Р Е
Ш Е Н
И Е №163
гр.Кюстендил, 18.06.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти април, две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕНКА БРАТАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
при
секретаря: Р. С.,
след като
разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№137/2019г. по описа на
Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава
Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е
образувано по въззивната жалба на „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК***, със
седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к.„Младост 4“, Бизнес Парк София,
сграда 6, п.к.1766, с адрес за кореспонденция: гр.С., п.к.***, ул.„****“ №**,
подадена чрез пълномощника адв.И. В. от АК-***, против решение №731/01.11.2018г.,
постановено от Районен съд (РС) – Кюстендил по гр.д.№616/2018г. по описа на
същия съд, в частта, в която съдът е
отхвърлил предявения от „Теленор България“ ЕАД против В.М.К. ***, иск за
признаване за установено по отношение на К., че дължи на дружеството общо
сумата от 370.69 лева,
представляваща договорна неустойка във връзка с неизпълнение на задължения към
предпочетен номер + ***** и договор за лизинг от 29.05.2014г.
Твърди се,
че в обжалваната част решението е неправилно, постановено в разрез с
материалното и процесуалното право и събраните по делото доказателства. Счита
се, че мотивите на съда са противоречиви, неясни и неточни, направени без
съобразяване на обстоятелствата по делото.
Претендира
се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което да
се признае за установено по отношение на В.К. съществуването на задължение за
неустойка и лизингови вноски в размери, съответно– 84.85 лева – неустойка и
285.84 лева – лизингови вноски, както и отмяна на първоинстанционното решение в
частта за разноските и осъждане на К. да заплати пълния им размер за
заповедното, първоинстанционното и въззивното производство.
Във втора
въззивна жалба, подадена на 14.01.2019г., по пощата, след изтичане на срока за
обжалване (изтекъл на 17.12.2018г., при връчен препис от решението на
РС-Кюстендил на 03.12.2018г.), са наведени конкретни оплаквания относно
твърдяната неправилност на атакуваното първоинстанционно решение.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – В.М.К., не е подал отговор на същата.
Дружеството-жалбоподател е заявило пред въззивния съд
твърдение, че след постановяване на обжалваното решение К. му е заплатил общо
сумата от 914.00 лева, отговаряща точно на размера на претенцията му пред
първоинстанционния съд, което е удостоверило посредством представяне на
платежни документи, като с факта на плащане е обосновало искане за
постановяване от въззивния съд на решение при признание на иска, в хипотезата
на чл.237 от ГПК.
Окръжен
съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото приема, че
въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивна проверка.
Съдебният
състав, след самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, в
контекста на доводите и възраженията на страните, намира следното от фактическа
страна:
РС-Кюстендил
е би сезиран по реда на чл.422 ал.1 от ГПК с искови претенции, предявени от
„Теленор България“ ЕАД, в гр.София, срещу В.М.К. ***, за установяване
съществуването на вземания на дружеството срещу ответника, които са предмет на
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№2174/2017г. по описа
на РС-Кюстендил, в общ размер на 563.77 лева, в това число: 54.06 лева – неплатени абонаментни
такси и използвани услуги за периода от 10.08.2015г. до 09.10.2015г., дължими
по силата на сключено между страните на 29.05.2014г. Допълнително споразумение
към Договор за мобилни услуги с предпочетен
номер + *****; 424.86 лева – дължими
лизингови вноски по сключен между страните Договор за лизинг от 29.05.2014г.,
включващи следните суми: 47.64 лева – лизингова вноски за периода от
10.08.2015г. до 09.09.2015г.; 47.64 лева – лизингова вноска за периода от
10.09.2015г. до 09.10.2015г.; 43.74 лева – лизингова вноска за периода от
10.10.2015г. до 09.10.2015г. и 285.84 лева – начислени накуп шест лизингови
вноски, поради незаплащане на предходните три, на основание чл.12 от Общите
условия към договора за лизинг, които са станали предсрочно изискуеми; 84.85 лева – начислена неустойка по
споразумението с предпочетен номер + *******, съгласно чл.6 от същото, ведно
със законната лихва върху всички суми, считано от датата на подаване на
заявлението до изплащане на вземането.
Ответникът
се е явил в съдебно заседание и е признал дължимостта на първите три лизингови
вноски, като е оспорил основателността на другите претенции.
РС-Кюстендил
в постановеното решение по спора е приел, че К. дължи на „Теленор България“ ЕАД сумата от 54.06 лева –
неплатени абонаментни такси и използвани услуги за периода от 10.08.2015г. до
09.10.2015г., дължими по силата на сключено между страните на 29.05.2014г.
Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер + ****, и сумата от 139.02 лева – неплатени лизингови вноски по сключения между страните Договор
за лизинг от 29.05.2014г., за три месеца в периода от 10.08.2015г. до
09.10.2015г., като е уважил исковете общо за сумата от 193.08 лева, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 05.10.2017г. – датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК в съда, до изплащане на вземането. В тази част
решението е влязло в сила, като необжалвано.
По отношение
на останалите претендирани суми – 84.85 лева - неустойка по Допълнително споразумение към Договор за мобилни
услуги с предпочетен номер + *****, начислена
съгласно чл.6 от същото и 285.84 лева – начислени наведнъж шест лизингови
вноски, на основание чл.12 от Общите условия към договора за лизинг, КнРС е
отхвърлил исковете. Съдът е приел, че между страните са били действащи валидно
сключените два договора – за мобилни услуги и за лизинг и е намерил, че
посочените претендирани суми на практика се търсят като неустойки по двата
договора.
По отношение
на сумата от 84.85 лева, КнРС е анализирал клаузата на чл.6 от Допълнителното
споразумение във връзка с чл.3 от същото и т.3а и т.12 от Общите условия на
„Теленор България“ ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни
услуги и е приел, че неплащането на една или повече дължими суми по договора не
е основание за доставчика на услугата да претендира договорна неустойка.
По отношение
на другата сума, представляваща сбор от шест лизингови вноски, начислени
наведнъж, на основание чл.12 от Общите условия към договора за лизинг, в
какъвто смисъл е било твърдението на ищеца, съдът е приел, че посочената клауза
представлява неустоечна такава, която изисква
писмено известяване от ищеца до ответника, съдържащо недвусмислено
волята му, че обявява предсрочна изискуемост на месечните вноски, когато
лизингополучателят не изпълни свое задължение по договора, като правото на
ищеца да развали и прекрати действието на договора е уредено и в чл.10 и чл.11
от ОУ - в хипотезата на чл.10 ал.2 - с писмено изявление, без необходимост
ищецът да дава срок за изпълнение на ответника, а при условията на чл.11 ал.2 -
и с предвидено задължение за заплащане на неустойка, равна на оставащите и
неплатени месечни лизингови вноски до размера на общата цена. Съдът е изтъкнал,
че по делото няма доказателства изготвената от ищцовото дружество покана до
ответника за заплащане на дължимите суми за месеците от август до октомври
2015г. да му е била връчена надлежно, поради което е заключил, че фактическият състав за претендиране на
неустойка не е бил осъществен, поради което такава не се дължи, въпреки
безспорното неизпълнение на задължението на ответника да плати в срок три
последователни месечни лизингови вноски.
Наред с
горното, съдът е изложил и подробни доводи в подкрепа на разбирането си за
неоснователност на претенциите за неустойки, възприемайки разбиране за
нищожност на неустоечните клаузи по двата договора, поради неравноправния им
характер, по смисъла на чл.146 ал.1 от ЗЗП.
Преценявайки
гореизложеното, ОС-Кюстендил приема от правна страна, следното:
1. Относно валидността и
допустимостта на първоинстанционното решение:
Въззивният
съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че решението на РС-Кюстендил е валидно - постановено е
от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от
съдебния състав, който го е постановил.
Настоящият
състав счита, че решението, в обжалваната му част, е частично недопустимо,
поради следното:
КнРС е
отхвърлил предявените искове общо за сумата от 370.69 лева - представляваща договорна неустойка във връзка с
неизпълнение на задължения към предпочетен номер + ***** и договор за лизинг от
29.05.2014г. Тази сума включва претендираните от ищеца суми - 84.85 лева - неустойка по Допълнително споразумение към Договор за мобилни
услуги с предпочетен номер + ****, начислена
съгласно чл.6 от същото и 285.84 лева
– начислени наведнъж шест лизингови вноски, на основание чл.12 от Общите
условия към договора за лизинг.
Решението е
недопустимо, в частта, с която се отхвърля иска за сумата от 285.84 лева, като
претендирана договорна неустойка по договор за лизинг от 29.05.2014г. Това е
така, тъй като в тази част районният съд се е произнесъл по непредявен иск.
Дружеството е твърдяло дължимост на тази сума, но не като неустойка поради
неизпълнение на договора за лизинг, а като сума, дължима поради възникване на
предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на всички задължения за
плащане по договора. В този смисъл са твърденията на дружеството, както в
заявлението по чл.410 от ГПК, така и в исковата молба, в които изрично се сочи
настъпила предсрочна изискуемост и се прави препращане към чл.12 от ОУ към
договора за лизинг, който третира именно предпоставките за настъпване на
предсрочна изискуемост.
Налага се
извод, че като е разгледал претенцията в тази й част като такава за заплащане
на договорна неустойка, съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало,
въздигнат в чл.6 от ГПК, като основно начало на гражданския процес и се е
произнесъл по непредявен иск. Искът за заплащане на неустойка намира правното
си основание в чл.92 ал.1 от ЗЗД и цели да ангажира отговорността на ответника
за обезщетяване на вреди от неизпълнение на договорно задължение, без да е
необходимо те да се доказват, докато искът за заплащане на месечни лизингови
вноски, с твърдение, че същите са станали предсрочно изискуеми е иск за
изпълнение на договорно задължение.
Изложеното
очертава недопустимостта на обжалваното решение в отхвърлителната му част за
сумата от 285.84 лева. В тази част решението следва да се обезсили, а делото –
да се върне за ново разглеждане от друг състав на съда.
2. Относно правилността на решението:
Според съда, решението на КнРС в
допустимата му част, в която е отхвърлен искът за неустойка за сумата от 84.85
лева, е правилно и следва да бъде потвърдено, по следните съображения:
Въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение,
той е ограничен от посоченото във въззивната жалба, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита
интереса на определени частноправни субекти. Следователно, извън тези две
хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява
законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални
действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените
негови фактически констатации.
В конкретния случай, настоящият съд
е сезиран с бланкетна въззивна жалба. Направените след изтичане на срока за
обжалване допълнения – както е в случая - второинстанционният съд е длъжен да
вземе предвид само ако те касаят валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно
приложение на императивна материалноправна норма. В този смисъл е ориентирана
практиката на ВКС - Решение №216 от
19.01.2015г. на ВКС по гр.д.№2008/2014г., I г.о., ГК, Решение №14 от
7.02.2014г. на ВКС по т.д.№1130/2013г., II т. о., ТК и др. Предвид
характеристиката на въззивното производство като ограничен въззив, въззивната
инстанция следва да постанови решението си при съобразяване с фактите,
установени по делото.
В конкретният случай, първоинстанционният съд не
е допуснал нарушение на императивни материални норми. Не са били въобще налице предпоставки за излагане на
разсъждения по въпроса дали клаузата за неустойка по чл.6 от Допълнителното
споразумение (Раздел IV) е била нищожна, поради
накърняване на добрите нрави или поради неравноправния й характер, тъй като
тази клауза, на която дружеството-ищец е основавало своята претенция, не намира
приложение към спорните отношения между страните. Ищецът е твърдял, че
неустойката му се следва поради факта на неплащане на месечните абонаментни
такси и използвани услуги, но според въпросната клауза неизпълнението на това
задължение не е сред основанията за дължимост на неустойка. Такава се начислява
при неизпълнение на задълженията на потребителя по т.3а от Общите условия на
„Теленор България“ ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни
услуги, които са следните: да не прекратява едностранно договора; да не подава
молба за временно спиране ползването на услугите; да не извършва други
действия, изрично забранени.
Не е налице и служебно задължение на
въззивния съд за съблюдаване интересите на някои от страните в производството, предвид
рязясненията, дадени в Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на
ВКС.
Обжалваното решение в посочената
част следва да се потвърди.
По отношение на искането на
въззивника за постановяване на решение при признание на иска, следва да се
посочи, че предпоставки за постановяване на такова решение не са налице,
най-малко поради обстоятелството, че изпълнението на спорното парично
задължение не е равнозначно на признание на иска по смисъла на чл.237 ал.1 от ГПК.
3. Относно разноските:
На страните не се следват разноски
за настоящото въззивно производство, тъй като въззиваемият не е направил, нито
претендирал разноски, а поради частичната неоснователност на въззивната жалба
такива не се дължат и на въззивника. С оглед връщането на делото за ново
разглеждане, разноски не следва да се възлагат на страните, но същите ще следва
да се разпределят, съобразно общите правила при решаването на делото.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А решение
№731/01.11.2018г., постановено от Районен съд – Кюстендил по гр.д.№616/2018г.
по описа на същия съд, в частта, в
която е отхвърлен предявения от „Теленор България“ ЕАД,с ЕИК****, със седалище
и адрес на управление в гр София, ж.к.„Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6,
п.к.1766, против В.М.К. ***, иск за признаване за установено по отношение на К.,
че дължи на дружеството сума до размер от 84.85
лева – начислена неустойка по чл.6 от Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер + ****.
О Б Е З С И Л В А решение №731/01.11.2018г., постановено от Районен съд
– Кюстендил по гр.д.№616/2018г. по описа на същия съд, в частта, в която е отхвърлен предявения от „Теленор България“
ЕАД,с ЕИК****, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.„Младост 4“,
Бизнес Парк София, сграда 6, п.к.1766, против В.М.К. ***, иск за признаване за
установено по отношение на К., че дължи на дружеството сума до размер от 285.84
лева – договорна неустойка във връзка с неизпълнение на задължения по Договор
за лизинг от 29.05.2014г. и В Р Ъ Щ А делото на
РС-Кюстендил за ново разглеждане от друг състав на съда на предявения иск за
тази сума на заявеното основание, съобразно мотивите, изложени в настоящото
решение.
В останалата част решението е влязло в сила, като
необжалвано.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.