№ 60415
гр. София, 10.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА
като разгледа докладваното от ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА Частно
гражданско дело № 20241110163811 по описа за 2024 година
Съдът за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на „Изи Финанс“ ЕООД за издаване на
заповед за изпълнение срещу Г. В. Н. за вземане в размер на сумата от 3499,99
лв. – главница по Договор за предоставяне на кредит с № ****** от 16.10.2023
г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на
заявлението – 25.10.2024 г. до окончателното й плащане и сумата от 841,32 лв.
– договорна (възнаградителна) лихва за периода 14.01.2024 г. – 10.10.2024 г.
Съдът, като взе предвид изложеното от заявителя, както и съдържанието
на представените към него документи - Договор за предоставяне на кредит с
№ ****** от 16.10.2023 г. и погасителен план, намира следното:
Процесният договор, представлява договор за потребителски кредит
(ДПК) по смисъла на чл. 9 ЗПК, като същият е сключен на 16.10.2023 г.,
поради което са приложими разпоредбите на ЗПК. В разпоредбата на чл. 11,
ал. 1 ЗПК, са нарочно посочени, императивно установени реквизити, които
ДПК следва да съдържа, в това число – общият размер на кредита и условията
за усвояването му, лихвеният процент по кредита, условията за прилагането
му, годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски.
1
В настоящия случай видно от съдържанието на сключения договор за
паричен заем между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и длъжника Г. В. Н., в чл. 2
на същия е посочено, че размерът на заема е 4000 лв., като сумата следва да
бъде върната на 24 бр. равни месечни вноски, всяка на стойност от по 166,67
лв. В чл. 2, т. 3 от ДПК е посочено, че годишният лихвен процент е фиксиран
и възлиза на 40,15%, като общият размер на дължимата сума (главница и
договорна лихва) е на стойност 5 649,61 лв. В чл. 2, т. 5 се сочи, че ГПР
възлиза на 48,44%.
На следващо място в чл. 3 от ДПК е посочено, че заемателят се
задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора да
представи едно от алтернативно посочени два вида обезпечения – две
физически лица-поръчители, отговарящи на изрично посочени условия или
банкова гаранция в размер на предоставената в заем сума. Съдът намира, че
същата е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Физическите лица -
поръчители следва да отговарят на множество условия – да получават трудово
възнаграждение с нетен размер на осигурителния доход над 1 000 лв., да
работят на безсрочен трудов договор, да не са заематели или поръчители по
друг договор със заемодателя, да нямат неплатени осигуровки за последните
две години, да нямат задължения към други банки и финансови институции
или кредитната им история в ЦКР на БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от 401 „Редовен“. Предоставянето на поръчителството е обвързано от
5-дневен срок от сключване на заемния договор. Многобройните изисквания
към поръчителите и краткия 5 дневен срок, сами по себе си водят до
невъзможност за изпълнението на това задължение, доколкото само
осигуряването на документите (справки, извлечения и пр.), удостоверяващи
съответствие на поръчителите с поставените към тях изисквания е
непостижимо.
Претендираната неустойка е за неизпълнение на акцесорно задължение
– предоставяне на обезпечение по договора, под формата на поръчителство.
Неизпълнението на това задължение не е свързано пряко с претърпени вреди
и е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, накърнява добрите
нрави и поставя в неравностойно положение икономически по-слабата в
преговорите страна по правоотношението. Съобразно договорения механизъм
2
на формиране на неустойката (начислена е 5 дни след усвояване на заемната
сума, като стойността е добавена към същата), не се достига до
обезщетяване на вече реално възникнали вреди в патримониума на кредитора,
съответно – санкционирането на длъжника за неизпълнението му по договора,
а до неоснователно обогатяване на лицето, което има право на неустоечно
вземане – кредиторът би могъл да получи обезщетение за вреди от
презюмирано неизпълнение, като в същото време длъжникът да е изпълнил
точно и в срок.
В резултат на неизпълнение на горното задължения, на заемополучателя
е начислена неустойка в размер на сумата от 1 354 лв., която възлиза на близо
35% от предоставената в заем сума от 4000 лв. и е проявление на
недобросъвестно договаряне/поведение от страна на финансовата институция.
Използването на договорната неустойка като средство за несправедливо
обогатяване на кредитора е недопустимо, поради което такива неустоечни
клаузи са нищожни на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД (така Решение № 181 от
26.02.2015 г. по т.д. № 4386/2013 г. на II т.о. на ВКС.
Съдържанието на процесния ДПК, съдът намира за неясно, подвеждащо
потребителя и въвеждащо го в заблуждение. Договорената неустойка - на
стойност 1 354 лв., не е включена в ГПР по договора, но е прибавена към
задължението на кредитополучателя, чрез увеличаване на стойността на
съответните месечни погасителни вноски. Същата не е предмет и съответно
част от основното съдържание на процесната възмездна, консенсуална,
двустранна сделка за предоставяне на сума, чрез кредитирането й. Въпреки
това, вместо да бъде упомената като разход по кредита, респ. като компонент
на ГПР (за който изрично се сочи, че включва единствено възнаградителна
лихва), неустойката е включена в месечната погасителна вноска, като част от
главницата, дължима от кредитополучателя.
В настоящото производство не се претендира вземане за неустойка, но
видно от уточнителна молба вх. № 413519/19.12.2024 г., неустоечната клауза е
приложена, като с внесените от длъжника суми задължението за неустойка е
частично погасено.
С оглед горното, съдът намира, че съдържанието на процесния ДПК не
отговаря на изискването по чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото уговорената
неустойка, не може да се квалифицира като изключение по чл. 19, ал. 3 ЗПК, а
3
при отчитането й като несъмнено очакван разход, действителния ГПР би бил
значително завишен спрямо посочения в договора, който е на границата на
законоустановения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум, а именно – 48,44%. По този
начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Целта на
цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, а
съдържанието на процесния договор за потребителски кредит не отговаря на
императивно установените законови изисквания.
По изложените съображения съдът намира, че не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а процесният
договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
поради което и на осн. чл. 24 ЗПК, потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В същия смисъл е и практика на СЕС – решение по дело С-714/22, в което
изрично е прието (т.55 и т.56), че с оглед на съществения характер на
посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер (така Определение № 958 от 17.04.2024 г. на ВКС
по к. т. д. № 1897/2023 г.)
По отношение чистата стойност на кредита.
В уточнителна молба вх. № 413519/19.12.2024 г., заявителят е посочил,
че длъжникът е платил по договора сумата в общ размер на 1480 лв. След
приспадане на заплатената сума от валидно възникналото задължение за
връщане на главницата (чиста стойност), дължимата сума възлиза на 2 520 лв.,
4
до който размер заявлението следва да бъде уважено. За всички останали
суми, заявлението за издаване на заповед за изпълнение подлежи на
отхвърляне.
По разноските.
Пропорционално на уважената част от претендираните вземания, на
заявителя се следва сумата от 44,32 лв. – платена държавна такса и сумата от
29,02 лв. – юрисконсултско възнаграждение (при първоначална определен
размер от съда – 50 лв.), като за разликата до пълния предявен размер
заявлението следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ Заявление с вх. № 341011 от 25.10.2024 г. по описа на СРС,
подадено от „Изи Финанс“ ЕООД, за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК срещу Г. В. Н., ЕГН **********, в частта за разликата над сумата
от 2520 лв. до пълния предявен размер от 3499,99 лв. – главница по Договор
за предоставяне на кредит с № ****** от 16.10.2023 г. и изцяло за сумата от
841,32 лв. – договорна (възнаградителна) лихва за периода 14.01.2024 г. –
10.10.2024 г., както и в частта за претендираните разноски, а именно – за
разликата за сумата над 44,32 лв. – д.т. и над сумата от 29,02 лв. –
възнаграждение за юрисконсулт.
УКАЗВА на заявителя, че в едномесечен срок от получаване на
настоящото разпореждане, може да предяви осъдителен иск за вземанията
си по горните суми, като довнесе дължимата държавна такса.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред
Софийски градски съд, в едноседмичен срок от съобщаването му на
страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5