№ 4
гр. Варна, 03.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на шести
декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
И.ка Д. Дрингова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от И.ка Д. Дрингова Въззивно гражданско дело
№ 20223100500699 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 261508/04.02.2022г., депозирана от Н. Л.
П., ЕГН**********, с адрес гр. Варна, ул. „Кап. I ранг Г.К.“ **, чрез адв. Н. П. от АК -
Варна, съдебен адрес гр. Варна, ул. „Ангел Кънчев“ №5а, срещу решение №
260034/14.01.2022г., постановено по гр. дело № 2390/2020г. по описа на ВРС, XIХ-ти състав,
в частта, с която въззивникът е осъден да заплати на А. Б. А.-И.ова, ЕГН**********, с адрес
гр.Варна, ул.“Г.“№1, ет.2, сумата от 25000 лв., подлежаща на връщане като получена без
основание, на осн. чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
В жалбата е изразено становище за недопустимост на решението в обжалваната част,
като постановено по непредявен и недокладван иск, а в евентуалност за неправилност, като
постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на
материалния закон и необоснованост. Въззивникът сочи, че в първото съдебно заседание
съдът е допуснал изменение на иска по реда на чл.214, ал.1 от ГПК чрез въвеждане на ново
основание, без да изиска от ищеца да индивидуализира новия юридически факт, от които
извежда претендираното право за връщане на същата сума от ответника на плоскостта на
неоснователно обогатяване. Освен това първоинстанционният съд не е изпълнил
служебното си задължение да субсумира установените факти под приложимата правна
норма, както и не е изготвил доклад по смисъла и със съдържанието, указани в нормата на
чл.146 от ГПК. Съдът не е посочил правна квалификация на иска с правно основание чл.55
от ЗЗД, тъй като не е уточнено при коя от трите хипотези на правната норма се предявява
евентуалния иск, при съобразяване, че фактическите твърдения по делото са, че исковата
1
сума е дадена по договор за заем. Едва в решението съдът е приел като правна
квалификация нормата на чл.55, ал.1 пр.1 от ЗЗД, каквато не е поддържана от ищеца, не е
включена в доклада като предмет на делото и по нея не са събирани доказателства. Счита се,
че съдът не е съобразил, че твърденията на ищцата по предявената в условията на
евентуалност претенция, произтичат от твърдение, че сумата е дадена по договор за заем,
което сочи на основание по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД. На ответника не е даден срок да се
запознае с приетия за разглеждане в първо съдебно заседание евентуален иск, като е имал
възможност да изрази становище по него непосредствено след предявяването му в съдебно
заседание и това го е лишило от гарантираната от закона възможност да организира
защитата си, да направи писмен отговор и да ангажира и представи доказателства. Сочи се
също, че съдът му е отказал събирането на доказателства, поискани за установяване на
възражението му за наличие на правно основание да получи преведената по банковата му
сметка сума в размер на 25 000 лв., което е довело до неоснователно уважаване на
предявения иск - кореспонденция по „Вайбър" между страните; събирането на гласни
доказателства, чрез разпит на трима свидетеля /бил допуснат само един свидетел/ и
събиране на писмено доказателство – договор за застраховка „Каско“ на л.а. „Мерцедес“ по
реда на чл.192 от ГПК или чрез издаване на съдебно удостоверение. Освен това, съдът не е
прецизирал задачата на допуснатата съдебна експертиза за установяване на основание за
отпускане на банков кредит на ищцата.
Въззивникът намира, че съдът е дал неправилна правна квалификация на приетия за
разглеждане по реда на чл.214, ал.1 от ГПК евентуален иск; не е обсъдил релевантни за
спора доказателства - факта, че преводът на сумата от 25 000лв. от ищцата е на датата, на
която е заверен нотариално договора за покупко-продажба на лекия автомобил;
неоснователно е игнорирал показанията на свидетеля Х.Н.. Намира за доказано твърдяното
от ответника основание за получаване на процесната сума, а именно заплащане на продажна
цена по договор за продажба на лек автомобил, закупен на името на П. Н..
Отправеното искане е да се обезсили решението на ВРС в обжалваната част и да се
върне делото за разглеждане от друг състав на ВРС. В евентуалност, да се отмени решението
на ВРС в обжалваната част и да се отхвърли предявения евентуален иск.
По делото е постъпил отговор на въззивната жалба, който е депозиран след изтичане
на срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, поради което същият се възприема от настоящия съдебен
състав като писмено становище от въззиваемата страна. Въззиваемият намира за
неоснователни оплакванията за допуснати от съда нарушения на съдопроизводствените
правила и на материалния закон. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната му
част, като правилно, законосъобразно и обосновано.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен иск с правно основание чл. 240,
ал.1 от ЗЗД от А. Б. А. - И.ова срещу Н. Л. П. за осъждане на ответника да заплати на
ищцата сумата 25000 лв., представляваща заемна сума по договор за заем, преведена от
ищцата на 05.06.2019г.
2
В исковата си молба ищцата излага, че с ответника са се договорили да му даде заем в
размер на 25000 лв., а той да й върне сумата в срок от един месец. В изпълнение на
постигнатата договореност ищцата на 05.06.2019г. превела сумата от 25000 лв. по личната
сметка на ответника, като в платежното нареждане като основание за превода е посочено
заем. След изтичане на уговорения срок и устна покана да върне получената сума,
ответникът категорично отказал. На 29.11.2019г. ищцата отправила нотариална покана до
ответника, получена от него на 14.01.2020г., с която му предоставила 10- дневен срок от
получаване на поканата да върне получената сума, но до подаване на исковата молба в
съда това не се е случило. Отправеното искане е да се осъди ответника да заплати на ищцата
сумата от 25000 лв., както и да се присъдят направените по делото съдебни разноски и
заплатен адвокатски хонорар.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който се
поддържа становище за неоснователност на предявения иск. Ответникът отрича да е
сключвал договор за заем с ищцата и да е получавал процесната сума на посоченото
основание. Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на разноските по делото.
В първото съдебно заседание, по искане на ищцата, първоинстанционният съд е
допуснал по реда на чл.214, ал.1, изр.1 от ГПК изменение на иска чрез добавяне на ново
основание, а именно, че получената сума от ответника е дадена без основание. Ответникът
твърди, че преведената сума представлява плащане на продажна цена на закупен на същата
дата от трето лице – приятелка на ищцата, лек автомобил.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил първоначалния иск с
правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД и е уважил предявения в евентуалност иск с правно
основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е
действително, произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е
надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ
ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на
събраните доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
С платежно нареждане от 05.06.2019г. А. А. е наредила на „Уникредит Булбанк“ АД
да преведе на Н. П. по сметката му в „Експресбанк“ АД сумата от 25000 лв., на основание
заем.
С нотариална покана от 20.11.2019г., връчена на 14.01.2020г., А. А. е поканила Н. П.
да ѝ върне преведената сума в десетдневен срок от връчването на поканата.
С договор с нотариално удостоверяване подписите на страните, на 05.06.2019г. Л.Н.
П. и Ж.М. П.а са продали на П. Н. Н. лек автомобил „Мерцедес Ц300 ЦДИ 4Матик“ с рег.№
3
*** за сумата от 700 лв., получена напълно и в брой от продавачите.
В първоинстанционното производство е изслушано заключението на вещото лице
Р.С. по проведената ССЕ, съгласно което ищцата не е теглила кредит от „Уникредит
Булбанк“ през периода края на м. май – началото на м. юни 2019г. През посочения период
ищцата е теглила кредит от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ в размер на 409 лв.
От справка за кредитната задълженост на А. Б. А. – И.ова, приложена към писмо изх.
№ БНБ-114137/27.10.2022г. от БНБ се установява, че на 05.06.2019г. на ответницата е
разрешен кредит от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ в размер на 29130,36 лв.
От комбинирана застрахователна полица № 0306Х0480610 05.06.2019г. за
застраховки „Каско“ и „Злополука“, сключена между ЗАД „Армеец“ и Л. П. за л.а.
„Мерцедес С300“ с рег.№ *** е видно, че застрахователната стойност на автомобила е 25
000 лв. С добавък № 1/06.06.2019г. всички права и задължения по полицата са прехвърлени
на П. Н..
Във връзка с приетата по делото кореспонденция по Вайбър е проведената СТЕ, по
която вещото лице С. Д. е дало заключение, че същата е водена между Н. Л. П. и А. Б. А. –
И.ова, с посочени телефонни номера и че същата не е манипулирана. Съдържанието на
същата съдът ще обсъди при необходимост в мотивите на решението.
Пред първата инстанция е разпитан водения от ответника свидетел – Х.Н.Н..
Свидетелят е приятел, както и съдружник на ответника в автосервиз. Същият заявява, че в
края на 2018г. ответникът закупил л.а. ‚Мерцедес“ с цел продажба. Сочи, че .автомобилът е
продаден на ищцата, която била клиент на автосервиза. Ищцата харесала автомобилът не за
себе си, а за своя позната – П.. След като тествали колата, жените се върнали в сервиза и се
договорили с ответника за продажбата й за сумата от 25 хиляди лева. Тъй като П. не
разполагала със сумата за закупуването й, А. щяла да купи автомобила. След три-четири
месеца след продажбата от ответника разбрал, че колата има проблем със скоростната кутия,
като ремонта й щял да струва 3200 лева. След продажбата един от ключовете за л.а. бил
предаден на съпруга на ищцата.
Пред втората инстанция е допуснат до разпит като свидетел Л.Н. П., баща на
ответника. Свидетелят излага, че автомобил Мерцедес с рег. № В0471НР е закупен на негово
име, със средства на сина му, през 2018г. Синът му ремонтирал колата в собствения си
автосервиз, няколко месеца я ползвал, след което, в началото на лятото на 2019г., решил да я
продаде за 25000 лв. За продажбата отишли при нотариус, като продавачи били свидетелят и
съпругата му, а синът им дошъл с две дами. Н. и едната от тях отишли до банката, а другата
останала при нотариуса за сделката. Когато Н. се обадил на баща си, че продажната цена е
преведена, тогава се подписал договора за продажба. Свидетелят сочи, че не получавал пари
от сделката, защото колата била на сина му. Излага също, че купувачът помолил в договора
да се впише по-малка сума, с цел спестяване на такси и разходи по прехвърляне. Няколко
месеца по-късно синът му споделил, че имало малък проблем с колата, че се е повредила, а
той обещал да я ремонтира. Свидетеля излага, че никога не е имал ключ от колата и не я е
карал. При сделката синът му предал на купувача ключ, а след няколко дни е дал втория
ключ на колата на приятел на една от двете дами.
Гореизложената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:
4
В конкретния случай с въззивната жалба са наведени оплаквания за допуснати
процесуални нарушения във връзка с изменението на иска, които се преценяват като
неоснователни от настоящия съдебен състав. Искането за изменение на иска чрез прибавяне
на ново основание е направено в срока по чл.214, ал.1 от ГПК. Ответната страна е имала
възможност да изрази становище по новото основание и е релевирала съответните
възражения, респ. нови доказателствени искания. Съдът е допуснал исканото изменение,
като е дал правилната правна квалификация и е разпределил доказателствената тежест
между страните. При предявен иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД не е необходимо да
се посочва нов юридически факт, от който извежда правото си. Достатъчно е ищецът да
заяви какво е дал на ответника и че даденото е без основание. В тази хипотеза ищецът
следва да докаже само предаването на вещта, съответно плащането на съответната парична
сума. Същият не е задължен да доказва обстоятелството, че предаването на вещта, съответно
плащането на сумата е извършено без правно основание. Задължението да докаже, че е
налице правно основание за даването или плащането е на ответника, тъй като именно
наличието на това основание му дава възможност да задържи полученото. Под основание в
хипотезата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД се разбира наличието на съществуващо между страните
правоотношение, даващо възможност на една от страните да иска предаването на дадена
вещ или плащането на определена парична сума, както и да задържи полученото.
Предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД може да бъде разглеждан и
като такъв по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД или по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД в зависимост от
направените от ответника възражения. Възможно е ответникът да направи възражение, че
получената вещ или платената сума са предадени с оглед на бъдещо основание или въз
основа на съществуващо между страните основание. При първото възражение е налице
хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, като при нея ищецът отново следва да докаже
предаването на вещта, респективно плащането на сумата, а ответникът следва да докаже
това, че основанието, въз основа на което е било извършено предаването се е осъществило
или че още не са настъпили уговорените между страните предпоставки за това
осъществяване, като той има възможността да задържи полученото до крайния срок за
осъществяване на предпоставките. При второто възражение за наличие на съществуващо
между страните основание, даващо възможност на ответника да задържи полученото, в
тежест на ответника е да докаже съществуването на това основание, а ищецът освен
предаването на вещта или плащането на сумата следва да докаже и евентуалните си
насрещни възражения за обстоятелствата, водещи до отпадане на основанието - нищожност,
унищожаемост, разваляне.
В конкретния случай не е спорно между страните, че процесната сума е
преведена по банков път от ищеца на ответника. Страните са обвързани със СПН относно
обстоятелството, че процесната сума не е дадена във връзка с договор за заем, както е
посочено в перводното нареждане от 05.06.2019г. Ответникът противопоставя на ищеца
възражение за наличие на основание за извършеното плащане във връзка с договор за
продажба на лек автомобил, сключен между трети лица. Настоящият съдебен състав
преценява това възражение като основателно по следните съображения:
5
Съществуването на основанието може да бъде доказано не само с преки, но и с
косвени доказателства, които преценени в своята съвкупност и взаимовръзка водят до
извода, че този факт се е осъществил. При преценката за осъществяване на основанието
следва да бъдат взети предвид всички доказателства по делото, независимо от това от коя от
страните са представени. Доказателствената тежест не е задължение за страната да
представя доказателства, а е задължение да понесе неблагоприятните последици от това, че
дадения факт не е доказан по делото.
В случая, на 05.06.2019г. е сключен договор между родителите на ответника и П. Н.
за продажба на лек автомобил за сумата от 700 лв. От застрахователната полица по договор
за застраховка „Каско“ и злополука се установява, че застрахователната стойност на същия
автомобил е 25000 лв., а правата по договора са прехвърлени на П. Н. на следващия ден. Че
размерът на продажната цена е бил 25000 лв. сочат и свидетелите на ответника. От
последните се установява, че продаденият лек автомобил е бил придобит на името на Л. П.,
но със средства на ответника и същият е решил да продаде колата на приятелка на ищцата.
Относно познанството между страните по делото свидетелстват показанията на св. Н., както
и представената като доказателство по делото кореспонденция между страните по Вайбър.
От последната се установява също, че за закупуването на автомобила ищцата е теглила
кредит, който ще изплаща пет години, както и че е управлявала автомобила след
закупуването му. Посоченото признание изцяло кореспондира с представената справка за
кредитната й задлъжнялост, от която се установява, че на 05.06.2019г. ищцата е получила
потребителски кредит в размер на 29130,36 лв., който следва да издължи до 01.06.2024г.
Горните факти следва да бъдат преценявани и с оглед факта, че поканата за връщане на
получената от ответника сума е изпратена през м. ноември 2019г., т.е. няколко месеца след
закупуването на автомобила и непосредствено след коментираната в кореспонденцията по
Вайбър повреда на двигателя му. В същия смисъл са и показанията на свидетелите Н. и П.,
които излагат знание за повреда на автомобила, настъпила няколко месеца след продажбата.
Посочената установеност налага извода, че извършваното на 05.06.2019г. плащане от
ищцата е такова в изпълнение на задължение за заплащане на продажна цена по договор за
продажба на лек автомобил. Плащането е извършено по банковата сметка на ответника,
доколкото той е фактическия собственик на автомобила, който факт не е изрично оспорен от
ищцата. Нещо повече, в разменените съобщения по Вайбър ищцата признава
обстоятелството, че ответникът е продал колата. Без значение е обстоятелството, че
плащането е извършено от ищцата, която също формално не е страна по сделката, макар и
анализът на събраните по делото доказателства да налага обратен извод. На следващо място,
същата не е изложила каквито и да е твърдения или възражения относно процесния договор
за продажба и вътрешните отношения между нея и трето лице – купувач по сделката. След
като сумата е получена в изпълнение на лично задължение на ищцата или по поръчение на
трето за делото лице по уговорка между страните по правоотношението, то с извършването
на превода по банковата сметка на ответника задължението е изпълнено, поради което
ответникът не дължи връщането ѝ.
6
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира предявения иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за неоснователен.
Като е достигнал до различни правни изводи първоинстанционният съд е постановил
неправилно и незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено в обжалваната
част, както и в частта за разноските.
Съобразно отправеното искане и на основание чл.78, ал. 1 от ГПК въззивамата следва
да заплати на въззивника сторените разноски в първоинстанционното производство в размер
на 1500 лв., както и тези пред въззивната инстанция в размер на 2090 лв., съобразно
представените списъци по чл.80 от ГПК.
Воден от горното, съставът на Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260034/14.01.2022г., постановено по гр. дело № 2390/2020г. по
описа на ВРС, XIХ-ти състав, в частта, с която Н. Л. П., ЕГН**********, с адрес гр. Варна,
ул. „Кап. I ранг Г.К.“ ** е осъден да заплати на А. Б. А.-И.ова, ЕГН**********, с адрес
гр.Варна, ул.“Г.“№1, ет.2, сумата от 25000 лв., подлежаща на връщане като получена без
основание, на осн. чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, както и в частта за разноските, като ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ иска на А. Б. А.-И.ова, ЕГН**********, с адрес гр.Варна, ул.“Г.“№1,
ет.2 за осъждане на Н. Л. П., ЕГН**********, с адрес гр. Варна, ул. „Кап. I ранг Г.К.“ ** да
заплати сумата от 25000 лв., подлежаща на връщане като получена без основание, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
ОСЪЖДА А. Б. А.-И.ова, ЕГН**********, с адрес гр.Варна, ул.“Г.“№1, ет.2, да
заплати на Н. Л. П., ЕГН**********, с адрес гр. Варна, ул. „Кап. I ранг Г.К.“ **, сумата от
3590 лв. /три хиляди петстотин и деветдесет лева/, представляващи сторени разноски за
двете инстанции, на осн.чл.78, ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
7
2._______________________
8