РЕШЕНИЕ
№ 586
гр. Пловдив , 17.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на дванадесети април, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Кристина Я. Табакова
при участието на секретаря Радка С. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Я. Табакова Гражданско дело №
20205330110559 по описа за 2020 година
Производството по делото е образувано по искова молба на Р. Т. Р., ЕГН
**********, против „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, ЕИК *********, с която са предявени
евентуално съединени установителни искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 , т.11 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, за признаване за установено в
отношенията между страните, че сключеният между тях договор № **** за потребителски
кредит тип кредитна линия от 01.04.2015г. е нищожен. В случай на отхвърляне на главния
иск, се иска да се признае за установено в отношенията между страните, че клаузата,
уговорена в чл.1, ал.2 от договора за кредит е нищожна като противоречаща на принципа на
добрите нрави и неравноправна.
В исковата молба се твърди, че на 01.04.2015 г. ищецът е сключил с ответното
дружество „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД договор № ***за потребителски кредит тип кредитна
линия/ 01.04.2015г., по силата на който кредиторът се е задължил да й предостави в
собственост кредитен лимит в размер на 2000 лв., при фиксиран лихвен процент по заема
35,59 % и годишен процент на разходите - 45,12 %.
По силата на чл. 1. ал. 2 от договора, заемът се обезпечава с поръчителство на две
физически лица, отговарящи на условията по договора, с банкова гаранция или с лично
обезпечение от дружество-поръчител, одобрено от кредитора. На същата дата 01.04.2015г.
ищецът е сключил с „Кредит Гаранция“ ЕООД договор за възлагане на поръчителство, по
силата на който дължи претендирането на възнаграждение в размер на 1062.00лв.
Ищецът е усвоил заемен ресурс в размер на 2000лв. с договорно установен срок за
погасяване на заема - 18 месеца, с месечна погасителна вноска, съгласно погасителния план
към договора. Ищецът не дължал плащания за лихва и за възнаграждение за поръчител, тъй
като договорът за кредит бил нищожен. В тази насока излага съображения, че договорът за
1
потребителски кредит е недействителен ab initio, поради нарушаване на изискванията на чл.
19. ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК. Сочи, че в процесния договор,
кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема и на ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите но кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира посочения в договора ГПР от 45.12 %. В конкретния случай, в процесния
договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 ЗПК липсвали. Посочен
бил лихвен процент по заема - 35,59 %, /който е фиксиран/, но не се изяснявало как тези
стойности се съотнасят към ГПР по договора. Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК
видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябва да бъдат
ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да събира от
потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени
в него. Твърди, че освен възнаградителната лихва, в съдържанието на договора не са
включени други действия, индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите
такси за извършването им, поради което ответникът не е имал право да формира размер на
ГПР от 45.12 %. Сочи, че кредиторът е заблудил потребителя, като е посочил по-висока
стойност на ГПР и по този начин неравноправно е създал предпоставки да претендира от
него престараното на недължими разходи по кредита. Сочи, че клауза в договора, сочеща
неверен ГПР е в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на чл. 143,
т. 19 ЗЗП и като заблуждаваща потребителя, е неравноправна и не е породила правно
действие, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
На следващо място, твърди, че в нарушение на чл. 19, ал. 1 и на чл. 11, ал.1, т. 10
ЗПК кредиторът не е включил в ГПР разходите за заплащане на възнаграждението по
сключения с „Кредит Гаранция“ ЕООД договор за възлагане на поръчителство от
01.04.2015г. Счита, че уговореното възнаграждение за осигуряване на дружество поръчител
е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Сочи, че
получаването на кредита, е било обусловено от сключването на договор за гаранция от
страна на кредитополучателя, за което той дължи възнаграждение в общ размер на 1062 лв.,
а гарантът се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по
договора за кредит - обстоятелство, което е било известно на ответното дружество. Позовава
се на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
Постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент -
0.1 %, плюс 10 %, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума.
На следващо място, договорът за потребителски кредит бил нищожен съгласно чл.
22 ЗПК като нарушаващ изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като кредиторът
следвало да включи в съдържанието на договора, условията за издължаване на кредита от
потребителя, което ответникът не с изпълнил.
В условията на евентуалност се иска да се прогласи нищожността на клаузата на чл.
1, ал. 2 от Договора, предвиждаща, че в петдневен срок от одобряване на искането за
усвояване на всяка сума в рамките на кредитния лимит, потребителят следвало да осигури
като обезпечение по кредита си поръчителство от страна на две физически лица, наети по
безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно възнаграждение в размер па 1 500
лв., неотменима и безусловна банкова гаранция или одобрено от кредитора дружество -
поръчител. Навежда доводи, че договарянето, че кредитополучателят ще заплати
възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася
неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Освен това
2
сочи, че поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на
лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК.
Твърди, че е изпълнен общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и в светлината на
неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка
/арг. от т. 19 на чл. 143 3 ПК/, тази договорка следвало да бъде квалифицирана като
неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.
С оглед изложеното се моли за прогласяване на договора за нищожен, а в условията
на евентуалност – за прогласяване на чл. 1, ал. 2 от договора за нищожна. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва
предявения иск като неоснователен и недоказан. Твърди, че сключения между страните
договор е действителен и отговоря на отговаря на законовите изисквания. С оглед
изложеното моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
От приетия по делото подписан Договор № *** за потребителски кредит тип кредитна
линия от 01.04.2015г., се установява, че между страните сключен процесния договор. С
процесния Договор, на ищеца е предоставена сума в размер на 2000 лева, с уговорен
годишен лихвен процент по заема е 35.59 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е
45.12 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 18 месечни погасителни вноски в размер
145 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 2610 лева.
Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата
сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
3
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 45.12 %/. Посочената
годишна фиксирана лихва от 35.59 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по
отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 45.12 % и
общата сума на плащанията от 1 610 лева, не съответстват на действителните. Това е така,
тъй като още при самото му сключване, е предвидено, уговорено в чл. 1, ал. 2 и ал. 3 от
договора, че кредитополучателят се съгласява в петдневен срок от усвояване на всяка сума в
рамките на кредитния лимит по договора, да осигури като обезпечение по кредита
поръчителство от страна на две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с
минимално брутно месечно възнаграждение в размер на 1 500 лева или неотменима и
безусловна банкова гаранция от одобрена от Кеш Кредит Мобайл ЕАД банка, съгласно
списък с одобрени от кредитора банки, достъпен на уеб-страницата на Кеш Кредит. В
случай, че кредитополучателят не предостави обезпечението, Кеш Кредит се съгласява Кеш
Кредит Мобайл ЕАД да сключи от негово име и за негова сметка Договор за поръчителство
с одобрено от Кеш Кредит Мобайл ЕАД дружество – поръчител за стойност в рамките на
усвоената от кредитополучателя сума. В чл. 1, ал. 4 е уговорено, че кредитополучателят
заплаща на поръчителя възнаграждение за услугата по поръчителство за всяка усвоена в
рамките на кредитния лимит от кредитополучателя сума. Възнаграждението на поелото
поръчителството дружество за всяка усвоена от кредитополучателя сума се заплаща
разсрочена на равни месечни вноски за улеснение на кредитополучателя, съгласно
погасителен план. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез
поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения
и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок,
в който следва да се предоставят – петдневен от усвояването на предоставената по договора
сума, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за
потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители, тъй като
същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от
допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и
относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и
период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи,
одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо
съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на сключване на договор за
поръчителство с одобрено от заемодателя срещу заплащане на възнаграждение на
поръчителя от заемателя, което да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че
тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й
функции. Това обстоятелство, обаче не е включено в ГПР разходите, поради което е налице
4
нарушение на чл. 19, ал. 1 и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ето защо и поради липса на част от
задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Доколкото се касае за възнаграждения по усвояването и управлението на кредита, с тях
реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се
покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би
надхвърлил законовото ограничение. Ето защо посочения в договора годишен процент на
разходите от 45.12 % не отговаря на действителния такъв. Това се потвърждава и от
изготвената от вещото лице Л.К. и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза като
обективна, компетентно дадена и неоспорена от страните, че годишния процент на
възнаградителната лихва и възнаграждението на дружеството – поръчител, с който се
оскъпява кредита, е 134.44 %.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този
смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.,
Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33
от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент
от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно
да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка
една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна
такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10
ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
5
Ето защо претенцията е основателна и следва да бъде уважена.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявения
евентуален иск за нищожност на клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора.
Относно разноските:
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 104.40
лева, както и депозит за вещо лице по ССЕ в размер на 150 лева, които суми следва да му се
възстановят от ответника, като законна последица от решението.
Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 21) е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска
(размера на недействителния договор за потребителски кредит - 2610 лева) тук следва да
бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
действала към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 412 лева. Посочената сума следва да се присъди в полза на
процесуалния представител, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е
реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Р. Т. Р., ЕГН
**********, ** и „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление– гр. София, ж.к. Света Троица, ул. „Зографски манастир“ № 15, вх. Г, че
сключеният между тях Договор № ***за потребителски кредит тип кредитна линия от
01.04.2015 г. е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на Р. Т. Р.,
ЕГН **********, сумата от 254.40 лева (двеста петдесет и четири лева и четиридесет
стотинки) – деловодни разноски за производството по настоящото гражданско дело №
10559/2020 г. по описа на РС - Пловдив.
ОСЪЖДА „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. Е.Г.
И., АК-Пловдив, личен № ***, със служебен адрес– гр. П.*** сумата от 412 лева
(четиристотин и дванадесет лева) – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на Р. Т. Р. за производството по настоящото гражданско дело № 10559/2020 г. по
описа на РС - Пловдив.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
6
Съдия при Районен съд – Пловдив: /п/_______________________
7