Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 546
/ 19.12.2018 г.,
гр.Добрич
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ДОБРИЧКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в публично
заседание на дванадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА
МИЛЕВА
При участието на
секретаря МАРИЯ МИХАЛЕВА като разгледа
докладваното от председателя адм. дело № 484 по описа на съда за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 145 и сл. от
Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 405 от Кодекса на
труда /КТ/.
Образувано
е по жалбата на ЗП В. Х. ***,
чрез адв. П.А. - ДАК против принудителна административна мярка "задължително
предписание" по чл.404, ал.1
от КТ,
обективирана в Протокол за извършена проверка от 23.07.2018 г., наложена от служители на дирекция "Инспекция по
труда“ гр. Добрич, в частта по т.1 и т.2, на стр. трета от
Протокола. Наведени
са доводи за незаконосъобразност на
обективираните на стр.3 от протокола две задължителни предписания, поради липса
на фактически и правни основания за даването им. На
първо място се излагат подробни съображения, че не става ясно кой дава
предписанията и дали това лице има нужната компетентност и няма посочване кой е
автора на протокола. Обосновават се съображения за липсата на извършено нарушение на трудовото
законодателство, доколкото е извършило
прихващане между дължимото се на служителя обезщетение по чл. 224, ал. 1 от
Кодекса на труда за неизползван платен годишен отпуск и дължимо трудово възнаграждение за месец май 2018 г. и дължимото се от
служителя на работодателя обезщетение по чл. 221,, ал. 2 от КТ за срока на
предизвестието при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.
330, ал. 2, т. 6 от КТ, а именно: дисциплинарно уволнение. Претендира се отмяна
на оспорената принудителна административна мярка и присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът Дирекция "Инспекция по труда“ гр. Добрич, чрез процесуалния
си представител изразява становище за неоснователност на жалбата. Обосновава
съображения за правилно прилагане на нормата на чл.404, ал.1 ,т.1 от КТ, предвид безспорната
установеност на извършеното нарушение, изразяващо се в неизплащане на дължимото
се обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск и трудовото възнаграждение за месец май при прекратяване на
трудовото правоотношение. Излага доводи, че към момента на извършване на проверката трудовото възнаграждение
на Й.Е. не е изплатено, а същото е изплатено на 10.08.2018 г. Релевира доводи,
че трудово възнаграждение се изплаща по три начина, като никъде в закона не е
предвидено да се извършва прихващане. Моли да се потвърди задължителното
предписание и да се присъди юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият съдебен състав, след като се запозна с
доказателствата по делото, прецени доводите на страните и съобрази приложимите
правни норми, намира жалбата за допустима, като подадена от
надлежна страна-адресат на индивидуален административен акт с неблагоприятни
правни последици, в законоустановения срок по чл. 149, ал. 3 във връзка с, ал.
1 от АПК.
Разгледана по същество жалбата е частично основателна по следните
съображения:
На 04.07.2018 г. представители на Дирекция "Инспекция
по труда" гр.
Добрич извършили проверка по спазване на изискванията на КТ и ЗЗБУТ на ЗП „В. Х. П.“. Проверката е извършена
в кравеферма, находяща се в с. Смолница, общ. Добричка. На 06.07.2018 г. в дирекция
„Инспекция по труда“ Добрич са представени от земеделския производител
документи, касаещи трудовите правоотношение с наетите и освободени работници,
документи, удостоверяващи заплащането на труда, документи, свързани с
организацията по осигуряването на здравословни и безопасни условия на труд,
разпределението на работното време и организацията на работа. Установени са
четири нарушения, като са издадени две предписания на осн. чл.404, ал.1 т.1 от КТ, които не са предмет на обжалване и две предписания, издадени на осн.
чл.404, ал.1, т.13 от КТ, обективирани в протокола на стр. трета от същия. При
извършване на проверката е установено, че ЗП „В. Х. П.“ в качеството си на
работодател е начислил, но не е изплатил уговореното трудово възнаграждение за
месец май 2018 г. на Й.Т.Е. /освободен със заповед №6/15.06.2018 г./, длъжност
„охранител“, което е следвало да бъде платено до 15.06.2018 г., съгл. трудов
договор №2/31.03.2017 г. и е начислил, но не е изплатил обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 2018 г. на Й.Е.. Именно за тези две
нарушения е предписано в срок до 10.08.2018 г. ЗП „Венцслав Х. П.“ да изплати
уговореното трудово възнаграждение за месец май 2018г. на Й.Т.Е. и да изплати
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2018 г. на Й.Т.Е.
/освободен със Заповед №6/15.06.2018 г./.
Протоколът е връчен на 24.07.2018 г. на В. П..
Видно от
представените доказателства пред административния орган, приложени и по делото
се установява, че с Трудов договор №2 от 31.01.2017 г. Й.Т.Е. е назначен на
длъжността „охранител“ в ЗП В. Х. П.. Със Заповед №6/15.06.2018 г. на осн.
чл.330, ал.1, т.6 във връзка с чл.190, ал.1, т.2 от КТ Й.Т.Е. е дисциплинарно
уволнен. Заповедта е връчена на Е. с обратна разписка на 20.06.2018 г. С
Уведомление изх. №35/02.07.2018 г., изпратено от ЗП „В. Х. П.“ до Й.Т.Е.,
същият е уведомен, че във връзка с прекратеното трудово правоотношение между
страните, ЗП „В. Х. П.“ дължи на Й.Т.Е. сумата от 402.66 лева, представляващи
трудово възнаграждение на лицето за месец май 2018 г. и 197,30 лева обезщетение
по чл.224, ал.1 от КТ. Посочено е в същото, че Е. дължи на ЗП „В. Х. П.“ сумата
от 600, 32 лева, обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ, изчислена на осн. чл.228,
ал.1 от КТ. Като на осн. чл.103 от ЗЗД се уведомява лицето, че се извършва
прихващане на насрещните еднородни парични задължения до размера на по-малкото.
Сочи се, че по този начин отношенията между страните са уредени. Уведомлението
е получено от Й.Т.Е. на 10.07.2018 г.
По делото е
представена и приета и Разчетно-платежна ведомост на ЗМ В. Х. П. за месец април
2018 г., изплатени на 15.05.2018 г.
По делото като
свидетел е допуснат Й.Т.Е.. Същият заявява пред съда, че В. П. му е привел
заплатата за месец май 2018 г., но си я е влез обратно, тъй като е имал наложен
запор от него върху банковата му сметка. Същият посочва, че когато се е оплакал
в Инспекцията по труда, че е уволнен, от там са му казали, че дължи обезщетение
на П.. Опитал се е да даде обяснения пред П., но не е успял.
По делото е изслушано и прието
заключение от съдебно - икономическа експертиза. Въз основа на извършената проверка на
трудовото досие на Й.Е. и на счетоводните документи на ЗП В. Х. П. – ведомости
за заплати и платежни документи, вещото лице е установило, че сумите дължими от
работодателя към работника са общо 738,12 лева брутна стойност /518,90 лева
брутно трудово възнаграждение и 219,22 лева, обезщетение по чл.224 от КТ/ и
599,94 лева нетна стойност, от които нетно трудово възнаграждение за месец май
в размер на 402.64 лева и нетна стойност на обезщетение по чл.224 от КТ в
размер на 197,30 лева. Сумата дължима от работника към работодателя е в размер
на брутно трудово възнаграждение 600,32 лева. Т.е. вещото лице е достигнало до
извода, че правилно са изчислени сумите от работодателя, посочени в уведомлението.
По делото като
доказателства са приети платено нареждане от 10.08.2018 г., с което е наредено
от замеделския производител да бъде заплатено на Й.Т.Е. 402.66 лева трудово
възнаграждение за месец май 2018 г. и 197,30 лева, обезщетение за неползван
отпуск.
Въз основа на така установеното от
фактическа страна, настоящият съдебен състав обосновава следните правни изводи:
При извършената служебна проверка на законосъобразността на оспорените
предписания, съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК, на основанията посочени в чл. 146 от АПК, настоящият
съдебен състав намира същите за издадени от компетентен орган, в кръга на
предоставените му от закона правомощия – чл.404, ал.1, т.1 от КТ и в предписаната от закона форма - чл. 59, ал. 2 от АПК.
Разпоредбата на чл. 404, ал. 1 от
КТ определя
като компетентни органи по прилагане на принудителни административни мерки за
предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство,
както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици органите на
Изпълнителната агенция "Главна инспекция по труда". Една от
принудителните административни мерки, регламентирани в нормата на чл.404, ал.1, т.1 от КТ е даването на задължителни
предписания на работодателите и длъжностните лица за отстраняване на нарушенията
на трудовото законодателство. Предпоставка за прилагането на тази мярка е
наличието на констатирано нарушение на трудовото законодателство.
По делото
не се спори, че ЗП „В. Х. П.“ притежава качеството на работодател по смисъла
на § 1, т. 1 от ДР на КТ. Като работодател земеделския производител участва в
трудовите правоотношения, възникващи с наетите от него работници и служители,
респ. в тяхното прекратяване на основанията посочени в закона и уреждане на
правните последици от това прекратяване.
В конкретния случай по делото не е спорно, че към датата на извършване на
проверката от контролните органи на дирекция "Инспекция по труда" гр. Добрич на 23.07.2018 г. трудовото
правоотношение на Й.Т.Е. с прекратено
със заповед №6/15.06.2018 г. на В. Пентелеев. Установено е от проверените
ведомости за заплати за месец май 2018 г., че е начислена заплатата на Е., но
не е изплатена до 15.06.2018 г. А от ведомостта за месец юни е установено, че е
начислено обезщетение за неизползван през 2018 година платен годишен отпуск, но
същият не е изплатен. Тези факти не се оспорват от жалбоподателя. С това
работодателят е допуснал нарушение на чл.128, т.2 от КТ и чл.224, ал.1 от КТ.
От заключението на съдебно-икономическата експертиза се установява, че тези
суми са в размер на 599,94 лева.
Съгласно разпоредбата
на чл. 224,
ал. 1 от КТ - при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или
служителят има право на парично обезщетение за неизползувания платен годишен отпуск
пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. В конкретния
случай това обезщетение е начислено от работодателя в съответния дължим размер.
Съгласно
разпоредбата н чл. 221, ал. 2 от КТ - при дисциплинарно
уволнение служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си
трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово
правоотношение. В настоящият
случай размерът на обезщетението е 600,32 лева.
Работодателят
е извършил прихващане именно между тези две суми, като към размера на дължимото
се на служителя трудово
възнаградение за месец май 2018 г. е прибавил и обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ и го е
прихванал с обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ. Прихващането
е извършено до размера на по-малкото от двете насрещни вземания, като
служителят е останал задължен спрямо работодателя си с 0,36 лева, които не се търсят.
По същество спорът се свежда до това дали е допустимо и валидно извършено
прихващането от страна на работодателя между вземанията на уволнения работник и
неговото задължение по чл. 221, ал. 2 от КТ.
Според нормата на
чл.103 от ЗЗД, когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими
вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и валидно, може да го
прихване срещу задължението си, но за да породи прихващането правно действие е
необходимо да е налице изявление на едната страна, отправено до другата.
Безспорно е, че в настоящият случай има отправено такова изявление от ЗП „В. Х.
П.“ до Й.Т.Е., получено лично от същия на 10.07.2018 г. С оглед на което
настоящият съдебен състав намира, че към датата на извършване на проверката,
работодателят е изплатил обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за
2018 г. на Й.Т.Е., на осн. чл.224, ал.1 от КТ, чрез прихващане, поради което и
в тази си част издаденото задължително предписание е незаконосъобразно.
Доколкото се отнася
за предписанието в другата му част, а именно да се изплати трудовото
възнаграждение за месец май 2018 г. на Й.Т.Е., на осн. чл.128, т.2 от КТ, съдът
намира същото за законосъобразно, поради следното:
Основното задължение
на работодателя, съгл. чл.128, т.2 от КТ е да заплаща в срок уговореното
трудово възнаграждение. Разпоредбата на чл.270, ал.3 от КТ урежда начините, по
които следва да бъде изпълнявано това задължение и доказателствата, които
установяват изпълнението – възнаграждението следва да бъде заплащано лично на
работника по ведомост или срещу разписка, а по писмено искане на последния може
да бъде превеждано на влог в посочена от него банка.
На осн. чл.272, ал.1
от КТ без съгласието на работника или служителя не могат да се правят удръжки
от трудовото му възнаграждение, освен за изрично посочените в текста
задължения. Обезщетението по чл.221, ал.2 от КТ не е сред тези задължения и
поради това с него не може да се извършва прихващане и такова е недопустимо,
като не е налице и изрично съгласие на ищеца за такова прихващане.
Извън горното,
съгласно теорията и постоянната и непротиворечива практика на гражданските
съдилища, прихващането е допустимо само със секвестируемата част от дължимото
на работника трудово възнаграждение, като за извършване на прихващане
/компенсиране/, както и по-горе бе казано, между вземанията на работодател и
работник е необходимо съгласие за прихващане с вземане за трудово
възнаграждение. Т.е. следва да се
съобрази прихващането и с правилата за несеквестируемостта, към които чл.105 от ЗЗД препраща. В материалите към настоящото дело липсва данни какъв е размера на
секвестируемото трудово възнаграждение, с което може да бъде извършено
прихващане, но отделно, както бе посочено по-горе липсва и съгласие за
извършване на прихващането. С оглед на което в тази си част задължителното
предписание по т.1 следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед на
изложените мотиви, Протокол за извършена проверка ПР1822937 от 23.07.2018 г., с
който са дадени задължителни предписания на осн. чл.404, ал.1, т.13 от КТ /стр.
3 от Протокола/ в частта по т.1 като правилни и законосъобразни следва да бъдат
потвърдени, а в частта по т.2 да бъдат отменени като незаконосъобразни.
При този изход на делото и с оглед
направените искания от страните за присъждане на разноски по делото, съдът следва да
присъди такива по компенсация съобразно размера на уважената, респ.
отхвърлена част от жалбата. Разноските по компенсация следва да се определят като разлика
между направените такива от ищеца за държавна такса, възнаграждение на вещото
лице, както и внесено договорено адвокатско възнаграждение, а разноските на
ответника по Наредба
за заплащането на правната помощ – чл.24, или съдът следва да осъди ответника
да заплати на ищеца
разноски по компенсация в размер на 185 лв.
С оглед на изложеното, Административен съд Добрич, 5-ти състав, на
основание чл.
172, ал. 2 от АПК
РЕШИ:
ОТМЕНЯ принудителната
административна мярка по чл.404, ал.1, т.1 от КТ "задължително предписание", обективирано в Протокол за
извършена проверка от 23.07.2018 г., от служители на
дирекция "Инспекция по труда" гр. Добрич в частта на т.2 на стр. трета от предписанието.
ОТХВЪРЛЯ жалбата на ЗП В. Х. *** против принудителна административна мярка
"задължително за предписание" по чл.404, ал.1 от КТ,
обективирана в Протокол за извършена проверка от 23.07.2018 г., наложена от служители на дирекция
"Инспекция по труда“ гр.
Добрич, в частта по т.1, на стр. трета от Протокола.
ОСЪЖДА Дирекция „Инспекция по труда“ гр.
Добрич да заплати на ЗП В. Х. *** сторените по делото съдебно-деловодни
разноски в размер на 185 /Сто осемдесет и пет/ лева.
Решението може да бъде обжалвано
пред Върховния административен съд, в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: