№ 2078
гр. София, 25.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Георги Стоев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20221100504820 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
Подадена е въззивна жалба от Н. Г. Т., ответник пред СРС, срещу
решение № 475 от 25.01.2022 г. по гр.д.№ 39547 по описа за 2021 г. на СРС,
33-ти състав, с което е уважен предявеният срещу въззивника, ответник пред
СРС, иск по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД като е признато в
полза на ищцата С. Х. Т., вземане в размер на 4 000 лв., представляваща
предадена като гаранция сума за закупуване на апартамент с идентификатор
68134.1980.9999.4.1, по споразумение от 04.12.2020 г., подлежаща на връщане
на основание т.2 от същото споразумение, поради несключване на
предварителен договор за покупко-продажба, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 19.04.2021 г. до погасяване на задължението, за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК от 26.04.2021 г. по ч.гр.д.№ 22134 по описа за 2021 г. на СРС, 33-
ти състав.
Излагат се доводи за неправилност, необоснованост и допуснати при
1
постановяването му съществени процесуални нарушения. Решението било
постановено при неправилно приложение на действащата нормативна уредба
и събраните по делото доказателства. Счита, че претенцията на ищцата е
останала недоказана и като такава била неоснователна.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на
друго, с което искът по чл.422, ал.1 ГПК да бъде отхвърлен като
неоснователен. Претендира разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищцата – С. Х. Т., в който
се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на
така постановеното от СРС, решение. Счита, че при постановяването му не са
допуснати нарушения на материалния и процесуален закон. Сочи, че
въззивната жалба е бланкетна и не се сочат конкретните нарушения при
постановяване на първоинстанционното решение. Само на това основание
жалбата следвало да бъде оставена без уважение. СРС бил тълкувал волята на
страните по реда на чл.20 ЗЗД и достигнал до правилния правен извод за
наличието на двете кумулативно дадени предпоставки на т.2 от сключеното
между страните Споразумение. Затова били настъпили предвидените там
предпоставки за връщане на получената като гаранция сума в размер на 4 000
лв. Сочи, че единствената предпоставка за неизпълнение на сделката било
виновното поведение на ответника. Разноски се претендират.
По допустимостта на жалбата:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 09. 02.2022 г.,
въззивната жалба е подадена на 23. 02.2022 г./по пощата/, следователно
същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба се явява допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:
За издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК от 26.04.2021 г. по ч.гр.д.№ 22134 по описа за 2021 г. на СРС, 33-ти
2
състав длъжникът е уведомен на 12.05.2021 г.
Възражението по чл.414, ал.1 ГПК е подадено на 17.05.2021 г., т.е. в
срок.
За указанията по чл.415, ал.1 ГПК заявителят е уведомен на 07.06.2021
г.
Исковата молба е предявена на 06.07.2021 г.
По основателността на жалбата:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че
страните не спорят, че са били обвързани от договорно правоотношение по
Споразумение от 18.12.2020 г., както и, че по силата на това споразумение
ищцата предала на ответника сумата в размер на 4 000 лв. Не се спорело, че
страните не били сключили предварителен договор за покупко-продажба на
недвижимия имот предмет на това Споразумение. Основният въпрос в
хипотезата на чл.55, ал.1,предл.2 ЗЗД било дали е налице основание за
връщане на сумата в размер на 4 000 лв., която била предадена от ищцата на
ответника като гаранция за закупуване на имота. За да отговори на този
въпрос съдът е тълкувал по реда на чл.20 ЗЗД волята на страните, отразена в
това споразумение и е достигнал до извода, че предварителен договор
следвало да бъде сключен след като продавачът снабди купувача с
необходимите за сделката документи, както и след постигане на съгласие по
посочените в т.2 параметри за сключване на сделката. Задължението за
връщане на сумата в размер на 4 000 лв. възниквало след изпълнение на
условията по т.4 от споразумението, а именно: продавачът да снабди купувача
с необходимите за сделката документи, както и постигане на съгласие по
посочените в т.2 параметри за сключване на сделката. СРС е обсъдил
представената по делото кореспонденция между страните, съдържанието на
която е сравнил със депозираните по делото гласни доказателства, както и
сключеният между страните анекс за отлагане на крайната дата за сключване
на предварителния договор. Без значение било която от страните не е
изразила съгласие за сключване на окончателен вариант на предложението
параметри на Споразумението. Според СРС обективния факт на несъгласие
водел до неподписване на предварителен договор и затова възниквало
задължение за връщане на сумата внесена като гаранция.
По доводите във въззивните жалби:
3
Действително, въззивната жалба е бланкетна и не се сочат конкретните
нарушения на материални и процесуален закон.
Въззивната инстанция не намира допуснати от СРС нарушения на
материалния и процесуален закон. Решението е постановено при тълкуване
волята на страните в изпълнение на критериите по чл.20 ЗЗД, както и при
съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства.
Достигнал е до правилен правен извод за връщане на сумата в размер на 4000
лв. В т.3 на споразумението е посочено, че при постигане на посочените в т.2
параметри на сделката, страните се задължават в срок до 18.12.2020 г. след
предоставяне на документите от продавача на купувача, да сключат
предварителен договор за покупко-продажба на имота по т.1 от
споразумението. В т.4 е посочено, че при непредставяне на документите и
непостигане на посочените в т.2 параметри, в срок от 3 работни дни,
продавачът се задължава да върне на купувача сумата, дадена като гаранция и
споразумението се прекратява. Не се спори по делото, че нито е постигнато
съгласие за параметрите на сделката по т.2, нито е сключен предварителен
договор за покупко-продажба, нито е била върната получената сума като
гаранция.
Наред с това се установява, че ответника не е бил пълноправен
собственик на описания в т.1 от споразумението апартамент, както същият
изрично е декларирал в т.2, а апартамента е бил придобит при условията на
СИО. Видно от показанията на свидетелката С. в хода на събиране на
документите по сделката се е установило, че недвижимия имот, обективиран
в процесното споразумение е в режим на СИО. Съпругата не е била съгласна
жилището да бъде продадено. Това е била и една от причините да не бъде
сключен предварителен договор.
Настоящата инстанция намира, че показанията на свидетелката Елена Я.
не следва да бъдат кредитирани; същата е съсобственик на апартамента и
съпруга на ответника Т., както и от данните по делото се установява, че
нейното поведение е причина за несключването на предварителния договор.
Наред с това показанията й не съответстват на събраните по делото
доказателства и най-вече на отразеното от страна на ответника Т. /въззивник
пред настоящата инстанция/, че е „пълноправен собственик“ на описания в
същото споразумение, недвижим имот. Само за пълнота на изложението ще
4
посочим, че свидетелката Я. не знае съпругът й да е сключвал такова
споразумение.
След като не се е осъществило основанието за което е била платена от
страна на ищцата, сумата в размер на 4 000 лв., то същата с оглед уговореното
между страните по спора в т.4 от Споразумението от 04.12.2020 г. , подлежи
на връщане.
Налага се извод, че първоинстанционното решение е правилно и
като такова ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно в частта за
разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемата претендира разноски и такива са сторени в размер на 600
лв. за адв.възнаграждение.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е неоснователно по арг. от чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ.
Водим от горното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 475 от 25.01.2022 г. по гр.д.№ 39547 по
описа за 2021 г. на СРС, 33-ти състав, изцяло.
ОСЪЖДА Н. Г. Т., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София,
ул.“**** - адв.Р. Х., да заплати на С. Х. Т., ЕГН **********, гр.София,
бул.“****, съдебен адрес: гр.София, бул.“**** – адв.Т., сумата в размер на
600 лв.- разноски за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3
5
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6