Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 22. 10. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и втори юли две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анелия Маркова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
като разгледа
докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 8623 по описа на Софийския градски съд за 2018 г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258. от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от
В.Д.А., адрес ***. (въззивник), чрез процесуалния представител адвокат Г.К., адрес ***, срещу Решение № 347256 от
26. 02. 2018 г., постановено от Софийския районен съд, 90-и състав, по гр. д. №
39641 по описа за 2015 г. (обжалвано решение). С посочения съдебен акт
предявеният от въззивника иск с правна квалификация по чл. 45., ал. 1. от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) съответниците да му заплатят
солидарно обезщетение за причинени неимуществени вреди от обида в размер на 4
500 лева е бил частично уважен до размера от 1 500 лева. Въззивникът В.Д.А.
обжалва решението в частта, в която искът е отхвърлен до пълния му
размер. Твърди, че словесните изрази “доносничеството е също негова слабост” и
“едно от любимите му занимания е да наблюдава скришно децата ни и да ги снима с
камера” всъщност са неверни и обективно обидни и опозоряващи. Добавя, че
колективната жалба всъщност е била подадена до Министерството на вътрешните
работи (МВР). Посочва, че претърпените от него страдания всъщност са продължили
дълго. Районният съд е трябвало да отчете обстоятелството, че са били
осъществени няколко противоправни деяния от трима души, а не от един, както и
интензивността на неблагоприятните последици предвид професионалната дейност на
въззивника като адвокат. Оспорва възприемането от първата инстанция на някои
доказателства за сметка на други. Поради изложеното иска от въззивния съд да
отмени като неправилно решението в обжалваната част. Претендира разноски.
В срока по чл. 263., ал. 1. от ГПК е постъпил отговор
на въззивната жалба на В.Д.А. от К.Г.Т., В.К.В. и П.П.Д. (насрещни въззивници)
чрез процесуалния им представител адвокат М.Д., адрес ***. Намират въззивната
жалба на В.Д.А. за неоснователна. Поддържат, че процесните изрази и
словосъчетания не са обидни и опозоряващи, а освен това са и верни, поради
което и поведението им не е противоправно. Посочват, че колективната жалба е
била първоначално адресирана до Висшия адвокатски съвет, Софийската градска
прокуратура и полицията, но понеже от съдържанието ѝ не се установяват
данни за извършено престъпление от общ характер, тя изначално не е била годна
да ангажира компетентността на прокуратурата. Освен това изброените институции
са били длъжни да спазват служебна тайна. Твърдят, че употребените изразни
средства са само на автора ѝ Н.П.и те не са знаели за тях, както и че Н.П.е
подал колективната жалба до ВАдвС, СГП и полицията. Положили са подписи само на
листа, озаглавен “Подписка” и не са били положили подписи спрямо броя на
адресатите. Твърдят, че името, честта и достойнството на В.Д.А. сред колегите
му не са били засегнати. Посочват, че Софийската районна прокуратура е била
положила усилия по сигнал на В.Д.А. срещу тях във връзка с авторството на
колективната жалба. Оплакват се, че В.Д.А. е образувал четири дела за
непозволено увреждане за същото процесно събитие и пред същия съд, като
неоснователно и мълчаливо е било отхвърлено искането им те да бъдат обединени.
Оспорват претенцията му за разноски като неоснователна.
По делото е постъпила и насрещна въззивна жалба от К.Г.Т.,
В.К.В. и П.П.Д. чрез процесуалния им представител адвокат М.Д.. Насрещните
въззивници обжалват решението в частта, в която районният съд е уважил
частично иска на В.Д.А.. Твърдят, че в тази част обжалваното решение е
неправилно, необосновано, постановено в нарушение на съдопроизводствените
правила и при неправилно приложение на материалния закон. Отричат превратното упражняване на правото на
изразяване на мнение чрез свои и чужди оценъчни съждения (чл. 39., ал. 1. от Конституцията). Намират, че колективната жалба не е противоправно деяние и че
изложените с нея обстоятелства и квалификации не са обидни, опозоряващи или
клеветнически. Оспорват В.Д.А. да е понесъл неимуществени вреди вследствие на
колективната жалба. В случай че е понесъл, оспорват наличието на причинна
връзка между колективната жалба и неимуществените вреди. Твърдят, че словесните
изрази “най-съзнателно използва професионалното си положение за потискане и
психически тормоз на съседите”, “за него не било чуждо самоуправството”,
“повече от 10 години не е почиствал септичната си яма и фекалните води от
жилището му се оттичат в съседните имоти. Що за морал?”, “подлага на ежедневен
психически тормоз нас и нашите деца” всъщност не са били обидни и
клеветнически. Намират, че районният съд не е следвало да допуска изменение на
основанието на иска, соченето на нови обстоятелства и представянето на нови
доказателства; освен това твърдят, че е допуснал нарушение при изготвянето на
доклада по чл. 146. от ГПК. Твърдят, че първата инстанция неправилно е оставила
без уважение техни доказателствени искания. Правят доказателствени искания.
Искат от въззивния съд да отмени решението в обжалваната част или евентуално да
го отмени частично, като определи по-нисък размер на обезщетението за
неимуществени вреди. Оспорват размера на присъдените им от първата инстанция
разноски. Претендират разноски в откритото съдебно заседание.
В срока по чл. 263., ал. 1. от ГПК въззивникът В.Д.А.
е подал отговор на насрещната въззивна жалба чрез адвокат К.. Оспорва
насрещната въззивна жалба. Посочва, че по делото има данни за три оригинални
колективни жалби с по три оригинални подписа на насрещните въззивници. Посочва,
че никога не е бил подавал сигнали срещу тях в качеството си на адвокат, нито е
имал професионални взаимооотношения с тях. Твърди, че в откритото съдебно
заседание пред първата инстанция насрещните въззивници са заявили, че нямат
възражения по доклада. Аргументира също така, че първата инстанция не е
допуснала и другите твърдени от насрещните въззивници процесуални нарушения.
Продължава да твърди, че използваните в колективната жалба изразни средства са
обидни, опозоряващи и неверни. Противопоставя се на доказателственото им
искане. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
в откритото съдебно заседание.
С писмено изявление до съда (л. 88. от делото на
въззивната инстанция) въззивникът В.Д.А. е представил заверен препис от
определение на Върховния касационен съд. От него е видно, че е влязло в сила
решение на Софийския градски съд, с което К.Д.Д., С.С.А., Л.П.Б.и Е.И.Б.са били
осъдени да заплатят обезщетение за причинени неимуществени вреди на В.Д.А. в
размер на 3 000 лева.
В хода на откритото съдебно заседание пред въззивния
съд насрещните въззивници на свой ред твърдят, че Софийският районен съд е постановил
решение, с което е отхвърлил изцяло иска на В.Д.А. за обезщетение за причинени
неимуществени вреди, предявен срещу Н.П..
След като прецени твърденията на страните, събраните от
първата инстанция доказателства и правото,
въззивният съд направи следните фактически и правни изводи.
При служебна проверка въззивният съд установява, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предвид някои от твърденията на насрещните въззивници
за неправомерно поведение от страна на В.Д.А., въззивният съд следва да
подчертае, че предмет на настоящото дело е само обстоятелството дали В.Д.А.
е претърпял неимуществени вреди вследствие на колективната жалба. Всички други
твърдения, че самият В.Д.А. на свой ред е осъществил злоупотреба с право, като
е подавал многобройни неверни сигнали, не могат да бъдат предмет на настоящото
производството поради липсата на съответен насрещен иск
или съответно възражение за съпричиняване. Те биха могли да бъдат предмет само на отделно
производство.
Във връзка с посочените съдебни актове от двете страни
(единият от които влязъл в сила), въззивният съд намира следното. Възражението
за сила на пресъдено нещо или за висящ процес може да бъде направено само
тогава, когато е налице идентичност както между предмета на делото, така и
между страните по него (обективните и субективните предели). И в двата случая е
налице идентичност на предмета на делото и на едната страна (В.Д.А.). Не
съвпадат обаче насрещните страни по посочените две дела, както и по настоящото.
Следователно въззивният съд не е обвързан от силата на пресъдено нещо, която се
е формирала по тях или съответно предстои да се формира.
С оглед така определения предмет на делото и предвид
събраните от първата инстанция доказателства се установява следната относима
фактическа
обстановка.
През 2007 г. адвокат
В.Д.А. ***. Между него и съседите му от същата улица, както и от улиците
„19-та“ и „21-ва“, възникнало трайно напрежение. Постепенно то започнало да се
изразява и в размяната на сигнали помежду им, отправени до правоохранителните
органи и до местната администрация. В края на 2013 г. Н.П.създал документ,
озаглавен „Колективна жалба“, към който била приложена и подписка на някои от
съседите на адвокат А.. Сред подписалите подписката били и К.Г.Т., В.К.В. и П.П.Д..
Колективната жалба била адресирана Висшия адвокатски съвет и до Софийската
градска прокуратура и съдържала редица оплаквания от поведението на адвокат А..
В текста ѝ, освен всичко друго, се четат
и следните словесни формулировки (посочени и като основание на иска;
нарушенията на езиковите норми са възпроизведени според оригиналния текст):
„Обзело го е необяснимо желание да съди съседите си. С един от съседите води
съдебно дело, което продължило няколко години. В крайна сметка, съседът се
оказа невинен, а адвоката бе осъден да заплати разноските по делото“; „Г-н А.
най-съзнателно използва професионалните си знания за подтискане и психически
тормоз на съседите си“; „За него не е чуждо и самоуправството“; „Доносничеството
също е негова слабост“; „Едно от любимите му занимания е да наблюдава скришно
децата ни и да ги снима с камера“; „повече от десет години не е почиствал
септичната си яма и фекалните води от жилището му се оттичат в съседните имоти.
Що за морал?“; „Впечатляваща е и една такава случка: Пред търговски обект в
село Мърчаево, в топла есенна утрин три жени си пият сутрешното кафе. На
улицата пред тях спира лек автомобил, слиза адвоката А. и за поздрав изрича:
„Тез курви, какво пък са ме зяпнали!“ Разбира се – жените са го прогонили
подобаващо“; „подлага на ежедневен психически тормоз – нас и нашите деца“ (нататък
за краткост „процесни изразни средства“).
Колективната
жалба е била изпратена до Висшия адвокатски съвет, който я е препратил по
компетентност на Софийския адвокатски съвет. Въз основа на нея било образувано
дисциплинарно производство. Тя била изпратена и до Софийската градска
прокуратура, която я препратила на Софийската районна прокуратура. Въз основа
на нея държавното обвинение образувало прокурорска преписка в началото на 2014
г. В.Д.А. научил и за двете производства чрез телефонни обаждания в началото на
2014 г. Тогава той се запознал и със съдържанието на колективната жалба и дал
обяснения по нея в производствата. Впоследствие и двете производства са били
прекратени.
Вследствие на
запознаването със съдържанието на колективната жалба и образуваните
производства В.Д.А. се разстроил, чувствал се притеснен и ядосан, изпитвал
безпокойство и тревожност. Затворил се в себе си, чувствал се унижен и започнал
да избягва контакти с хора. Изгубил способността си да се съсредоточава, което
се отразило и на работата му. Кръвното му налягане се повишило над нормата и
страдал от главоболие след научаването за колективната жалба и производствата.
Изброените неблагоприятни последици продължили около един месец, като
постепенно отслабвали. Освен това авторитетът и репутацията на В.Д.А. в
професионалната му среда били накърнени.
Тази
фактическа обстановка въззивният съд приема за установена въз основа на
събраните по делото доказателства: колективна жалба, адресирана до Висшия
адвокатски съвет (л. 9. от делото на първата инстанция) и до Софийската градска
прокуратура (л. 171. от делото на първата инстанция); документи за амбулаторни
прегледи (л. 27. от делото на първата инстанция) и свидетелските показания на М.А.(съпруга
на В.Д.А.) и Е.Ж.; протокол от заседание на Софийския адвокатски съвет (л. 14.
от първоинстанционното дело) и постановление за отказ от образуване на
досъдебно производство на Софийската районна прокуратура (л. 19. от делото на
първата инстанция). Наличието на причинна връзка между колективната жалба и
неимуществените вреди в частност се установяват от свидетелските показания. Не
се установява по категоричен начин и следователно трябва да се приеме за
недоказано постъпването на колективната жалба в структурите на Министерството
на вътрешните работи. Не се установява по категоричен начин и следователно също
трябва да се приеме за недоказано, че неблагоприятните последици за В.Д.А. са
продължили повече от един месец. За повече подробности относно фактите
въззивният съд препраща към мотивите на обжалваното решение въз основа на чл.
272. от ГПК.
При така
установената фактическа обстановка въззивният съд прави следните юридически
изводи.
Възражението
на насрещните въззивници, че са подписали само подписката към колективната
жалба, а не и самата колективна жалба, е неоснователно. От значение в правото е
юридическото авторство на документа, а не фактическото. Юридическото авторство
се установява с полагането на подпис, какъвто е случая. Самото оформяне на
документа „Колективна жалба“ сочи, че подписката е част от него (ако документът
беше подписан само от Н.П., той едва ли щеше да е обозначен като „колективен“).
Следователно чрез подписването на подписката насрещните въззивници са подписали
самата колективна жалба и по този начин са станали нейни юридически съавтори
(заедно с другите подписали).
Страните
спорят по противоправността на създаването и подаването на колективната жалба,
както и по обстоятелството дали някои от използваните в нея изразни средства са
обидни, съответно дали са клеветнически (неверни). Във връзка с това въззивният
съд намира следното.
Всеки има право
да защитава правата си, когато намери, че те са накърнени. Затова поначало
подаването на сигнали и жалби до държавни и местни органи, администрации,
съсловни организации и други институции е правомерно. Освен това всеки има
свобода да изразява и разпространява мнение. Затова поначало насрещните
въззивници могат да изразят мнението си по отношение на въззивника В.Д.А..
Посочените права са установени с Конституцията, те са гарантирани и с редица
международни договори, които нашата държава е ратифицирала. Те обаче имат
ограничения. Както правилно е посочил първоинстанционният съд обаче, свободата
на изразяване не е абсолютна и подлежи на ограничаване (чл. 39., ал. 2. от Конституцията; чл. 10., пар. 2. от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи), а с правото на подаване на жалби и сигнали не може да се
злоупотребява. Личността на всеки гражданин е неприкосновена. Правото не
допуска накърняване на честта и достойнството. Всеки има право да изразява и
разпространява свободно мнението си, но никой няма право да засяга чуждата чест
и достойнство.
Въззивникът В.Д.А.
твърди с исковата си молба, че е бил обиден и наклеветен с подписаната от
насрещните въззивници колективна жалба. Обидата и клеветата са действия, които
засягат честта и достойнството на личността, излизат извън ограниченията на
свободата за изразяване и разпространяване на мнение и следователно са
противоправни. При обидата се казва или извършва нещо унизително за честта или
достойнството на някого (чл. 146., ал. 1. от Наказателния кодекс). Според
трайната съдебна практика, за да е налице обида, казаното или извършеното (в
случая: написаното) трябва да е обективно обидно (да се възприема в обществото
еднозначно като унизително). Не е нужно то непременно да се изразява в ругатни
и цинизми. Освен това верността му е правноирелевантна. Тоест възможно е
обиждане и с верни твърдения, което обиждане също е противоправно и поражда
юридическа отговорност. При клеветата се приписва престъпление или се разгласява
позорно обстоятелство за другиго, като твърдението трябва да е невярно (чл.
147. от Наказателния кодекс). При нея, за разлика от обидата, верността на
твърдението е правнорелевантна. Никой не може да бъде наклеветен с верни
твърдения.
Обидата и клеветата
често пъти на практика се осъществяват едновременно. В разглеждания случай от
исковата молба и нейните уточнения се установява, че ищецът В.Д.А. твърди както
обиждане, така и наклеветяване от всяко от процесните изразни средства в
колективната жалба. За да бъде противоправно подписването на колективната жалба
от насрещните въззивници, то процесните изразни средства трябва да са или
неверни и опозоряващи или приписващи престъпление, или, макар и да са верни, да
са обективно унизителни.
Въззивникът В.Д.А.
оспорва извода на районния съд, че изразите „Доносничеството също е негова
слабост“ и „Едно от любимите му занимания е да наблюдава скришно децата ни и да
ги снима с камера“ не са противоправни. „Донос“ означава тайни сведения за
лице, съобщени на висшестоящ в служебно отношение или на властта с цел то да
бъде злепоставено политически или служебно (Речник на българския език на
Българската академия на науките). От така установеното определение и предвид
нравствеността на българското общество, доносничеството се оценява по
еднозначен отрицателен начин. Следователно словесният израз е обективно обиден
и употребата му е противоправна. Що се отнася до изречението „Едно от любимите
му занимания е да наблюдава скришно децата ни и да ги снима с камера“, то също
следва да се приеме за обективно обидно. Фотографирането на лица без тяхното
знание се възприема по еднозначен отрицателен начин въз основа чл. 32., ал. 2.
от Конституцията, още повече при условие, че те са деца и се ползват с
особената закрила на държавата и обществото (чл. 14. от Конституцията).
Възражението на въззивника е основателно. Тези словесни изрази също са го
обидили и също са противоправни.
От друга
страна, насрещните въззивници оспорват извода на районния съд, че всички
останали процесни изразни средства са обидни и клеветнически. Във връзка с това
въззивният съд намира, че изречението „За него не е чуждо и самоуправството“ не
е клеветническо. Самоуправството е престъпление (чл. 323. от Наказателния
кодекс). От контекста на изречението обаче се установява, че твърдените
конкретни самоуправни действия се състоят в следното. След като един от
съседите на В.Д.А. почистил терасата си от снега и го изринал до оградата на
улицата, адвокат А. и съпругата му върнали обратно снега на терасата и
затрупали портата му със сняг и лед. Дори и да се приеме, че има данни В.Д.А.
да е осъществил с тези действия свое оспорвано право не по установения от
закона ред, случаят очевидно е маловажен (чл. 323. във връзка с чл. 93., т. 9.
от Наказателния кодекс) или дори малозначителен (чл. 9., ал. 2. от Наказателния
кодекс), поради което не съставлява престъпление. Следователно изречението не
приписва престъпление. Въпреки това обаче то е обективно обидно, защото
самоуправните действия, дори и когато не съставляват престъпление, се оценяват
по еднозначен отрицателен начин. Затова употребата му все пак е противоправна.
Всички
останали изводи на районния съд за обиждане, наклеветяване и противоправност
във връзка с другите използвани изразни средства са правилни.
Възражението
на насрещните въззивници, че не са знаели за сезирането на Висшия адвокатски
съвет (съответно Софийската адвокатска колегия) и Софийската градска
прокуратура (съответно Софийската районна прокуратура) и следователно не са
виновни за него, са неоснователни. В разглеждания случай ищецът търси
гражданската им отговорност за обиждане и наклеветяване. При това положение
вината се предполага (чл. 45., ал. 2. от Закона за задълженията и договорите).
По делото не са представени доказателства, които да изключат вината на
насрещните въззивници (че не са знаели, както и че не са можели и не са били
длъжни да знаят за постъпването на колективната жалба във Висшия адвокатски
съвет и Софийската градска прокуратура).
Не се
установяват твърдените от насрещните въззивници съществени процесуални
нарушения. Първото открито заседание по делото наистина се е провело на 17. 02. 2016 г., но увеличението
на иска, както и уточнението, че обезщетението се претендира солидарно от
ответниците, е било направено още в него (л. 110. от делото на първата
инстанция). Основанието не е било променяно, а само уточнявано относно кои
точно словосъчетания от колективната жалба ищецът твърди, че са обидни и
клеветнически. Исковата молба е била надлежно уточнена и искът се е изяснил.
Първоинстанционният съд правилно е оставил без уважение като недопустими и
неотносими към предмета на делото някои доказателствени искания на ответниците
(за изискване и прилагане по прокурорски преписки по делото, л. 207., гръб, от
делото на първата инстанция; от протокола за съответното съдебно заседание не
се установява прилошаване на свидетелката Къна Димитрова, а освен това тя е
продължила да дава показания и след искането да бъде заменена: л. 224., гръб,
от делото на първата инстанция). Правилно е било отхвърлено искането на
ответниците за обединяването на делото с няколко други (л. 208., гръб, от
делото на първата инстанция). При липса на идентичност между страните по делата
не може да се приложи чл. 213. от ГПК.
Въззивният съд
намира, че определеният от първата инстанция съгласно чл. 52. от Закона за
задълженията и договорите размер от 1 500 лева на обезщетението за
неимуществени вреди е справедлив. Настоящият съдебен състав възприема и някои
допълнителни процесни изразни средства за обидни („Доносничеството също е
негова слабост“ и „Едно от любимите му занимания е да наблюдава скришно децата
ни и да ги снима с камера“), но според съдебната практика размерът на
обезщетението се определя в глобален размер и за всички обидни и клеветнически
твърдения, а не за всяко едно поотделно. При това положение характерът, обемът
и продължителността на неимуществените вреди все пак остават непромененени.
Противно на твърдяното във въззивната жалба на В.Д.А., първата инстанция е
отчела при определянето на размера им засягането на професионалната му
репутация. Районният съд е отчел също така и обстоятелството, че деянието е
осъществено от неколцина и че колективната жалба е била подадена както до
Висшия адвокатски съвет, така и до Софийската градска прокуратура (а подаването
ѝ до структурите на Министерството на вътрешните работи правилно е приел
за недоказано, следователно правилно не го е отчел и при определянето на
размера на обезщетението).
С оглед всичко
изложено, въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно и следва да
бъде потвърдено, макар и при известно различие на мотивите.
Разноски. Предвид изхода на делото, и въззивните жалби на
въззивника и на насрещните въззивници са неоснователни. Следователно нито една
страна няма право да ѝ бъдат присъдени разноски.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 347256
от 26. 02. 2018 г., постановено от Софийския районен съд, 90-и състав, по гр.
д. № 39641 по описа за 2015 г.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: