№ 13310
гр. **, 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА
при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20241110175187 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Производството е образувано по искова молба, уточнена с молба с вх. №
14770/16.01.2025 г., подадени от „*** срещу Н. Н. Х..
В исковата молба се твърди, че на 05.04.2022 г. между „**** и ответника бил
сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ответника бил
предоставен кредит в размер на 8099,61 лева с уговорена възнаградителна лихва в
размер на 2872,12 лева. Вземанията по кредита следвало да бъдат заплатени в срок до
05.10.2023 г. на 18 месечни вноски, всяка в размер на 609,54 лева, с изключение на
последната, която била в размер на 609,55 лева. Кредит не бил обявяван за предсрочно
изискуем, но поради незаплащане на дължимите суми от страна на ответника била
начислена лихва за забава в общ размер на 3158,87 лева. Вземанията по договора,
сключен между „**** и Н. Х., били прехвърлени в полза на „*** на 30.10.2023 г. чрез
Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ и Приложение № 1 към него, като
длъжникът бил уведомен за цесията по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД чрез писмо от
21.11.2023 г. Поради неизплащане на дължимите суми по договора за кредит, „***
подало заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу Н. Н. Х., като срещу
издадената въз основа на същото заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК било подадено
възражение в срок. Поради тази причина ищецът претенидира установяване
дължимостта на процесните задължения и моли предявените искове да бъдат уважени
изцяло, като в полза на дружеството бъдат присъдени сторените по делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са връчени на ответника Н. Н. Х., като
с подадения в срок отговор предявените искове се оспорват като частично
неоснователни. Изложени са подробни аргументи в подкрепа на твърдението, че
1
процесният договор бил нищожен, поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
11 и т. 12 ЗПК, като дължима от ответника била единствено чистата стойност на
кредита в размел на 7000,00 лева. Отправено е искане за уважаване на исковата
претенция за главница в посочения размер и за отхвърляне на предявените искове за
установяване дължимостта на вземания за възнаградителна и мораторна лихва.
Отправено е искане за присъждане на сторените по делото разноски.
Софийски районен съд, Първо гражданско отделение, 47-ми състав, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предмет на делото са положителни установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 99, ал. 2
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че Н. Н. Х. дължи
на „*** в качеството му на цесионер по сключен между дружеството и „**** Договор
за покупко-продажба на вземания /цесия/ и Приложение № 1 към него от 30.10.2023 г.,
следните суми: 1/ сумата от 7766,31 лева, представляваща неизплатена главница по
Договор за потребителски кредит № *** от 05.04.2022 г., сключен между „**** и Н. Н.
Х., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.06.2024 г. до окончателното
изплащане; 2/ сумата от 2578,98 лева, представляваща договорна /възнаградителна/
лихва за периода от 04.06.2022 г. до 05.10.2023 г.; 3/ сумата от 1883,83 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата, начислена за периода от 05.06.2022
г. до 04.06.2024 г., за които на 19.06.2024 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 34069/20224 г. по описа на СРС, І-
во ГО, 47-ми състав.
За основателността на така предявения иск ищецът следва да докаже следните
материалноправни предпоставки: наличието на валидно възникнало договорно
правоотношение между „**** и Н. Н. Х. по Договор за потребителски кредит № ***
от 05.04.2022 г.; отпускането и усвояването на предоставената по силата на процесния
договор за кредит сума; настъпването изискуемостта на процесните вземания и
изпадането на ответника в забава; наличието на валидно възникнало договорно
правоотношение между „**** и ищцовото дружество по Договор за покупко-продажба
на вземания /цесия/ и Приложение № 1 към него от 30.10.2023 г., въз основа на който
процесните вземания са прехвърлени на „***; уведомяването на ответника за
извършената цесия; всички факти, на които основава своите искания или възражения.
По делото не е спорно, а и се установява от представения Договор за
потребителски кредит № **********/05.04.2022 г., че между „**** и ответника е
сключен посочения договор за потребителски кредит, по който банка има качеството
на кредитодател, а ответникът на кредитополучател. В чл. 7.1 от договора е уговорено,
че размерът на кредита възлиза на 7000,00 лева. Описано е, че общият размер на
кредита възлиза на 9099,61 лева. В чл. 6 е посочено, че срокът на договора за кредит е
05.10.2023 г. В чл. 7.2.1 е уговорено, че при потребителски кредит за общо ползване
средствата по кредита се превеждат от кредитора в срок до 3 работни дни, считано от
датата на договора по сметката на потребителя, открита в „****. В чл. 9.1 е посочено,
че годишният лихвен процент, с който се олихвява кредитът, възлиза на 40,93 %. Чл.
9.4 гласи, че при просрочие потребителят дължи лихва за просрочие в размер на
законната лихва върху просрочената сума за периода на просрочието, като към
момента на сключване на договора законната лихва е в размер на ОЛП + 10 пункта. В
чл. 10 е предвидено, че годишният процент на разходите (ГПР) по кредита и общата
2
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по определения в Приложение № 1 към ЗПК начин: ГПР – 49,46 %, а общо
дължимата сума от потребителя – 10971,73 лева. В чл. 11.2 е посочена банковата
сметка и е инкорпориран погасителен план с конкретно посочване на размер и падеж
на всяка вноска.
На следващо място, от събраните по делото доказателства се установява, че на
основание Рамков договор за продажба и прехвърления на вземания от 30.10.2023 г. и
Приложение № 1 към него, сключен между „**** и „***, вземанията, произтичащи от
процесния договор за кредит, са прехвърлени на ищеца, като последният е бил
надлежно упълномощен да уведоми длъжника по цедираното вземане за
прехвърлянето. Съобщаването за извършената цесия от предишния кредитор е
необходимо, на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, за да произведе извършеното
прехвърляне действие спрямо длъжника. Целта на уведомяването е защита на
длъжника, като се обезпечи изпълнение на задължението му на надлежно
легитимирания кредитор, носител на вземането. Съгласно законовата уредба,
релевантно за действието на цесията е уведомяването от страна на предходния
кредитор, но не съществува пречка последният да упълномощи цесионера да извърши
съобщаването от негово име (както е в разглеждания казус). Като съобрази
представените по делото доказателства, съдът намира, че ищцовото дружество е
уведомило длъжника-ответник за извършената цесия с връчването на исковата молба и
приложенията към нея, едно от които е именно изходящо от надлежно упълномощения
ищец-цесионер уведомление по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. По този начин извършената
цесия е била надлежно съобщена на Н. Н. Х. и е произвела действие спрямо него,
доколкото съдебните книжа са връчени надлежно на регистрирания постоянен и
настоящ адрес на ответника на трето лице, съгласило се да получи същите. Така
извършеното уведомяване следва да бъде прието за релевантно като факт, настъпил в
хода на процеса и имащ значение за спорното право, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Следователно, с оглед извършеното прехвърляне и надлежното уведомяване на
ответника Х. следва да се приеме, че цесията има действие за него и ищецът „*** в
качеството си на цесионер се явява носител на вземанията по процесния Договор за
потребителски кредит № ***/05.04.2022 г.
След като по делото се установи възникналото облигационно правоотношение
между праводателя на ищеца и кредитополучателя - ответника, и предоставянето на
заемната сума в размер на 7000,00 лева /обстоятелство, което не е спорно между
страните/, следва да се прецени дали този договор е действителен както с оглед
правните възражения на ответника, така и в изпълнение на служебните задължения за
преценка на действителността на договор /или клаузи от него/ сключен с потребител.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне
на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на
чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
3
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
- не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за
потребителски кредит, като последиците са уредени в чл. 23 ЗПК – отговорността на
заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за
императивни разпоредби, нарушението на които влече нищожност на целия договор за
потребителски кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за
нищожност в тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на
договора със същите. Това е така, защото ответника има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които
не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая
с отпускането на кредит в полза на ответника като физическо лице му е предоставена
„финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител
ответникът разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава
Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение задължението на
националния съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните
клаузи, включени в потребителските договори следва в допълнение на гореказаното да
се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /Решение №
23/07.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., І т. о./, която задължава
първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на
фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели
такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
№ 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011
г. на ВКС по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о. и определение № 751/17.08.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 2022/2009 г., I г. о. /. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във
връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към
чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които
противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл
се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в
коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. Освен това съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т. д.
№ 1/2020 г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г. / се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 от
Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител.
Съдът намира, че не е налице твърдяното от ответника нарушение на чл. 11, ал.
1 т. 11 ЗПК, а именно липсата на погасителен план.
Съгласно регламентацията на Директива 2008/48/ ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23.04.2008 г. година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, по отношение на договорите, които
4
попадат в приложното поле на директивата, какъвто безспорно е процесният договор,
държавите членки не могат да приемат непредвидени в тази директива задължения за
страните по договора, когато тя съдържа хармонизирани разпоредби в съответната
област (вж. по аналогия решение на СЕС от 12.06.2012 г., SC Volksbank România,
C602/10, EU:C:2012:443, т. 63 и 64). Следва да се отбележи, че чл. 10, пар. 2 от
Директива 2008/48/ЕО извършва такава хармонизация, що се отнася до данните, които
задължително трябва да бъдат включени в договора за кредит. В чл. 10, пар. 2, б. „з“ от
същата директива е предвидено, че в договора за кредит трябва да се посочат само
размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е
уместно, редът на разпределение на вноските между различни неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Видно от чл. 10,
пар. 2, б. „и“ и пар. 3 от Директивата само при наличие на искане от потребителя
(което може да бъде направено през целия срок на действие на договора)
кредитодателят е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на
погасителен план. (вж. Решение на СЕС от 9.11.2016 г. по дело C-42/15, Home Credit
Slovakia a.s. срещу Klára Bíróová, ECLI:EU:C:2016:842, пар. 52 и 53 от мотивите и т. 3
от диспозитива).
Съгласно съдебната практика по приложение на директивата не е необходимо
договорът за кредит да съдържа извлечение под формата на погасителен план. В
допълнение към това, кредитодателят е длъжен да предостави само при поискване
извлечение под формата на погасителен план (чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК). Директивата не
предвижда изискване договорът за кредит изначално да съдържа подобно извлечение
под формата на погасителен план. Такова изискване не е предвидено и в националната
правна уредба, доколкото чл. 11, ал. 3 разяснява ал. 1, т. 12, в смисъл, че кредиторът
предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на
договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания. Подробно извлечение, съдържащо информация по смисъла
на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, в това число какъв размер от главницата и лихвата се
погасява, както и техният остатъчен размер кредитодателят е длъжен да предостави на
потребителя само при поискване.
В конкретния случай се касае за равни месечни вноски на определена дата и
погасителен план по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, включващ всяка една
погасителна вноска с нейния размер и падеж, е инкорпориран в самия договор, а в чл.
12 от договора изрично е посочено правото на потребителя да получи извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания,
както и че планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и
когато е приложимо, допълнителните разходи.
В случая лихвата е с фиксиран процент и не е било необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми. Такова изискване съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК е поставено само при различни
лихвени проценти за целите на погасяването, какъвто настоящият случай не е.
С оглед на тези обстоятелства, следва да се приеме, че в тази насока правата на
заемателя не са ограничени и договорът не е недействителен, поради нарушение на чл.
11, ал. 1, т.11 и т. 12 от ЗПК.
На следващо място, видно е от клаузите на договора, че е предвидено
заплащане на годишна възнаградителна лихва в размер на 40,93 %. По отношение
5
размера на възнаградителната лихва в съдебната практика се приема, че няма пречка
страните по договора да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на
законната лихва. Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и добрите нрави. Понастоящем не е регламентирано в нашето законодателство
максимален размер на договорната лихва, посочен в чл. 10, ал. 2 ЗЗД, приложим
според ВКС за възнаградителната лихва, каквато е процесната, тоест няма повелителна
норма, която да ограничава размера на лихвите по договорите. В съдебната практика
се приема, че максималният размер на възнаградителната лихва е ограничен винаги от
втората хипотеза на чл. 9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Според практиката на ВКС за
противоречаща на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване друг и др. Прието е, че противно на
добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечен
и по друг начин заем, противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава,
надвишаваща двукратния размер на законната лихва (Решение № 906/30.12.2004 г. по
гр. дело № 1106/2003г., ІІ г.о., ВКС, решение № 378/ 18.05.2006г. по гр. дело №
315/2005г., ІІ г. о., ВКС, решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/ 2007г., ІІ
г.о., ВКС, определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. дело № 6295/ 2014 г., ІV г. о., ВКС и
др.).
Към датата на сключване на процесния договор на 05.04.2022 г. законната лихва
за забава е 10 % (ОЛП на БНБ е 0%, видно от извършената от съда справка на
интернет-страницата https://www.bnb.bg/, плюс 10 процентни пункта), следователно
определеният в процесния договор (обезпечен и със застраховка в полза на кредитора)
лихвен процент надвишава повече от два пъти този размер.
Дори и процесният договор за кредит да не беше обезпечен със сключената в
полза на кредитодателя застраховка, то предвидената в него възнаградителна лихва
отново би надвишила трикратния размер на законната лихва за забава. Затова
определената в процесния договор възнаградителна лихва е договорена в нарушение
на добрите нрави, следователно клаузата е нищожна по смисъла на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД.
При този извод съдът следва да откаже да зачете правните последици на клаузата за
възнаградителна лихва, т.е. да приеме, че тя не е породила задължение за заплащане на
такава в претендирания размер.
В настоящия случай обаче е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради
невключване на застрахователната премия в годишния процент на разходите /ГПР/ по
кредита. Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съдържанието на термина
„общ разход по кредита за потребителя“ е изяснено с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно
който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
6
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси. От така изложените императивни норми следва изводът, че
застрахователните премии представляват общ разход по кредита за потребителя, който
следва да бъде включен в състава на годишния процент на разходите съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК, в случаите, в които сключването на застрахователния договор е
задължително условие за получаване на кредита или задължително условие за
ползване на кредита при конкретните параметри /напр. срок на договора, размер на
възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр./. Също така следва
изводът, че при наличие на посочените от закона условия, застрахователната премия
представлява разход по кредита за потребителя, независимо от това дали тя се заплаща
пряко от потребителя на застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да
бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от
търговецакредитор за сметка на потребителя. Законът не провежда разграничение
между тези две хипотези, защото и в двата случая плащането на премията е за сметка
на потребителя и оскъпява размера на получения от него кредит чрез извършване на
допълнителни разходи.
Въпросът дали сключването на застрахователния договор /присъединяването на
потребителя към съществуващите застрахователни програми/ е необходима
предпоставка за отпускане на кредита изобщо или за отпускането му при
предоставените с договора параметри, подлежи на изследване въз основа на всички
обстоятелства по сключването на процесния договор, а не само въз основа на
съдържанието на предварително изготвените от търговеца клаузи. В този смисъл
обстоятелството, че в чл. 7.2.2 и чл. 19 от договора за кредит застраховката е
определена като незадължителна допълнителна услуга, която не е условие за
сключване на договора, е лишено от правно значение за преценката на съда, ако от
останалите обстоятелства, свързани със сключването на процесния договор, се
установява противното. Включвайки вземането за застрахователната премия в размера
на главницата, ответникът е заобиколил и нарушил императивните законови
изисквания. Размерът на главницата по договора за кредит представлява отпуснатите
парични средства, предоставени за ползване на кредитополучателя, възлизащи в
случая на 7000,00 лева. Кредитополучателят реално разполага с възможността да
ползва и да се разпорежда само с тази сума, тоест това са фактически получените от
него заемни средства. Сумата от 1099,61 лева представлява застрахователна премия, а
не главница, поради което има характер на разход по кредита. Разходите за нейното
заплащане са част от общите разходи по кредита и следва да се отчитат при
изчисляването на ГПР. Чрез нейното добавяне, действителният процент на разходите
по кредита значително ще надвишава максимално допустимия такъв според чл. 19, ал.
4 ЗПК и се различава съществено от посочения в процесния договор за потребителски
кредит ГПР от 49,46%. За пълнота следва да се посочи, че липсва и допълнителна
информация относно начина на формирането на посочения процент на разходите,
както и какво е взето предвид при формирането му. Оставят неясни компонентите,
които са взети при формирането на годишното оскъпяване на заема. Съдът на ЕС е
имал повод да се произнесе в Решение от 20.09.2018г. по дело С-448/17г., че
ситуацията, в която договор съдържа само математическа формула за изчисляването
на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни, следва да се
приравни на непосочване на ГПР, тъй като не може да се счете, че потребителят е
напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към
момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат
7
да имат отражение върху обхвата на задължението му. В настоящия случай не се
съдържа дори и подобна математическа формула.
Горните нарушения обуславят извод за недействителност на договора за кредит
съгласно чл. 22 ЗПК, поради нарушаване на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно – при посочен,
макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме за
изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и
действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да
не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е
част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и същият
се явява недействителен, в който смисъл е и установената национална съдебна
практика по идентични дела – Решение № 2428 от 25.04.2024 г. по в. гр. д. №
3706/2023 г. на СГС, Решение № 397 от 22.01.2024 г. по в. гр. д. № 6564/2023 г. на СГС,
Решение № 395 от 22.01.2024 г. по в. гр. д. № 5786/2023 г. на СГС и др. В
задължителното Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022г. на Съда на
Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48,
следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно,
санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски
при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта
на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от
Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива,
следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните
разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки,
така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.
Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на
наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и
същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C 42/15, EU:C:2016:842, т.
61-63 и цитираната съдебна практика).
С оглед на така установената недействителност на договора за потребителски
кредит в тази му част и невъзможността недействителните клаузи да се заместят от
законови разпоредби, потребителят дължи връщане единствено на чистата стойност на
8
кредита съгласно чл. 23 ЗПК. Така длъжникът следва да възстанови единствено
главницата, но не и останалите претендирани суми от кредитора (Решение № 3384 от
23.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 14928/2021 г.; Решение № 263448 от 7.12.2022 г. на
СГС по в. гр. д. № 3266/2021г.).
Освен всичко изложено обезщетение за забава за периода от 05.06.2022 г. до
04.06.2024 г. е недължимо от ответника и поради обстоятелството, че съгласно
Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК, за
периода до настъпване на предсрочната изискуемост, размерът на вземането се
определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите
на договора за кредит, тъй като размерът на вземането при предсрочна изискуемост по
договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от
предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната лихва от датата на
настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Поради това в
случая без обявена предсрочна изискуемост ищецът не може да претендира
обезщетение за забава преди изтичане на крайния срок на договора за кредит.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките съдът намира, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата
на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22
ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка. Съгласно чл. 23 ЗПК, в тази хипотеза потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
При това положение настоящият съд намира, че предявеният иск за
установяване съществуването в полза на ищеца на вземане за сумата от 7766,31 лева
като главница следва да бъде уважен, но до размера на чистата усвоената стойност по
кредита в размер на 7000,00 лева, доколкото ответникът не е ангажирал доказателства
за извършено погасявание на така формираното по кредита задължение. Исковете за
сумата от 2578,98 лева, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода
от 04.06.2022 г. до 05.10.2023 г., и за сумата от 1883,83 лева, представляваща лихва за
забава върху главницата, начислена за периода от 05.06.2022 г. до 04.06.2024 г., следва
да се отхвърлят като неоснователни.
По разноските:
При този изход на делото, с оглед задължителното тълкуване на закона, дадено
в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело №
4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска по чл. 415, ал. 1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските
както в исковото, така и в заповедното производство.
9
С оглед изхода на спора ответникът дължи на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
ГПК разноски за исковото производство в размер на 178,62 лева /за юрисконсултско
възнаграждение и държавна такса/, съответно – разноски за заповедното производство
в размер на 152,70 лева /за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/,
съразмерно на уважената част от исковете.
От своя страна ищецът дължи на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
разноски съобразно отхвърлената част от претенциите. Претендира се адвокатско
възнаграждение в размер на 1500,00 лева. Своевременно релевираното от
процесуалния представител на ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност
на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение е основателно. При
съобразяване цената на предявените искове, фактическа и правна сложност на делото,
срочното му разглеждане пред първоинстанционния съд в едно съдебно заседание и
съобразно размера на отхвърлената част от предявените претенции, настоящият
съдебен състав приема, че дължимото адвокатско възнаграждение е в размер на 500,00
лева.
По изложените съображения, Софийски районен съд, Първо гражданско отделение,
47-ми състав,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД и чл. 23 ЗПК, че Н. Н. Х., ЕГН:
**********, с адрес: гр. ***“, бл. */** дължи на „***, ЕИК: ***, със седалище и адрес
на управление гр. **, бул. „** **“ ** офис-сграда „**“, ***, сумата от 7000,00 лева,
представляваща главницата /чистата стойност на кредита/ по Договор за
потребителски кредит № *** от 05.04.2022 г., сключен между „**** и Н. Н. Х., ведно
със законната лихва върху главницата от 05.06.2024 г. до окончателното изплащане
на сумата, за която е издадена Заповед № 18583 за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК на 19.06.2024 г. по ч. гр. д. № 34069/2024 г. по описа на СРС, 47-ми
състав, като ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявения иск за главница за
разликата над присъдената сума от 7000,00 лева до пълния предявен размер от
7766,31 лева, както и в цялост исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 99, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от
2578,98 лева, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от
04.06.2022 г. до 05.10.2023 г., и за сумата от 1883,83 лева, представляваща лихва за
забава върху главницата, начислена за периода от 05.06.2022 г. до 04.06.2024 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Н. Н. Х., ЕГН: **********, с адрес:
гр. **, ж. к. „***“, бл. */** да заплати на „***, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление гр. **, бул. „** **“ ** офис-сграда „**“, ***, сумата от 178,62 лева,
представляваща сторени в хода на първоинстанционното производство разноски, и
сумата от 152,70 лева, представляваща сторени в хода на заповедното производство
10
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „***, ЕИК: ***, със седалище и адрес
на управление гр. **, бул. „** **“ ** офис-сграда „**“, ***, да заплати на Н. Н. Х.,
ЕГН: **********, с адрес: гр. **, ж. к. „***“, бл. ***, сумата от 500,00 лева,
представляваща сторени в хода на първоинстанционното производство разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11