Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 29.06.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на тринадесети юни през две хиляди и шестнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНЕЛИЯ
МАРКОВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 4198 по
описа за 2017 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№
5027864 от 24.02.2017 г. от адвокат И.Г. в качеството му на особен представител
на ответника А.Я.Е. срещу Решение № 33602 от 13.02.2017г., постановено по
гр.д.№ 13628/ 2016 г. на СРС, ГО, 125 състав, с което ответникът А.Я.Е. е бил
осъден да заплати на Г.Ф.на основание чл.288, ал.12 от КЗ (отм.) 1).
сумата от 300.00 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди платено от Г.Ф.в полза на пострадалата Е.М.А.от ПТП от
10.01.2010 г., настъпило в гр.София по вина на ответника А.Я.Е. – като водач на
лек автомобил с рег.№ ********, управлявал лекия автомобил без валидна
застраховка „ГО“ към ПТП, ведно със законната лихва от 10.03.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата; 2).
сумата от 800.00 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди платено от Г.Ф.в полза на
пострадалия А.Я.Е. от ПТП от 10.01.2010 г., настъпило в гр.София по вина на
ответника А.Я.Е. – като водач на лек автомобил с рег.№ ********, управлявал
лекия автомобил без валидна застраховка „ГО“ към ПТП, ведно със законната лихва
от 10.03.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
С горното решение на основание чл.78,
ал.1 от ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сторените в производството
разноски в размер на 1407.00 лева.
В постъпилата въззивна жалба се
инвокират доводи за неправилност, недопустимост и незаконосъобразност на
обжалваното решение. Предявява се искане за неговото обезсилване, алтернативно
– за неговата отмяна. По недопустимостта на решението се изразява недоволство,
сочейки се, че СРС е разгледал иск от нелегитимирана страна, т.е. посочено е,
че ГФ е предявил иска без да притежава активна процесуална легитимация.
Приложените към ИМ платежни нареждания не доказвали извършеното от ГФ плащане
на обезщетение по чл.557, ал.1 и ал.2 от КЗ. Сочи се, че ГФ не представил
доказателства за извършеното плащане, от които да може да се направи безспорен
извод, че пострадалите лица са получили парично обезщетение. Сочи се, че
липсвал правен интерес от предявяването на ИМ. От тук правният интерес като
абсолютна процесуална предпоставка, не се установява да е съществувала по
отношение на предявения иск, поради което делото като недопустимо по недопустим
иск е следвало да се прекрати. Постановеното решение е недопустимо. Сочи се, че
липсата на правен интерес се извеждала и от процесуалното поведение на ищеца.
Според доводите от жалбата, в ИМ се твърди, че процесното МПС е било
управлявано от ответника с рег. № ********. Ищецът представил, обаче,
доказателства, че регистрационния номер може да бъде друг различен от наведения
в ИМ, а именно – рег.№ ********. СРС е приел в решението си, че релевантния
номер е ********, а след справка от регистрите на ГФ се установявало, че за МПС
под номер ******** е съществувало на валидно застрахователно правоотношение към
датата на ПТП. В този смисъл, ГФ нямал интерес от предявяването на иска, а
предявеният такъв представлявал злоупотреба с права. Инвокиран е довод, че съдебното
решение е постановено при липса на надлежна представителна власт на
представителя на ищеца – пълномощното било подписано само от единия от
изпълнителните директори на ГФ, а трябвало да е от двамата такива. Това също
била надлежна абсолютна предпоставка за предявяването на иска. А установената й
липса също водела до неговата недопустимост. На следващо място, се сочат доводи
за неправилност на постановеното решение. Излага се, че според АТЕ регистрационния
номер на МПС е ********. От приложените по делото писма от ЗАД „В.“ е видно, че
регистрационния номер на МПС е ********. СРС обаче, е приел, че регистрационния
номер е ********, а от справка от ГФ се установявало за последния номер на наличие
на застрахователно правоотношение към датата на ПТП. В този смисъл, неправилна
била преценката на СРС по отношение на приложения констативен протокол за ПТП,
че регистрационния номер е ******** и че за същият нямало застраховка. От
доказателствата за този регистрационен номер се извежда извод за обратното – че
такава съществува. По-нататък, се излагат в жалбата доводи за липсата на
доказаност на авторството на извършеното ПТП от ответника. Образуваната по
делото административно-наказателна преписка по случая съдържала данни, които са
взаимоизключващи се с тези от събраните доказателства по настоящото дело. В
писмото на застрахователното дружество се твърди, че липсва застраховка за МПС,
но за друг регистрационен номер, различен от този посочен в ИМ. В тази насока
се излагат доводи, имащи връзка с административно-наказателното производство.
На следващо място се сочат на противоречия относно мястото на извършване на ПТП
– според КП мястото е „Хотел България“, а според декларация в
административно-наказателната преписка е „Хотел София“. Сочи се, че САТЕ е
изградена само на база доказателства, представени от ищеца и че не са били
съобразени тези от административно-наказателната преписка. Счита се, че
изводите на АТЕ не са обективни и че не кореспондират на събраните
доказателства. СМЕ не доказвала източника и начина на получаване на
нараняванията на пострадалите лица. Извършва се анализ на доказателствата от
административно-наказателната преписка и се съпоставят с обстоятелствата,
приети за установени от СМЕ, като така се изтъкват на противоречията в същата
(в експертизата). Сочи се, че ищецът не е ангажирал доказателства относно
размера на изплатените обезщетения, с оглед направените от ответника оспорвания
в тази насока. Липсата на доказателства относно доказването на платените на
пострадалите лица обезщетения, водело до неоснователност на предявения иск.
Събраните доказателства изяснявали, че МПС на ответника към датата на ПТП е
имало застрахователно правоотношение, а ако съдът приеме, че въпросният лек
автомобил не е имал застрахователно покритие, то ПТП се явявало извършено от
друг лек автомобил с различен регистрационен номер, съгласно твърденията в ИМ.
В заключение, се излага възражение за изтекла давност, което е било релевирано
с отговора на ИМ, като се прави съответното препращане към доводите от отговора
на ИМ. Сочат се доводи, че съдът неправилно е определил размера на държавната
такса, която следва да е 50.00 лева, а не 100.00 лева. Предявява се
доказателствено искане за приемане на справка от ГФ за МПС с рег. № ********.
Не се претендират разноски.
По делото е постъпил отговор на
въззивната жалба от процесуалния представител на ГФ с доводи за неоснователност
на въззивната жалба и за правилност на постановеното от СРС решение. Излагат се
доводи, които по съдържание са обратни на инвокираните във въззивната жалба.
Претендират се разноски.
В открито съдебно заседание
процесуалните представители на страните поддържат на доводите от въззивната
жалба и отговора на въззивната жалба по съображенията и исканията, изложени в
тях. Процесуалният представител на въззиваемата страна – ГФ, предявява искане
за приемане по делото на справка от масивите на ГФ относно МПС с рег. № ********
с направени пояснения относно действителния регистрационен номер на въпросното
МПС и искане за присъждане на разноски. С определение от 13.06.2017 г.
въззивният съд приел и приложил и двете представени справки от страните като
относими към предмета на делото.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение се явява валидно и допустимо като постановено в
съответствие с императивните правила на ГПК.
По правилността на
постановеното решение, въззивният съд намира следното:
Спорното материално право се обуславя от
доказаността на следните материално-правни предпоставки – 1.) Наличие на протовоправно поведение, настъпили вреди и техния
размер, причинна връзка между деянието и вредите, т.е. следва да се докаже
фактическия състав на института на чл.45 от ЗЗД; 2). Извършено плащане, неговият размер и по отношение на кое лице/лица
е изплатено обезщетението; 3).
Липсата на застрахователно правоотношение по отношение на деликвента или някоя
от предпоставките на чл.288, ал.1 и ал.2 от КЗ (отм.).
От констативен протокол за ПТП № К-28 от 10.01.2010 г.,
съставен от служител на „ОПП“-СДВР – О.Н., се установява, че на 10.01.2010 г., около 17:35 часа в
гр.София, на бул. „Ц.О.“ в района на „Хотел България“ е настъпило ПТП между лек
автомобил с марка „Форд Ескорт“ с рег.№ ********
с рама № *********, управляван от
водача А.Я.Е. със свидетелство за регистрация със сериен № ******, и двама
пешеходци с установена самоличност – А.С.А.и Е.М.А..
В обстоятелствената част на констативния
протокол е отразено, че лекия автомобил
с марка „Форд Ескорт“ с рег.№ ******** управляван от водача А.Я.Е. *** в посока
от бул. „Княгиня М.Луиза“ към ул. „Г.С.Раковски“ гр.София, като на пешеходната
пътека пред „Хотел България“ непропуснал пешеходците А.С.А.и Е.М.А.и реализирал
с тях ПТП. След реализирането на ПТП, водачът на лекия автомобил напуснал
местопроизшествието, без да уведоми органите на МВР и без да окаже помощ на
пострадалите лица.
В Констативният протокол е отразена
констатацията, че за въпросното МПС е била представена застрахователна полица №
1550840101814 от 15.04.2009 г. с валидност до 14.04.2010 г.
Констативния протокол е подписан от
служителя на „ОПП“-СДВР – О.Н..
От писмо № З-306/2011 г. от 28.01.2011
г. на Началника на СДВР – Отдел „Пътна Полиция“ се установява, че спрямо водача
на лекия автомобил А.Я.Е. за ПТП от 10.01.2010
г. е била реализирана административно-наказателната му отговорност за
извършено административно нарушение по чл.179, ал.2 вр. чл.179, ал.1, т.5,
предл.5 вр. чл.175, ал.1, т.5 и чл.183, ал.1, т.1 от ЗДвП. Издаденото
наказателно постановление в този смисъл било връчено на лицето и същото било
влязло в сила.
По наличието на противоправно поведение,
настъпилите вреди за пострадалите и техния размер, относно причинната връзка
между деянието и вредите, въззивният съд приема, че тези предпоставки са
доказани.
Съдът кредитира САТЕ, като пълна,
изчерпателна и обоснована. Същата изяснява по обективен начин на механизма на
настъпилото ПТП, предизвикано от действието на провинилия се водач, на
причинната връзка между ПТП и настъпилите за пострадалите вреди. Според нея
механизмът на ПТП се изразявал, в това, че пещеходците А.С.А.и Е.М.А.са
предприели пресичане на пешеходна пътека срещу „Хотел България“ гр.София отляво
надясно при намалена видимост сумрак при време около 17:35 часа, а в този
момент автомобила на А.Я.Е. се движел от дясно наляво и след пресичане на
лявата насрещна лента за движение, пешеходците са били ударени с предната част
на автомобила. В резултат на това те изпаднали на платното, а пешеходеца
(Александров) отскочил при удара назад и е бил ударен от автомобил, движещ се в
насрещното пътното платно. АТЕ е посочила, че пешеходката (А.) преди удара се
завъртяла по часовниковата стрелка и е била ударена от процесния лек автомобил
фронтално. ВЛ е подчертало, че А.Я.Е. е управлявал МПС при по-висока скорост от
необходимата в зоната на пешеходна пътека тип „Зебра“ и че е могъл да предотврати
удара, ако е шофирал с по-ниска скорост. В съдебно заседание експерта по АТЕ е
изложило на заключение, според което водачът на МПС е следвало да намали
скоростта до 16 км/ч, за да може да спре и да не ги удари, а той не намалил.
ПТП е станало в тъмната част на деня в 17:35 часа и винаги, когато от ляво на
дясно пресичат пешеходци фаровете са светели около 3 метра в ляво. АТЕ
обосновава извода, че процесният лек автомобил е бил оборудван с фарове, които
осветяват на къси светлини по правило 1 на Наредбата на ЕИК при ООН. Според
отразените в тази част цифрови показатели на експертизата, силата на осветяване
на фаровете на автомобила на ответника А.Я.Е. е била достатъчна според
въззивният съд, водачът на лекия автомобил да може да възприеме преминаващите
на пешеходната пътека лица чрез осигуряване на зрителна видимост и е могъл да
предотврати удара. АТЕ е изслушана в съдебно заседание и съдът е приел същата
без възражения от страните, като надлежно инкорпорирана в доказателствения
материал. АТЕ доказва според въззивният съд действията на водача на лекия
автомобил, управляван от ответника А.Я.Е., относно причиненото от него ПТП,
като противоправни и вредоносни. Нарушени са правилата за движение по ЗДвП, в
резултат на което са били блъснати двама пешеходци на пешеходна пътека и че за
последните са настъпили определени вреди, изразяващи се в засягане на тяхното
здраве. КП № К28 доказва по отношение на кои лица са причинени вредите. Доказва
се причинната връзка между противоправните действия на ответника и причинените
вреди на пострадалите. Ако ответника не бе управлявал с висока скорост
по-голямата от допустимата в една пешеходна зона с пътека тип „зебра“, то не би
настъпило ПТП с пострадалите и в резултат на това за тях не биха били причинени
вреди. За вредите на пострадалите са налице доказателства, които доказват че
такива са им били причинени – съдебно-медецински удостоверения № 31 и № 32 и
СМЕ. Тези доказателства доказват техният вид, естество и последици.
От приложените съдебно-медицински
удостоверения № 31 и №32, е видно, че на пострадалите от ПТП две физически лица
са причинени следните вреди – за Е.А. се установило наличие на оток и
кръвонасядане на дясното коляно, като тези увреждания са получени от действието
на твърд тъп предмет и могат да се получат по време и начин, както е съобщила
пострадалата. На същата си й били причинени болка и страдание. Според СМУ за
пострадалия А.А.на същия са причинени рана, оток и кръвонасядане на лицето,
оток, кръвонасядане и охлузвания на левия крак, охлузвания на лявата ръка и на
десния крак. Според констатациите от СМУ посочените увреждания за това лице се
установява да са получени в резултат от действието на твърди тъпи и тъпоръбести
предмети и добре отговарят да са получени при ПТП, по време и начин, както е
съобщил пострадалият. За последният е било причинено разстройство на здравето,
извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК.
СМЕ, по делото, която съдът кредитира
изцяло, като обоснована и изчерпателна обосновава и доказва, че на пострадалите
от ПТП са били причинени леки телесни наранявания. ВЛ е обосновало вида на
нараняванията, тяхното естество и от действието на какви тъпи предмети биха
могли и са причинени вредите за здравето на пострадалите. В открито съдебно
заседание ВЛ е защитило авторитетно и обосновано на заключението по СМЕ. СМЕ е
била приета от страните без възражения и съдът надлежно е инкорпорирал към
доказателствения материал.
По делото е приложена
административно-наказателната преписка във връзка с причиненото от ответника
ПТП – АУАН № 2201 от 10.01.2010 г. и НП от 27.01.2010 г., последното влязло в
сила на 12.01.2011 г. В тези два процесуални документа са посочени констатации
и фактически обстоятелства, които са идентични на изложените в КП Л-28 от
10.01.2010 г. и че въпросното ПТП е
реализирано на сигнализирана пешеходна пътека пред „Хотел България“. Тези
доказателства по делото и необорването на презумпцията по чл.45 от ЗЗД от
ответника чрез процесуалният му представител водят до извода, че
противоправното поведение на водача на лекия автомобил с рег.№ ******** е
виновно.
Чрез изложените от фактическа и правна
страна съображения въззивният съд, счита, че е доказана на първата
предпоставка, обуславяща спорното материално право.
По отношение на предпоставката за извършеното
от ГФ плащане, неговият размер и по отношение на кое лице или лица е изплатено
обезщетението, следва да се съобрази следното:
По делото е представено писмо с изх.№
********* от 27.04.2010 г. на ЗАД „В.“, според което застрахователната полица
за МПС с рег.№ ******* с рама № *********
и
свидетелство за регистрация със сериен № ********* е била прекратена на 30.07.2009 г. на основание чл.260, ал.2
от КЗ (отм.) вр. чл.202, ал.2 от КЗ (отм.) – поради неплащане на падежа на
втората вноска по застраховката на 14.07.2010 г. Поради прекратяването на
застраховката на 30.07.2009 г., застрахователят ЗАД „В.“ отказал изплащане на
обезщетение на пострадалите от ПТП две лица - А.С.А.и Е.М.А., съгласно
образуваната щета (преписка) № 10100100121000040. Според писмото
застрахователят изпратил съобщение до ГФ, с което го информирал, че застрахователната
полица за въпросния автомобил е била прекратена от 30.07.2009 г. и че до тази
дата е съществувало валидно застрахователно правоотношение.
По делото са приложени писмени
доказателства – протокол № 7 от 11.02.2011 г. и протокол № 3 от 09.02.2011 г.
на заседания на УС на ГФ, според които ГФ образувал производство по щета пред
себе си за изплащане на обезщетения за пострадалите лица. УС на ГФ взел решение
на база СМУ № 31 и № 32 и свои експертни заключения – „медицински експертизи“,
да обезщети пострадалите А.С.А.и Е.М.А.за причинените им от ПТП неимуществени
вреди. За пострадалата А. било определено обезщетение в размер на 300.00 лева,
а за другия – обезщетение от 800.00 лева, с оглед констатацията за
по-сериозните наранявания на лицето. Представените две платежни нареждания от
11.03.2011 г. доказват според въззивният съд и са достатъчни за него, да
приеме, че определените обезщетения от 300.00 лева и 800.00 лева за били
изплатени на двете пострадали лица по банковите им сметки. Възраженията в тази
насока от ответника, че това не било достатъчно доказателство, за да се приеме,
че е извършено плащане са неоснователни. В тази насока, извършвайки възражения
за това обстоятелства, ответникът е могъл да реализира доказателствено искане
за установяването му. Който релевира възражения, той следва да го докаже. Съдът
не може да приеме само на базата на твърдения или възражения един факт за
доказан, при липсата на доказателства, които да водят до друг извод. Това не е
направено. Въззивният съд приема, че е
доказано да има плащане от ГФ на две суми от 300.00 лева и 800.00 лева, установен
е техният размер, по отношение на кои лица е извършено и за какво се отнасят те
– за обезщетения по щета № 21-0079 от 29.04.2010 г.
За да се приеме, че ГФ, изплащайки
обезщетения на пострадалите лица, е встъпило в правата на увредените лица до
размера на платеното по силата на чл.288, ал.12 от КЗ, следва да се докаже на
липсата на последната предпоставка, обуславяща възникването на спорното
материално право, а именно липсата на застрахователно правоотношение по
отношение на деликвента или някоя от предпоставките на чл.288, ал.1 и ал.2 от КЗ (отм.).
Според въззивният съд, това е основният спорен
въпрос по делото. При излагане на изводите си по него, следва повторно да се
акцентира на това, че от писмо с изх.№ ********* от 27.04.2010 г. на ЗАД „В.“ е
видно, че застрахователната полица за МПС с рег.№ ******* с рама № ********* и свидетелство за регистрация със
сериен № ********* е била прекратена на 30.07.2009
г. на основание чл.260, ал.2 от КЗ (отм.) вр. чл.202, ал.2 от КЗ (отм.) –
поради неплащане на падежа на втората вноска по застраховката на 14.07.2010 г.
Поради прекратяването на застраховката на 30.07.2009 г., застрахователят ЗАД „В.“
отказало изплащане на обезщетение на пострадалите от ПТП две лица - А.С.А.и Е.М.А.,
съгласно образуваната щета (преписка) № 10100100121000040. Според писмото
застрахователят изпратил съобщение до ГФ, с което го информирал, че
застрахователната полица за въпросния автомобил е била прекратена от 30.07.2009 г. и че до тази
дата е съществувало валидно застрахователно правоотношение.
Въззивният съд установява, че е
приложена по делото една застрахователна
полица с № 1550840101814 за лек автомобил „Форд Ескорт“ с регистрационен
номер ********. Номерата на рамата
на лекия автомобил с този номер ********
са отразени в полицата с № *********.
Посочената застрахователна полица за лекия автомобил с регистрационен номер ******** е била прекратена на 30.07.2009 г.
от ЗАД „В.“, съгласно информацията от писмото на дружеството с изх.№ *********
от 27.04.2010 г. Това прекратяване на
застрахователната полица се потвърждава и от справката от Информационния
регистър на ГФ, според която за въпросния лек автомобил с ******** е отразена
информация, че застраховката „ГО“ действително е била прекратена на 30.07.2009
г.
В КП К-28 от 10.01.2010 г. въпросният
автомобил е посочен, обаче, с разменени номера – ********, а номерата на
рамата № ********* от КП са едни и същи
като номерата на рамата от застрахователната полица, която също е с № *********. Различни са само
регистрационните номера на леките автомобили, докато номерата на рамите са едни
и същи.
Въззивният съд установява от служебно
извършена справка от Информационния регистър на ГФ по отношение на лек
автомобил с рег.№ *******, че номерата
на рамата са различни, а именно те са с № *******. Т.е. на лекия
автомобил с рег. .№ ******* номерата на
рамата не са с № *********,
а са с № *******.
Последните
номера на рамата от справката за лек автомобил с рег. № ******** не съвпадат с
номерата на рамата от застрахователната полица, които са № ********* също за лек автомобил
с рег. № ********. В полицата и справката регистрационния номер на автомобила е
един и същ - *******, но за тях и в тях номерата на рамите не съвпадат. Тези
обстоятелства се установяват и от справката на процесуалния представител на ГФ.
От друга служебно извършена справка от
Информационния регистър на ГФ, както и и от справката на процесуалния
представител на ГФ по отношение на лек автомобил с рег. № ********, който също е с марка „Форд Ескорт“ се установява,
че номерата на рамата на този автомобил са с № ********* (обстоятелства
удостоверени в КП К-28) и че към датата на ПТП от 10.01.2010 г. според
справката е съществувало на валидно застрахователно правоотношение със
застрахователно дружество за същия автомобил с рег. № ******** със срок за
покритие за периода от 16.10.2009 г. до
16.01.2010 г. (датата на прекратяването на застраховката ГО).
Според въззивният съд меродавният номер
на лекия автомобил, който е причинил ПТП на 10.01.2010 г. е рег.№ *******, тъй
като номерата на рамата са отразени в КП с № ********* (тези обстоятелства са
установени по длъжностно лице на СДВР) и че същите съвпадат с номерата на
рамата, отразени в застрахователната полица, които също са с № *********, въпреки че в полицата
е посочен друг регистрационен номер на автомобила, който е ********. Според
справките, представени от страните и такава, извършена от съда в Информационния
регистър на ГФ, за въпросният автомобил с този регистрационен номер - ********
(с тези номера МПС е участвало в ПТП) с рама № ********* е имало
застрахователно покритие за периода от 16.10.2009
г. до 16.01.2010 г. (датата на прекратяването на застраховката ГО). ПТП е в
срока на застрахователното събитие – 10.01.2010 г. Посочените в КП К-28 от
10.01.2010 г. данни за наличие на застраховка с номера 1550840101814 от
15.04.2009 г., с отразен в протокола срок на валидност до 14.04.2010 г., се е
отнасяла до МПС с рег. № *******, която според справките от Информационния
център на ГФ е била прекратена на 30.07.2009 г. Застрахователната полица с №
1550840101814 от 15.04.2009 г. посочва, че номерата на рамата за лекия
автомобил с рег. № ******* са с № *********. Тези номера на рамата, обаче не се
отнасят лекия автомобил с рег.№ ********, а за лекия автомобил с рег.№ ********.
За лекия автомобил с рег.№ ******** номерата на рамата са други, съгласно
приложените справки и те са с № *******. За този лек автомобил
с рег.№ ******** застраховката е била прекратена предсрочно от ЗАД „В.“,
считано от 30.07.2009 г. и този лек автомобил с този номер е имал предвид
застрахователят в своето писмо с изх.№ ********* от 27.04.2010г., въпреки че в
писмото си го е посочил с погрешен номер на рамата.
Въззивният съд подчертава от фактическа
страна тези обстоятелства, тъй като са наведени първи път във въззивната жалба
на особения представител на ответника.
В отговора на ИМ, обаче, тези
обстоятелства не са били въвеждани от особения представител – нито в отговора
на ИМ, нито в провелите се заседания пред СРС. В отговора на ИМ на стр.40 – 8
абзац, единственото съображение, което е релевирано към изложените от
въззивният съд обстоятелства е следното: В отговора на ИМ е оспорено от
особения представител твърдението на ищеца, че ответникът е управлявал
проецесният автомобил без действаща застраховка, тъй като според констатациите
в КП К-28 от 10.01.2010 г. застраховката е била с валидност до 14.04.2010 г. В тази насока се сочи, че застрахователят ЗАД
„В.“ е бил прекратил въпросната застраховка преди падежа на втората вноска и че
падежа на същата не била настъпила към датата на застрахователното събитие.
Следва
да бъде отчетено, че прекратяването на застраховката от застрахователя е бил
извършено едностранно от него, същото е произвело юридическо действие, а според
справките от Информационния център на ГФ това обстоятелство (прекратяването) е
бил обявено публично. Въззивният съд приема, че настоящото производство няма за
предмет изясняването дали е следвало или не застрахователят да прекратява
застраховката за „ГО“. Това е могло да бъде установено и доказано в друго
съдебно производство. Прекратяването като правоосуетяващ и правопораждащ факт е
било отразено в регистъра на ГФ, който е публичен и съдът при това положение се
позовава на вписаното в регистъра на ГФ обстоятелство.
Релевираните за първи път възражения от
въззивната жалба на особения представител обстоятелства относно приложените по
делото писма от ЗАД „В.“, според които регистрационния номер на МПС е бил ********, и че СРС е приел, че регистрационния номер на
МПС е ********, както и че от справката от ГФ се установявало за последния
номер на наличие на застрахователно правоотношение към датата на ПТП, са
материално правни по своя характер и се явяват преклудирани на основание чл.133
от ГПК.
По силата на изричната разпоредба на чл.
133 ГПК във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК с изтичането на срока за отговор
на исковата молба се преклудира възможността на ответника да противопоставя
възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти,
като да се допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в
процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство
чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по определяне на
исканията и възраженията на страните и установяване на релевантните за спора
факти, така и т. 4 от Тълкувателно решение
№ 1 от 2013г. от 09.12.2013г. постановено по тълкувателно дело № 1 по
описа за 2013г. на ОСГТК на ВКС. Поради пълнота на изложението съдът счита, че
следва да изложи аргументи и по неоснователността на релевираните възражения. В
този смисъл, предявеният иск по чл.288, ал.12 от КЗ (отм.) е предявен от и
срещу процесуални легитимирани страни. От твърденията в исковата молба се
извеждат достатъчно основания за наличие на процесуална легитимация, както на
ищеца, така и на ответника. От тук се извежда допустимостта на обжалваното
съдебно решение. Процесуалната легитимация се определя от твърденията на ищеца в исковата молба, който заявява, че именно той
е носителят на накърненото от ответника чрез възникналия между тях правен спор
материалното право (Решение № 5/06.06.2011 г., по гр.д. № 47/2010 г., на III
г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). От материално правна точка, след
като ответникът чрез особения си представител е могъл да релевира в законовия
преклузивен срок на възраженията си, че за въпросното МПС с рег. № ******** е
имало застрахователно правоотношение и че то погрешно е посочено в ИМ с един
номер и с друг такъв в писмо на ЗАД „В.“, то тези възражения са се погасили изцяло
и същите не следва да произведат желаната правна последица – да доведат до
отхвърляне на предявения иск като неоснователен. В този смисъл възраженията от
въззивната жалба са неоснователни и като такива следва да се оставят без
уважение, поради преклудирането им.
В заключение, въззивният съд приема, че
са налице предпоставките за уважаване на спорното материално право, поради
което предявеният иск е основателен. Ответникът дължи на ищеца сумите от 300.00
и 800.00 лева, като обезщетения, платени от ГФ в полза на пострадалите Е.М.А.и А.С.А.на
11.03.2011 г., за претърпените от тях неимуществени вреди от ПТП от 10.01.2010
г., причинено от ответника А.Я.Е., без последният за своето МПС да е имал застраховка
„ГО“. Правилно в съответствие с диспозитивното начало, СРС е присъдил върху
сумите от 300.00 и 800.00 лева за всяка поотделно на законната последица от
уважаването на претенцията, считано от 10.03.2016 г. до окончателното изплащане
на сумите.
При това положение, постановеното от
СРС, ГО, 125 състав решение се явява правилно и законосъобразно, поради което
следва да се потвърди, а подадената срещу него въззивна жалба – да се остави
без уважение.
По
възраженията от ВЖ:
Въззивният съд, счита, че постановеното
решение от СРС е допустимо, като постановено при допустим иск. Налице са всички
абсолютни процесуални предпоставки за предявяване на иска по чл.288, ал.12 от КЗ (отм.). Искът е предявен от и срещу процесуално легитимирана, в тази насока
в ИМ са изложени достатъчно твърдения, от които съдът извежда основания, с
които да определи кои са страните по спора. Ищецът е изложил достатъчно
основания, с които приема и обосновава правния си интерес, че ответника е
накърнил неговото субективно право/ права. Тези субективни права подлежат на
защита по чл.288, ал.12 от КЗ (отм.). Съдът извежда правен интерес от
предявяването на иска, като единствено възможно средство за защита за ищеца –
видно е, че изпратена до задълженото лице регресна покана от ищеца до деликвента,
получена от последния на 11.04.2011 г. за заплащане на сумите от 300.00 и
800.00 лева не са дали резултат и това е породило правен интерес за ищеца да
предяви иск по чл.288, ал.12 от КЗ (отм.). Приложеното пълномощно на л.41 от делото за юрисконсулт
Нели Попова, подписано от двамата изпълнителни директори на ГФ валидира с
обратно действие действието по подаването на ИМ от същия пълномощник с
пълномощно към ИМ с положен подпис само от единия от изпълнителните директори
на ГФ. В тази насока релевираните от особения представител възражения за липса
на надлежна представителна власт на процесуалния представител на ищеца са
неоснователни. Пълномощното на л.41 като абсолютна предпоставка за
предявяването на иска е било представено след дадени от съда указания –
обстоятелство, което сочи, че съдът служебно е следял за допустимостта на иска
и предпоставките, обуславящи на неговата допустимост. На следващо място,
неоснователно е възражението на особения представител, че приложените към ИМ
платежни нареждания не доказвали извършеното от ГФ плащане на обезщетение по
чл.557, ал.1 и ал.2 от КЗ. По делото, по това възражение ответника се счита за
ищец и който твърди, той следва да докаже твърдяното. По случая, обаче,
доказателствени искания за опровергаване на факта на плащането на сумите от
300.00 лева и 800.00 лева на пострадалите лица не са ангажирани и не са
предявявани. Само по силата на възражения и твърдения, съдът няма правомощия да
приеме един факт за доказан при липса за него на събрани доказателства и релевирани
искания в тази насока. Събирането на доказателства се извършва по искане на
страните, а служебно от съда – за приложение на императивна материално-правна
норма. По делото последната хипотеза не е налице, а от материалите по делото се
установява, че особеният представител не е предявявал докателствени искания за
опровергаване на платените от ищеца суми. С оглед на представените платежни
нареждания от ищеца, съдът приема, че е доказан факта на плащането на сумите от
300.00 и 800.00 лева в полза на пострадалите лица и че за ищеца е възникнало
право на регресно вземане за посочените суми до размера на платено срещу
деликвента. Представените доказателства от ищеца (платежни нареждания) са
достатъчни сами по себе си съдът да приеме, че пострадалите лица са получили
парични обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди за сумите от
300.00 и 800.00 лева. На следващо място, неоснователни са доводите от ВЖ, че липсата
на правен интерес от предявяването на иска се извеждал и от процесуалното
поведение на ищеца относно твърдението в ИМ, че процесното МПС е било
управлявано от ответника с рег. № ********, и че от доказателствата се
установявало регистрационния номер да е друг различен от наведения в ИМ, а
именно рег.№ ********. Тези възражения са останали преклудирани, по доводите
изложени в мотивите на решението по-горе. Тези възражения са материално-правни
по своя характер, не са процесуални и въобще не се отнасят към предпоставките
на допустимостта на предявения иск, а касаят основателността на иска. Съдът,
обаче, отчете, че тези възражения са преклудирани, тъй като за първи път са
били релевирани във ВЖ, но не и в отговора на ИМ. Неоснователен е доводът, че според
АТЕ регистрационния номер на МПС е ********. ВЛ обсъжда доказателствата по
делото и на базата на специалните си знания извежда заключение за фактическите
обстоятелства и връзките между тях, които са от значение за доказване на
спорното материално право и неговите предпоставки. Ръководно-решаващия орган в
процеса, а не ВЛ установява дали и кое МПС с какъв регистрационен номер е
причинило въпросното ПТП и дали е било застраховано и за колко време.
Обсъждането и посочването в АТЕ на номера на лекия автомобил с рег.№ ********
не е процесуално нарушение и съдът го отчита в мотивите си в този смисъл. Въззивният
съд счита за неоснователни доводите от ВЖ
за липсата на доказаност на авторството на извършеното ПТП от ответника.
Образуваната по делото административно-наказателна преписка по случая съдържа
достатъчно данни, които не се взаимоизключват с тези от събраните доказателства
по настоящото дело. Напротив, взаимодопълват се и обстоятелствата от тях се
припокриват. Тези доказателства установяват извършеното ПТП и неговото
авторство, а приложените АУАН и НП, последното влязло в сила, установяват по
безспорен начин и субекта на ПТП. Други доказателства няма по делото, които да
всеят съмнение в установените от съда обстоятелства, поради което съдът приема
доводите от ВЖ в тази им част за недоказани.
На следващо място, въззивният съд от прегледа на НП и АУАН не установява
промяна или разминаване в мястото на ПТП– според тези доказателства и КП К-28,
ПТП е настъпило на пешеходна пътека тип „зебра“ пред „Хотел България“.
Представената декларация е съставена от провинилия се водач А.Я.Е., в която се
сочи че ПТП е настъпило пред ресторант „България“. Тази декларация не обвързва
съда, тъй като е съставена от А.Е. с цел избягването на ангажирането на
административно-наказателната му отговорност, а той е най-заинтересованото от
това лице. Не се установява от представените доказателства в
административно-наказателната преписка ПТП да е станало пред „Хотел София“.
Това е твърдение, което се инвокира във ВЖ без връзка с установените по делото
обстоятелства и приложени доказателства. На следващ ред, САТЕ, дори и да е
изградена на доказателства, представени от ищеца, особеният представител не
отчита наличие на КП К-28 от 10.01.2010 г., който е съставен от длъжностно лице
и че същият се ползва са материална доказателствена сила относно удостоверените
обстоятелства на основание чл.179 от ГПК. АТЕ се основава на констатациите от
КП, но и на експертните знания и умения на ВЛ, които съдът кредитира изцяло.
САТЕ няма задължения да съобразява доказателства, по които с влязъл в сила акт
на наказваща администрация този спор е изяснен по безспорен начин – има
доказано административно нарушение от обективна и субективна страна при ясен
субект, който е безспорно установен. Изводите на АТЕ според съда са обективни и
кореспондиращи на събраните доказателства. Според съда СМЕ доказва по
авторитетен и обоснован начин на източника и начина на получаване на
нараняванията на пострадалите лица. ВЛ по СМЕ е изложило за всяко нараняване на
двамата пострадали и на възможния механизъм, по който са причинени и съдът се доверява
на тези заключения изцяло. Липсват и не
се установяват противоречия и в двете експертизи, нещо повече между тях се
отчита на корелация и синхрон. На следващо място, извършеният анализ на
доказателства от административно-наказателната преписка нямат връзка и
отношение с предмета на делото, който е с правно основание по чл.288, ал.12 от КЗ (отм.) с лимитативно очертани предпоставки на спорното материално право в
мотивната част на настоящото решение. Въззивният съд не може да вземе отношение
по твърдяните противоречия в материалите от административно-наказателната
преписка, тъй като това е спор, който се решава от друг орган. Съдът може и
следва да отчете на два процесуални документа от тази преписка, които имат
значение по делото – АУАН и НП, последното за което се установи, че е влязло в
сила. Неоснователни се явяват възраженията на особения представител, че ищецът
не е ангажирал доказателства относно размера на изплатените обезщетения, с
оглед направените оспорвания в тази насока. Представените платежни нареждания
за платените суми на пострадалите, както и протоколите от заседанията на УС на
ГФ, в които са взети конкретните решения за отпускане на сумите от 300.00 и
800.00 лева доказват по обоснован и достоверен начин размера на платените суми,
и как са били определени (по какви базови критерии). По отношение на
възражението във ВЖ и отговора на ИМ за изтекла погасителна давност за
предявяване на иска по чл.288, ал.12 от КЗ (отм.) въззивният съд счита същото
за неоснователно. Платежните нареждания до пострадалите за сумите от 300.00 и 800.00 лева са от
11.03.2011г. На тази дата обезщетенията са платени. ИМ е предявена в пет
годишния давностен срок на 10.03.2016 г. В този
смисъл е Решение № 2 от 2.02.2011
г. на ВКС по т. д. № 206/2010 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Р.К.,
според което „Основанието за регресните искове възниква от фактически
състав, който включва изплащане на сумата на правоимащото лице по силата на
застраховката и даденото от закона право
на регрес, поради което началният момент на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД е датата на плащане на застрахователното обезщетение на правоимащия и
за този иск тече погасителна давност,
различна от тази за задължението по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, което е изискуемо от момента на
причиняване на вредите, от който момент длъжникът изпада в забава“.
По изложените съображения, въззивният
съд счита, че е отговорил пълно и изчерпателно на доводите от ВЖ.
По разноските:
Въззивният съд с оглед изхода на спора и
цялостната основателност на предявения иск, правилно е възложил в тежест на
ответника на основание чл.78, ал.1 от ГПК сторените в производството разноски.
За въззивният съд не са налице основания за ревизиране на първоинстанционното
решение в тази му част, тъй като разноските са правилно изчислени и установени.
Съдът правилно е събрал сумата от 100.00 лева като държавни такси по поотделно
върху сумите от 300.00 лева и 800.00 лева.
По разноските във въззивната инстанция –
предвид на неоснователността на въззивната жалба, разноски на ответника не се
следват и такива не следва да се присъждат. Същия обаче, следва да понесе
сторените такива, с оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК. А
именно, понеже ответника е бил защитаван от особен представител на разноски на
ищеца, то с оглед изхода на спора, поетите от ищеца разноски за особен
представител, следва да се възложат в тежест на ответника. По делото за
въззивната инстанция е внесен депозит за сумата от 307.00 лева от ищеца и същият е бил изплатен на особения
представител. Ответника следва да понесе и разноски за юрисконсулт, тъй като ищеца
е бил защитаван от такъв процесуален представител, за сумата от
300.00 лева на основание чл.78, ал.8 от ГПК вр. с чл.25, ал.1
от Наредбата за заплащането на правната помощ вр. чл.37, ал.1 от Закона за
правната помощ. Съдът съобрази материалния интерес по делото и значителната
фактическа и правна сложност на делото и приема, че ответника следва да понесе
разноски за юрисконсулт в тези граници от 300.00 лева. Общия размер на
разноските възлизат в размер на 607.00 лева, и същите следва да се възложат на
ответника с оглед изхода на спора.
За подадената от особения представител
въззивна жалба, същия е бил освободен от държавна такса в размер на 50.00 лева,
която да се внесе по сметка на СГС – като ½ от платените държавни такси
в размер на 100.00 лева. С оглед на неоснователността на въззивната жалба,
ответникът се явява задължен за сумата от 50.00 лева, която следва да заплати
по сметка на СГС, ведно със сумата от 5.00 лева за служебно издаване на
изпълнителен лист.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 33602 от 13.02.2017г.,
постановено по гр.д.№ 13628/ 2016 г. на СРС, ГО, 125 състав.
ОСЪЖДА А.Я.Е. с ЕГН:********** с адрес *** да заплати на Г. Ф. с
Булстат: ********, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл.78,
ал.1 от ГПК вр. чл.273 от ГПК сумата от 607.00
лева, представляваща сторените в производството пред въззивната инстанция
разноски.
ОСЪЖДА А.Я.Е. с ЕГН:********** с адрес *** да заплати по сметка на СГС сумата от 50.00 лева, дължима държавна такса за
подадената въззивна жалба, ведно със сумата от 5.00 лева за служебно издаване
на изпълнителен лист.
Решението е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.