Р Е Ш Е Н И Е
№………/………….
Гр. София, 29.01.2020г.
Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18-ти състав
в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
при участието на секретаря ТАНЯ СТОЯНОВА като разгледа т.д.№ 2511 по описа за
2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК във връзка с 439 от ГПК.
Ищците А.И.Р., Р.И.Р., „А.-Г.” ЕООД, И.Р.Р. и В.В.Р. твърдят, че А.И.Р., Р.И.Р., и
„А.-Г.” ЕООД са кредитополучатели по
договор за кредит № 1292/2007г., сключен между тях и ТБ „П.Б.“ АД, а В.Р. и И.Р.
са ипотекарни длъжници по договор за ипотека върху недвижим имот № 2379, том
XII, рег. № 20167 дело № 2253/2007 от 09.10.2007 г., за обезпечаване на
задължения по Договор за кредит № 1292/2007 г., сключен между „БАНКА П.Б.” АД и
А.И.Р., Р.И.Р. и „А.-Г.” ЕООД. Сочат, че поради неплащане от страна на
кредитополучателите по договора кредиторът „Банка П.Б.” АД се снабдил със
заповед за изпълнение на парично задължение № 2410/14.10.2013 година, издадена
по ч. гр. д. № 1869 по описа за 2013 година, и с изпълнителен лист от
15.10.2013 г. за сумата от 42 360,23 лв., като подал и молба за образуване на
изпълнително дело и събиране по принудителен ред на вземанията си по
изпълнителния лист и при ЧСИ рег. № 725 В.Г.било образувано изпълнително дело №
20147250400030. Поддържат, че на 06.11.2013 година с вх. № 17/01559/06.11.2013
година „Банка П.Б.“ АД депозирала до ответника „Б.б.з.р.” АД на основание
гаранционно споразумение, сключено на 14.01.2009 г. между МТСП, „ББР” АД и
„Банка П.Б.” АД, в качеството й на гарантираща банка, искане за изпълнение на
ангажимент, поет от „ББР” АД по отношение на Договор за кредит № 1292/2007 г.,
сключен между „БАНКА П.Б.” АД и А.И.Р., Р.И.Р. и „А.-Г.” ЕООД, ЕИК ********,
като с платежно нареждане от 14.11.2013 година „ББР” АД е превела на „Банка П.Б.”
АД сумата в размер на 35898,99 лв. за погасяване на задълженията на
кредитополучателите, за което съдебният изпълнител е известен. По същото
изпълнително дело с молба вх. № 19597/12.12.2014 г. взискателят „Банка П.Б.” АД
е уведомил съдебния изпълнител, че остатъчната сума от дълга по ИД № 30/2014 г.
към „БАНКА П.Б.” АД е в размер на 3 060,40 лв., като изпълнителното дело е
прекратено от ЧСИ през 2017 г. на основание молба от взискателя „Банка П.Б.” АД
с вх. № 14549/02.10.2017 година. Твърдят, че в края на 2017 година взискателят
„Банка П.Б.” АД отново, въз основа на издадения в нейна полза изпълнителен лист
от 15.10.2013 г. за сумата от 42 360,23 лв., подал молба за образуване на ново
изпълнително дело, по което претендираната сума е в пълен размер. Твърдят, че
изпълнително дело № 20177250401768 по описа на ЧСИ В.Г.е образувано на същото
изпълнително основание, както и ИД № 30/2014 г, като видно от съобщение изх. №
8664/30.04.2018 г. за определяне на нова стойност на ипотекирания имот,
взискатели по делото са „Банка П.Б.“ АД и „Б.Б.з.Р.“ АД, а длъжници – петимата
посочени. Твърдят, че по изпълнителното дело липсва каквото и да било правно
основание за конституиране на „Б.Б.з.Р.“ АД като взискател, тъй като
изпълнителният лист е издаден само в полза на „Банка П.Б.“ АД. Позовават се на
разпоредбата на чл.429, ал.1 от ГПК, която сочи случаите, когато взискател може
да се яви лице, което не фигурира като кредитор по изпълнителния лист, но
твърдят, че банковата гаранция не е акт, материализиращ волеизявление на
взискателя-кредитор за разпореждане с обезпеченото с нея вземане/което се и
погасява при изпълнение на гаранцията/. Считат, че легитимация по аналогия не
може да се изведе за банковия гарант, ако и с оглед задължението, което поема
/да отговаря за задължението на трето лице, като банковата гаранция
представлява едностранна формална сделка според легалната дефиниция в чл. 442 ТЗ. Считат, че няма основание да се признае правна възможност на банковия
гарант да встъпи в правата на банката-взискател по издадения в негова полза
изпълнителен лист, което би означавало да се вмени на съдебния изпълнител
материално-правна компетентност, каквато той няма, тъй като му е възложено само
да следи за външната редовност на основанието за принудително изпълнение.
Считат, че ЧСИ В.Г.е извършил
незаконосъобразно действие, изразяващо се в конституиране на кредитор, без да са налице материалните
предпоставки за това, както и че търсената сума, че към момента не се
дължи от длъжниците по изпълнителното дело на „Б.б.з.р.” АД, тъй като вземането
й по отношение на ищците е погасено по давност, тъй като за същата сума
кредиторът не разполага с изпълнителен лист. Давностният срок е започнал да
тече на 14.11.2013 г. и е изтекъл 14.11.2016 г., а дори и да се прилага
петгодишен давностен срок, то и той е изтекъл на 14.11.2018 г. През този период
„ББР” АД не е предприела действия по снабдяване с изпълнителен лист, или
каквито и да било други действия по надлежния ред, които да водят до спиране
или прекъсване на давностните срокове. Наред с горното по отношение на ищците И.Р.
и В.Р., които са ипотекарни длъжници по силата на сключения между тях и ТБ „П.Б.“
АД договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, подробно
описан в Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 2379, том 12, рег.
№ 20167, дело № 2253/2007 г., твърдят, че са се задължили само и единствено към
ТБ „П.Б.“ АД, в този смисъл те не са в никакви правоотношения с „ББР“ АД.
Сочат, че няма солидарност, тъй като солидарността по задължението е или
изрично предвидена по закон или възниква в резултат на договореност между
страните, а в Гаранционно споразумение постигнатото между ББР и Банка „П.Б.“ АД
не е предвидено изрично солидарно задължение на ипотекарните длъжници наред с
кредитополучателите за изплатената гаранция от ББР по кредита. Възразяват и
срещу твърдението, че ответникът ББР АД се е суброгила в правата на ТБ „П.Б.”
АД, тъй като освен посочените в чл. 74 ЗЗД елементи на фактическия състав на
суброгацията необходимо е наличието на регресни права на третото лице срещу
длъжника - съществуване на правоотношение между длъжника и изпълнилото трето
лице, обуславящо изпълнението на третото лице, каквото правоотношение в
настоящия случай между страните няма. Преценката за наличие на регресни права
във връзка с изпълнението на третото лице към кредитора се извършва на
плоскостта на вътрешните отношения на третото лице и длъжника. Поради
функционална зависимост между двете правоотношения (по гаранционното
споразумение и по договора за банков кредит), плащането по банковата гаранция
води до погасяване и на дълга на кредитополучателя спрямо банката по кредитното
правоотношение в обезпечената част. Предвид горното претендират за признаване
за установено, че не дължат на „Б.б.з.р.”
АД сумата от 35 898,99 лв., платена на ТБ „Банка П.Б.” АД от „Б.б.з.р.” АД на
основание гаранционно споразумение, сключено на 14.01.2009 г. между МТСП, „ББР”
АД и „Банка П.Б.” АД. С молба от 13.03.2019г. ищците отново са уточнили, че
твърдят, че нямат задължение към ответника „Б.б.з.р.“ АД, тъй като не се
намират в правоотношение с нея. Посочили са, че това е главното им основание, а
именно, че не съществува между страните валидно правоотношение, а в случай че
това се отхвърли, се претендира да се установи, че сумата не се дължи като погасена
по давност. В молба, обозначена „становище по отговор на искова молба“, т.е.
имаща характера на ДИМ от 27.05.2019г., ищците са посочили, че считат за
неоснователно възражението за неподсъдност на делото, като според тях исковете
им били заявени като потребителски. Сочат, че не възразяват да се привлече като
трето лице помагач „Банка П.Б.” АД и едновременно с това искат да бъде
привлечен като ответник по допълнително субективно съединен иск срещу него,
като са приложили искова молба със същото съдържание на първоначалната, но
срещу ответник „Банка П.Б.” АД. Тази искова молба е с отделен вх.№
5118/27.05.2019г. В хода на съдебното производство заявяват, че поддържат
исковите си претенции чрез процесуалния си представител адв. Д..
Ответникът „Б.б.з.р.“
АД оспорва исковете по съображения, подробно изложени в писмен отговор от
30.04.2019г. и допълнителен отговор от 03.07.2019г., както и чрез процесуалния
си представител юриск. Д. в хода на делото. Ответникът твърди, че посоченото от
ищците е невярно и че вземанията на „Б.Б.З.Р.“ АД по
издадения изпълнителен лист от 15.10.2013 г., издаден от Районен съд - Горна
Оряховица по ч. гр. д. № 1869/ 2013 г., в размер на 35 898.99 лв. представляват
непогасена част от изплатената по банкова гаранция с реф. № 590/760/085 от
23.01.2009 г. на „Банка П.Б.“ АД, сума и са дължими от ищците на „Б.Б.З.Р.“ АД.
Поддържа, че Постановление № 213 от 28.09.2001 г. на Министерски съвет за
целево финансово осигуряване насърчаването на предприемачеството чрез
гаранционни схеми за микрокредитиране (обн. в ДВ. бр. 86 от 05.10.2001 г., в
сила от 05.10.2001 г.), на МТСП са предоставени средства от държавния бюджет за
осъществяване на гаранционни схеми за микрокредитиране. В резултат на това,
МТСП създава гаранционна схема - проект „Гаранционен фонд за
микрокредитиране" и сключва с „Банка П.Б.“ АД рамков договор,
регламентиращ правилата, по които „Банка П.Б.“ АД ще отпуска банкови кредити на
кредитоискатели по проекта, срещу задължението на МТСП да обезпечава
изпълнението по договорите за банкови кредити посредством депозирането и
блокирането, в полза на „Банка П.Б.“ АД, на парични средства на стойност 70%,
или 100% от главниците по предоставените кредити. Твърди, че между МТСП и „Б.Б.З.Р.“
АД е в сила Рамков договор за реда и условията за предоставяне и обезпечаване
на кредити по проект „Гаранционен фонд за микрокредитиране", сключен на
21.12.2001 г., изменян с описаните 7 анекса. Поддържа, че с Решение № 309 от 3 май 2007 г., Министерски
съвет на Република България, приема „Стратегия за създаване на Банка за
развитие чрез преобразуване на „Насърчителна банка" АД, създаване на
Национален гаранционен фонд и Фонд капиталови Инвестиции". По силата на §
2 от ПЗР на ЗББР между МТСП, „Б.б.з.р.“ АД и „Банка П.Б.“ АД е сключено
Гаранционно споразумение № РД 04/4 от 14.01.2009 г., изменено е Анекс от № 1 до
№ 4, с което дадените от МТСП като обезпечение парични средства биват заменени
с банкови гаранции, издадени от „Б.Б.З.Р.“ АД. В изпълнение на постигнатите
споразумения „Б.Б.З.Р.“ АД (Гарантираща банка) гарантира 70%, съотв. 100% от
главниците по кредити, отпуснати в рамките на проект „Гаранционен фонд за
микрокредитиране“ чрез издаването на банкова гаранция реф. № 590/760/085 от
23.01.2009 г.В изпълнение на чл.1 от посоченото по-горе Гаранционно
споразумение № РД 04/4 и на разпоредбите на Закона за Българската б.з.р. „Б.Б.З.Р.”
АД, като партньор на МТСП и „Банка П.Б.“ АД, е поела функциите на МТСП,
включително функциите по обезпечаване/ гарантиране на кредитите, предоставени
от „Банка П.Б.“ АД в рамките на проект „Гаранционен фонд за микрокредитиране”.
Посочва, че съгласно Договор за банков кредит № 1292/ 2007 г. от 03.10.2007 г.,
изменен с Анекс № 1 от 23.06.2008 г., Анекс № 2 от-1292/2009 от 10.08.2009 г.
Анекс № АОЗ-1292/2009 от 08.09.2009 г.,Анекс № А4-1292/2010 от21.07.2010 г.,
Анекс № А5-1292/2010 от27.10.2010 г., Анекс-А6-1292/2011 от 12.09.2011 г.,
Анекс № А7-1292/2012 от 05.03.2012 г., Анекс № А8-1292/2013 от 08.04.2013 г.,
сключен между ТБ „Банка П.Б.“ АД (кредитор) и кредитополучателите: А.И.Р., Р.И.Р.,
и „Алби - груп“ ЕООД, в рамките на гаранционна схема - проект „Гаранционен фонд
за микрокредитиране“, „Банка П.Б.“ АД е отпуснала кредит с размер 45 000.00
(четиридесет и пет хиляди) лева, който „Б.Б.З.Р.“ АД е гарантирала с
включването му в приложението, неразделна част от банкова гаранция реф. №
590/760/085 от 23.01.2009 г. След писмено искане от страна на „Банка П.Б.“ АД,
„Б.Б.З.Р.“ АД е изплатила 100% от остатъчната стойност на главницата по кредита
към момента на искането (06.11.2013 г.), а именно 35 898,99 лв. с платежно
нареждане от 14.11.2013 г. За събиране на вземанията си по Договор за банков
кредит № 1292/2007 г. от 03.10.20107 г., изменен с Анекси от № 1 до № 8, към
него, „Банка П.Б.“ АД се е снабдила с Изпълнителен лист от 15.10.2013 г.,
издаден от Районен съд - Горна Оряховица по ч. гр. д. № 1869/2013 г. съгласно
чл. 417 и чл. 418, ал. 2 от ГПК и е образувала изпълнително дело № 30/ 2014 г.
по описа на ЧСИ В. Г., рег. №725, ОС - Велико Търново, по което, упражнявайки
правата си на суброгирал се в правата на удовлетворения кредитор, като взискател е конституирана и „Б.Б.З.Р.“
АД з. сумата от 35 898.99 лв. - непогасена част от изплатената по банкова
гаранция с реф. № 590/760/085 от 23.01.2009 г. сума, представляваща
100% от остатъчната стойност на главница по гореописания кредит, отпуснат от ТБ
„Банка П.Б.“ АД. Ответникът поддържа, че вземането му произтича от законовата
суброгация по смисъла на чл. 74 от Закона за задълженията и договорите поради
което не е необходимо наличието на правна връзка между „Б.Б.З.Р.“ АД - като
банка - гарант, суброгирала се в правата на кредитора по договора за банков
кредит и длъжниците по договора за банков кредит. Оспорва и твърдението за
погасяване на вземането по давност. Поддържа, че е предприел активни принудителни действия по събирането на това вземане,
като с молба, постъпила с вх.
№ 17390/12.11.2014 г. е поискал да бъде присъединена в
процесуалното качество на взискател по вече образуваното изпълнително дело №
30/ 2014 г. по описа на ЧСИ В. Г., рег. № 725, ОС - Велико Търново. С това
процесуално действие е прекъсната давността и е започнала да тече нова 5-
годишна давност, срокът на която както към момента на предявяване на иска, въз
основа на който е образувано т.д. № 49/ 2019 г. по описа на Окръжен съд - гр.
Велико Търново, така и към настоящия момент, не е изтекъл. Давността е
прекъсната и с образуването на изп.дело
№ 20177250404768 по описа на ЧСИ В. Г., рег. № 725, с конституирането на „Б.Б.З.Р.“ АД като взискател по
него, както и с действията на ЧСИ по
извършване на публична продан на недвижимия имот, собственост на И.Р.Р.
и В.В.Р., върху който е учредена договорна ипотека, съгласно нотариален акт №
2379, том XII, рег. № 20167, дело № 2253/ 2007 г. при нотариус К.Б., рег. № 296
в Регистъра на НК. С всяко едно от изброените по-горе действия, на основание
чл, 116, б.“в“ от ЗЗД, давностният срок е прекъснат и по силата на чл. 117, ал.
1 от ЗЗД от прекъсването му е започнала да тече нова 5-годишната давност. В
отговора е заявено искане на основание чл. 219 от ГПК за конституиране в
процесуалното качество на трето лице, помагач на ответника в настоящото съдебно
производство „Банка П.Б.“ АД, ЕИК *********. Мотиви не са изложени по това
искане. С допълнителния отговор оспорва, че няма позоваване на потребителски
права от ищците, а и не може да има по изложените доводи.
С определение от 27.11.2019г., което е надлежно съобщено на страните с
призовките-съобщения за насроченото съдебно заседание и не е обжалвано,
следователно е влязло в сила, съдът е оставил без уважение искането за
изменение на иска по описаната молба и привличане на нов ответник по нея, както
и искането за привличане на трето лице-помагач –„Банка П.Б.“ АД.
Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
С исковата молба е представен нотариален акт № 2379, т. ХІІ, рег.№2253/2007г., за учредяване на договорна
ипотека върху недвижим имот, с който за уговорения по т.1 кредит, отпуснат на
кредитополучателя – „А.Г.“ ЕООД в размер на 45 000 лв., платим на
уговорените 75 равни месечни вноски и при посочените условия, за обезпечаване
на същия ,ведно с лихвите, неустойките и разноските, лицата И.Р.Р. и В.Р. са
учредили ипотека върху описания имот, а именно апартамент №4 на втория етаж във
вход А на сградата, построена в УПИ ІІ-ЖС, кв.27 по подробния устройствен план
на район „Север“ на гр. Горна Оряховица, със застроена площ 82,41кв. м., ведно
с описаното избено помещение.
Представена е заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК
с № 2410 от 14.10.2013г., издадена от РС – Горна Оряховица по ч.гр.д.№
1869/2013г., с който длъжниците „А.-Г.” ЕООД, А.И.Р., Р.И.Р., са осъдени да
заплатят солидарно на „Банка П.Б.“ АД сумата от 42 360,23 лв., от които 35 898,99
лв. – главница по договор за банков кредит по проект „Гаранционен фонд за
микрокредитиране – съвместна програма между МТСП на РБългария и „Банка П.Б.“ АД
№ 1292/03.10.2007г. и описаните осем анекса към него, сумата от 547,56 лв. –
възнаградителна лихва, сумата от 65,54 лв. – наказателна лихва, 5 427,45
лв. – лихва за неизпълнение на социална цел по чл.4.6б.“А4 от Раздел 4, 114,69
лв. – лихва за неизпълнение на стопанска цел по чл.4.6 б.“Б“, 306 лв. – такси,
847,20 лв. – държавна такса и 600 лв. – адвокатско възнаграждение, като за
описаните суми е издаден и изпълнителен лист от 15.10.2013г.
С исковата молба е представено копие от искане от 05.11.2013г., входирано в
Националния гаранционен фонд с вх.№17/01559/06.11.2013г. от „Банка П.Б.“ АД до
„Б.б.з.р.“ АД, с което на основание чл. 32 и чл.33 от Гаранционно споразумение
от 14.01.2009г. е искано изпълнение на ангажимент по проект „Гаранционен фонд
за микрокредитиране“ по описания договор с „А.Г.“ ЕООД. Самите ищци са
представили с исковата молба преводно нареждание от 14.11.2013г., с което
сумата от 35 898,99 лв. е наредена на „Банка П.Б.“ АД като плащане по
гаранция 590/760/085.
С молба с вх.№19597/12.12.2014г. „Банка П.Б.“ АД е уведомила ЧСИ В. Г., че
посочения в съобщението дълг съвпадал със сумата, за която „Б.б.з.р.“ АД се е
суброгирала в правата на банката, а остатъчната сума от дълга по изп.дело
№30/2014г. е в размер на 3060,40 лв. За тази сума е представена вносна бележка
от 11.10.2018г. на „ЦКБ“ АД.
Представено е съобщение с изх.№8664/30.04.2018г. до А.И.Р. за насрочване на
опис на ипотекирания имот. Представено е съобщение до длъжника „А.-Г.“ ООД от
12.11.2018г., с което се изпраща постановление за възлагане на процесния имот,
също приложено от 07.11.2018г., с което по проведената в периода
25.09.2018г.-25.10.2018г. продан, същият е възложен наВ.И. Д. и Р.Б.Г.за сумата
54 011,00 лв. Представена е жалба до ОС –Велико Търново срещу
постановлението за възлагане, с известие за доставянето й до ЧСИ от 26.11.2018г.,
отговор на същата от ответната банка, както и становище на ЧСИ. С отговор на
банката, стр.42 от приложеното т.д.№49/2019г. на ВТОС е представено решение
№66/12.02.2019г. на ОС – Велико Търново, с което е оставена без уважение
жалбата срещу постановлението за възлагане на описания имот, подписано с
особено мнение на младшия съдия. Решението е отбелязано, че е окончателно и е в
заверен препис.
С отговора е представено гаранционно споразумение от 14.01.2009г., сключено
между Министерство на труда и социалната политика, „Б.б.з.р.“ АД и „Банка П.Б.“
АД, с което въз основа на описаните ПМС213 на МС, сключения рамков договор за
реда и условията за предоставяне и обезпечаване на кредити по проект
„Гаранционен фонд за микрокредитиране“, решение на МС №309/03.05.2007г.,
описаните нормативни разпоредби, „Б.б.з.р.“ АД става партньор на МТСП и поема
функциите му по проекта. Всички предоставени обезпечения от МТСП се заменят с
банкови гаранции, като в чл.5, 6 и 7 е определено кои кредити ще се гарантират
и по какъв ред. В раздел ІV е регламентиран реда, по който гарантиращата банка
– ответника изплаща на банката гаранциите. Представени са анекс №1 към
гаранционното споразумение от 08.05.2009г., анекс №2 от 31.05.2010г., анекс
№3/28.06.2011г., анекс №4/22.02.2013г., както и споразумение от 29.09.2008г.
между „ББР“ АД и МТСП.
В проведеното съдебно заседание е представен и приет като неоспорен договор
за процесуално представителство от 14.01.2009г., сключен между „Б.б.з.р.“ АД и
„Банка П.Б.“ АД, последната като довереник, с който се възлагат описаните
действия и се поема задължение за заплащане на разходите по тях.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявеният отрицателен установителен иск е с правно основание чл. 439 ГПК.
Съгласно чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението когато оспорва вземането и материалната
незаконосъобразност на изпълнението. Според чл. 439, ал. 2 ГПК искът на
длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Погасяването на вземането по давност е факт, който настъпва след хода по
същество по делото, по което е издаден изпълнителен лист и в този смисъл е
допустимо възражение в рамките на иск по чл. 439 от ГПК. Давността, съгласно чл. 116 б. "в" ЗЗД и разясненията, дадени в
мотивите по т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК, се прекъсва от предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В
цитираното тълкувателно решение примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните
действия, прекъсващи давността - налагане на запор или възбрана, присъединяване
на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане и т. н.;
както и действията, с които давността не се прекъсва - образуването на
изпълнителното дело, изпращане на призовка за доброволно изпълнение, извършване
на справки, изискване на удостоверение за данъчна оценка, проучване на
имущественото състояние на длъжника и др.
Съгласно задължителните разяснения
по т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК, когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината
и съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното
производство поради т. нар. "перемпция" настъпва по силата на закона,
а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни
факти. В случая вземането е установено със заповед за
незабавно изпълнение от 14.10.2013г., която не се установява по делото да е
била оспорвана, и въз основа на издадения изпълнителен лист по която е било
образувано изпълнително дело № 30/2014г., за което се твърди, че е прекратено
през октомври 2017г.
В случая на първо място ищците твърдят, че ответникът не се легитимира
надлежно като техен кредитор поради липса на валидно правоотношение между него
и ищците, а също така и поради изложените от тях мотиви, че считат, че издаденият
в полза на „Банка П.Б.“ АД изпълнителен лист не може да ползва ответната банка,
тъй като не можело съдебният изпълнител да преценява дали банковия гарант се
суброгирал в правата на взискателя, а на второ място заявява, че вземанията са
погасени по давност, като трето евентуално основание по молбата се поддържа, че
поетото задължение от ипотекарните длъжници не ползва гаранта.
Съдът намира за неоснователни доводите на ищците, че не дължат сумата
поради липса на валидно правоотношение с ответника, а именно сключен договор
между ищците и ответната банка. Договорът не е единствения източник на
облигационни правоотношения, а само един от тях. Облигационно правоотношение
възниква и на основание извъндоговорни източници като гестия, неоснователно
обогатяване и други. Предвид горното твърдението на ищците, че те не са страна
по никакъв договор с „Б.б.з.р.“ АД е ирелевантно и не означава липса на
правоотношение, още повече, че както те самите изтъкват допълнително с
плащането на сумата по гаранцията е настъпила законова суброгация на банката по
чл. 74 от ЗЗД и следователно банката има регресно право спрямо тях да търси
платените суми на плоскостта на неоснователното обогатяване.
По твърдението за изтекла
погасителна давност, съдът намира следното:
Съдът намира, че макар да не се
установи надлежно с представяне на съответните актове на ЧСИ, доколкото от
изп.дело №30/2014г. на ЧСИ В.Г.и от изп.дело № 20177250401768 са представени
само отделни съобщения, молби и жалби, но се твърдят и от двете страни сходни
факти, то е безспорно между страните, че по издадения срещу длъжниците А.-Г.”
ЕООД, А.И.Р., Р.И.Р., изпълнителен лист от 15.10.2013г. в полза на „Банка П.Б.“
АД сумата от 42 360,23 лв., суми, дължими по описания договор за банков
кредит, е било образувано изп. дело №30/2014г. на ЧСИ В. Г., което се твърди,
че било прекратено, без да се установява надлежно кога и на какво основание. Безспорно
е, че това е станало през октомври 2017г., а от данните по делото е видно, че взискателят „Банка П.Б.“ АД с
молбата от 12.12.2014г. посочва, че „Б.б.з.р.“ АД се е суброгирала за
посочените суми. Няма и спор, че „ББР“ АД е конституирана като взискател по
горепосоченото изпълнително дело. По последващо образуваното изп. дело през
2017г., е бил насрочен опис на ипотекирания имот за 18.04.2018г. и е проведена
публична продан на същия в периода 25.09.2018г.-25.10.2018г., приключила с
постановление за възлагане на имота от 07.11.2018г., което е било обжалвано, но
жалбата е отхвърлена с влязло в сила и окончателно решение на ВТОС от
12.02.2019г. По време на висящността на изпълнително дело №30/2014г. не се
установи преди твърдяната от ищците дата на прекратяването му – октомври 2017г.
да е настъпила перемпция. Не е налице основание за прекратяване на делото с
плащане на сумата от „ББР“ АД, тъй като на първо място това не е плащане от
длъжника, а от трето лице, а и с него не се погасява изцяло задължението, за да
е налице основанието по чл. 433, ал.1 т.1 от ГПК. Не е налице основание за
прекратяване и по чл. 433, ал.2 от ГПК към горепосочената дата – 14.11.2013г.,
за да се приеме, че от нея тече давностния срок. Дори и да се приеме, макар да не е видно от
данните по делото, че прекратяването е в резултат от непредприемане на действия
от взискателя и е настъпила перемпция, то същата е настъпила с изтичането на
двегодишния срок на бездействие, т.е. предвид данните за молбата от
12.12.2014г., най-рано към 12.12.2016г. Оттогава до момента на подаване на
настоящата искова молба – 21.02.2019г. не е изтекъл законоустановения давностен
срок от пет години, а в случая по отношение на процесното вземане не се
установява да е периодично или на друго основание да е приложим краткия
давностен срок. Докато тече съдебния процес за вземането, независимо от това,
че е по отрицателен установителен иск, давност не тече. По отношение на
твърдяната дата на начална давност от ищците – 14.11.2013г., то съдът намира,
че доколкото е безспорно, че „ББР“ АД е участвала и конституирана като
всизкател по изп.дело №30/2014г., то не може да се приеме, че е изтекла
давността. Вярно е, че решенията на съда в контролно-отменителното производство
по чл. 435 от ГПК не се ползват със сила на пресъдено нещо относно съществуване
на вземането, но по тях се решава правния спор относно законосъобразността на
действията на съдебния изпълнител. След като с влязло в сила решение е прието,
че съдебният изпълнител е действал законосъобразно, до установяване на
противното по надлежния ред, съдът няма основание да не зачете прекъсването на
давността по отношение на вземането, което е настъпило най-малкото с
насрочването и извършване на публична продан на имота, което е преди изтичане
на твърдяния давностен срок.
Отделен въпрос е дали „ББР“ АД може да се ползва от издадения в полза на
„Банка П.Б.“ АД изпълнителен лист по силата на законовата суброгация. В чл. 429, ал. 1 от ГПК са уредени процесуалноправните
възможности за приемство в изпълнителния лист, а не на приемство в
изпълнителния процес, тъй като при определянето на субективните предели на
изпълнителния лист и разпростирането на изпълнителната сила на решението спрямо
частните правоприемници на взискателя, се отчита зависимостта на изпълнителната
сила от силата на пресъдено нещо и съответно субективните предели на силата на
пресъдено нещо /чл. 298, ал. 2 ГПК/ на решението, с което е потвърдено
съществуването на съответното притезание. Разпоредбата на чл. 429, ал. 1 от ГПК сочи случаите, когато взискател може да се яви лице, което не фигурира като
кредитор по изпълнителния лист, като регламентира, че наследниците и частните правоприемници на взискателя, както и
поръчителят и солидарният съдлъжник, които са платили дълга, могат да искат
изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист,
като приемството, съответно плащането от поръчителя или съдлъжника, се
установява с писмени доказателства. Макар и да не е указано изрично, взискател
може да се яви лице, което не фигурира като кредитор по изпълнителния лист и в
случаите на процесуална субституция. Съгласно чл. 74 ЗЗД този, който е изпълнил едно чуждо
задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на
кредитора.Първият елемент от фактическия състав на суброгацията е изпълнението
на задължение. В случая няма спор, че ответникът е изпълнил частично задължението на длъжника по изпълнителното дело. Не всяко трето лице, което е
изпълнило чужд дълг се ползва от суброгационно право, а само онова, което е
имало правен интерес да стори това. Правен интерес от встъпване в правата на
удовлетворения кредитор има при наличие на заплаха от претърпяване на
имуществени вреди от страна на третото лице, т.е съществува зависимост на
имуществото на третото лице от поведението на кредитора. Правният интерес се
разбира като опасност от настъпване на неблагоприятни имуществени последици по
отношение на изпълняващия чуждото задължение (третото лице), и то само във
връзка с отношенията му с кредитора на длъжника. В случая е налице правен
интерес з. „Б.б.з.р.“ АД като гарант по банкова гаранция, с оглед гаранционното споразумение, което е представено. Плащането от страна на "ББР
" АД безспорно представлява плащане на чужд дълг при наличие на правен
интерес, в резултат от което за банката -гарант възниква регресно право срещу
длъжника, т.е. налице е пълният фактически състав на законната суброгация.
Задължението по договора за банков кредит за връщане на получената в заем сума
заедно с договорените лихви и такси е основното договорно задължение на
кредитополучателя. По силата на банковата гаранция е налице трето лице, което обезпечава чуждото задължение за
плащане. Законът допуска изпълнилото чуждо задължение трето лице да встъпи в
правата на удовлетворения кредитор, ако е налице правен интерес за това лице от
изпълнението. Тълкуването на нормата на чл. 74 ЗЗД води до извода, че третото лице
встъпва във всички права на кредитора, съществуващи към момента на плащането и
свързани с възможността да получи удовлетворение. В случая безспорно е налице
частично плащане, т. е. е налице суброгация само до размера на платеното.
Частният правоприемник, какъвто в случая се явява "ББР" АД гр. София
може да иска изпълнение въз основа на изпълнителния лист, издаден в полза на
първоначалния взискател съгл.разп.на чл. 429, ал. 1 ГПК, регламентиращ
субективните предели на изпълнителния лист, респ.да се суброгира в правата на
удовлетворения взискател. В този смисъл е налице практика на
съдилищата, а именно влезли в сила съдебни решения като решение
№112/20.03.2015г. по в.гр.д.№153/2015г. на Окръжен съд –Враца, решение
№127/30.03.2015г. по в.гр.д.№233/2015г. на ОС-Враца, решение №252/01.10.2015г.
по в.гр.д.№401/2015г. на ОС –Ловеч, решение № 616/16.12.2015г. по
в.гр.д.№1019/2015г. на ОС – Плевен. В случай, че първоначалният кредитор вече се е снабдил с изпълнителен
лист, частният правоприемник, може да иска изпълнение въз основа на същия
изпълнителен лист съгласно чл. 429, ал. 1 от ГПК, регламентиращ субективните
предели на ИЛ, Законната
суброгация по чл. 74 от ЗЗД е приложима и към изпълнителния процес. Правната
норма на чл. 429, ал. 1 от ГПК сочи неизчерпателно случаите, когато като
взискател може да се яви лице, което не фигурира като кредитор по изпълнителния
лист. Регламентирана е изрично суброгацията на поръчителя и на солидарния
длъжник в правата на кредитора, удовлетворен от тях. В тази връзка правното
положение на гаранта е аналогично на това на поръчителя и на солидарния
длъжник. Подобен извод е застъпен и в Решение № 332 от 22.12.2015 г. по гр. д.
№ 476/2015 г. на Апелативен съд – Велико
Търново, в както и решение № 287 от 18.02.2015 г. на ОС-Пловдив по
в.гр. д. № 332/2015 г., решение
№54/18.06.2019г. п т.д.№208/2018г. на АС – Бургас и др. Следва да се отбележи,
че предприетите
действия на съдебния изпълнител във връзка с конституиране на друг взискател -
правомощие въведено от чл. 429, ал. 1 ГПК, като изключение от правилото, че
страните в изпълнителния процес са тези очертани от титула на изпълнение, са
именно такива действия, които са неотносими към материалните предпоставки за
наличие на правото, както и за дължимостта на вземането, което длъжникът следва
да погаси принудително. Валидността и основателността на искането за промяна на
взискателя се преценява от съдебния изпълнител и съответно неговата преценка
подлежи на контрол, в това число и чрез ангажиране на личната му отговорност за
причинени вреди - арг. и от чл. 74 ЗЧСИ, ако органа е частен съдебен
изпълнител. След като съдебният изпълнител като орган е натоварен с реализиране
на признатото право и носи отговорност за неговото удовлетворяване, то и
длъжника не може да реализира защита чрез оспорване на това право, с оглед
предприети действия от съдебния изпълнител по изпълнението му. Или
основателността на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК не може да бъде свързана с
действията на съдебния изпълнител по осъществяване на принудителното
изпълнение, а само с конкретни новонастъпили факти, рефлектиращи пряко към
наличието на самото изпълняемо право / в този
смисъл има и практика на ВКС, а именно решение №209/28.11.2018г. по
т.д.№2530/2017г. на ВКС, І т.о., определение №188/23.04.2019г. по
ч.т.д.№102/2019г., І т.о. и др.
Банковата гаранция е двустранен, формален, възмезден, акцесорен, каузален
договор, чиято легална дефиниция се съдържа в чл. 422 от ТЗ, като представлява договор, по силата на който банката писмено се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице
определена сума пари, съобразно условията, предвидени в нея. В договора за банкова гаранция
участват три лица- наредител /длъжник по основния договор/, гарантираща банка и
бенефициер /кредитор на длъжника по основния договор/. Наредителят, който е
длъжник на бенефициера по някакво валутно правоотношение, поръчва на
банката-гарант да издаде банкова гаранация, а банката се задължава да плати
задължението на наредителя. Сумата на гаранцията се фискира като абсолютна величина или процент от
задължението на наредителя и обемът на задължението на гаранта може да е
по-малък от обема на главния дълг, както е в случая. С плащането на главницата от гаранта
в полза на банката-кредитор, банката- гарант се суброгира в правата на
удовлетворения кредитор до размера на регресното му вземане. Тя се суброгира и
в акцесорните права на кредитора, които имат обезпечителен характер за
главницата, сред които несъмнено е и договорната ипотека. Платилият главницата
гарант встъпва в положението на кредитор и заема материалноправното и
процесуалноправно положение на кредитора. Изплатилият гаранционната сума гарант се суброгира в
правата на бенефициера срещу наредителя, а до каква степен ще настъпи
суброгацията зависи от това дали плащането по гаранцията покрива цялото или
част от задължението на наредителя към бенефициера. Третото лице, погасило
задължението на длъжника, се суброгира в съществуващите акцесорни права на
кредитора към този момент, каквито са учредените договорни ипотеки и залози. По делото не е спорно, че "ББР” АД се е суброгирала в правата на
"Банка П.Б.“ АД до
размера на извършеното плащане на банкова гаранция от главницата по процесния
кредит, която суброгация е дала основание на ЧСИ да го конституира като
взискател на осн. чл. 429, ал. 1/ ГПК. С оглед горното договорената в полза на "Банка П.Б.” АД ипотека върху процесния
недвижим имот, учредена за удовлетворяване вземането по този кредит, обезпечава
и вземането на присъединилия се кредитор "ББР” АД, тъй като при суброгацията към третото лице преминават прехвърлимите права на
кредитора с всички обезпечения в широк смисъл на думата, освен при
ограниченията, уредени в закона / в този
смисъл е решение №222/05.10.2015г. по в.гр.д.№346/2015г. – Ямбол. Неоснователен е доводът, че встъпването на ББР в дълга не
прехвърляло ипотеката, защото не е спазено изискването на чл. 171 ЗЗД. Според
тази разпоредба, прехвърлянето и залагането на вземането, което е обезпечено с
ипотека, встъпването в такова вземане и налагането на запор върху него, както и
подновяването и заместването в задължение, обезпечено с ипотека, за да имат
действие, трябва да бъдат извършени в писмена форма с нотариална заверка на
подписите и вписани в имотния регистър. При тълкуване на чл. 171 ЗЗД, който
говори за "встъпване в такова вземане", заедно с чл. 17 от Правилника
за вписванията, се налага извод, че законът не предвижда суброгацията по чл. 74 ЗЗД да се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписите и да се
вписва в имотния регистър, за да има действие /в смисъл-за ипотеката, макар
тези две дума да са премахнати с новата редакция на текста от 2000 г., но има
задължително тълкуване на ВКС в тази насока с решение № 131 от 26.03.2012 г. по Г. д. № 720/2011 г., I
г. о./ - встъпването в правата на кредитора става по силата на закона, при
което няма какво съглашение, нито акт за налагане/както е за запора/, да се
нуждае от нотариална заверка на подписите на съответните лица, и да се вписва в
имотния регистър. Под встъпване във вземане, обезпечено с ипотека, чл. 171 ЗЗД
има предвид не суброгацията по чл. 74 ЗЗД, а встъпването в дълг по чл. 101 ЗЗД,
както изрично посочено в чл. 17, ал. 1 ПВп - вписването на актовете по ЗЗД, а
именно: а) прехвърляне на вземане (чл. 99 ЗЗД), обезпечено с ипотека; б)
залагане (чл. 162 ЗЗД) на такова вземане; в) встъпване (чл. 101 ЗЗД) в ипотечно
вземане; г) налагане запор върху него; д) подновяване на задължение (чл. 107 ЗЗД), обезпечено с ипотека, и е) заместване (чл. 102 ЗЗД) в такова задължение,
става по молба на всеки заинтересован.
С оглед горните мотиви съдът намира, че предявеният иск е неоснователен.
Следва да се има предвид, че петитума на исковата молба е не да се признае недължимост
на вземането по процесния изпълнителен лист, а да се признае за установено, че
не се дължи сумата от 35 898,99 лв., за която давността безспорно е
прекъсната по горепосочените изпълнителни дела и не е изтекла общата петгодишна
давност, поради което дори и да се възприеме противното на горепосоченото
разбиране за субективните му предели съобразно чл. 429 от ГПК, то исковата
претенция, така както е заявена и формулирана от ищците, е неоснователна.
С
оглед изхода на спора разноски на ищците не се следват, а такива следва да
бъдат присъдени на ответника, каквито разноски се явяват юрисконсултско
възнаграждение, което съдът намира, че следва да бъде в размер на сумата от 300
лв., вносима общо и по равно от петимата ищци.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от ищците И.Р.Р., ЕГН **********, В.В.Р. ЕГН **********, А.И.Р. ЕГН **********,
Р.И.Р. ЕГН ********** и „А.-Г.” ЕООД, ЕИК ********, всички със съдебен адрес ***,
кант.2Б – адв. Ц.Д., срещу „Б.б.з.р.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, за признаване за установено, че не дължат на „Б.б.з.р.” АД
сумата от 35 898,99 лв., платена на ТБ „Банка П.Б.” АД от „Б.б.з.р.” АД на
основание гаранционно споразумение, сключено на 14.01.2009 г. между МТСП, „ББР”
АД и „Банка П.Б.” АД.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 от ГПК ищците И.Р.Р.,
ЕГН **********, В.В.Р. ЕГН **********, А.И.Р. ЕГН **********, Р.И.Р. ЕГН **********
и „А.-Г.” ЕООД, ЕИК ********, всички със съдебен адрес ***, кант.2Б – адв. Ц.Д.,
да заплатят общо на „Б.б.з.р.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***,сумата от 300 лв. – съдебно-деловодни разноски, представляващи
юрисконсултско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване пред СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: