СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в
публичното заседание на десети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл. съдия
КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
7207 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № I-31 от 08.02.2019 г., по гр. д. № 63979/2018 г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 31 състав, са отхвърлени предявените
от Е.Б.Е., ЕГН ********** и Д.Б.Д., ЕГН **********, против „С.в.“ АД,
ЕИК ******, искове, с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че ищците не дължат
на ответника по половината от следните суми: сумата от 1239 лв. главница за
потребена вода за периода 18.12.2008 г. – 20.09.2015 г., ведно със законната
лихва, считано от 12.11.2015 г. до окончателното изплащане; сумата от 555,01
лв. – мораторни лихви за периода 18.01.2009 г. – 20.09.2015 г., както и за
сумата от 335,88 лв. – разноски по делото, които вземания са предмет на
изпълнителен лист от 10.05.2017 г., издаден по реда на чл. 416, изр. 2 ГПК
против наследодателя на ищците – Б.Е.С., въз основа на влязлата в сила заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.11.2015 г. по ч. гр. дело
№ 69282/2015 г. по описа на СРС, 46 състав, поради погасяване на вземанията по
давност.
С решението Е.Б.Е.,
ЕГН ********** и Д.Б.Д., ЕГН **********, са осъдени да
заплатят на „С.в.“ АД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 100 лв. - разноски в
производството.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от Е.Б.Е. и Д.Б.Д., в която са развити съображения за незаконосъобразност и неправилност на атакувания акт. Отправено е
искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковите претенции да бъдат уважени изцяло. Въззивниците твърдят, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
процесните вземания, установени с влязлата в сила заповед за изпълнение, се
погасяват с изтичането на 5 годишен давностен срок. Изразяват несъгласие с
възприетия от районния съд извод, че влязлата в сила заповед за изпълнение се
ползва със сила на пресъдено нещо. Твърдят, че процесните задължения не са
установени по силата на влязло в сила съдебно решение, а въз основа на влязла в
сила заповед за изпълнение, и доколкото същата не се ползва със сила на
пресъдено нещо, то разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, уреждаща петгодишния
давностен срок, е неприложима, а за процесните вземания следва да се приложи
давността, предвидена за съответното вземане. Излагат, че съгласно
задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в ТР № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността.
В тази връзка се сочи, че заповедното производство по действащия ГПК е уредено
като част от изпълнителния процес, поради което влизането в сила на заповедта
за изпълнение и издаването на изпълнителен лист въз основа на нея, не прекъсват
започналата да тече в полза на длъжниците давност. Поддържат, че вземанията по
процесната заповед са периодични такива, и по отношение на тях е налице
кратката 3 годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В заключение излагат, че към
момента на предприемане на първото изпълнително действие по образуваното срещу
ищците изпълнително дело – налагането на запор от дата 02.02.2018 г.,
вземанията по издадения изпълнителен лист, се явяват погасени по давност,
поради което същите не подлежат на принудително изпълнение. Претендират
разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна „С.в.“ АД.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно.
По допустимостта на обжалваното решение съдът намира следното:
Процесуалната недопустимост на съдебното решение е обусловена от различни основания – арг. чл.
130 ГПК; арг. чл. 270 ал. 3 ГПК; при нарушения, свързани с дипозитивното начало, установено като
основен принцип на гражданското съдопроизводство с разпоредбата на чл. 6 ГПК.
Съдебният исков процес е организиран като система от процесуални действия на страните и съда с цел и
гаранция за ефективна защита на субективните материални права на физическите,
юридическите лица, държавата, общините и
други правни субекти, когато тези права са застрашени или нарушени. Именно
спорното материално субективно право - претендираното или отричано от ищеца
право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, е предмет на
делото. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно
въведените от ищеца твърдения в рамката на заявената от страната-ищец защита.
Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл
по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото
въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, когато дава
защита не на търсеното, а на друго право, при което дадената защита е извън предметната рамка на спора, то постановеното
съдебно решението се приема за процесуално недопустимо.
В конкретния случай с исковата молба ищците са
изложили твърдения, че не дължат на ответника по половината, но само от част от
сумите по издадения против наследодателя им изпълнителен лист, а именно: сумата,
в размер на 1011,70 лв. главница за доставена
питейна вода, за периода м.12.2008 г. до м. 06.2014 г.; сумата, в размер на
458,95 лв. – лихва за забава от м. 18.01.2009 г. до 20.09.2015 г., както и
сумата в размер на 272,02 лв. – разноски по делото, които вземания са предмет
на изпълнителен лист от 10.05.2017 г., издаден по реда на чл. 416, изр. 2 ГПК
против наследодателя на ищците – Б.Е.С., въз основа на влязлата в сила заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.11.2015 г. по ч. гр.
дело № 69282/2015 г. по описа на СРС, 46 състав, поради погасяване на
вземанията по давност. С доклада по делото и с
първоинстанционното решение районният съд е приел, че са предявени отрицателни
установителни искове за недължимост на вземанията, предмет на изпълнителен лист от 10.05.2017 г., по реда на чл.
416, изр. 2 ГПК против наследодателя на ищците – Б.Е.С., въз основа на влязлата
в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.11.2015
г. по ч. гр. дело № 69282/2015 г. по описа на СРС, 46 състав, в техния пълен размер.
От исковата молба е видно, че е налице ясно изразена
воля на ищците за защита в ограничен обем – в обстоятелствената част
и в петитума са посочени вземанията, чрез индивидуализация на техния размер и период, за които
защита се търси, и чието установяване недължимостта се претендира.
При данните по делото се установява, че търсената от
ищцовата страна защита със заявените отрицателни установителни искове, е очертана с петитума на исковата молба, а именно, че
се касае до отрицателни
установителни искове, с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, за приемане за установено по отношение на ответника - „С.в.“ АД, че Е.Б.Е. и Д.Б.Д. не дължат на ответника по
половината от част
от сумите по издадения против наследодателя им изпълнителен лист, а именно: сумата,
в размер на 1011,70
лв. главница за доставена питейна вода, за периода м.12.2008 г. до м. 06.2014
г.; сумата, в размер на 458,95 лв. – лихва за забава от м. 18.01.2009 г. до
20.09.2015 г., както и сумата в размер на 272,02 лв. – разноски по делото,
които вземания са предмет на изпълнителен лист от 10.05.2017 г., издаден по
реда на чл. 416, изр. 2 ГПК против наследодателя на ищците – Б.Е.С., въз основа
на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 25.11.2015 г. по ч. гр. дело № 69282/2015 г. по описа на СРС, 46 състав,
поради погасяване на вземанията по давност.
С
обжалваното решение, първоинстанционният
съд е произнесъл диспозитив, приемайки, че по естеството си заявените отрицателни установителни искове по чл. 439 ал. 1 ГПК са за признаване за установено по
отношение на ответника за недължимост от страна на ищците не само на пълния
размер на вземанията по издадения изпълнителен лист, но и за период по-голям от
този претендиран от ищците в производството, по отношение на вземането за
главницата за потребена питейна вода.
Така СРС с атакувания акт е приел, че са предявени
отрицателни установителни искове за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника по половината от
сумите, по издадения по реда на чл. 416, изр. 2 ГПК против наследодателя на
ищците – Б.Е.С., въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 25.11.2015 г. по ч. гр. дело № 69282/2015 г. по
описа на СРС, 46 състав, изпълнителен лист, а именно: за сумата от 1239 лв.
главница за потребена вода за периода 18.12.2008 г. – 20.09.2015 г., ведно със
законната лихва, считано от 12.11.2015 г. до окончателното изплащане; сумата от
555,01 лв. – мораторни лихви за периода 18.01.2009 г. – 20.09.2015 г., както и
за сумата от 335,88 лв. – разноски по делото, които вземания са предмет на
изпълнителен лист от 10.05.2017 г., издаден по реда на чл. 416, изр. 2 ГПК против
наследодателя на ищците – Б.Е.С., въз основа на влязлата в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.11.2015 г. по ч. гр. дело
№ 69282/2015 г. по описа на СРС, 46 състав, при заявена претенция само за част
от вземанията по процесния изпълнителен лист, и предвид посочен времеви обхват
на защита, който се търси относно недължимост на сумата за потребена питейна
вода, различен от заявения с исковата молба.
Предвид горното, настоящият въззивен състав намира, че
районният съд е излезнал извън рамките на защитата, която се търси от гледна
точка на предметния и времевия й обхват. Излизане извън
пределите на търсената защита от гледна точка на
форма или съдържание, обуславя недопустимост на съдебния акт по съществото на
спора.
Като
изхожда от достигнатите изводи относно невярност на ищцовото твърдение, че
предявените искове са за
пълния размер на вземанията по процесния изпълнителен лист, и досежно вземането за главница за потребена питейна вода за период,
надхвърлящ претендирания, съдът по недопустим начин е подменил
волята на ищците относно обема на търсената защита.
С
оглед на изложеното диспозитивът на обжалваното решение трябва да се изчерпва с
постановлението на съда за отхвърляне на предявените
искове в заявения от ищците размер и в претендирания от тях период.
Произнасянето в
диспозитива за целия размер на вземането и за период,
по-голям от търсения, е недопустимо изменение на обема на
търсената от ищците
защита в нарушение на диспозитивното начало.
Съобразявайки,
че диспозитивът на съдебното решение, който определя не само вида и обема на
даваната от съда защита – санкция
на спорното субективно материално право, но и определя субективните и обективни
предели на силата на пресъдено нещо, не съответства на търсената защита със
заявения от страната петитум относно обема, настоящият състав намира, че районният съд се е произнесъл по искове, с които не е бил сезиран, като
обжалваното първоинстанционно решение е
произнесено в грубо нарушения на процесуалните правила, обуславящо недопустимост
на съдебното решение в тази му част.
При
този извод на съда, обжалваното съдебно решение следва да бъде обезсилено в частта, с която са отхвърлени предявените
от Е.Б.Е., ЕГН ********** и Д.Б.Д., ЕГН **********, против „С.в.“ АД,
ЕИК ******, искове, с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника
по половината от сумите, както следва: за разликата над 1011,70 лв. до
1239 лв. и за периода м. 07.2014 г. - 20.09.2015 г. - главница за потребена питейна
вода, ведно със законната лихва, считано от 12.11.2015 г. до окончателното
изплащане; за разликата над сумата от 458,95 лв. до сумата от 555,01 лв. –
мораторна лихва за периода 18.01.2009 г. – 20.09.2015 г., както и за разликата
над сумата от 272,02 лв. до 335,88 лв. – разноски по делото, които вземания са
предмет на изпълнителен лист от 10.05.2017 г., издаден по реда на чл. 416, изр.
2 ГПК против наследодателя на ищците – Б.Е.С., въз основа на влязлата в сила
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.11.2015 г. по
ч. гр. дело № 69282/2015 г. по описа на СРС, 46 състав, а производството по исковете в тази част –
прекратено като недопустимо.
По правилността на решението, съдът намира следното:
СРС, I
Гражданско отделение, 31 състав е бил сезиран с отрицателни
установителни искове, с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
Искът
по чл. 439, ал. 1
ГПК е предоставена на страните, в рамките на изпълнителния
процес, възможност за оспорване на предприетото
срещу длъжника изпълнение по конкретното образувано въз основа на съдебно
изпълнително основание, изпълнително дело, като изискването на чл. 439, ал. 2
ГПК е искът да се основава на непреклудирани от силата на пресъдено нещо факти
и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене. В този смисъл,
когато е предявен отрицателен установителен иск, в който ищецът се основава
само на факти и обстоятелства настъпили до изтичането на срока по чл. 414, ал.
2 ГПК, то същият би бил недопустим /така определение № 292 от 3.06.2011
г. на ВКС по ч. гр. д. № 156/2011 г., III г. о. и определение № 480 от 27.07.2010
г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о./.
В настоящия случай, ищецът се позовава на изтекла, към момента на
предприемане на първото изпълнително действие по образуваното срещу ищците
изпълнително дело – налагането на запор от дата 02.02.2018 г., давност.
Видно от представените по делото доказателства, заповедта за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК е влязла в сила на 10.12.2015 г. /противно на
възприетото от СРС виждане, че същата е влязла в сила на 28.11.2015 г.,
доколкото двуседмичният срок за подаване на възражение срещу заповедта е
изтекъл на 09.12.2015 г., съответно заповедта е влязла в сила на 10.12.2015 г./,
а изпълнителният лист е издаден на 10.05.2017 г. Към настоящия момент, с
предявяването на иска по чл. 439 ГПК, страната се позовава на новонастъпил факт
- период от време изминал след датата на влизане в сила на заповедта за
изпълнение. Настъпилите след този момент факти не се преклудират от влязлата в
сила заповед и възможността длъжникът да възрази. Ето защо и ищецът позовавайки
се на новонастъпил факт - на периода от време настъпил след влизане
в сила на заповедта за изпълнение, не заобикаля реда за оспорване на вземането
в чл. 424 ГПК.
За да
отхвърли предявените искове,
СРС е приел, че процесните вземания са установени с влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
издадена на 25.11.2015 г. по ч. гр. д. № 69282/2015
г. по описа на СРС, 46 състав, поради неподаване на възражение
срещу нея в срока по чл.
414 ГПК и въз основа
на която на 10.05.2017 г. е издаден изпълнителен лист. Приел е
също така, че влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва със сила
на пресъдено нещо, от което следвало, че на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
давността за вземанията е станала петгодишна, като началният момент, от който
започвала да тече същата, е датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК. Според СРС от влизането в сила на процесната заповед, е започнал да тече нов
петгодишен давностен срок за вземанията по нея, който е прекъснат към
02.02.2018 г., когато в рамките на овластяване по чл. 18 ЗЧСИ, съдебният изпълнител
е наложил запор върху банковите сметки на длъжниците. Доколкото от налагането на запора върху банковите сметки на длъжниците - 02.02.2018 г., с което
давността е прекъсната, е започнала да тече нова петгодишна давност за
вземанията, и същата щяла да изтече едва през 02.02.2023 г., СРС
е отхвърлил исковете на ищците.
Настоящият
въззивен състав не споделя изводите на СРС, че заповедта за изпълнение се ползва със сила на пресъдено нещо, както и
че влязлата в сила заповед за изпълнение прави давността петгодишна. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е неприложима при заповедното
производство, приключило без да се стигне до иска за признаване на
изпълнението. Заповедта по чл. 410 и чл. 417 от ГПК и издаденият изпълнителен
лист нямат последиците на съдебно решение за установяване на съществуването на
вземането на кредитора по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Това е така, защото
изпълнителният лист, издаден по реда на тези производства се издава без да се
провежда исково производство, в което със сила на пресъдено нещо да е
установено съществуването на вземането на кредитора. Срокът на новата давност
по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането,
предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира
приложение. В настоящия случай вземанията на ответника са установени със
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, срещу която няма
данни да е подадено възражение по чл. 414 ГПК, съответно да е проведено исково
производство по чл. 422 ГПК, и която макар да притежава сила, аналогична на
силата на пресъдено нещо, не е акт, постановен в резултат на спорно и
състезателно исково производство.
Съгласно мотивите на ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС започването
на производство, в което длъжникът не участва (каквото действие е подаването на
заявление по чл. 410 ГПК), не може да прекъсне давността, а разпоредбата на чл.
116, б. "б" ЗЗД е изключителна и не може да бъде тълкувана
посредством аналогия на правото. Поради това подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността, която е започнала да
тече за съответното вземане съобразно общите правила, нито с влизането в сила
на заповедта за изпълнение, респ. с издаването на изпълнителния лист, поради
неподаване на възражение в срок започва да тече нова давност. Това разрешение
се осланя на императивните норми на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, в които основания за
спиране и/или прекъсване на давността свързани с инициирането на заповедното
производство и издаването на изпълнителен лист въз основа на заповед за
изпълнение, не са предвидени, а както се посочи по-горе последиците на чл.
117, ал.2 ЗЗД, са неприложими в настоящия случай, тъй като заповедта за
изпълнение е влязла в сила без провеждане на исково производство, т. е. без
вземанията да са установени с влязло в сила решение.
Съгласно ТР № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС новият ГПК урежда заповедното производство като част
от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за
съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този
иск има обратно действие, само ако е спазен срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако
иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Отмененият ГПК не съдържа
подобна уредба, поради което на молбата за издаване на изпълнителен лист не
може да бъде придадено действие да прекъсва давността. Такова действие е
неприемливо и поради едностранния характер на производството за издаване на
изпълнителен лист. Длъжникът узнава за това производство, едва при връчването
на призовката за доброволно изпълнение, когато давността е прекъсната със
започването на изпълнителния процес. При
действието на ЗЗД, давността се прекъсва само със започването на производство,
в което длъжникът участва. Давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът
да узнае това.
Не би могло да се стигне до прекъсването й със започването на
производство, в което длъжникът не участва и няма как да узнае за него, освен
при започването на друго производство – това за принудително изпълнение.
Стабилизирането
на заповедта за изпълнение, нейното влизане в сила некоректно се приравнява на
силата на пресъдено нещо при съдебните решения с оглед момента, в който същата
настъпва. Соченият момент е без значение за прекъсването на давността, не би
могъл да е от значение и за началния момент на нова давност, след като по действащия ГПК самото
заповедно производство не се приравнява с исковото, то
е част от изпълнителния процес (т. 14 от ТР№ 2/2013 г.
ОСГТК на ВКС).
Кредиторът
може да прекъсне давността с действия по чл.116 б. ”б” ЗЗД, към които действия не се числи
заявлението за снабдяване с изпълнителен лист в заповедно производство. Както бе посочено по-горе, съобразно мотивите на
цитираното ТР, разпоредбата на чл. 116, б. „б“
ЗЗД е изключителна и поради това тя не може да бъде тълкувана чрез
аналогия, но дори да се допусне аналогичен ефект спрямо
давността с този при исковия процес за вземането – какъвто е възприетият от районният съд извод, момента на
влизане в сила на осъдителното решение не е датата, на която се прекъсва
давността. /така Определение
№334/24.04.2019 по дело №281/2019 на ВКС, ГК, III г.о./
Относно спирането и прекъсването на давността в изпълнителното
производство, съгласно чл.116 б. „в” ЗЗД и разясненията, дадени в мотивите
по т.10 от ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, давността се
прекъсва от предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ. Прекъсва давността предприемането на кое
да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. Затова е нередовна молбата за
изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която
взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава
молба подлежи на връщане съгласно чл. 23 426, ал. 3 вр.чл. 129 ГПК.
Настоящият
въззивен състав споделя изводите на СРС, че с действията на взискателя –
подаване на редовна молба за образуване на изпълнително дело, давността
не е била прекъсвана. Както бе посочено по-горе прекъсва давността предприемането
на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, като в случая е налице овластяване на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, в рамките на което съдебният
изпълнител е наложил запор върху банковите сметки на длъжниците на 02.02.2018
г., с което принудително действие давността е прекъсната. Но до първото дейстие
по принудително изпълнение /в настоящата хипотеза – наложен запор върху
банковите сметки на длъжниците в изпълнителното производство/ – предвиденият
тригодишен давност срок за вземането е изтекъл. В случая се касае за периодични
вземания, които се погасяват с кратката тригодишна давност, според нормата на
чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Вземанията за цена на доставена питейна вода покриват
признаците на понятието „периодични плащания”, което налага извода, че
приложима по отношение на тях е кратката тригодишна погасителна
давност, установена в чл. 111,, б. ”в” ЗЗД. Така ТР №
3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, изрично постановява, че вземанията на доставка на В и К услуги
се приемат за периодични и се погасяват с изтичането на кратката тригодишна давност по чл. 111, б.
"в" ЗЗД. Следователно
относима в случая е давността, предвидена за съответното вземане. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо.
Съгласно действалите през
процесния период Общи условия за предоставяне на В и К услуги на потребителите
от "С.в." АД, операторът издава ежемесечни
фактури при наличие на консумация и/или служебно начисляване на количества, а
потребителите са длъжни да заплащат дължимите суми за ползваните от тях услуги
в 30-дневен срок от датата на фактуриране. Възраженията срещу определената сума
за използвани В и К услуги могат да се правят писмено пред оператор в 30 - дневния срок за плащане на фактурата. При
неизпълнение в срок на задължението си за плащане на ползваните услуги, потребителят
дължи обезщетение в размер на законната лихва, съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
считано от първия ден след настъпване на падежа до деня на постъпване на
дължимата сума по сметка на оператора. При тази уредба на отношенията,
вземанията за цената на доставените В и К услуги за периода от м.12.2008
г. – м. 06.2014
г. вкл., са погасени по давност, тъй като от датата на настъпване на
изискуемостта им до датата на първото действие по принудително изпълнение
– наложен запор върху банковите
сметки на длъжниците от 02.02.2018 г., е изтекъл тригодишният срок по чл. 111, б. "в" ЗЗД. Съгласно чл. 119 ЗЗД с
погасяването на главното вземане за този период се погасяват и вземанията за
обезщетение за забава върху него. Що се отнася до вземането за разноски, предмет на
процесния изпълнителен лист, то следва да се посочи, че същото е акцесорно и се
счита погасено с оглед погасяването на главното вземане, на основание чл. 119 ЗЗД.
Ето защо съдът намира, че към момента на предприемане на първото
изпълнително действие по образуваното срещу ищците изпълнително дело –
налагането на запор върху банковите им сметки, от дата 02.02.2018 г.,
вземанията по издадения изпълнителен лист, се явяват погасени по давност. Доколкото
същата е три години, всички дължими вземания станали изискуеми до 02.02.2015 г.
са погасени по давност. Видно от депозираната искова молба, претенцията на
ищците касае вземания за периода м.12.2008 г. – м.06.2014 г., като обхванати от
давността са всички вземания, чиято изискуемост е настъпила преди 02.02.2015 г.
Съгласно изложените по-горе мотиви, въззивният съд приема, че неправилно
първоинстанционния съд е приел, че не са погасени по давност вземанията,
предмет на процесния изпълнителен лист.
Предвид изложеното, първоинстанционното решение,
с което са отхвърлени исковете за
признаване за установено по отношение на
ответника, че ищците не дължат по половината от част от сумите по издадения
против наследодателя им изпълнителен лист като неправилно, следва да бъде отменено.
По разноските:
За първата инстанция: с оглед изхода на делото, право на разноски имат ищците, които са
представили списък по чл. 80 ГПК и претендират заплащането на 205 лв. -
държавна такса и 400 лв. - адвокатско възнаграждение. С оглед представения
договор за правна защита и съдействие, в който е отразено, че уговореният
адвокатски хонорар е заплатен изцяло в брой, което има характер на разписка,
съдът намира, че е доказано заплащането им. Направеното от ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно. Минимално предвиденият размер на възнаграждението
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ е 351,99 лв., с оглед на което уговореното и заплатено
възнаграждение от 400 лв. надвишава минималните размери, а като се съобрази правната и
фактическа сложност на делото, то съдът намира, че същото следва да бъде
редуцирано и присъдено в минималния предвиден в наредбата размер. При
този изход на спора, доколкото предявените искове са основателни, ответникът
няма право на разноски.
За въззивната инстанция право на разноски имат въззивниците, които претендират заплащането
на направените разноски за държавна такса – 35,88 лв. и адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС, в
размер на 330 лв. Що се отнася до разноските за адвокатско възнаграждение, ищците не са представили доказателства да са сторили такива, поради
което не следва да им се присъждат. При този изход на спора, на въззиваемата
страна не следва да се присъждат разноски.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА
Решение № I-31 от 08.02.2019 г. по гр. д. № 63979/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 31 състав, в частта, с която са
отхвърлени предявените
от Е.Б.Е., ЕГН ********** и Д.Б.Д., ЕГН **********, против „С.в.“ АД,
ЕИК ******, искове, с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника
по половината от сумите, както следва: за разликата над сумата от 1011,70
лв. до 1239 лв. и за периода м. 07.2014 г. 20.09.2015 г. - главница за
потребена питейна вода, ведно със законната лихва, считано от 12.11.2015 г. до
окончателното изплащане; за разликата
над сумата от 458,95 лв. до сумата от 555,01 лв. – мораторна лихва за периода
18.01.2009 г. – 20.09.2015 г., както и за разликата над сумата от 272,02 лв. до
335,88 лв. – разноски по делото, които вземания са предмет на изпълнителен лист
от 10.05.2017 г., издаден по реда на чл. 416, изр. 2 ГПК против наследодателя
на ищците – Б.Е.С., въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.11.2015 г. по ч. гр. дело № 69282/2015
г. по описа на СРС, 46 състав, И ПРЕКРАТЯВА като недопустимо производството по исковете в тази част.
ОТМЕНЯ Решение № I-31 от 08.02.2019 г.
по гр. д. № 63979/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, I ГО, 31 състав, с което са отхвърлени предявените от Е.Б.Е., ЕГН
********** и Д.Б.Д., ЕГН **********, против „С.в.“ АД, ЕИК ******, искове, с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника по
половината от следните суми: 1011,70 лв. - главница за потребена питейна
вода, за периода м.12.2008 г. до м.06.2014 г. ведно със законната лихва,
считано от 12.11.2015 г. до окончателното изплащане; сумата от 458,95 лв. –
мораторна лихва за периода 18.01.2009 г. – 20.09.2015 г., както и сумата от
272,02 лв. – разноски по делото, които вземания са предмет на изпълнителен лист
от 10.05.2017 г., издаден по реда на чл. 416, изр. 2 ГПК против наследодателя
на ищците – Б.Е.С., въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.11.2015 г. по ч. гр. дело № 69282/2015
г. по описа на СРС, 46 състав, както и в частта, с която Е.Б.Е., ЕГН ********** и Д.Б.Д.,
ЕГН **********, са осъдени да заплатят на „С.в.“ АД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 100 лв. -
разноски в производството, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове,
с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, от Е.Б.Е., ЕГН ********** и Д.Б.Д.,
ЕГН **********, против „С.в.“ АД, ЕИК ******, за
признаване за установено, че ищците не дължат на ответника по половината от следните суми: 1011,70 лв. - главница за потребена питейна вода, за периода
м.12.2008 г. до м.06.2014 г. ведно със законната лихва, считано от 12.11.2015
г. до окончателното изплащане; сумата от 458,95 лв. – мораторна лихва за
периода 18.01.2009 г. – 20.09.2015 г., както и сумата от 272,02 лв. – разноски
по делото, които вземания са предмет на изпълнителен лист от 10.05.2017 г.,
издаден по реда на чл. 416, изр. 2 ГПК против наследодателя на ищците – Б.Е.С.,
въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 25.11.2015 г. по ч. гр. дело № 69282/2015 г. по описа на СРС, 46
състав.
ОСЪЖДА „С.в.“ АД, ЕИК ******, да заплати
на Е.Б.Е.,
ЕГН ********** и Д.Б.Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 556,99 лв.,
представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „С.в.“ АД, ЕИК ******, да заплати
на Е.Б.Е.,
ЕГН ********** и Д.Б.Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 35,88 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Особено мнение на съдия Йоана Генжова по
в.гр.д. №7207/2019г.
по описа на СГС, ІІ Г въззивен състав
Не съм съгласна с изводите на
мнозинството от съдебния състав, че разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД е
неприложима при заповедното производство, приключило без да се стигне до иска
за признаване на изпълнението. В случая за
оспорените в настоящото производство вземания в полза на ответното дружество са
издадени заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК и
изпълнителен лист. Съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, когато
възражение не е подадено в срок, както е в настоящия случай, заповедта за
изпълнение влиза в сила. В случаите, когато заповедта за изпълнение е влязла в
сила и е придобила стабилитет, предявяването на иск за оспорване на вземането е
недопустимо, с изключение на хипотезите на чл. 424 от ГПК, а именно: когато се
намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено
значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до
изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се
снабди в същия срок. Извън иска по чл. 424 ГПК, длъжникът
не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва
вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти. Когато
длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да подаде до
въззивния съд възражение срещу заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК и само в
предвидените в този текст хипотези. Поради изложеното считам, че правната
уредба на заповедното производство се различава съществено от регламентираното
в ГПК (отм.) производство за издаване на изпълнителен лист въз основа на
несъдебно изпълнително основание и съдебната практика, постановена във връзка с
производството по издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно
изпълнително основание, не може да се прилага по аналогия по отношение на
заповедите за изпълнение, издадени по реда на новия ГПК и получили стабилитет
поради неподадено възражение от длъжника. Съгласно сега действащия ГПК, с
изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за
изпълнение се разрешава окончателно правния спор между страните относно
съществуването на вземането. Неподаването на възражение от страна на длъжника
създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за
изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист,
съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК. По изложените съображения считам, че нормата на чл. 117, ал. 2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземанията, за които е
налице издадена заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
СЪДИЯ: