Р Е Ш Е Н И Е
град София, 09.06.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на десети март през
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№12610 по
описа за 2020 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №171313
от 19.07.2019г., постановено
по гр.дело №44068/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 26-ти състав,
е осъден Ц.И.В. да заплати на
Н.В.К.-В. на основание чл.45 ЗЗД сумата
от 10000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, причинени от деликт, настъпил на 24.06.2015г. около 23.30ч. в жилище, находящо се в град София,
ул.“*****, в което са живели страните по делото, изразяващ се в това, че ответникът - Ц.И.В. е нанесъл на ищцата
- Н.В.К.-В. удари по главата и лицето, както и ритници в корема и гръдния кош, при което
и е причинил оток и кръвонасядане в лявата област на главата,
кръвонасядане на горния и долния клепачи на лявото
око, кръвонасядане по задната повърхност
на гръдния кош, счупено Х-то ребро, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на деликта - 24.06.2015г. до окончателното плащане, като е отхвърлен иска за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 15000 лв.. С решението е осъден Ц.И.В. да заплати на Н.В.К.-В. на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата от 880.00 лв., направени по делото разноски.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - Ц.И.В.,
чрез адв.П.К., с която се обжалва първоинстанционното
съдебно решение в частта, в която е уважен
предявения иск за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди за сумата
от 10000 лв., ведно
със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на увреждането
- 24.06.2015г. до окончателното й заплащане, както и в частта на възложените в тежест разноски. Инвокирани са доводи за необоснованост,
неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваната част. Твърди
се, че по делото не е доказано, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди в
резултат на поведението на ответника. Излага се, че неправилно
първоинстанционният съд е обосновал извода, че ответникът е нанесъл побой на
ищцата, като е кредитирал показанията на разпитания свидетел Борисов, който не
е очевидец на инцидента, а заявява пред съда информация, споделена му от
неговата сестра, която е майка на ищцата. От друга страна се поддържа, че
другият разпитан по делото свидетел И. има преки и непосредствени впечатления
от преживения от ищцата инцидент и неправилно съдът не е дал вяра на неговите
показания. Твърди се, че по делото са останали недоказани елементите от сложния
фактически състав на нормата на чл.45 от ЗЗД – не е доказан авторът на
извършеното противоправно поведение спрямо ищцата, не
са доказани нанесените вреди на ищцата, респективно наличието на причинна
връзка между тях. Поддържа се още, че в случай, че съда приеме, че предявеният
иск е основателен, то в тази хипотеза присъденият в полза на ищцата размер на
обезщетение за неимуществени вреди е завишен и несъответства на критерия за справедливост,
установен в нормата на чл.52 от ЗЗД. Твърди се, че при определяне размера на обезщетението
за неимуществени вреди първостепенният съд не се е съобразил с вида и степента
на причинените телесни увреждания на ищцата, претърпените от нея болки и страдания
и продължителността на възстановителния период, както и че не са ангажирани
доказателства за проведено лечение на ищцата, съответно за престой в болнично
заведение, както и че е отсъствала от работа. Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени първоинстанционното съдебно
решение в обжалваната част и отхвърли изцяло предявения иск за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди или евентуално да бъде намален размера на
дължимото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди. Претендира
присъждане на направените по делото разноски пред въззивната
инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78,
ал.5 от ГПК досежно претендирани
от въззиваемата страна разноски за платено адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемата страна – Н.В.К.-В., в законоустановения срок не депозира писмен отговор по подадената
въззивна жалба. В съдебно заседание чрез процесуален
представител адв.С. взема становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба на ответника.
Поддържа се, че първоинстанционното решение в частта,
в която е уважен предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди, е законосъобразно, постановено при правилно прилагане на материалния
закон и при съобразяване с приетите по делото доказателства. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното
съдебно решение в обжалваната част. Претендира присъждане на направените по
делото разноски пред въззивната инстанция. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Предявен е от Н.В.К.-В. срещу Ц.И.В. иск с правно основание
чл.45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение
за неимуществени вреди, причинени на ищцата от нанесен й от ответника побой на 24.06.2015г..
С оглед
предмета на подадената въззивна жалба на въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно
решение в частта, в която е уважен
предявения иск за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди за сумата
от 10000 лв., ведно
със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на увреждането
- 24.06.2015г. до окончателното й заплащане. В останалата част, в която е
отхвърлен предявения иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за разликата над
уважения размер до пълния предявен размер от 15000 лв., съдебният акт като необжалван
е влязъл в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства и правилно са обсъдени и преценени в тяхната съвкупност.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбите.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението, в частта, в
която е уважен предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди
за сумата от 10000 лв., ведно със
законната лихва върху тази
сума, считано от датата на увреждането
- 24.06.2015г. до окончателното й заплащане, е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от
СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявения от Н.В.К.-В. срещу Ц.И.В. иск с правно основание чл.45
от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата
от побой на 24.06.2015г., нанесен й от ответника. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради
което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за частична
основателност на предявения иск и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
Наведените доводи във въззивната жалба за недоказаност на елементите от фактически състав
на нормата на чл.45 от ЗЗД са
изцяло неоснователни.
Отговорност за непозволено
увреждане по чл.45 ЗЗД носят физически лица, които са причинили
вреда, чрез свои виновни действия
или бездействия. Тази отговорност се поражда с оглед основното задължение
на всеки да не вреди другиму.
То произтича непосредствено
от закона (чл.45 от ЗЗД). В този
смисъл следва да се приеме,
че противоправно се явява всяко поведение, което нарушава изискванията на посочената
императивна правна норма, като
при деликтите то се изразява
в накърняване на предписанията
на тази норма да не се вреди другиму.
При неговото неизпълнение
за увреждащия възниква задължението да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
В този смисъл следва да се приеме, че деликтът дефинитивно предполага
противоправно и виновно причиняване на вреди от
конкретен извършител, в случая посочения
ответник - Ц.И.В. в качеството му на физическо лице. Следователно,
за да са налице основания
за ангажиране на деликтната
отговорност, следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите
вреди. Вината се предполага до
доказване на противното, но всички останали елементи от фактическия
състав на деликтната отговорност подлежат на доказване
на общо основание.
В разглежданата хипотеза ищцата твърди, че е претърпяла вреди от
действия на ответника, изразяващи се в това, че на 24.06.2015г. й е нанесъл побой, вследствие на който
е получила
травматични увреждания, изразяващи се в оток
и кръвонасядане в лявата област на главата,
кръвонасядане на горния и долния клепачи на лявото
око, кръвонасядане по задната повърхност
на гръдния кош, счупено Х-то ребро. За да е налице отговорност за
вреди от непозволено увреждане е необходимо наличието на
определено действие и на резултат, който се намира в причинна връзка с него. Необходимо
е също така действието да е непозволено, т.е. да е извършено в нарушение на определени норми. Въззивният
състав намира, че в конкретния случай противно на поддържаното
във въззивната жалба по делото е доказано, че причинените на ищцата травматични увреждания са в резултат от поведението на ответника, който на 24.06.2015г. около 23.30ч. в жилище, находящо се в град София,
ул.“*****, в което са живели страните по делото, е нанесъл на ищцата
побой - удари по главата и лицето, както и ритници в корема и гръдния кош, при което
и е причинил оток и кръвонасядане в лявата област на главата,
кръвонасядане на горния и долния клепачи на лявото
око, кръвонасядане по задната повърхност
на гръдния кош, счупено Х-то ребро. В тази насока са показанията на
разпитания по делото свидетел Х.Б., който е вуйчо на ищцата, чиито показания
преценени с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК правилно са кредитирани от
първостепенния съд доколкото са логично последователни и кореспондират с
останалите събрани по делото писмени доказателства, в т.ч. и прието заключение
на съдебно-медицинска експертиза, която не е оспорена по надлежния ред от
ответника. Не може да бъде споделен доводът на въззивника,
че следва да се даде вяра на показанията на другия разпитан по делото свидетел И.,
син на ответника, който е бил очевидец на нанесения на ищцата побой. Противно
на поддържаното във въззивната жалба показанията на
свидетеля И., са вътрешно противоречиви, не са логично последователни, както и
са в пълно противоречие с останалите събрани по делото доказателства, поради
което правилно първоинстанционният съд не ги е кредитирал, при обосноваване на
крайния извод, че по делото са доказани твърдените от ищцата конкретни увреждащи
действия, извършени от ответника. Следователно се налага единственият правилен извод, че поведението на ответника е противоправно и виновно
/доколкото вината по арг. от
чл.45, ал.2 от ЗЗД
се предполага/, от което като пряка и
непосредствена последица на ищцата са й били причинени травматични увреждания,
подробно описани в приетото по делото като ноеспорено
заключение на съдебно-медицинска експертиза, което съдът кредитира като
обективно и компетентно изготвено, неоспорено от страните. На следващо място въззивният съд приема за
доказани причинените на ищцата неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания, стрес, отрицателни емоционални преживявания, ужас и уплаха, които са в причинна връзка с противоправното поведение на ответника. Правилно първостепенният
съд да обоснове извода за доказаност на
неимуществените вреди на ищцата е кредитирал експертното заключение на вещото
лице – д-р Д.Н., съдебен лекар, обективирани в
приетата по делото съдебно-медицинска експертиза.
С оглед на горните
аргументи решаващият състав счита, че правилно и в съответствие със събраните
по делото доказателства първоинстанционният съд е достигнал до единствения
законосъобразен извод за доказаност на твърдения в
исковата молба деликт, извършен от въззивника-ответник, в резултат на който са причинени на
ищцата конкретизираните от нея неимуществени вреди, за които
следва да бъде присъдено обезщетение. Неоснователен е доводът на въззивника-ответник,
че определеният размер на присъденото
обезщетение за неимуществени
вреди не съответства
на принципа на справедливост, уреден в нормата на чл.52 от ЗЗД. Обезщетението за неимуществени
вреди следва да се съизмерва
с обществения критерий за справедливост
и да възмезди увредения за всички неимуществени вреди. Размерът на неимуществените
вреди, обаче, е индивидуален и е свързан
с конкретността на случая. Размерът
на обезщетението за неимуществени
вреди се определя от съда
по справедливост - чл.52 33Д, което
понятие обаче не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне техния размер. В конкретния случай настоящата въззивна инстанция счита, че при определяне на размера на
дължимото обезщетение следва да се вземе предвид вида и характера на уврежданията в личностната
сфера на ищцата, нейната възраст – 40г., към
датата на процесния деликт,
както и продължителността на възстановителния период, през който е търпяла болки и страдания - оздравителният период е
продължил около
20-25 дни, като е възможно да има
болка при движение за няколко
месеца след инцидента – в тази насока са констатациите на вещото лице д-р Д.Н., изготвил приетото
по делото заключение на съдебно-медицинска експертиза. При определяне на
размера на дължимото обезщетение следва да се вземе предвид и негативният ефект, който е оказал настъпилия деликт върху психическото състояние на ищцата - изживяла е силен постравматичен стрес
и емоционален дискомфорт, свързани със спомена
за инцидента, които от показанията
на свидетеля Б.се установява, че са повлияли сериозно
и продължително време психиката й. Не може да бъде споделен доводът
на въззивника, че получените травми на ищцата не са
довели до разстройство на здравето й доколкото липсват доказателства, че същата
е ползвала болнични и че е отсъствала от работа след нанесения побой. В случая
по делото е прието за безспорно обстоятелството, че към датата на нанесения
побой ищцата е била по майчинство, поради което на същата не са й издавани
болнични листове. При съобразяване с изброените по-горе фактори и с оглед обществения критерий за справедливост и съдебната
практика, настоящият
състав счита, че сумата от 10000.00 лв. представлява справедливо обезщетение, с
което се репарират в относително пълен размер причинените на ищцата неимуществени вреди. В същия смисъл са изложените
мотиви и от първоинстанционния съд, които са правилни и съответстват на
събраните по делото доказателства. Причинените на ищцата неимуществени вреди в
резултат на процесния деликт
са тези, които са подробно описани в обжалваното решение и които са взети
предвид от съда при определяне на размера на присъденото обезщетение.
По изложените съображения и
поради съвпадение на крайните изводи на въззивната
инстанция с тези на първоинстанционния съд съдебният акт, в частта, в която е уважен предявеният иск с правно
основание чл.45 от ЗЗД за сумата от 10000 лв., ведно със законната лихва,
считано от датата на увреждането - 24.06.2015г.
до окончателното й изплащане, в т.ч. и в частта за разноските, изчислени
съобразно изхода на спора, като правилен и законосъобразен, следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция и предвид изричната претенция от въззиваемата
страна за присъждане на разноски, на основание чл.81 и чл.273 във връзка с
чл.78, ал.1 от ГПК въззивникът
следва да бъде осъден да й заплати сумата от 400.00 лв., представляваща
направени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция, съгласно приложените доказателства за реално сторени такива.
Неоснователно се явява релевираното от въззивника възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК
доколкото претендираните от въззиваемата
страна разноски за адвокатско възнаграждение преценени с оглед материалния
интерес са в минимален размер, съгласно предвидения такъв в Наредба №1/2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждение.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №171313 от
19.07.2019г., постановено по
гр.дело №44068/2017г.
по описа на СРС, І Г.О., 26-ти състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Ц.И.В.,
с ЕГН **********, с адрес: ***;
да заплати на Н.В.К.-В., с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от
400.00 лв. /четиристотин лева/, реално сторени разноски пред въззивната инстанция за платено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено, при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ :
1./ 2./