Номер 161713.07.2020 г.Град
Апелативен съд - София11-ти търговски
На 13.07.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Бистра Н. Атанасова
Членове:Милен Г. Василев
Тодор Г. Тодоров
като разгледа докладваното от Милен Г. Василев Въззивно частно гражданско дело №
20201000502193 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.
Образувано е по частна жалба от 18.05.2020 г. на ищeца „Кей Еф Джи Пропъртис“ ЕООД /в несъстоятелност/
срещу определението от 2.03.2020 г. по гр. д. № 6602/2019 г. на Софийския градски съд, І-20 състав, с което е
върната исковата молба и е прекратено производството по делото.
В жалбата се твърди, че неправилно СГС е приел за недопустим предявения иск по чл. 108 ЗС. Твърди се, че
искът е основан на непротивопоставимост на извършената публична продан, поради предходно наложена
възбрана и открито производство по несъстоятелност спрямо ищеца. Сочи се, че ирелевантни към допустимостта
на иска са изложените от съда съображения относно липсата на оплаквания по чл. 496, ал. 3 ГПК, както и, че не
са предмет на делото други средства за защита /чл. 439, чл. 440, чл. 489 ГПК/.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт.
Ответникът „Пайн Инвест“ ООД в писмения отговор на процесуалния си представител оспорва жалбата.
Претендира разноски.
Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частната жалба,
намира за установено следното:
Частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество е основателна.
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Кей Еф Джи Пропъртис“ ЕООД /в несъстоятелност/, представляван
от синдика, с искова молба от 20.05.2019 г., с която срещу „Пайн Инвест“ ООД са били предявени искове,
квалифицирани по чл. 108 ЗС, за установяване правото на собственост и предаване на владението върху следните
недвижими имоти, находящи се в гр. София, район „Триадица“, в УПИ VІ-202 от кв. 13 по плана на гр. София, м.
„Жилищна група – Южен парк“: 1) склад № В 601, разположен на две нива, на ет. 6 в секция В и в покрива над
ет. 6 на сградата с обща застроена площ от 495,65 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части
на сградата, 2) гараж № 5 с площ от 43,94 кв. м., находящ се в общия сутерен на секции В и Г от сградата, на кота
минус 2,70 м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата, и 3) гараж № 6 с площ от 38,96
кв. м., находящ се в общия сутерен на секции В и Г от сградата, на кота минус 2,70 м., заедно със съответните
идеални части от общите части на сградата. В исковата молба се твърди, че ищецът придобил процесните имоти
по силата на нотариален акт за покупко-продажба на право на строеж № 107/17.10.2008 г., том VІ, рег. № 7377,
нот. д. № 1068/2008 г. на нотариус Мариета Николова, с рег. № 362. Твърди се, че спрямо ищеца било открито
производство по несъстоятелност с решение от 15.06.2015 г. по т.д. № 189/2013 г. на Окръжен съд – гр. Видин на
осн. чл. 630, ал. 1 ТЗ, с определена начална дата на неплатежоспособността – 2.07.2010 г. В хода на това
производство били допуснати предварителни обезпечителни мерки, като с обезпечителна заповед от 24.04.2013 г.
била наложена възбрана върху същите имоти, вписана на 25.06.2013 г. Въпреки това предприетите индивидуални
принудителни изпълнение срещу ищеца не били спрени, като по изп. дело № 20148440402280 на ЧСИ С. Я., било
насочено изпълнението срещу процесните имоти въз основа на вписана на 16.07.2014 г. възбрана. Спрямо същите
била проведена публична продан и с постановление за възлагане, вписано на 12.12.2014 г., били възложени на
ответника. Твърди се, че на осн. чл. 452, ал. 1 ГПК тази публична продан била непротивопоставима спрямо
ищеца и кредиторите на несъстоятелността, поради което ищецът имал интерес да ревандикира имотите, с което
те щели да бъдат включени в масата на несъстоятелността и ще служат за удовлетворяването на кредиторите на
несъстоятелността. Посочено е, че делото е по чл. 620, ал. 5 ТЗ, т.е. за попълване на масата на несъстоятелността,
поради което не се дължи предварително държавна такса.
С разпореждане от 9.09.2019 г. съдът е указал на ищеца в 1-седмичен срок от съобщението: 1) да представи
данъчна оценка за процесните имоти; 2) в случай, че е налице одобрена кадастрална карта за района, в който се
намират имотите – да ги индивидуализира съобразно характеристиките им по чл. 60, т. 7 ЗКИР и да представи
скица/схема – копие от кад. карта; и 3) да впише исковата молба.
С молба от 11.10.2019 г. ищецът е посочил кадастралните идентификатори на процесните имоти и е представил
скица на поземления имот и схема на процесните самостоятелни обекти от сградата. По делото е постъпило и
писмо с вх. № 117418/30.09.2019 г. на район „Триадица“ – СО относно данъчната оценка на имотите, като
исковата молба е вписана на 24.10.2019 г.
На ответника „Пайн Инвест“ ООД е изпратен препис от исковата молба, като същият е депозирал отговор с вх. №
059309/20.12.2019 г. В отговора е възразено, че искът е недопустим, тъй като: 1) обезпечителната заповед от
24.04.2013 г., на която е основан искът, била издадена на осн. чл. 390 ГПК за обезпечаване на бъдещ иск на
„Екуинор България“ ЕООД и от нея не било видно да е по повод наложени предварителни обезпечителни мерки в
производство по несъстоятелност; 2) обезпечителната заповед била издадена в полза на „Екуинор България“
ЕООД срещу евентуални действия на ищеца, като длъжник в производството по несъстоятелност, поради което
ищецът не бил легитимиран да се позовава на нея с оглед чл. 629а, ал. 4 ТЗ; 3) действието на тази обезпечителна
заповед било преустановено на осн. чл. 629а, ал. 9 ТЗ. Искът е оспорен и по същество – ищецът не бил
собственик на имотите след проведената публична продан в полза на ответника, а освен това ответникът не
владеел същите, доколкото преди вписване на исковата молба бил продал същите на трето лице – „Тоска“ ЕООД.
От вписванията в електронния Търговски регистър по партидата на ищеца, се установява, че с решение от
15.06.2015 г. по т.д. № 189/2013 г. на Окръжен съд – гр. Видин, обявено в ТР на 18.06.2015 г., на осн. чл. 630, ал. 1
ТЗ спрямо ищеца е открито производство по несъстоятелност, като е „допуснато обезпечение чрез налагане на
запор и възбрана върху имуществото на дружеството“. С решение от 19.06.2017 г., обявено на 23.06.2017 г. в ТР,
ищецът е обявен в несъстоятелност на осн. чл. 710 ТЗ, като е постановена обща възбрана и запор върху
имуществото му.
За да постанови обжалваното определение от 2.03.2020 г. СГС е приел, че предявените искове са недопустими,
тъй като: 1) съобразно чл. 496, ал. 3 ГПК действителността на продажбата чрез публична продан може да бъде
оспорвана по исков ред само при нарушаване на чл. 490 ГПК и при невнасяне на цената, каквито нарушения не се
сочат от ищеца; 2) съобразно т. 3 от ТР № 4/11.03.2019 г. на ВКС – ОСГТК въпросът за недействителността влиза
в предмета на делото по предявения иск за собственост и след като не се сочат нарушения по чл. 496, ал. 3 ГПК,
само при които публичната продан може да се оспорва, то и искът за собственост е недопустим; 3) нямало на
позоваване на общите основание за нищожност по чл. 26 ЗЗД, а и те били неприложими спрямо публичната
продан; 4) не се касаело до иск по чл. 439 и чл. 440 ГПК.
Определението е неправилно.
Изложените от СГС съображения са ирелевантни към допустимостта на предявения осъдителен иск, тъй като не
са свързани с нито една от процесуалните предпоставки за допустимост на иска. По принцип осъдителен иск е
допустим винаги, когато ищецът твърди, че притежава срещу ответника изискуемо и неудовлетворено
притезателно право, произтичащо от твърдените факти. Дали наведените факти водят до възникване на
претендираното право и дали са налице е въпрос на основателност на иска, а не на допустимост.
В конкретния казус ищецът твърди, че: 1) е придобил процесните имоти по силата на реализирано право на
строеж, придобито с договор от 17.10.2008 г.; 2) ответникът е закупил същите имоти на публична продан по
образуваното срещу ищеца изпълнително дело от 2014 г., които са му били възложени с влязло в сила
постановление за възлагане, вписано на 12.12.2014 г.; 3) изпълнителното производство е било образувано и
проведено по време на образувано през 2013 г. срещу ищеца производство по несъстоятелност, открито с
решение от 15.06.2015 г., като преди това и по реда на чл. 629б ТЗ са били наложени предварителни
обезпечителни мерки, като на 25.06.2013 г. е вписана възбрана върху същите имоти. Същевременно, специфика
на казуса е и това, че исковата молба е подадена от синдика на дружеството. Не само поради изричното
позоваване на чл. 620, ал. 5 ТЗ, но и поради целта, която се преследва, исковете са такива за попълване на масата
несъстоятелността на обявеното в несъстоятелност дружество – такива могат да бъдат не само специалните
искове по глава 41, но и всички други, с които са свързани с връщането на активи в масата на несъстоятелността
или с намаляването на пасива /така определение № 92/16.02.2017 г. по ч.т.д. № 2413/2016 г на ВКС, І т.о./. В
случая се претендират последиците на твърдяна относителна недействителност, настъпила ex lege, спрямо
кредиторите на несъстоятелността поради предходно наложена възбрана на извършената процесна публична
продан на посочените имоти. Правното естество на подобен иск е спорно, като в съдебната практика се срещат
дела, в които искът се квалифицира и като иск за собственост, и като иск за неоснователно обогатяване, и като
специален иск за последиците от относителната недействителност. Това е резултат и на недоразвитостта на
българското законодателство, в което възникващата вследствие на относителна недействителност материална
претенция за възстановяване на съответния имуществен актив в полза на лицето, което се ползва от тази
непротивопоставимост, не е изрично уредена в нито една хипотеза /чл. 135 ЗЗД, чл. 442 ГПК, несъстоятелност/, за
разлика от други чуждестранни законодателства. Така напр. в Германия при успешното провеждане на
отменителен иск /независимо във или извън производство по несъстоятелност/ законът изрично предвижда, че
„каквото е прехвърлено, предоставено или дадено от имуществото на длъжника чрез оспоримото правно действие,
трябва да се върне в масата на несъстоятелността“ /§ 143, ал. 1 от Закона за несъстоятелността/, респ., че „каквото
е прехвърлено, предоставено или дадено от имуществото на длъжника чрез оспоримото правно действие, трябва
да се предостави на разположение на кредитора, доколкото е необходимо за неговото удовлетворяване“ /§ 11, ал.
1 от Закона за оспорването на правни действия на длъжник извън производството по несъстоятелност/, като и в
двата случая се прилагат съответно разпоредбите за правните последици на неоснователното обогатяване, при
което получателят знае за липсата на правното основание. Липсата на изрична уредба в българското
законодателство следва да се запълва по тълкувателен път, но правилото не следва да е по-различно. В частната
хипотеза на исковете по глава 41 ТЗ това правило се извлича от чл. 649, ал. 2 ТЗ. При всички случаи обаче
посочената от ищеца правна квалификация не обвързва съда, който служебно следва да я определи.
Настоящият иск е аналогичен на иск по чл. 649, ал. 2 ТЗ, с тази разлика, че не е обусловен от съдебно обявена
относителна недействителност, а се твърди ex lege настъпила такава. Искът по чл. 649, ал. 2 ТЗ не е иск за
собственост, нито за неоснователно обогатяване, а е иск за попълване на масата на несъстоятелността вследствие
на относителна недействителност на дадено правно действие. Синдикът е легитимиран да предяви подобен иск и
като процесуален субституент на длъжника и като негов представител /така решение № 177/25.03.2015 г. по т.д.
№ 3707/2013 г. на ВКС, І т.о./. Независимо, че относителната недействителност е спрямо кредиторите на
несъстоятелността, а не спрямо длъжника, то искът за връщане на имуществото в масата се предявява от името
или за длъжника /при субституция/, тъй като масата /имуществото/ принадлежи нему, а кредиторите могат да се
удовлетворят от съответния актив само ако той се върне в масата. При всички положения обаче въпросът дали е
налице относителна или друга недействителност на съответния правен акт и на какво основание е въпрос по
същество на предявения осъдителен иск, а не е свързан с допустимостта на иска. По тази причина несподелимо е
изразеното в обжалваното определение становище, че искът е недопустим, тъй като не се изтъкват основания за
недействителност на публичната продан по чл. 496, ал. 3 ГПК. От една страна, ищецът се позовава на друг вид
недействителност /относителна/, а от друга – това касае основателността на осъдителния иск, в който този въпрос
има единствено преюдициално значение. Ето защо предявеният иск не е недопустим на това основание.
Предвид изложеното обжалваното определение се явява неправилно, поради което следва да се отмени.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд,
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определението от 2.03.2020 г. по гр. д. № 6602/2019 г. на Софийския градски съд,
І-20 състав, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________