ЕС. Ищците
40
не дължали допълнителни разноски при образуване и разглеждане на делото по претенциите
им, а тези разноски се определяли спрямо резултата и изхода на спора. Неоправдано и
правно (а и логически) необосновано било да се очаква, че страна в процеса, дори и
потребител, можело да предявява неоснователни искови претенции и да не понесяла
отговорността за репариране на разноските на ответника за това. Освен това, завеждането на
неоснователни искове от потребител, когато той предварително знаел, че нямало да понесе
разноски в случай на отхвърлителен за тях диспозитив, при определени условия и в
определени хипотези, можело да доведе и до неблагоприятния за насрещната страна
резултат на неоснователно обогатяване за потребителя (например при неволен пропуск или
поради различни обективни обстоятелства и причини да се релевира определено възражение
против размера на предявения неоснователен иск), което било недопустима от правния ред
последица от възприемането на подобен подход за освобождаване от разноски. Не на
последно място следвало да се има предвид и обстоятелството, че в последните години
делата за неравноправни клаузи (заведени и против множество други търговци) и
съответните им реституционни претенции за връщане на суми по тези договори, значително
се увеличили, което обуславяло заключението, че очевидно въпросът за разноските (при
негативен за потребителя изход от правния спор) не пречело и не действало възпиращо на
такива ищци да заявяват правата си, както и не означавало, че те били поставени в по-
неблагоприятно положение спрямо други ищци в сходни съдебни производства, а напротив -
потребителите разполагали със същите правни средства, дори с доста по-широки
възможности за защита, предвид негласно въведената засилена такава чрез актуалната
съдебна практика.
Банката била отпуснала един напълно обичаен жилищен кредит за рефинансиране на
съществуващ кредит в друга банка и покупка на недвижим имот, чийто размер, усвоен
първоначално в лева, бил превалутиран по изцяло изричното желание на
кредитополучателите в чужда валута швейцарски франкове, които били мотивирани от по-
изгодните лихвени и други условия на банката, прилагани по този тип кредити. Кредитът
бил отпуснат при обичайно прилагана променлива лихва предвид продължителността на
договора, като всички клаузи от сключения договор и допълнителното споразумение от ***
г. към него, вкл. оспорените с настоящата ИМ, били индивидуално договорени, отговаряли
на изискването за добросъвестност, не били създали неравновесие между правата и
задълженията на страните и не били в ущърб на кредитополучателите, поради което
извършените от последните погашения на кредита за исковия период до датата на
депозиране на исковата молба, били осъществени на правно основание, което налагало
извод за липса на необходимите елементи от фактическия състав на неоснователното
обогатяване на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Видно от изложеното, за банката било налице правен интерес от отхвърляне изцяло
на предявените с настоящата искова молба установителен (с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 143, т. 10, т. 11 и т. 12; чл. 144 и чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от
ЗЗП /ред. към Д.В., бр. 99 от 09.12.2005 г./ за прогласяване нищожността на оспорените
41
договорни клаузи) и пет осъдителни иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от
ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП за заплащане/възстановяване стойността на
надплатени без основание (според ищците) суми по процесния договор за кредит в размер
на 1 000,00 швейцарски франка, 29 995,96 лева, 645,00 лв., 357,78 швейцарски франка и
380,05 швейцарски франка, ведно със съответните законни мораторни лихви върху петте
главници от датата на депозиране на ИМ до тяхното плащане, поради тяхната
неоснователност и недоказаност.
Искането до съда е да остави изцяло без уважение предявените против дружеството-
ответник установителен и пет осъдителни иска като изцяло неоснователни и недоказани,
претендират се разноски - юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00 лв., както и
за евентуално платени държавни такси и депозити за вещи лица.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установена следната фактическа обстановка:
Налице по делото е Искане за предоставяне на Жилищен Кредит № HL №*** от
30.03.2006 г. (л.111-113 от делото), от ищците по делото. Отправено е искане за
предоставяне на жилищен кредит с 1 година фиксирана лихва в общ размер на 43 000 лева.
Кредита бил с цел закупуване на апартамент в гр. Стара Загора и трябвало да бъде погасен в
срок от 360 месеца. В заявлението, кредитоискателят и ищец по делото И.А. е посочил, че
има две други задължения с остатъци, съответно към „Райфайзенбанк“, в размер на 3300
лева и към „БПБ Euroline”, в размер на 400 лева.
Видно от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от
12.04.2006 г. (л.121 от делото), сключен между ИВ. ИЛ. АЛ. от една страна като купувач и
Д. В. В. от друга страна като продавач, страните се съгласили да извършат покупко-
продажба на недвижим имот, находящ се в *** за сумата от 50 000 лева. Общата цена
следвало да се изплати от купувача както следва: чрез „Пощенска банка“ АД в размер на 43
000 лева, а останалата сума – в брой.
На ***г., бил сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL ***/ ***
г. (л. 40-44 от делото). Съгласно чл.1 от същият договор, Банката –„Българска пощенска
банка“ АД предоставила на ищците сумата в размер на 43000 лева, разпределена целево
както следва: 29636 лв. за покупка на недвижим имот: Апартамент, находящ се в *** по
плана на гр. Стара Загора, представляващ апартамент №66, на втория етаж, построен върху
държавна земя с отстъпено право на строеж, със ЗП 57.42 кв. м., а по удостоверение 61,32
кв. м., заедно с Избено помещение № 23 с полезна площ 8,94 кв.м. и 1,315 ид. части от
общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж и 13364 лева – за други
разплащания. Кредитополучателите се задължили да върнат ползвания кредит, заедно с
дължимите лихви в срок от 360 месеца. Съгласно чл. 3 от Договора, лихвата по кредита за
покупка на недвижим имот се формирала както следва – през първата година от срока за
издължаване годишната лихва била фиксирана в размер на 0%. За всяка следваща година до
крайния срок на издължаване на кредита, годишната лихва се формирала от сбора на
Базовия лихвен процент на БПБ АД за жилищни кредити в лева /БЛП/, валиден за
42
съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0,9 пункта. Към
момента на сключване на договора БЛП е бил в размер на 7 %. По този начин, към датата на
сключване на кредита, за всяка година след първата, лихвения процент е бил в р-р на 7,9%.
Съгласно чл. 3, ал.6 от договора, действащия БЛП на БПБ не подлежал на договаряне и
промените в него ставали незабавно задължителни за страните. Банката уведомявала
кредитополучателите за новия размер на БЛП в лева и датата, от която той е в сила. Освен
така формираната лихва, кредитополучателите дължали също и такса за управление – 1,5%
върху размера на разрешения кредит, еднократно платима при усвояване на сумата по
кредита, както и годишна такса за управление в размер от 0,1% върху размера на
непогасената главница към началото на всяка следваща година. Съгласно чл. 5, ал.3 от
Договора, в случай, че по време на действието на същия банката промени Базовия лихвен
процент за жилищни кредити в лева, размерът на погасителните вноски се променял
автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателите с подписване на
договора давали своето неотменяемо и безусловно съгласие. Съгласно раздел IV от
договора, чл. 13, 14 и 15 – вземането на банката се обезпечавало с учредяване на договорна
ипотека върху недвижимия имот. В съответствие с чл. 12 от Договора, банката запазила
правото си по време на действие на същия да променя Тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионните, които БПБ АД прилага при операциите си.
Видно от Бордеро *** г. (лист 47 от делото), сумата от 43 000 лева е била преведена
на 03.05.2006г. на името на ИВ. ИЛ. АЛ..
От два броя платежни нареждания от 30.05.2006 г.: банкови бордера №*** г., вальор
04.05.2006г. и № *** г. вальор 11.05.2006г. ( листи 48 и 49 от делото), е видно, че суми в
размери съответно на 29 636,00 лв. и 13 363 лв. са били наредени от ищеца на лицето Д. В.
В., с основания съответно: „Пълно погасяване на кредит“ и „Покупка на Недвижим Имот“.
Видно от Допълнително споразумение към договор за жилищен кредит HL *** от ***
г.( лист 45 от делото) между „Българска пощенска банка“ –праводател на ответника и
ищците на основание молба от кредитополучателя и решение на управление Жилищно
кредитиране от 16.10.2007г., за предоговаряне на условията по ползван от
Кредитополучателя кредит за покупка на жилищен имот, остатъчния дълг по кредита бил
превалутиран в швейцарски франкове. Съгласно чл. 3, ал.1 от същото споразумение, за
усвоения кредит, кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на
Базовия лихвен процент на БПБ АД за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/,
валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1,75
пункта. Към момента на сключване на допълнителното споразумение, БЛП е бил 4,5 %.
Съгласно чл. 5 от споразумението кредитополучателят можел да изплати дълга по кредита
предсрочно, като при частично или пълно предсрочно погасяване, кредитополучателя
дължал на банката 4% върху размера на предсрочно погасената главница. Съгласно чл. 6 от
споразумението, кредитополучателят дължал 1% върху размера на предоговорената
главница. Останалите обвързаности от първоначалния договор HL*** останали
непроменени.
43
Налице по делото е молба от ищеца до ответната страна да бъде продадена/откупена
следната сума във валута СНF -35777,91.
По делото са приложени погасителни планове, както следва: Първоначален и
Актуален ПП в лева при БЛП 7% и фиксирана надбавка в размер на 0,9% пункта за срок от
30 г. и Първоначален ПП в швейцарски франкове при БЛП в размер на 4,5% и фиксирана
надбавка 1.75 пункта за период от 25г.
По делото е приложен и актуален ПП с отразени промени в лихвения процент (листи
134-138 от делото). Съгласно същия в отделни периоди от общия период на задължението
анюитетната вноска е различна, съобразно промените в лихвения процент и извършени
предсрочни погасявания от страна на кредитополучателя. В същия погасителен план са
отбелязани 7 броя частични предсрочни погасявания в размери както следва: 1000
швейцарски франка за ред № 137, за ред № 139 – 3300 швейцарски франка, за ред №140 –
1500 швейцарски франка, за ред № 142 – 1000 швейцарски франка, за ред 143 – 1000
швейцарски франка, за ред № 148 – 2600 швейцарски франка, за ред № 150 – 3300
швейцарски франка.
Към цитирания погасителен план са приложени 6 броя искания за предсрочно
погасяване, в съответствие с допълнителното споразумение от *** г. (листи 139-150 от
делото). От същите е видно, че кредитополучателят е извършвал частични предсрочни
погасявания: на 19.03.2019г. – 1000 швейцарски франка, на 24.04.2019г. – 3300 швейцарски
франка, на 19.06.2019г. – 1500 швейцарски франка, на 22.08.2019г. – 1000 швейцарски
франка, на 05.09.2019г. – 1000 швейцарски франка, на 20.02.2020 г. – 2600 швейцарски
франка.
Налице по делото е профил на клиента по процесния договор за кредит.
Приложен е нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №93 том II рег. №
1830 дело 228/2006г., в който е регламентирано предоставянето на кредит от 43000лв срещу
задължението на ищците да учредят в полза на кредитодателя договорна ипотека върху
следния недвижим имот: апартамент №66 находящ се в гр. Ст. Загора кв. ***, намиращ се
във ***, а заедно с прилежащото му избено помещение №23 с полезна площ от 8,94 кв.м.
Приложен по делото е нотариален акт от ***г. за изменение на нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот въз основа на допълнително
споразумение към договор за банков кредит.
Към делото е приложена методологията на ответната страна „Юробанк и Еф Джи
България“ АД, за определяне на базисни лихвени проценти. От същата е видно, че според
ответника БЛП е референтен лихвен процент по договорите за кредит на ф.л. и ю.л, който се
прилага при кредити с плаваща лихва. Той се определя като сбор от трансферната цена на
ресурса и буферната надбавка. Трансферната цена на ресурса, от своя страна, се формирала
от разходите, които Банката прави при привличане на паричен ресурс. Буферната надбавка
включва оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при най-
кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива в
44
размер до 0.5% на годишна база. При промяна на един или повече от изброените
компоненти било налице и основание за актуализация на БЛП. Актуализирането на БЛП се
извършвало при необходимост от Комитета по управление на активите и пасивите.
По делото са представени извлечения от протоколите на заседания на Комитета по
управление на Активите и Пасивите на ответника (листи 153-155 от делото). Отразяват се
настъпилите промени за периода 2007 г. – 2013г. в нивата на БЛП в лева.
Представена по делото е справка за движение по сметка ВG2*** в периода:
04.01.2007г. до 04.01.2021г.
С оглед установяване на обективната истина по делото е назначена съдебно-
икономическа експертиза. Според заключението на вещото лице по процесния кредит са
платени общо 57235,51 швейцарски франка, в т.ч. – 54299,51 вноски по кредита, 2022,67
швейцарски франка – застраховка, 839,05 швейцарски франка – такси и 74,28 швейцарски
франка лихви за забава. Досежно БЛП, в.л. счита, че БЛП е диференциран по приложими
валути и по бизнес направления. Банката поддържа БЛП за различните валути, в които е
отпускала кредити, тъй като трансферната цена на ресурса по тези валути е различна. БЛП
се определял като сбор от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната
цена на ресурса се формирала от пазарните (бенчмаркови) лихвени мерители, рисковата
премия, приложима за Банката при привличане на финансов ресурс и директните нелихвени
разходи на Банката по привличания паричен ресурс. Според в.л., налице бил математически
алгоритъм, който да определя относителната тежест на компонентите, по които се
увеличават лихвените нива на договора. Същият е бил определен от Комитета по
управление на активи и пасиви на банката, защото към момента на сключване на процесния
договор българското законодателство не предвиждало лихвата да се изчислява по конкретна
формула. Според вещото лице в периода 30.07.2008г.-21.04.2021г. банката не е получавала
възнаградителна лихва по първоначално уговорения в чл.3 ал.2 от договора лихвен процент
в размер на 7,9% а от 03.10.2007г.-8,4%, поради превалутиране на договора на чуждестранна
валута договорения годишен лихвен процент бил равен на сбора от БЛП на банката за
жилищни кредити в швейцарски франкове валиден за съответния период на начисляване на
лихвата и договорна надбавка от 1,75 пункта който към датата на сключване на договора бил
6,25%.
В периода от 30.07.2008г. до 21.04.2021г. получената от банката възнаградителна
лихва като разлика между първоначално уговорения в чл.3 ал.1 от споразумението от ***г.
лихвен процент в размер на 6,25% и възнаградителна лихва получена след едностранно
изменение от страна на банката на размера на договорната лихва е 4227,82 шв. франка
повече.
В периода от 23.04.2016г. до 23.04.2021г. банката не била получавала
възнаградителна лихва по първоначално уговорения в чл.3 ал.2 от договора от ***г. лихвен
процент в размер на 7,9% поради превалутиране на договора на чуждестранна валута.
Съгласно подписаното допълнително споразумение договорения годишен лихвен процент
бил равен на сбора от БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове валиден
45
за съответния период на начисляване на лихвата и договорна надбавка от 1,75 пункта който
към датата на сключване на договора бил 6,25%.
В периода от 23.04.2016г. до 23.04.2021г. получената от банката възнаградителна
лихва като разлика между първоначално уговорения в чл.3 ал.1 от споразумението лихвен
процент и възнаградителна лихва получена след едностранно изменение от страна на
банката на размера на договорната лихва била 557,78 шв. франка повече.
За периода от 20.12.2008г. до 30.10.2020г. банката получила такси за усвояване за
превалутиране и за управление на кредита общо в размер на 839,05 шв. фр., за периода от
23.04.2016г. до 30.10.2020г. банката получила такси за усвояване за превалутиране и за
управление на кредита общо в размер на 134,95 шв.ф.
Видно от експертното заключение ищеца бил титуляр на сметка ВG2*** СНF към
датата на превалутиране на кредита. Посочената сметка била разплащателна и било
възможно да се използва за платежни операции. Сметката била заверена със сумата на
остатъчната главница по кредита след превалутирането му.
Стойностите на БЛП за шв. франкове към датата на отпускане на кредита-***г. е
0,00%, към ***г.-дата на превалутиране на остатъчна главница-5,00%, за исковия период
който предвид възражението за давност следвало да се счита 02.06.2016г. до 23.04.2021г.-
6,95%.
Стойностите на БЛП за лева на ответната банка към датата на отпускане на кредита-
***г. е 7,00%, към ***г.-дата на превалутиране на остатъчна главница-7,5%, за исковия
период който предвид възражението за давност следва да се счита 02.06.2016г. до
23.04.2021г.-10,25%.
Според вещото лице разликата, която се дължи на промяната на курса на шв. франк
за исковия период е 14966,58лв равни на 12685,69 шв. франка по курс към датата на
споразумението.
Към 31.10.2007г. според вещото лице не били наблюдавани колебания в курса BGN
/CHF и отклоненията от средните стойности били от около 5%.
Според вещото лице не е в състояние в това число и ответник, нито който и да е
субект на пазара да разполага със сигурен и реалистична информация за бъдещи промени
във валутния курс за епизод от 30 г напред, нито за бъдещи промени на пазарните условия и
международната икономическа и пазарна конюктура във връзка с финансовия риск при
отпускане на ипотечни кредити и придобиване на финансов ресурс за отпускане на такива
кредити за период от 30г напред, чрез която информация и знание да може да се прогнозира
как ще се промени БЛП на банката за кредити в швейцарски франкове, или в лева за такъв
период и която да може да предостави кредитоискателя преди сключването на договора.
По изчисления на в.л. банката е получила възнаградителна лихва по договора като
разлика между първоначално уговорения в чл. 3, ал.1 от договора размер и лихва, която се е
образувала след преизчисляване на БЛП – 4785,60 лв. ( сбор от получените в т.4.2 и 4.4.). В
заключението си, в.л. е направило подробен анализ на измененията на валутния курс на
46
швейцарския франк спрямо българския лев за периода 1999 г. – 2021 г., като заключава, че
швейцарският франк е бил с най-високи стойности спрямо българския лев след 2010 г. През
2018 г. и 2019 г. бележат лек спад, но след 2020г. отново е налице растеж. Според в.л. цената
на швейцарския франк спрямо лева се определя от макроикономическите процеси, в т.ч. и
стабилността на еврото през посочените периоди. Вещото лице извършва изчисление на
курсовите разлики в резултат на увеличаване на курса на швейцарския франк и
погасяването на кредита в швейцарски франкове, като за периода 30.11.2007 г. – 23.04.2021
г, установява курсова разлика в размер на 28252,63 лв., а за периода 23.04.2016 г. –
23.04.2021 г. – 17507,90 лв.
Видно от допълнителното заключение на вещото лице е, че видно от методология за
определяне на БЛП нямало посочена математическа формула във връзка с двата компонента
във връзка с двата компонента влияещи на БЛП-трансферна цена на ресурса и буферна
надбавка, в така приложената методология не била посочена информация на относителната
тежест на лихвообразуващи фактори спрямо други фактори.
Видно от заключението по повторната съдебно-икономическа експертиза е, че
хипотетично размера на погасената до датата на исковата молба-02.06.2021г.-главница при
първоначално уговорения лихвен процент по кредита в размер на 6,25 % считано от датата
на първия падеж по кредита -30.11.2007г. би бил 25 213,66 шв.ф. Хипотетично размера на
погасената до датата на исковата молба-02.06.2021г.-главница при първоначално уговорения
лихвен процент по кредита в размер на 6,25 % считано от 02.06.2016г. в случай, че
евентуално се приеме за основателно искането на ищците за неравноправност на клаузата на
чл.3 ал.5 и евентуално ал.1 от Допълнителното споразумение по отношение на променливия
БЛП би бил 18465,53 шв.ф.
Реално погасената главница към 02.06.2021г. според вещото лице е 24108,32 тоест с
245,01 шв. ф. по -малко е платената главница спрямо първоначално договорения лихвен
процент към датата на предоговаряне.
От датата на предоговаряне 30.11.2007г. до датата на исковата молба 02.06.2021г.
стойностите на изчисление на курсовите разлики за исковия период, като не се вземе
предвид промяната на месечната вноска са в общ размер на 25 026,99 лв.
За периода от 02.06.2016 до датата на исковата молба 02.06.2021г. стойностите на
изчисление на курсовите разлики за исковия период като не се вземе предвид промяната в
месечната вноска са в общ размер 16 207,12.
От допълнението към заключението на вещото лице е видно, че от датата на
предоговаряне 30.11.2007г. до датата на исковата молба 02.06.2021г. стойностите на
изчисление на курсовите разлики за исковия период, като не се вземе предвид промяната на
месечната вноска са в общ размер на 20 128,73лв. За периода 02.06.2016г. до датата на
исковата молба 02.06.2021г. стойностите на изчисление на курсовите разлики за исковия
период, като не се вземе предвид промяната на месечната вноска били в общ размер на
15 960,41лв. Следва обаче предвид изложеното в повторната съдебно-икономическа
експертиза и допълнението към нея, да се уточни, че датата на исковата молба е 22.04.2021г.
47
Допуснато в хода на производството е увеличаване на иска по чл.55 ЗЗД, като същия
да се счита предявен както следва: „Юробанк България“ АД да заплати на ищците сумата от
4227,82 CHF- по 2113,91 CHF на всеки от тях недължимо получени от ответника по договор
за кредит за покупка на недвижими имот HL ***/ ***г. изменен и допълнен със
споразумение от ***г. в периода от 30.07.2008г. до 23.04.2021г. лихви над размерите по
първоначално уговорените анюитетни вноски ведно със законна лихва считано от подаване
на исковата молба до окончателното й заплащане.
Допуснато в хода на производството е увеличаване на иска по чл.55 ЗЗД като същия
да се счита предявен както следва: „Юробанк България“ АД да заплати на ищците сумата от
28252,63лв- по 14126,32 лв на всеки от тях недължимо получени от ответника по
споразумение от ***г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот HL ***/ *** г.
курсови разлики в периода от 30.11.2007г. до 23.04.2021г. формирани от заплатените
месечни погасителни вноски и такси за управление ведно със законна лихва считано от
подаване на исковата молба до окончателното заплащане.
Налице по делото е бордеро ***г.-комисионна за управление на кредит, под
реквизита „клиент“ е посочено името на ищеца.
От правна страна:
Доказа се, а и не се спори между страните по делото, че на ***г. между ищците, от
една страна и „Юробанк България“ АД /с предходна наименование „Българска пощенска
банка“ АД/ бил сключен договор за банков ипотечен кредит. Тоест, ищците и ответната
страна са страни по валидно двустранно облигационно правоотношение, същите свободно
уговорили размера на т. нар. възнаградителна лихва. Ищците отправят искане да бъдат
обявени за нищожни следните клаузи – чл.3, ал.6, чл.4, т.1 и т.2 и чл.6, ал.3 от договор за
кредит за покупка на недвижим имот № *** от ***г. и чл.1, чл.3, ал.5 и чл.6 от
допълнително споразумение от ***г. към Договор № ***/***г.
Видно от клаузата на чл. 3 ал.6 от Договор № ***/***г. същата гласи: Действащия
БЛП на БПБ за лева не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно
задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателите за размера на БЛП за
лева и датата, от която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони.
Договорените в настоящия договор надбавки не се променят.
Видно от клаузите на чл.4 т.1 и т.2 от Договор № ***/***г. е че т.1 гласи:
Кредитополучателите заплащат на банката следните такси: такса за управление 1,5% върху
размера на разрешения кредит еднократно, платима при първо усвояване на кредита, т. 2
гласи- в началото на всяка следваща година считано от откриването на заемната сметка по
кредита кредитополучателя заплаща на банката годишна такса за управление в размер на
0,1% върху размера на непогасената главница към същата дата.
Клаузата на чл.6 ал.3 от Договор № ***/***г. гласи: В случай, че по време на
действието на настоящия договор банката промени БЛП на БПБ АД за жилищни кредити в
лева размерът на погасителните вноски определен в ал. 1 т.2 се променя автоматично в
48
съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписването на настоящия
договор дава своето неотменимо и безусловно съгласие.
Клаузата на чл. 1 от Допълнително споразумение от ***г. гласи: Считано от ***г.
остатъчния дълг по кредита се превалутира от лева в швейцарски франкове, като за
обслужването на ползвания кредит ще се използва разплащателната сметка на
кредитополучателя ИВ. ИЛ. АЛ. в БПБ АД.
Клаузата на чл.3 ал 5 от Допълнително споразумение от ***г. гласи: Действащия
БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават
незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер
на БЛП за жилищни кредити и датата, от която той е в сила чрез обявяването му на видно
място в банковия салон. Договорените в настоящия договор надбавки не се променят.
Клаузата на чл.6 от Допълнително споразумение от ***г. гласи: Съгласно Решението
на банката от 16.10.2007г. кредитополучателя дължи такса за предоговаряне на кредита в
размер на 1% върху размера на предоговорената главница.
Видно е, че въпросните клаузи уреждат като цяло възможността на банката
едностранно да променя размера на БЛП, а така също и регламентират заплащане на такси
от кредитополучателя.
В клаузите от договора не се съдържат установени обективни критерии, механизъм и
методология за промяна на базовия лихвен процент, който да е уговорен от страните,
респективно страните да са постигнали предварително съгласие относно компонентите,
които влияят върху неговото формиране. Иска се въпросните клаузи да бъдат прогласени за
нищожни поради неравноправния им характер. Предвид сключването на обсъждания
договор за ипотечен кредит на ***г., спрямо същия са приложими нормите на Закона за
защита на потребителите и за правилата за търговия видно от същите е, че е регламентирано
в чл.35 ал.2 т.9, че е неравноправна клауза, която позволява на търговеца да променя
едностранно условията на договора на непредвидено в него основание и т.11 неравноправна
е клауза, която предвижда цената да се определя при получаване на стоката или
предоставянето на услугата или дава право на търговеца да увеличава цената без
потребителя да има право в тези случаи да се откаже от договора ако окончателно
определената цена е завишена в сравнение с тази уговорена при сключването на договора. В
случая, не е спорно, че ищците притежават качеството „потребители“. Сумите, дължими за
лихви и таксата за управление, представляват цената на заетите парични средства, тоест –
„цена“ по смисъла на цитираните разпоредби. Клаузите следва да бъдат формулирани по
ясен и недвусмислен начин, като потребителят следва предварително да получи достатъчно
конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на
свой ред да реагира по най-уместния начин. За да се приеме, че предвидените в процесния
договор за кредит клаузи, касаещи възможността за едностранно увеличение на лихвата,
респективно размера на дължимата погасителна вноска, не са нищожни, е необходимо да
бъде установено, че същите са били индивидуално уговорени между страните. В настоящото
производство, обаче, „Юробанк България“ АД не представя доказателства, че включването
49
на атакуваните клаузи в договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на
съгласие с потребителя по отношение на тяхното съдържание. А с оглед липсата на
ангажирани от ответника доказателства, че оспорените клаузи са били индивидуално
уговорени, то следва да се приеме, че клаузите, съдържащи се в чл. 3 ал.6 , на чл.4 т.1 и т.2
от Договор № ***/***г. и на чл.6 ал.3 от Договор № ***/***г. са били изготвени от банката
предварително и кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху
съдържанието им при сключването му. А доколкото същите не са били индивидуално
уговорени между страните, то в случай, че се установи, че същите са неравноправни, на
основание разпоредбата на чл.35 от ЗЗППТ, същите ще следва да бъдат приети и за
нищожни.
Предвид така посочените норми съдът намира, че клаузите на чл. 3 ал.6 , на чл.4 т.1 и
т.2 от Договор № ***/***г. и на чл.6 ал.3 от Договор № ***/***г. следва да бъдат обявени за
нищожни като противоречащи със закона.
Що се касае до клаузите на чл. 1, на чл.3 ал. 5, на чл.6 от Допълнително
споразумение от ***г. към този момент е действал ЗЗП като видно от нормата на
чл.143т.10- неравноправна клауза е тази, която позволява на търговеца или доставчика да
променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание и
т.12- предвижда цената да се определя при получаване на стоката или предоставянето на
услугата, или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената без потребителя
да има право в тези случаи да се откаже от договора ако окончателно определената цена е
завишена в сравнение с тази уговорена при сключването на договора. Изпълнението на
договор за кредит във валута, различна от националната валута на държавата по сключване,
носи елемент на риск. В случай на повишаване в стойността на чуждестранната валута,
кредитополучателите неминуемо ще понесат вреди, изразяващи се в увеличаване на
стойността в местната валута, нужна за снабдяване с швейцарски франкове, с които да бъдат
погасявани вноските по кредита. Действително, на пръв поглед рискът от изменение на
чуждестранната валута се носи и от двете страни по договора. В тази насока обаче, следва да
се отчете експертната компетентност и познания на продавача или доставчика- в случая
банката - ответник, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете,
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута. Банката, предвид нейната
техническа и експертна обезпеченост има възможност, в много по-голяма степен от
отделния потребител, да предвиди движението в стойността на различните валути една
спрямо друга. Сключването на договор, с ясно изразен елемент на риск между банка и
потребител, който поначало е непрофесионалист, съдът намира, че влиза в противоречие с
принципа на добросъвестност. Дори да се приеме банката да е спазила принципа за
добросъвестност при сключване на договора в чужда валута и след като е предоставила
цялата необходима информация за последиците от промяна на валутните курсове, то тази
клауза предвид установените рискове и съществените неблагоприятни последици за
потребителя от промяната на валутните курсове, съдът намира, че съставлява клауза
уговорена във вреда на ищците и създава значително неравновесие между правата и
50
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, тъй като прехвърля изцяло
валутния риск от промяна на валутата на ищците. Този извод не се променя от
предоставената възможност потребителят да набави необходимото количество
чуждестранна валута за погасяване на вноските, както от доставчика на кредитната услуга-
банката, така и от трето лице- друга банка или обменно бюро. Предвид гореизложеното, и
това че ответната страна „Юробанк България“ АД не представя доказателства, че
включването на атакуваните клаузи в допълнителното споразумение е в резултат на
изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на тяхното
съдържание, то следва да се приеме, че клаузите на чл. 1, на чл.3 ал. 5, на чл.6 от
Допълнително споразумение от ***г. са неравноправни на основание разпоредбата на
чл.143 от ЗЗП, и същите следва да бъдат приети и за нищожни.
По исковете касаещи претенциите на ищците, които се основават на начална липса на
основание на банката да получи претендираните суми, което е специфичен белег на
фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, пр. 1 ЗЗД-
Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно получаване, на
нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване, липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго,
какъвто случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт. Освен това основанието
трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване
на претенцията за реституция на даденото. По претенциите касаещи заплащане от ответната
страна в полза на ищците на: такса по чл.4.1 от договора- за усвояване на кредита за сумата
от 645лв-заплатена видно от банково бордеро 822019/на 30.05.2006г., за заплащане на
сумата от 357,78 шв. ф. -такса за превалутиране по чл.6 от допълнителното споразумение
платена на 31.10.2007г., и за заплащане на сумата от 380,05 шв. ф.- такса по чл.4.2 от
договора -за управление на кредита, недължимо получена от ответника в периода от
20.12.2008г. до 30.10.2020г. по процесния договор- е направено от ответната страна
възражение за изтекла погасителната давност. Действително съдът намира, че такава е
изтекла за таксата от 645лв-заплатена видно от банково бордеро 822019/на 30.05.2006г., за
таксата от 357,78 шв. ф. -такса за превалутиране по чл.6 от допълнителното споразумение
платена на 31.10.2007г.-видно от заключението на вещото лице. Тоест обосновава се извод,
че следва да бъдат присъдени суми платени като такси в периода от 22.04.2016г. до края на
претендирания период: 30.10.2020г. Видно от заключението на вещото лице, е че в
приложение №1 от експертизата за периода 22.04.2016г. до 22.04.2021г. е отразено внасяне
на следните такси за управление на кредита: 27,44шв. франка-31.10.2018г., 18,63 шв. фр.
31.10.2019г., тоест следва да бъде присъдена сумата от 46,07 шв. фр. в полза на ищците
По иска касаещ заплащане на сумата от 4227,82 CHF- по 2113,91 CHF на всеки от
ищците- недължимо получени от ответната банка по процесния договор за кредит и
допълнително споразумение -лихви в периода от 30.07.2008г. до 22.04.2021г.-дата на
исковата молба- над размерите по първоначално уговорените анюитетни вноски, от страна
на ответника е направено възражение за изтекла 3 годишна погасителна давност. Исковата
51
молба по настоящото производство е подадена на 22.04.2021г., до тази дата не са
извършвани действия прекъсващи давността, поради това претендираните суми следва да
бъдат уважени в периода 22.04.2018г. до 22.04.2021г., а останалите суми да бъдат
отхвърлени като погасени по давност. Но поради това, че видно от Приложение 4.2 от
съдебно-икономическа експертиза, е че за периода от 30.04.2018г. до 22.04.2021г. ищеца е
заплащал суми представляващи лихви по-малки от тези, които би заплатил при прилагане
на лихвен процент 6,25%.-предвид на това, че при сборуване на сумите на разликите в шв.
франкове от таблицата предоставена от вещото лице /Приложение 4.2/ се оказва, че ищеца е
заплатил с 294,49 шв. фр. по-малко отколкото би платил ако е бил прилаган първоначалния
лихвен процент от 6,25%, се обосновава извода, че претенцията за лихва се явява
неоснователна за горепосочения тригодишен период.
По отношение на третия главен иск да бъде осъдена ответната страна да заплати на
ищците сумата от 28252,63лв- по 14126,32 CHF на всеки от тях недължимо получени от
ответника по допълнително споразумение от ***г. към договор за кредит за покупка на
недвижими имот -курсови разлики в периода от 30.11.2007г. до 23.04. 2021г. формирани от
заплатените месечни погасителни вноски и такси за управление –следва отново да се вземе
предвид възражението на ответната страна касаещо изтекла погасителна давност.
Вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване по чл. 55,
ал. 1 ЗЗД, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД. Видно от
отговор на въпрос № 6 поставен от ответната страна в заключението на вещото лице по
съдебно-икономическата експертиза е, че има регистрирана покупка на валута от дата
28.04.2016г. тоест от тази дата до 22.04.2021г. се очертава периода, който не се обхваща от
погасителната давност и за същия период курсовите разлики върху погасената част от
главница са в размер на 2741,75лв видно от експертизата.
Месечната погасителна вноска включва два компонента –главница и лихва,
главницата следва да бъде уважена в периода 22.04.2016г. до 22.04.2021г., а курсовите
разлики формирани в резултат на платените договорени лихви като компонент на месечната
погасителна вноска следва да бъдат присъдени за периода от 22.04.2018г. до 22.04.2021г., а
именно в размер на 9557,26лв която сума се получава при сбор на сумите посочени в
приложение по т.6 за стойностите на разлика лихви за посочения период. Що се касае до
курсови разлики върху таксите –внесени са такси за управление: 27,44шв. франка-
31.10.2018г.-видно от т.6.1 от въпроси на ответника е, че курсовата разлика между реалния
валутен курс и курса при сключване на договора е 0,568, която умножена по платената такса
се равнява на 15,59лв, другата внесена такса е 18,63 шв. фр.на 31.10.2019г. умножени по
курсова разлика 0,6189 е равна на 11,53лв. Тоест следва да бъде уважена настоящата
претенция за сумата от общо 12326,13лв включваща следните суми: курсовите разлики
върху погасената част от главница 2741,75лв, курсовите разлики формирани в резултат на
платените договорени лихви 9557,26лв, курсови разлики върху таксите 27,12лв.
По разноските:
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
52
направените по настоящото дело разноски съразмерно с уважената част от исковете в размер
на 2145,31лв. На ответника също се дължат разноски съразмерно с отхвърлената част от
предявените искове в размер на в размер на: 573,87лв.
Така мотивиран Старозагорски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ на осн. чл.26 ЗЗД като противоречащи на закона
следните клаузи: от Договор № ***/***г.: чл.3 ал.6 която гласи: Действащия БЛП на БПБ за
лева не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за
страните. Банката уведомява кредитополучателите за размера на БЛП за лева и датата от
която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Договорените в
настоящия договор надбавки не се променят, чл.4 т.1 и т.2 от Договор № ***/***г. - т.1
която гласи: Кредитополучателите заплащат на банката следните такси: такса за управление
1,5% върху размера на разрешения кредит еднократно, платима при първо усвояване на
кредита, т. 2 която гласи- в началото на всяка следваща година считано от откриването на
заемната сметка по кредита кредитополучателя заплаща на банката годишна такса за
управление в размер на 0,1% върху размера на непогасената главница към същата дата, чл.6
ал.3 от Договор № ***/***г. която гласи: В случай, че по време на действието на настоящия
договор банката промени БЛП на БПБ АД за жилищни кредити в лева размерът на
погасителните вноски определен в ал. 1 т.2 се променя автоматично в съответствие с
промяната, за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето
неотменимо и безусловно съгласие, от Допълнително споразумение от ***г.: чл.1 която
клауза гласи: Считано от ***г. остатъчния дълг по кредита се превалутира от лева в
швейцарски франкове като за обслужването на ползвания кредит ще се използва
разплащателната сметка на кредитополучателя ИВ. ИЛ. АЛ. в БПБ АД, чл.3 ал 5 от
Допълнително споразумение от ***г. която гласи: Действащия БЛП на банката за жилищни
кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за
страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни
кредити и датата, от която той е в сила чрез обявяването му на видно място в банковия
салон. Договорените в настоящия договор надбавки не се променят, чл.6 от Допълнително
споразумение от ***г. който гласи: Съгласно Решението на банката от 16.10.2007г.
кредитополучателя дължи такса за предоговаряне на кредита в размер на 1% върху размера
на предоговорената главница.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ИВ. ИЛ. АЛ. ЕГН: ********** с адрес гр. Ст. Загора кв.
*** *** и ЗЛ. Т. АЛ. ЕГН: ********** с адрес гр. Ст. Загора кв. *** ***, иск против
„Юробанк България“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес гр. София 1766 ул.
„Околовръстен път“ №260, за заплащане на сумата от 4227,82 СНF по 2113,91 шв. франка
на всеки от тях недължимо получени от ответника по договор за кредит за покупка на
недвижим имот № ***/***г изменен и допълнен със споразумение от ***г. в периода от
53
30.07.2008г. до 23.04.2021г. лихви над размерите по първоначално уговорените анюитетни
вноски ведно със законната лихва върху тях считано от датата на подаване на исковата
молба, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ИВ. ИЛ. АЛ. ЕГН: ********** с адрес гр. Ст. Загора кв.
*** *** и ЗЛ. Т. АЛ. ЕГН: ********** с адрес гр. Ст. Загора кв. *** ***, иск да бъде осъден
ответника „Юробанк България“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес гр. София 1766
ул. „Околовръстен път“ №260, да заплати на ищците сумата от 645лв по 322,50лв на всеки
от тях, недължимо получени от ответника по договор за кредит за покупка на недвижим
имот № ***/***г. такса по чл.4.1 от договора за усвояване на кредита ведно със законната
лихва считано от датата на подаване на исковата молба, като неоснователен, поради
погасяване по давност.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ИВ. ИЛ. АЛ. ЕГН: ********** с адрес гр. Ст. Загора кв.
*** *** и ЗЛ. Т. АЛ. ЕГН: ********** с адрес гр. Ст. Загора кв. *** ***, иск да бъде осъден
ответника „Юробанк България“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес гр. София 1766
ул. „Околовръстен път“ №260, да заплати на ищците сумата от 357,78 шв. франка, по 178,89
шв. франка на всеки от тях, недължимо получени от ответника на 31.10.2007г. по
споразумение от ***г., договор № ***/***г. такса за превалутиране по чл.6 от
споразумението ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба,
като неоснователен, поради погасяване по давност.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес гр. София
1766 ул. „Околовръстен път“ №260 да заплати на ИВ. ИЛ. АЛ. ЕГН: ********** с адрес гр.
Ст. Загора кв. *** *** и ЗЛ. Т. АЛ. ЕГН: ********** с адрес гр. Ст. Загора кв. *** ***,
сумата от 46,07 шв. франка недължимо получена от ответника в периода 22.04.2016г. до
22.04.2021г, по договор № ***/***г., такса по чл.4.2 от договора за управление на кредита
ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба-22.04.2021г. до
окончателното изплащане на сумата, като отхвърля иска в останалата му част за размера над
уважената сума 46,07 до размера на претендираната такава от 380,05 шв франка, като
неоснователен, поради погасяване по давност.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес гр. София
1766 ул. „Околовръстен път“ №260 да заплати на ИВ. ИЛ. АЛ. ЕГН: ********** с адрес гр.
Ст. Загора кв. *** *** и ЗЛ. Т. АЛ. ЕГН: ********** с адрес гр. Ст. Загора кв. *** ***,
сумата от 12326,13лв включваща следните суми: курсовите разлики върху погасената част
от главница 2741,75лв в периода 22.04.2016г.-22.04.2021г., курсовите разлики формирани в
резултат на платените договорени лихви 9557,26лв, и курсови разлики върху таксите
27,12лв. в периода 22.04.2018г. до 22.04.2021г., недължимо получени от ответника по
споразумение от ***г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот № ***/***г. ,
ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба-22.04.2021г. до
окончателното изплащане на сумата, като отхвърля иска в останалата му част за размера над
уважената сума 12326,13 до размера на претендираната такава от 28252,63лв- по 14126,32 лв
на всеки от тях, като неоснователен, поради погасяване по давност.
54
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Юробанк България“ АД ЕИК *********
със седалище и адрес гр. София 1766 ул. „Околовръстен път“ №260 да заплати на ИВ. ИЛ.
АЛ. ЕГН: ********** с адрес гр. Ст. Загора кв. *** *** и ЗЛ. Т. АЛ. ЕГН: ********** с
адрес гр. Ст. Загора кв. *** ***, сумата от 2145,31лв-направените деловодни разноски по
настоящото дело съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ИВ. ИЛ. АЛ. ЕГН: ********** с адрес гр.
Ст. Загора кв. *** *** и ЗЛ. Т. АЛ. ЕГН: ********** с адрес гр. Ст. Загора кв. *** *** да
заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес гр.
София 1766 ул. „Околовръстен път“ №260, сумата от 573,87лв- направените деловодни
разноски по настоящото дело съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
55