Р Е Ш Е Н И Е

 

                                      Гр.София, 17.01. 2023 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори ноември

През две хиляди двадесет и втора година в състав:

                  

                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:   АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                      ЧЛЕНОВЕ:   ВАНЯ ИВАНОВА

                                                   Мл.с. ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА

 

При секретаря Юлиана Шулева

И прокурора                                                                 сложи за разглеждане

докладваното от съдия Маркова в.гр.дело № 261 по описа за 2021 г. , за да се произнесе , взе предвид следното:

          Производството е по чл.258 и следв. ГПК.

С решение № 19540 от 25.11.2016 г. по гр.д. № 36329 по описа за 2013 г. на СРС, Второ ГО, 53-ти състав се : ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 422 ГПК, предявени от "И.К." ЕАД, срещу Р.Ж.Б., че ответника ДЪЛЖИ на ищеца, сумата от 12 350, 20 евро - непогасена главница по Договор за кредит № 0020625/02.02.2010 г., ведно със законната лихва от 19.12.2012 г. до окончателното изплащане на задължението; както и сумата 180, 45 евро - лихва за забава при изплащане на главницата, дължима за периода от 07.11.2012 г. до 13.12.2012 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от по ч.гр. д. № 61002/2012 г. по описа на СРС, ГО, 60 състав. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, разноски в исковото производство в размер на 3 772, 51 лв., както и разноски по заповедното производство от 460, 16лв.

С решение № 732 от 01.02.2019 г. на СГС, Второ А въззивен състав, по в.гр.д.№ 2958 по описа за 2018 г. се: ОТМЕНЯ Решение № 19540 от 25.11.2016 г., постановено по гр. дело № 36329/2013 г. по описа на Софийски районен съд /СРС/, IІ-ро ГО, 53-ти състав в частта му, в която е уважен предявеният от "И.К. " ЕАД ( със сегашно наименование А.К." ЕАД ) срещу Р.Ж.Б., положителен установителен иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над 10 311, 84 евро до пълния предявен размер от 12 350, 20 евро, представляваща непогасена главница по Договор за Кредит № 0020625/02.02.2010 г., както и в частта, в която ответникът е осъден да плати на ищцовото дружество разликата над 3158, 84 лв. до 3772, 51 лв. - разноски за първоинстанционното производство, както и разликата над 385, 31 лв. до 460, 16 лв. - разноски за заповедното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ положителният установителениск на "И.К. " ЕАД ( със сегашно наименование А.К." ЕАД ) срещу Р.Ж.Б.,  с правно основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над 10 311, 84евро до пълния предявен размер от 12 350, 20 евро, представляваща непогасена главница по Договор за К. № 0020625/02.02.2010 г.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 19540 от 25.11.2016 г., постановено по гр. дело № 36329/2013 г. по описа на Софийски районен съд /СРС/, IІ-ро ГО, 53-ти състав, в останалата обжалвана част.

Настоящето производството е образувано в изпълнение указания на ВКС, дадени в отменителното решение № 125 от 04.01.2021 г., постановено по търг.д.№ 2842 по описа за 2019 г. на ВКС, ТК, Първо ТО. Със същото решение е обезсилено решение № 732/01.02.2019 г. по в.гр.д.№ 2958 по описа за 2018 г. на СГС в частта, с която е потвърдено решение № 19540/25.11.2016 г. по гр.д.№ 36329/2013 г. на СРС.

За да стори това, ВКС е приел, че исковата молба е била нередовна. Посочено е, че от ищеца били неясно формулирани фактически твърдения за дължимост на глобално посочената сума от 12 350,20 евро, което затруднявало защитата на ответника, както и невъзможност съда да изпълни задължението си за произнасяне досежно наличието на неравноправни клаузи.

Затова и делото е върнато за ново разглеждане на настоящия състав.

В изпълнение на указанията на ВКС в горецитираното отменително решение, съдията – докладчик с разпореждане № 261937 от 15.01.2021 г. е дал указанията на ищеца да конкретизира по размер и период какви вземания включва сумата в размер на 12 350,20 евро, както и да изложи фактически твърдения относно дължимостта на тази сума.

В изпълнение указанията на настоящата инстанция с молба от 23.02.2021 г., подадена по пощата, „А.К.“ АД /предишно наименование „И.К.“ ЕАД / е посочил, че сумата в размер на 12 350, 20 евро включва усвоения и непогасен от ответника – Р.Ж.Б. револвиращ кредит, усвоен в периода от 02.02.2010 г.- датата на сключване на договора за кредит № 0020625 до 07.11.2012 г.- датата на настъпване на предсрочната изискуемост на целия усвоен кредит като са посочени конкретните пера /л.2-10 от молбата/. Позовава се и на заключенията на допуснатите пред СРС съдебно-счетоводни експертизи. Излага се и становище за липса на неравноправни клаузи.

Настоящата инстанция като взе предвид указанията на ВКС в отменителното решение счете, че направеното от ищеца /пред СРС/ уточнение с молба от 23.02.2021 г., следва да бъде прието.

Същевременно съдът указа на страните, че ще се произнесе във връзка с доводите за наличие на неравноправни клаузи при съобразяване с ТР № 3/2019 от  23.02.2022 год. тълкувателно дело № 3 по описа за 2019 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС.

Доколкото решение № 732 от 01.02.2019 г. на СГС, Второ А въззивен състав, по в.гр.д.№ 2958 по описа за 2018 г. в частта в която е било отменено първоинстанционното решение № 19540 от 25.11.2016 г. по гр.д. № 36329 по описа за 2013 г. на СРС, Второ ГО, 53-ти състав и предявяният иск по чл.422 ГПК е бил отхвърлен за разликата над 10 311, 84 евро до пълния предявен размер от 12 350, 20 евро, не е било предмет на инстанционен контрол, същото следва да се счита за влязло в сила. Затова и настоящата инстанция счита, че не следва да се произнася за сумата в размер на 2033,56 евро, представляваща неустойка за предсрочна изискуемост. Това произтича и от обстоятелството, че ВКС е обезсилил първото въззивно решение само в частта в която е потвърдено първоинстанционното решение.

Затова и съдът при новото разглеждане ще се произнесе относно правилността на първоинстанционното решение № 19540 от 25.11.2016 г. по гр.д. № 36329 по описа за 2013 г. на СРС, Второ ГО, 53-ти състав, в частта в която се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 422 ГПК, предявени от "И.К." ЕАД, срещу Р.Ж.Б., че ответника ДЪЛЖИ на ищеца, сумата от 10 311, 84 евро, претендирана ведно със законната лихва от 19.12.2012 г. до окончателното изплащане на задължението; както и за сумата 180, 45 евро - лихва за забава при изплащане на главницата, дължима за периода от 07.11.2012 г. до 13.12.2012 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от по ч.гр. д. № 61002/2012 г. по описа на СРС, ГО, 60 състав.

          Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция констатира следното:

В срока по чл.131 ГПК с отговора по исковата молба, ответникът е оспорил предоставянето на посочената в исковата молба като главница сума. Според ответника отразяването на извършени транзакции, което било факт, не означавало плащане и усвояване на кредита като счита, че подобна клауза е нищожна. Оспорил е представеното с исковата молба извлечение по сметка с договора за издаване и ползване на международната кредитна карта /л.58 и следв./, тъй като същото не съответствало на изпратената информация в ЦКР. Самата главница е оспорена по размер. Споразумението е „оспорено“ като се твърди, че ищецът бил неизправна страна по договора, тъй като не бил изплатил посочената сума на картоиздателя.Затова Споразумението не било произвело действие. Иска се да бъде обявен за недействителен договора за кредит с оглед посочения годишен процент на разходите по кредита в размер на 25,81 % на основание чл.11, ал.1,т.10 и т.11 от ЗПК. Посочено е още, че не е представен и подписан погасителен план. По отношение на ОУ е посочено, че е представена само първа страница. Оспорена е „истинността“ на всички месечни извлечения, приложени към исковата молба, защото не били подписани от законен представител на ищеца. Твърди се, че извлеченията били неотносими по спора, защото били с издател друго дружество към което било извършвано погасяване. Наред с това не бил получавал месечни извлечения. По отношение на предсрочната изискуемост се твърди, че не е уведомен за такава. Наред с това се сочи, че предвидената такса за предсрочно погасяване възлиза на 20 %, което било в противоречие с чл.32, т.4 от ЗПК. Затова претенцията за такса била неоснователна. По отношение транзакциите към „Вила-паркет“ ЕООД се твърди, че такива не са извършвани, както и не били получени от дружеството, нито били издадени съответните счетоводни документи, нито били предадени стоки или извършвани услуги. Твърди се наличието на неравноправни клаузи като се сочи, че с извлечението била въведена такса в размер на 20 % за обработка на просрочен кредит. Такава такса била посочена и чл.16, т.2 и чл.19 от договора и представлявала такса за управление на кредита, което противоречала на чл.10 а от ЗПК. Нищожна била и клаузата съгласно която при предсрочна изискуемост всички дължими суми се консолидират в едно общо задължение върху което се начислява такса за предсрочна изискуемост. Неравноправни били и клаузите относно размерите на възнагражденията, неустойките и таксите, които не само били неопределени, но и неопределяеми. Такива не били посочени в ОУ с които не се бил запознал. Направено е и възражение за погасяване на вземанията на ищеца по давност.Наред с това се сочи, че ищецът претендира вземания с характер на кредитна карта вероятно без да притежава специален статус по ЗКИ, за да има право да оперира с карти. Затова ищецът не бил легитимиран да предявява искове.

Първоинстанционният съд е приел, че за ищеца е налице правен интерес от предявения установителен иск по чл. 422 ГПК и същият е процесуално допустим. От приетата неоспорена заповед №БНБ-20183 от 18.02.2015 г. на подуправителя на БНБ се установявало, че ищцовото дружество е вписано в регистъра на финансовите институции по чл. 3а от ЗКИ. /л.134 от делото/ Издадено било и удостоверение №BGR00004 относно вписването като финансова институция, както и лиценз за извършване на дейност като платежна институция съгласно чл. 12, ал. 1 от ЗПУПС./л.141, л.135 от делото/ Видно от приетия неоспорен по реда на чл. 193 ГПК Договор за кредит № 0020625/02.02.2010 г. същия бил сключен между ищцовото дружество като кредитодател, предоставил на ответника като кредитополучател револвиращ кредит с общ кредитен лимит от 10 000 евро./ л.7 от делото/ .Съгласно чл. 1 от Договор за кредит № 0020625/02.02.2010 г. „И.К.“ ЕАД, предоставило на ответника Р.Б., кредит, който да се усвоява чрез международна кредитна карта iCard Masrercard Gold, а ответникът като кредитополучател се задължил да ползва и да върне кредита при условията на Договора, Общите условия към договора и Тарифата за издаване и ползване на международна кредитна карта iCard Masrercard Gold. Съгласно чл. 5.2 и чл. 5.3 от Договор за кредит било определено общия лимит от 10 000евро да бъде разделен на кредитен лимит за транзакции - 5000 евро и лимит за разсрочване - 5000 евро, а съгласно чл. 5 всички задължения по кредита се начислявали в евро. Съгласно клаузата на чл. 6 от Договор за кредит № 0020625, страните приели, че кредитът по лимита за транзакции се усвоявал за погасяване на задължения по извършени транзакции с кредитна карта iCard Masrercard Gold. Усвояването на кредита настъпвало автоматично при начисляване на лихви, такси, разходи, комисионни. Размера на договорената лихва върху усвоените суми по лимит за транзакции за кредитни карти iCard Masrercard Gold възлизал на 16 % годишно съгл. чл. 8.2 от Договор за кредит. 3а извършени транзакции и определени такси, не се дължала лихва до 15- то число на месеца, следващ месеца на осчетоводяване. Според чл. 8.2, в случай, че до 15-то число кредитополучателят не погаси изцяло задължението си към кредитодателя за предходния отчетен период, от 16 -то число на същия месец започвал лихвен период, в който се начислявала и дължала договорна лихва от 16 % годишно върху непогасеното задължение. В чл. 5.3. от договора за кредит бил договорен размер на годишното оскъпяване на по лимита за разсрочване от 13%, а годишния процент на разходите - 25.81 %. Според клаузата чл. 9.2. от договора за кредит, кредитополучателят се задължил да плаща минимална погасителна вноска /МПВ/ всеки месец, която била в размер на 4% от усвоения кредит от лимита за транзакции. В случай на непогасяване на МПВ се начислявала такса за невнасяне на МПВ. Според чл. 6.3 от договора за кредит при надвишаване на договорния кредитен лимит се дължала такса от 10 % от превишението. По делото били приети и неоспорени Общите условия на „И.К.“ ЕАД към договор за кредит, подписани на 02.02.2010 г. от ответника Р.Ж. заедно с договора./л.9 от приложеното ч.гр. д. № 61002/2012 г. по описа на СРС./ Не се спорело, че на 02.02.2010 г. е подписан и Договор за издаване и ползване на международна кредитна карта iCard Masrercard Gold № 0020625 между ответника Р.Ж.Б. и „И.Ф.“ АД, като съгл. чл. 21 от договора картодържателя потвърдил, че е получил карта, ПИН и Е-ПИН, както и че е получил Тарифата в актуалната и редакция./л.11, л.12 от делото/ Прието по делото било и Тристранно споразумение от 02.02.2010 г. за прехвърляне на кредит между ответника /кредитополучател/ и двамата кредитодатели - „И.Ф.“ АД и „И.К. ЕАД, по силата на което страните се съгласили остатъка от задължението по стар Договор за кредитна карта от 23.02.2009 г. в размер на 1 662, 17 евро да бъде погасен от кредитния лимит по договора за кредит от 02.02.2010 г., съгласно чл. 6 от Споразумението. В чл. 1 на споразумението ответникът Р.Б. признал съществуването на стари задължения към „И.Ф.“ АД, по договор за кредитна карта от 23.02.2009 г. от 1 662, 17 евро и се съгласил да го погаси изцяло. В чл. 4 от споразумението „И.К. ЕАД като кредитодател се задължил да погаси задължението на Р.Ж.Б.  към „И.Ф.“ АД, по договор за кредитна карта от 23.02.2009 г. в размер на 1 662, 17 евро./л.9, л.10, л.13 от делото/. Представени били и месечни извлечения за периода м.02.2009 г. до м.10.2012 г. /л.15-л.57 от делото/. По делото били приети неоспорени подписани разписки за теглене на суми в евро от ответникът Р.Ж.Б. като картодържател на 14.06.2011 г. и на 30.11.2011 г. /л.124, л.125 от делото/. От приетото неоспорено извлечение от Централния кредитен регистър на БНБ от 25.06.2013 г. било видно, че процесния кредит за кредитна карта с „И.К.“ ЕАД за сумата от 10 000 евро фигурира в централния кредитен регистър на името на ответника Р.Ж.Б.  с усвоен размер от 24 234лв. и категория на кредита -с бал. Експозия 24 234 лв. и категория загуба. /л.76 от делото/ Приета била покана за изпълнение изх. № 20625/28.06.2012 г. на „И.К.“ ЕАД до ищеца, че към датата на поканата не е заплатил две месечни минимални погасителни вноски, като в случай, че не бъдат заплатени незабавно, усвоения кредитен лимит ще стане предсрочно изискуем. /л.126 от делото/ поканата била изпратена до ответника Р.Ж.Б. като картодържател с препоръчано писмо до посочения в отговора размер, но според отбелязването в разписка от 19.07.2012 г. била непотърсена./л.128/. Изслушано било заключение на съдебно счетоводна експертиза с в.л. Б.Д., което съдът изцяло е възприел като е счел за компетентно и обосновано. Вещото лице след проверка с счетоводството на ищеца, установило, че 02.02.2010 г. между „И.К.“ ЕАД, като Кредитодател, „И.Ф.“ АД, като Картоиздател и Р.Ж.Б., като Картодържател било подписано тристранно Споразумение за прехвърляне на кредит, който съгласно чл. 1 "Страните констатират и се съгласяват, че към 01.02.2010 г. задълженията на Клиента към Картоиздателя, възникнали на основание Договора за издаване и използване на международна кредитна карта iCard Masrercard Gold от 23.09.2009 г., са в общ размер на 1 662, 17 евро, като от лимита са усвоени 1 662, 17 евро, а от лимита за Разсрочване са усвоени 0, 00 евро...", Вещото лице Д. установило, че в счетоводството на ищеца е отразена транзакция "Прехвърлено задължение съгл.договор" в размер на 1 662, 17 евро, която била осчетоводена като "предоставен кредит" по партидата на Р.Б.. От анализа на счетоводните документи, в.л. по ССч Е, констатирало, че при ищеца са отразени транзакции по партидата на Р.Б., чрез издадената му кредитна карта iCard Masrercard Gold, общо в размер на 12 391, 02 евро. Експертизата установила, че размера на усвоения кредит, включващ начислени такси, лихви, комисионни и др.разходи е общо в размер на 15 913, 84 евро, по пера, както следва: - "прехвърлено задължение съгл.договор" /тристранно Споразумение/ в размер на 1 662, 17 евро; - тегления от АТМ устройство и от каса в офиса на ищеца в размер на 2 216, 65 евро плюс такса за теглене в брой в размер на 82, 49 евро; - извършени плащания за покупки и/или услуги в размер на 3 069, 72 евро; - лихва за периода 28.02.2010 г. - 07.11.2012 г. в размер на 2 399, 67 евро; - годишна такса за обслужване в размер на 120, 00 евро; - такса за известяване чрез SMS в размер на 0, 60 евро; - такса за невнасяне на МПВ /месечна погасителна вноска/ в размер на 140, 00 евро; - такса за обработка на просрочен кредит в размер на 4 188, 98 евро; - неустойка за предсрочна изискуемост в размер на 2 033, 56 евро. Вещото лице сочело, че ответникът е извършвал вноски/погасявания в офиса на ищеца, отразени в счетоводството на ищеца в размер на 3 522, 82 евро. От заключението на ССч Е се установявало, че към датата на прекратяване на Договора - 07.11.2012 г. размерът на непогасената част от кредита е общо 12 391, 02 евро. Установява се още, че лихвата за забава за периода от 07.11.2012 г. до 13.12.2012 г. върху главницата от 12 391, 02 евро е в размер на 203, 76 евро. Съгласно чл. 1.10. от ОУ към Договора за кредит от 02.02.2010 г. Извършените транзакции с кредитна карта iCard Masrercard Gold, вещото лице отразило в нарочна таблица в констативно -съобразителната част на ССч Е./л.163, л.164 /.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, СРС е достигнал до следните правни изводи: Предявеният иск по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от ГПКвр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 430 от ТЗ, е допустим /предявен в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК/ и има за предмет установяване дължимостта на част от посочените суми в издадената по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение на парични задължения, в случая установяване съществуването на задължение за заплащане на суми по договор за кредит. Разгледан по същество, искът бил основателен. Несъмнено се установило по делото, че е налице валидно правоотношение по договор за кредит по смисъла на чл. 430 от ТЗ между ищеца и ответника, възникнало от сключения Договор за кредит № 0020625/02.02.2010 г., по който ищецът изпълнил поетите задължения - предоставил револвиращ кредит с общ кредитен лимит от 10 000 евро, който да се ползва посредством извършване на транзакции с международна кредитна карта iCard Masrercard Gold издадена по Договор за издаване и ползване на международна кредитна карта iCard Masrercard Gold № 0020625/02.02.2010 г. Правоизключващото възражение наведено в отговора на ответника, че по договора за кредит няма усвоени суми, било оборено в хода на процеса. Не било доказано и възражението, че ответника не познава Общи условия към договора, доколкото се установило, че същите са подписани от него. Несъмнено се установило от заключението на ССч Е, че кредитът не е бил редовно обслужван от кредитополучателя, като задълженията били установени по размер от вещото лице. С оглед на горното по делото било доказано, че между страните е сключен договора за банков кредит, като по него ищцовото дружество, в качеството на кредитодател, било изправната страна. С оглед на това и настъпване на падежа на част от дължимите месечни вноски, сумите по тях следвало да бъдат възстановени на ищеца. Невъзстановяването на сумите било неизпълнение на договора, който факт, обаче, бил отрицателен и не подлежал на доказване от страната, която го твърди. На доказване подлежало само изпълнението на договора. По силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК този факт следвало да бъде доказан от страната, която се ползва от него, в случая - от ответника. Такива доказателства по делото не били представени. Още повече, че се касаело за задължения, удостоверени с писмен акт и по силата на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК, фактът на изпълнение подлежал на доказване само с писмени доказателства, каквито липсвали по делото. Ответникът не ангажирал доказателства за извършено последващо плащане на вноски по кредита и на дължимите такси по кредита, поради което СРС  е счел, че искът като основателен и доказан следва да бъде уважен, като бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 12 350, 20 евро- неизплатена главница по Договор за кредит № 0020625/02.02.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 19.12.2012 г., до окончателното изплащане на дължимото. От заключението на ССч Е и допълнителната ССч Е се установявало, че непогасената главница възлиза на 12 350, 20 лева, поради което главния иск следвало да се уважи за пълния предявен размер, ведно със законната лихва, считано от 19.12.2013 г. до окончателното изплащане . По иска за признаване дължимостта на сумата 180, 45 евро представляваща мораторна лихва за забава при изплащане на главницата, дължима за периода от 07.11.2012 г. до 13.12.2012 г. СРС е приел за установено се безспорно, че ответникът е изпаднал в забава и не изпълнил задължението си да плаща минимална погасителна вноска /МПВ/, поради което акцесорния иск бил доказан по основание, като съгласно заключението на ССч Е лихвата за забава за периода от 07.11.2012 г. до 13.12.2012 г. върху главницата от 12 391, 02 евро била в размер на 203, 76 евро. Поради невъзможността съдът да се произнесе плюспетитум, следвало да се признае дължимост на сумата 180, 45 евро -вземане за лихва за забава за периода от 07.11.2012 г. до 13.12.2012 г. върху главницата от 12 391, 02 евро.

С РЕШЕНИЕ № 732 ОТ 01.02.2019 Г. ПО В. ГР. Д. № 2958/2018 Г. НА СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД е приел, че дадената от СРС правна квалификация на предявеният главен иск като такъв с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 430 ТЗ е неправилна, доколкото процесният договор не притежавал характеристиките на договор за банков Кредит, предвид обстоятелството, че Кредитодателят е небанкова финансова институция. На следващо място, Кредитополучателят бил физическо лице, поради което приложение следвало да намери действалият към момента на сключването му ЗПК (отм.), който, като специален закон, дерогирал приложението на ТЗ. Поради това въззивният съд е приел, че правилната правна квалификация на главния иск е чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 18 ЗПК /от 2006 г. - отм./. В случая промяната на правната квалификация от въззивния съд, който не бил обвързан от дадената такава от първоинстанционния съд и я преценявал самостоятелно, не рефлектирала върху допустимостта на решението, доколкото били разгледани същите правнорелевантни факти.

По съществото на спора първата въззивна инстанция е приела, че исковата претенция поначало би могла да бъде приета за основателна само за частта, касаеща падежиралите вземания. Това било така, доколкото, макар и да не били настъпили последиците на предсрочната изискуемост поради неуведомяване на длъжника, не можело да се игнорира съществуването на валидна облигационна връзка между страните с договорен ред за погасяване, който следвлоа да бъде съобразен в рамките на исковото производство по чл. 422 ГПК. В този смисъл била и актуалната съдебна практика, обективирана в Решение № 15/09.05.2017 г. по т.д. № 60034/2016 г. на ВКС, I г.о.

Съобразно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът бил длъжен да съобрази фактите, нъстъпили до момента, в който се формира сила на пресъдено нещо, т.е. - до приключване на съдебното дирене, респективно, ако такова не се провежда - на устните състезания пред въззивната инстанция на 04.10.2018 г. Към този момент, с оглед реално усвоения размер на кредита и така посочените съображения за настъпване на крайния падеж и при максимален размер, следвало, че всички погасителни вноски са с настъпил падеж. Поради това, макар и при ненастъпила предсрочна изискуемост, на която се позовавал ищецът, изискуемостта на главната искова претенция била настъпила поради падежирането й.

По отношение на част от главната искова претенция обаче, а именно тази, с която се претендира сумата от 2033, 56 евро като неустойка за предсрочна изискуемост, СГС,II-A състав е приел същата за неоснователно начислена. От една страна същата се претендирала като част от главницата, вместо като неустойка. На следващо място, не били налице предпоставките за присъждане на същата и по реда на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, доколкото не били осъществени договорените от страните факти, представляващи основание за начисляването й, с оглед извода на първата въззивна инстанция за недоказано настъпване на предсрочната изискуемост. Ето защо от размера на така претендираното вземане следвало да се приспадне същата, вследствие на което дължимата от ответника сума възлизала на 10 311, 84 евро, като за определяне на този размер съдът се позовал на заключението по съдебно-счетоводната експертиза.

Както беше вече посочено по-горе, в частта в която първоинстанционното решение  е било отменено и претенцията по чл.422 ГПК за сумата в размер на 2033, 56 евро като неустойка за предсрочна изискуемост, е отхвърлена, първоинстанционното решение не е било предмет на касационен контрол и съответно не е предмет на настоящето произдводство.

          Софийски градски съд, действащ като нова въззивна инстанция излага следните мотиви:

          По допустимостта на производството:

          Видно от поясненията дадени в т.12 на заявлението по чл.410 ГПК  твърди се, че вземането в общ размер на 12 530,65 евро /с левова разностойност 24 507,81 лв./ представлявало главница в размер на 12 350,20 евро и лихва за забава в размер на 180,45 евро, изтекла за периода от 07.11.2012 г. до 13.12.2012 г. Сочи се, че вземанията за които се иска издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК произтичат от договор за кредит от 02.02.2010 г., сключен между „И.К.“ ЕАД и Р.Ж.Б., по силата на който кредитодателят предоставя на кредитополучателя кредит, който се усвоява чрез международна кредитна карта icard MasterCard Gold, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне, съгласно ОУ на „И.К.“ ЕАД към договора за кредит, представляващи неразделна част от договора съгласно чл.2 от същия.

          В разясненията, дадени в т.14 на заявлението по чл.410 ГПК  заявителят се позовава на предсрочна изискуемост, считано от 07.11.2012 г. на основание чл.16 от договора./този въпрос с оглед гореизложеното не подлежи на обсъждане/.

          По отношение на вземането в размер на 12 530,65 евро се сочи, че същата представлява главница, която се формира от всички усвоени от длъжника суми. А лихвата за забава е изчислена от деня на предсрочната изискуемост на кредита до датата на извлечението от сметка; левовата й равностойност възлизала на 352,92 лв.

          На 08.05.2013 г. по ч.гр.д.№ 61002 по описа за 2013 г. на СРС, Второ ГО, 60-ти състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за вземанията, посочени в заявлението.

          Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на 07.06.2013 г.

          Възражението по чл.414 ГПК е подадена от длъжника на 17.06.2013 г.

          Указанията по чл.415, ал.1 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на 29.07.2013 г.

          Исковата молба е предявена на 29.08.2013 г., т.е. в срока по чл.415 ГПК.

          С петитума на исковата молба се иска признаване на вземанията, визирани в заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК.

          Относно правото на ищеца да предяви иска по чл.422 ГПК:

          Правото да предяви иск по чл.422 ГПК принадлежи на заявителя в чиято полза е била издадена заповедта за изпълнение както е в конкретния случай.

          При положение, че исковата молба е подадена в срока по чл.415, ал.1 ГПК, то претенцията за установяване на вземанията за които е била издадена заповедта за изпълнение, е предявена своевременно.

          Досежно довода на въззивника, че ищеца е нямал право да предяви иска, тъй като нямал лиценз, то същият настоящата инстанция намира за неотносим досежно правото на иск с оглед горните си мотиви.

          Дори да приемем, че довода е относим, то същият е неоснователен с оглед представените от ищеца доказателства на л.135 и следв. от делото пред СРС. Наред с това, действащото законодателство към датата на сключване на договора за издаване и ползване на кредитна карта - 23.02.2009 г. не е предвиждало лицензионен режим за извършване на дейност по предлагане на платежни услуги. Лицензионният режим се въвежда с приемане на ЗПУПС в редакцията му ДВ, бр. 23/27.03.2009 г., в сила от 01.11.2009 г. /отм., ДВ, бр. 20/06.03.2018 г. /. Към релевантния момент - датата на сключване на договора за кредитна карта, е действал регистрационен режим, като дружеството е било надлежно вписано в Регистъра на финансовите институции по чл. 3, ал. 1 от ЗКИ. С разпоредбата на § 9 ПЗР на ЗПУПС (отм.) от 2009 г. се дава възможност на дружествата, които извършават до влизане в сила на закона, дейност по предоставяне на платежни услуги по чл. 4 от закона, в тримесечен срок от влизане в сила на закона, да подадат заявление до БНБ за издаване на лиценз, като в противен случай няма да имат право да извършват дейност като платежна институция. Такива доказателства са представени както за картоиздателя, така и за кредитодателя.

В този смисъл настоящата инстанция споделя мотивите на СРС и по арг. от чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.

Ще наблегнем и на факта, че ВКС не е констатирал недопустимост на иска на това основание в отменителното си решение въз основа на което е образувано настоящето производство.

Ще добавим, че относно правото на иск в полза на „А.К.“ ЕАД, по идентични казуси като настоящия, е налице обилна съдебна практика, така например определение № 60472 от 12.10.2021 г. по т.д.№ 2176 по описа за 2020 г. на ВКС, ТК, Второ ТО.

          Относно частичното оттегляне на възражението по чл.414 ГПК:

          В хода на настоящето производство, въззивникът Р.Ж.Б. с нарочна молба оттегли възражението си по чл.414 ГПК досежно главницата в размер на 1000 лв.

          При това положение при прилагане на последиците на чл.416 ГПК заповедта за изпълнение влиза в сила по отношение на признатото вземане, в случая, представляващо част от главницата за която е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК.

          Затова и за ищеца не е налице правен интерес от предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК за тази част на претендираната за установяване главница поради което първоинстанционното решение в тази му част ще следва да бъде обезсилено като недопустимо, а производството по делото-прекратено.

          По отношение на предявеното за установяване вземане като главница настоящата инстанция излага следните мотиви:

          Какво всъщност представлява претендираното вземане като главница:

          Видно от уточнителната молба, депозирана от „А.К." ЕАД в изпълнение на указанията в отменителното решение на ВКС, сумата в размер на 12 350,20 евро за която е издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д.№ 61002 по описа за 2012 г. на СРС, 60-ти състав, включва следните компоненти – сумата в размер на 1662,17 евро по Споразумение от 02.02.2010 г./т.1 от молбата/, усвояване на револвиращ кредит чрез заплащане на стоки и услуги в общ размер на 3069,72 евро в полза на „В.п.“ ЕООД /т.2/, усвояване на револвиращ кредит чрез теглене на парични средства в брой от АТМ устройство и от каса на картоиздателя, посредством кредитна карта icard MasterCard Gold, в общ размер на 2216,65 евро /т.3/; стойност на годишна такса за обслужване на кредитната карта – 120 евро /т.4.1/, стойност на такса за изпращане на SMS в размер на 0,60 евро /т.4.2/; такса за теглене на парични средства в брой – 82,49 евро /т.4.3/; възнаградителна лихва от 02.02.2010 г. до 07.11.2012 г. в размер на 2400,41 евро /или 2088 евро без прилагане на чл.8.4, т.е. без капитализация на възнаградителната лихва/- т.5.1; такса за невнасяне на минималната погасителна вноска /МПВ/, съгласно чл.9.3 от договора за кредит, който бил изменен чрез месечно съобщение, считано от 01.03.2010 г., в размер на 140 евро- т.6; такса за обработка на просрочен кредит в общ размер на 4188 евро /т.7/ и неустойка за предсрочна изискуемост – 2033,56 евро.

От заключенията на съдебно-счетоводната експертиза /основно и допълнителни/ е видно, че непогасената част от кредита възлиза на 12 391,02 евро при претендирана 12 350, 20 евро /толкова е уважил СРС/, но последната сума включва главница, лихва, неустойка за предсрочна изискуемост – 2 033,56 евро /по отношение на последната е налице влязло в сила решение по първото въззивно обжалване/.

          Настоящата инстанция намира, че обстоятелството, че производството се развива по реда на чл.294 ГПК, не новира възможността да се предяват нови претенции, съответно да се направят нови доводи и възражения, преклудирано по силата на чл.133 ГПК.

          Следва да отбележим, че се касае до производство по иск по чл.422, ал.1 ГПК, което се развива след проведено заповедно производство. В тази хипотеза възможността за изменение на иска по чл.214, ал.1 ГПК не се допуска, виж в този смисъл указанията дадени в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 18.06.2014 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2014 Г., ОСГТК НА ВКС, т.11.б. Още повече, че това се прави за първи път пред въззивния съд. Настоящата инстанция приема, че под формата на „уточнение“ на исковата молба, ищецът се домогва да преодолее именно забраната за  изменение на иска по чл.214, ал.1 ГПК.

          Затова в настоящето производство не ще бъдат разгледани претенциите на ищеца визирани в т.нар. „уточнителна“ молба по т.т.4-7, вкл. Тези претенции ще бъдат оставени без разглеждане, а производството-прекратено. В тази си част настоящето решение има характер на определение.

По отношение на т.8 важи казаното по-горе досежно наличието на влязло в сила съдебно решение, ползващо се със СПН.

          По въпроса за дължимостта на предявената за установяване по иска по чл.422, ал.1 ГПК, главница:

          Относно наличието на договорна връзка между страните по спора:

          Видно от данните по делото /още в заповедното производство/ на 02.02.2010 г. е бил сключен договор за кредит № 0020625 със страни „И.К.“ ЕАД и ответника Р.Ж.Б., който се усвоява чрез  международна кредитна карта icard MasterCard Gold, а кредитополучателя се задължава да го ползва и върне съгласно условията на договора. Посочено е, че кредитодателят е дружество, регистрирано в регистъра на БНБ по чл.3, ал.2 ЗКИ. Посочено е още, че кредитополучателят е сключил договор за издаване и ползване на международна кредитна карта icard MasterCard Gold с „И.Ф.“ АД, ЕИК ******като по силата на този договор на кредитополучателя е открита и картова платежна сметка по смисъла на Закона за платежните услуги и платежните системи при картоиздателя.

          Видно от договора за кредит, същият е подписан и от двете страни. И съгласно уговореното влиза в сила от датата на подписването.

          В заповедното производство са представени и ОУ към договора за кредит, които също са скрепени с подписите на страните.

          С исковата молба се представя Споразумение за прехвърляне на кредит, сключено на 02.02.2010 г. със страни „И.К.“ ЕАД, ЕИК ******като кредитодател, „И.Ф.“ АД, ЕИК ******като картоиздател. В това Споразумение е посочено, че на 23.02.2009  г. Р.Ж.Б. бил сключил с „И.Ф.“ АД, ЕИК ******договор за издаване и ползване на международна кредитна карта icard MasterCard Gold. Посочено е още, че клиентът /Б./ желаел да погаси всички свои задължения към картоиздателя със средствата, предоставени му по договора за кредит от кредитодателя. В чл.1 е посочено, че страните се съгласяват, че към 01.02.2010 г. задълженията на клиента към картоиздателя, възникнали на основание договора за издаване на международна карта от 23.02.2009 г. възлизат на 1662,17 евро, която сума представлява усвоена част от лимита по картата. Съгласно чл.3 от Споразумението клиентът възлага на кредитодателя, а последният се съгласява да погаси всички задължения на клиента към картоиздателя /виж л.9 от делото пред СРС/ със средствата отпуснати по договора за кредит. С оглед посоченото в чл.4 от Споразумението, погасяват се сумата в размер на 1662,17 евро. С оглед погасяването на задължението, договорът за издаване и ползване на международна кредитна карта се прекратява. Съгласно чл.6 от Споразумението клиентът и кредитодателят се съгласяват, че клиента безусловно се задължава да върне тази сума на кредитодателя при условията на договора за кредит. Посочено е още, че към датата – 01.02.2010 г., посочено в чл.1, кредитът е усвоен. Съгласно ал.2 от чл.6 на Споразумението, клиентът разсрочва, а кредитодателят одобрява погасителен план, който съдържа месечни вноски с брой и размер, съответстващи на месечните вноски с ненастъпил падеж, описан в Приложение № 1 към самото Споразумение.

          Видно от л.10 по делото /пред СРС/ Споразумението е подписано и от трите страни визирани в него. Самото приложение № 1 е обективирано в Споразумението като е посочено, че „няма месечни вноски с ненастъпил падеж“.

С исковата молба е представен договорът за издаване и ползване на международна кредитна карта, сключен на 23.02.2009 г./л.13 по делото пред СРС/, подписан от картоиздателя и клиента.

          С исковата молба е представен и договорът за издаване и ползване на международна кредитна карта, с дата 02.02.2010 г., който видно от л.11 по делото пред СРС е подписан от издателя - „И.Ф.“ АД, ЕИК ******и клиента Р.Ж.Б..

          При това положение настоящата инстанция приема, че противно на соченото от въззивника Б., страните са били обвързани от договорна връзка. Следва да отбележим, че в първото по делото публично съдебно заседание /пред СРС/ процесуалният представител на ответника Б. е поискал от съда да обяви за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството „че между страните е налице валидно правоотношение, за което е приложим ЗПК“, виж съдебния протокол от 21.01.2016 г. /л.171 по делото пред СРС/, отразяващ извършните от съда и страните чрез процесуалните им представители, процесуални действия.

От заключението на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза /СЧЕ/, л.220 и следв. пред СРС, отговор на задача № 1, се установява плащане на задължението на ответника Б. по договора за издаване на международна кредитна карта за което е било сключено тройното споразумение, виж л.222 по делото пред СРС. Плащането на задължението на Б. от страна на кредитодателя на картоиздателя е потвърдено със заключението на втората допълнителна СЧЕ, виж л.267 и л.271. Следва да отбележим, че заключението на втората допълнителна СЧЕ не е било оспорено, виж л.283 по делото пред СРС.

Погасяването на едно задължение чрез упражняване на право на прихващане е допустим способ виж Дял V. ПОГАСЯВАНЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА раздел 1. ПРИХВАЩАНЕ, ПОДНОВЯВАНЕ И ОПРОЩАВАНЕ от ЗЗД и по-конкретно чл. 104.

          При това положение настоящата инстанция намира, че т.нар. тристранно Споразумение е породило целените с него действия на подписалите го като по отношение на ответника Б. същото обективира признание на задължението визирано в това споразумение, а именно такова в размер на 1662,17 евро.

 

 

          Относно характера на правоотношението:

Настоящата инстанция намира, че договорът от 02.02.2010 г. на който ищецът основава претенцията си по чл.422, ал.1 ГПК, по характер е такъв за потребителски кредит, защото характера на един договор не се определя от начина, по който е озаглавен от страните, а от характера на правата и задълженията на страните по него.

          По отношение на процесния договор са приложими правилата на ЗАКОН ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИЯ КРЕДИТ, в сила от 01.10.2006 г., Обн. ДВ. бр.53 от 30 юни 2006г., изм. ДВ. бр.105 от 22 декември 2006г., изм. ДВ. бр.110 от 30 декември 2008г., изм. ДВ. бр.82 от 16 октомври 2009г., отм. ДВ. бр.18 от 5 март 2010г.

Съгласно чл. 5. (1) ЗПК страни по договора за потребителски кредит са потребителят и кредиторът.

(2) Потребител е всяко физическо лице, което е страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска дейност.

(3) Кредитор е всяко физическо или юридическо лице или обединение от такива лица, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.

Тъй като процесният договор има за предмет предоставяне на кредит от финансова институция по смисъла на ЗКИ, а кредитополучателят е физическо лице, за което по делото не се доказа да действа в рамките на своята професионална или търговска дейност в конкретното праваотношение,  то ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл. 5, ал. 2 от ЗПК /обн. ДВ, бр. 53/30.06.2006 г., отменен 12.05.2010 г./, поради което последният е приложим в настоящия спор по силата на действащия § 5 на ЗПК.

Договорът за потребителски кредит е формален договор по арг. от чл.6, ал.2 от ЗПК, отм., към който законът предявява определени изисквания за съдържание, неспазването на които го правят негоден да породи права и задължения.

Съгласно чл. 10 от ЗПК, отм. договорът за потребителски кредит, свързан с използването на кредитна карта, съдържа задължително информация за:

1. горната граница на кредита, ако такава е договорена, или начините за нейното определяне;

2. условията за ползване и връщане на кредита;

3. годишния лихвен процент и разходите, ако има такива, приложими към момента на сключване на договора, както и условията, при които те могат да бъдат променяни.

 

Настоящата инстанция приема, че в случая са спазени специалните изисквания, вкл. на чл. 10 ЗПК (отм.), доколкото в него се съдържат уговорки относно горната граница на кредита, условията за ползване и връщане на кредита, както и годишния лихвен процент и разходите, приложими към момента на сключване на договора, както и условията, при които те могат да бъдат променяни.

Следователно договорът не е недействителен и е породил правни последици за страните.

Договорът за кредитна карта е сключен в писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 7, т. 4-14 ЗПК (отм.).

          Относно дължимостта на конкретните суми за главница:

          Настоящата инстанция по-горе вече прие, че т.нар. тристранно Споразумение е породило целените с него действия.  В това Споразумение от страна на ответника Б. е направено волеизявление за признание на задължението визирано в същото това споразумение, а именно такова в размер на 1662,17 евро.

          Относно извършените плащания към „В.п.“ ЕООД:

          Видно от представените с исковата молба извлечения, л.14 и следв., посочени са транзакции сторени от Б. към „В.п.“ в размер на 4625,70 евро или 9 000 лв. /на 25.02.2019 г., л.14/, на 25.09.2009 г. , съответно в размер на 5000 лв. и 4000 лв./л.21/, на 17.05.2010 г. двукратно в размер на по 3000 лв. В заключението на втората допълнителна СЧЕ, л.263 и следв., отговор на задача № 5, л.267 -268 относно плащане към „В.п.“ ЕООД е посочено, че такива транзакции са отразени. Заключението е изготвено освен по представените по делото писмени доказателства, така и след проверка на счетоводствата на кредитодателя, така и на картоиздателя. Двете транзакции за които са ангажирани писмени доказателства по делото възлизат на общ размер от 3 069,72 евро.

Ето защо настоящата инстанция приема за доказано твърдяното от ищеца за наличие на транзакции от страна на ответника с процесната кредитна карта в полза на едно трето за спора дружество - „В.п.“ ЕООД.

 Действително, по отношение на „В.п.“ ЕООД не е спорно, а и се установява от представените от самият ответник писмени доказателства, че Р.Ж.Б. е негов управител.

Доколкото в договора за кредит не е посочено, че кредита е поискан, респ. отпуснат на ответника Р.Ж.Б. в качеството му на управител на „В.п.“ ЕООД, респ. на някое от останалите многобройни търговски дружества на които Б., е управител, то не можем да приемем, че се касае до „субективна търговска сделка“, както се твърди от въззиваемия/ищец пред СРС.

Следва да отбележим, че законът допуска физическо лице да стори плащане в полза на ЮЛ,вкл. и да предостави зааем на ЮЛ, дори да не е негов представител. При това положение настоящата инстанция намира, че отношенията по повод плащането на ответника Б. към представляваното от него дружество, не променят характера на договора между страните по спора, респ. не го превръщат в търговска сделка.

Относно тегленията от АТМ устройство и от каса в офиса на ищеца на сумата в размер на 2 216,65 евро:

Същите са установени от заключението на съдебно –счетоводната експертиза, още с основното заключение, отговор на задача № 2 /л.169 по делото пред СРС/. Видно от отразеното в съдебния протокол, съставен за о.с.з. на 21.01.2016 г. в тази й част експертизата не е била оспорена.

Относно твърдяната от ответника липса на първични счетоводни документи, вещото лице Д. при изслушването си в о.с.з. на 31.03.2016 г., л.228, е заявила, че в случая не може да има първичен счетоводен документ, тъй като плащането е извършено през ПОС терминал. Вещото лице констатира, че повечето транзакции са правени електронно; само малка част от транзакциите /отбелязани в основната експертиза/ са тегления и вноски в офиса. В последната хипотеза на място се разпечатва документ, в който ответникът се подписва за извършената операция. Тегленията от АТМ устройство ответника прави само с ПИН код и там съответно ищцовото дружество не може да издаде първичен счетоводен документ. Документ се издава от самия банкомат и би трябвало да се съхранява при ответника след извършените тегления.

Следва да отбележим, че заключенията на СЧЕ са изготвени след проврека в счетоводството и на дружеството-ищец, вкл. на счетоводните книги, които на основание чл.55 ТЗ и чл.182 ГПК могат да се ползват за установяване и на изгодни за издателя им обстоятелства.

Относно размера на задълженията:

От заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото СЧЕ

л.161 и следв. се установява, че освен горните транзакции, от ищеца са отразени като задължения на ответника и лихва за периода 28.02.2010 г.- 07.11.2022 г. в размер на 2 399,67 евро, годишна такса за обслужване в размер на 120 евро, такса за известяване чрез SMS – 0,60 евро, такса за невнасяне на МПВ в размер на 140 евро, такса за обработка на просрочен кредит в размер на 4188,98 евро и неустойка за предсрочна изискуемост в размер на 2 033,56 евро /отделните пера виж на л.169 по делото пред СРС/.

          Както вече беше посочено по-горе, настоящата инстанция не прие за разглеждане въведените от ищеца /въззиваем/ за установяване вземания по т.т.4-7, вкл. от молбата-уточнение, вх.№ 284141 от 24.02.2021 г., т.е. вкл. посочените в по-горния абзац лихви и такси.

          От заключението на допуснатата, изслушана и приета от въззивната инстанция съдебно-счетоводна експертиза също се установяват конкретните „пера“, които ищецът е отразил като задължения на ответника, виж таблицата на л.3 от заключението, вкл. транзакциите чрез ПОС и чрез АТМ. От отговора на въпрос № 2 е видно, че непогасената главница по задължения за покупки възлиза на 3880,15 евро – непогасена главница по задължения за покупки + 421,60 евро – непогасена главница по задължения за теглене в брой или общо 4301,75 евро. Към последната сума следва да се прибави задължението по Споразумението в размер на 1662,17 евро или общо задължение за главница в размер на 5963,92 евро.

По възражението за погасяване на вземането по давност:

Съгласно чл. 110 от ЗЗД, с изтичането на 5-годишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, а според чл. 111, б. "в" от ЗЗД, вземанията за наем, лихва и други периодични плащания се погасяват с изтичането на 3-годишна давност, като нормата на чл. 111, б. "в" от ЗЗД не прави разграничение между договорни и законни лихви, както и между компенсаторни и закъснителни такива. В настоящия случай предоставеният кредит е в размер на определена сума и обстоятелството, че страните са уговорили издължаването му да стане на части /погасителни вноски/ не го превръща в "периодично плащане" по смисъла на чл. 111, б. "в" от ЗЗД / в т.см. Решение № 28/05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о./, поради което доводът на ответника в тази връзка се явява неоснователен и приложимата давност за погасяване на вземането за главница по процесния договор за банков кредит е общата петгодишна давност.

От ищеца се претендират за установяване вземания по договор, сключен на 02.02.2010 г.

Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е подадено на 19.12.2012 г. поради което доводът на въззивника се явява очевидно неоснователен.

По отношение на сумата в размер на 1662,17 евро, изявлението на длъжника Б. пред неговия кредитор в тристранното Споразумение се явява признание на дълга с последиците на чл. 116, б. "а" ЗЗД, защото касае съществуването на задължението към момента на самото признание и е извършено до изтичане на срока на погасителната давност.

Налага се извод, че доводът на въззивника за погасяване на вземанията за главница, предявени за установяване по настоящето дело по давност се явява неоснователен.

Следователно при зачитане на направеното в хода на новото въззивно разглеждане от страна на ответника/въззивник, признание на част от главницата /1000 лв. или 511,30 евро/, за която е била издадена заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, то съдът ще признае в полза на ищеца на основание чл.422, ал.1 ГПК вземане за главница в размер на 5452,62 евро /с левова разностойност от 10664,23 лв./. За тази сума първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Първоинстанционното решение като неправилно ще следва да бъде отменено за сумата, представляваща разликата между сумата в размер на 10311,84 евро предмет на настоящето производство и дължимата сума в размер на 5963, 92 евро /  5452,62 евро призната за

установена и 511,30 евро за която сума заповедта за изпълнение следва да се счита за влязла в сила поради оттегляне на възражението по чл.414 ГПК или в размер на  4347,92 евро.     

Относно лихвата за забава:

Съгласно чл. 19. (1) от ЗПК, отм. при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва за времето на забавата.

Когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва- ал.2.

В случая се претендира за установяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК вземане за лихва за забава в размер на 180,45 евро, изтекла за периода от 07.11.2012 г. до 13.12.2012 г.

При положение, че се прие забава на длъжника при погасяване на вноските, то претенцията е установена по основание. Относно размера съдът прилага чл.162 ГПК и определя същата в размер на 62,28 евро. Или за тази сума претенцията се явява основателна. За разликата над 62,28 евро до пълния предявен размер от 180,45 евро претенцията е неоснователна и като такава ще бъде отхвърлена; първоинстанционното решение в тази му част като неправилно ще бъде отменено.

По разноските:

В заповедното производство:

На заявителя:

Със заповедта за изпълнение са присъдени разноски на заявителя в размер на 490,16 лв. за държавна такса. Видно от заявлението претендирани са били и разноски за адв.възнаграждение в размер на 1 119,72 лв. каквото не е било присъдено.

В срока по чл.250 ГПК не е било искано допълване на заповедта за изпълнение.

С първоинстанционното решение, частично предмет на инстанционен контрол в настоящето производство са присъдени разноски на заявителя в размер на 460,16 лв., като СРС е уважил изцяло ищцовата претенция по чл.422, ал.1 ГПК.

На 21.12.2016 г. ищецът е подал молба с искане по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските, присъдени за заповедното производство, вкл. и адв.възнаграждение за което не е била издадена заповед за изпълнение.

С определение от 23.02.2017 г. СРС, 53-ти състав е оставил без разглеждане молбата на ищеца по чл.250 ГПК. В мотивите си СРС е приел, че възможността заповедта за изпълнение да бъде допълнена била преклудирана. Самата заповед не била обжалвана в частта за разноските по реда на чл.413 ГПК. Доколкото съдът бил присъдил разноски в размер на 460,16 лв. вместо посочения в заповедта за изпълнение размер от 490,16 лв., то СРС е доприсъдил разноски в полза на ищеца/в тежест на ответника в размер на още 30 лв. за държавна такса.

Определението от 23.02.2017 г. е било обжалвано в частта в която е оставена без разглеждаяне молбата по чл.250 ГПК с частна жалба от ищеца пред СРС, която жалба се намира в кориците на първото в.гр.д., а именно: 2958 по описа за 2018 г./л.60/.

С решение № 732 от 01.02.2019 г. първият въззивен състав е приел определението от 23.02.2017 г. в обжалваната му част за правилно и е оставил частната жалба без уважение.

С определение № 1 от 04.01.2021 г. по т.д.№ 2842 по описа за 2019 г. същият състав на ВКС, постановил отменителното решение, не е допуснал до касационно обжалване решение № 732 от 01.02.2019 г. по в.гр.д. № 2958 по описа за 2018 г., постановено от първия въззивен състав в частта в която е оставил частната жалба без уважение срещу определението от 23.02.2017 г.

Следователно, решение № 732 от 01.02.2019 г. , постановено от първият въззивен състав  е влязло в сила в частта в която е оставена без уважение частната жалба срещу определението от 23.02.2017 г. с което е оставена без разглеждане молбата на ищеца по чл.250 ГПК за допълване на първоинстанционното решение и присъждане на адв.възнаграждение за заповедното производство в размер на 1 119,72 лв.

Същевременно с решение № 732 от 01.02.2019 г. по в.гр.д. № 2958 по описа за 2018 г. първият въззивен състав е присъдил разноски в полза на въззивника /ответник/ в размер на 406,67 лв./от претендирани такива в размер на 2 500 лв./, а в полза на въззиваемия /ищец/ в размер на 1271,31 лв. /от претендирани такива в размер на 1518,29 лв. с ДДС/.

С определение № 15552 от 25.06.2019 г., постановено по реда на чл.248 ГПК въз основа на молба на въззиваемия с искане за присъждане на разноски за заповедното производство в размер на 410,43 лв., първият въззивен съд е изменил решението си в частта за разноските като е посочил, че погрешно с решението си е определил размера на разноските в полза на въззиваемия без да се съобрази с определението от 23.02.2017 г. в частта в която е доприсъдена държавна такса в размер на още 30 лв. Със същото определение след като е приел, че са налице предпоставките за изменение на решение № 732 от 01.02.2019 г. по в.гр.д. № 2958 по описа за 2018 г. първият въззивен състав е отменил решението на СРС в частта в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за държавна такса за разликата над 410, 43 лв. до присъдения размер от 490,16 лв.

Настоящата инстанция при съобразяване с определение № 1 от 04.01.2021 г. по т.д.№ 2842 по описа за 2019 г. на ВКС, ТК, Първо ТО намира, че за база на определяне на разноските в полза на заявителя следва да се счита сумата в размер на 490,16 лв. за държавна такса, която е визирана в заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК или при съобразяване с изхода на спора, вкл. в частта в която решение № 732 от 01.02.2019 г. по в.гр.д. № 2958 по описа за 2018 г. е влязло в сила поради липса на касационна жалба от ищеца пред СРС в частта в която претенцията му е отхвърлена, на заявителя се следват разноски в размер на 235,65 лв.

При зачитане на определението по чл.248 ГПК, постановено от СРС, първоинстанционното решение ще бъде отменено за разликата над сумата от 235,65 лв. до присъдената такава в размер на 490, 16 лв.

Длъжникът не е правил разноски в заповедното производство поради което такива не му се присъждат.

В исковото производство:

Ищецът претендира разноски в размер на 3772,51 лв. съгласно списъка по чл.80 ГПК на л.276 пред СРС като са ангажирани и съответните доказателства за извършването им.

С оглед изхода на спора на ищеца се следват разноски в размер на 1813,70 лв. СРС е присъдил разноски в размер на 3 772,51 лв. поради което за разликата над 1813,70 лв. до 3 772,51 лв. първоинстанционното решение ще бъде отменено.

Ответникът претендира разноски и такива са сторени за адв.възнаграждение в размер на 2 500 лв./л.108 пред СРС/. С оглед изхода на спора му се следват разноски в размер на 1298,08 лв. и такива ще му бъдат присъдени.

Пред въззивната инстанция:

Въззивникът /ответник пред СРС/ е направил разноски в размер на 2500 лв. за адв.възнаграждение при първото въззивно обжалване, виж л.83 от в.гр.д.№ 2958 по описа за 2018 г.

При новото разглеждане на делото от въззивната инстанция данни за разходи за адв.възнаграждение не са представени.

Или при направени разноски в размер на 2 500 лв. такива се следват в размер на 1298,08 лв.

Въззиваемият е направил разноски в размер на 1518,29 лв. с ДДС за адв.възнаграждение при първото въззивно обжалване, виж л. 98 от в.гр.д.№ 2958 по описа за 2018 г.

При новото разглеждане на делото от въззивната инстанция са направени разходи за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 600 лв./виж платежния документ от 16.08.2022 г. и разходи за адв.възнаграждение в размер на 1518,29 лв. с ДДС.

Или при общо направени разноски в размер на 3636,58 лв. се следват такива в размер на 1748,36 лв.    

Пред касационната инстанция:

Касаторът /ответник пред СРС/ разноски не е правил:

Освободен е бил от държавна такса за допускане до касационно обжалване.

В касационното производство е представляван от назначената по реда на чл.95 ЗПП адв.П., чието възнаграждение се определя от НБПП, както и от упълномощения адвокат Н., пълн. на л.308 от касационното производство. В договора за правна защита и съдействие е посочена разпоредбата на чл.38 от Закона за адвокатурата. ВКС не е присъдил адв.възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. Настоящата инстанция намира, че не може да допълни постановеното от ВКС решение в частта за разноските по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. поради което не се произнася с настоящето решение.

Ответникът по касационната жалба не е ангажирал доказателства за направени разноски в производството по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК поради което не му се присъждат.

С оглед изхода на спора по частната касационна жалба разноски на дружеството –ищец не се следват и не се присъждат.

Освен това в производство по разноски с оглед константната практика на ВКС, разноски не се присъждат.

Настоящата инстанция намира, че адв. възнаграждения са съответни на извършените от процесуалните представители действия, обема на събраните доказателства, както и фактическата и правна сложност на делото.     

 

          Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

Р   Е   Ш   И :

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 19540 от 25.11.2016 г. по гр.д. № 36329 по описа за 2013 г. на СРС, Второ ГО, 53-ти състав в частта в която се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 422 ГПК, предявен от "И.К." ЕАД с ново наименование „А.К.“ ЕАД, ЕИК *****, срещу Р.Ж.Б., ЕГН **********, че ответника ДЪЛЖИ на ищеца по Договор за кредит № 0020625/02.02.2010 г., сумата от 1000 лв. – част от главница, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 08.05.2013 г. по ч.гр.д. № 61002 по описа за 2012 г. на СРС, 60-ти състав в размер на 12 350, 20 евро.

 

ОБЯВЯВА за влязла в сила заповед за изпълнение от 08.05.2013 г., издадена по ч.гр.д. № 61002 по описа за 2012 г. на СРС, 60-ти състав за сумата от 1000 лв. – част от главница в размер на 12 350, 20 евро.

 

ПРЕКРАТЯВА производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК, предявен от "И.К." ЕАД с ново наименование „А.К.“ ЕАД, ЕИК *****, срещу Р.Ж.Б., ЕГН **********, че ответника ДЪЛЖИ на ищеца по Договор за кредит № 0020625/02.02.2010 г., сумата от 1000 лв. – част от главница, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 61002 по описа за 2012 г. на СРС, 60-ти състав в размер на 12 350, 20 евро.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 19540 от 25.11.2016 г. по гр.д. № 36329 по описа за 2013 г. на СРС, Второ ГО, 53-ти състав в частта в която се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 422 ГПК, предявен от "И.К." ЕАД с ново наименование „А.К.“ ЕАД, ЕИК *****, срещу Р.Ж.Б., ЕГН **********, че ответника ДЪЛЖИ на ищеца по Договор за кредит № 0020625/02.02.2010 г., сумата в размер на 5452,62 евро - главница ведно със законната лихва от 19.12.2012 г. до окончателното изплащане на задължението, както и по иска по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата в размер на 62,28 евро, представляваща лихва за забавено издължаване на главницата, изтекла за периода от 07.11.2012 г. до 13.12.2012 г., за които суми е издадена на 08.03.2013 г. заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 61002 по описа за 2012 г. на СРС, 60-ти състав, така и в частта за разноските, присъдени в полза на ищеца, съответно в размер на 235,65 лв. за заповедното производство и за 1813,70 лв. в исковото производство.

 

ОТМЕНЯ решение № 19540 от 25.11.2016 г. по гр.д. № 36329   по описа за 2013 г. на СРС, Второ ГО, 53-ти състав в частта по иска по чл.422, ал.1 ГПК, предявен от "И.К." ЕАД с ново наименование „А.К.“ ЕАД, ЕИК *****, срещу Р.Ж.Б., ЕГН **********, за ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че ответника ДЪЛЖИ на ищеца по Договор за кредит № 0020625/02.02.2010 г., сумата в размер на 4347,92 евро – главница ведно със законната лихва от 19.12.2012 г. до окончателното изплащане на задължението, както и по иска по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата в размер над 62,28 евро до присъдения размер от 180,45 евро, представляваща лихва за забавено издължаване на главницата, изтекла за периода от 07.11.2012 г. до 13.12.2012 г., за които суми е издадена на 08.03.2013 г. заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 61002 по описа за 2012 г. на СРС, 60-ти състав.

И вместо това

                             ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ иска по чл.422, ал.1 ГПК, предявен от "И.К." ЕАД с ново наименование „А.К.“ ЕАД, ЕИК *****, срещу Р.Ж.Б., ЕГН **********, за ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че ответника ДЪЛЖИ на ищеца по Договор за кредит № 0020625/02.02.2010 г., сумата в размер на 4347,92 евро – главница ведно със законната лихва от 19.12.2012 г. до окончателното изплащане на задължението, както и иска по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата в размер над 62,28 евро до присъдения размер от 180,45 евро, за които суми е издадена на 08.03.2013 г. заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 61002 по описа за 2012 г. на СРС, 60-ти състав.

 

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ заявените с молбата от 24.02.2021 г., вх.№ 284141, подадена от „А.К.“ ЕАД, ЕИК *****, срещу Р.Ж.Б., ЕГН **********, претенции по чл.422, ал.1 ГПК, както следва: стойност на годишна такса за обслужване на кредитната карта – 120 евро /т.4.1/, стойност на такса за изпращане на SMS в размер на 0,60 евро /т.4.2/; такса за теглене на парични средства в брой – 82,49 евро /т.4.3/; възнаградителна лихва от 02.02.2010 г. до 07.11.2012 г. в размер на 2400,41 евро /или 2088 евро без прилагане на чл.8.4, т.е. без капитализация на възнаградителната лихва/- т.5.1; такса за невнасяне на минималната погасителна вноска /МПВ/, съгласно чл.9.3 от договора за кредит, който бил изменен чрез месечно съобщение, считано от 01.03.2010 г., в размер на 140 евро- т.6; такса за обработка на просрочен кредит в общ размер на 4188 евро /т.7/ и неустойка за предсрочна изискуемост – 2033,56 евро.

 

ПРЕКРАТЯВА производството по заявените с молбата от 24.02.2021 г., вх.№ 284141, подадена от „А.К.“ ЕАД, ЕИК *****, срещу Р.Ж.Б., ЕГН **********, претенции по чл.422, ал.1 ГПК, както следва: стойност на годишна такса за обслужване на кредитната карта – 120 евро /т.4.1/, стойност на такса за изпращане на SMS в размер на 0,60 евро /т.4.2/; такса за теглене на парични средства в брой – 82,49 евро /т.4.3/; възнаградителна лихва от 02.02.2010 г. до 07.11.2012 г. в размер на 2400,41 евро /или 2088 евро без прилагане на чл.8.4, т.е. без капитализация на възнаградителната лихва/- т.5.1; такса за невнасяне на минималната погасителна вноска /МПВ/, съгласно чл.9.3 от договора за кредит, който бил изменен чрез месечно съобщение, считано от 01.03.2010 г., в размер на 140 евро- т.6; такса за обработка на просрочен кредит в общ размер на 4188 евро /т.7/ и неустойка за предсрочна изискуемост – 2033,56 евро.

ОТМЕНЯ решение № 19540 от 25.11.2016 г. по гр.д. № 36329   по описа за 2013 г. на СРС, Второ ГО, 53-ти състав в частта за разноските в която ответникът Р.Ж.Б., ЕГН ********** е осъден да заплати на ищеца "И.К." ЕАД с ново наименование „А.К.“ ЕАД, ЕИК *****, сумата над 235,65 лв. до присъдения размер от 490,16 лв. за заповедното производство, както и за сумата над 1813,70 лв. до 3 772,51 лв. за исковото производство.

 

ОСЪЖДА „А.К.“ ЕАД, ЕИК ******с предишно наименование "И.К." ЕАД, със седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***, да заплати на Р.Ж.Б., ЕГН **********,***, с адрес за призоваване: гр.София, ул. „*****-адв.П., сумата в размер на 1298,08 лв., представляваща разноски пред първата съдебна инстанция.

         

ОСЪЖДА „А.К.“ ЕАД, ЕИК ******с предишно наименование "И.К." ЕАД, със седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***, да заплати на Р.Ж.Б., ЕГН **********,***, с адрес за призоваване: гр.София, ул. „*****-адв.П., сумата в размер на 1298,08 лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция.

 

ОСЪЖДА Р.Ж.Б., ЕГН **********,***, с адрес за призоваване: гр.София, ул. „*****-адв.П., да заплати на „А.К.“ ЕАД, ЕИК ******с предишно наименование "И.К." ЕАД, със седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***, сумата в размер на 1748,36 лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция.

 

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в 1-месечен срок от връчването му.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                ЧЛЕНОВЕ:       1.

 

 

 

                                                                           2.