Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 10.03.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно
заседание на седемнадесети януари две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА
АЛЕКСИЕВА
при секретаря Ели Гигова, като разгледа докладваното от
съдия Анастасова гр. дело № 3365 по описа за 2021 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по чл.
258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20254956 от 18.11.2020
г. по гр.д. № 13058/2018 г. по описа на СРС, 40 с-в са отхвърлени като
неоснователни предявените от Г.Б.Г., ЕГН: **********, с адрес ***, съдебен
адрес ***-********чрез пълномощника адв. В.Т., срещу В.Т., ЕГН **********, с
адрес ***, Г.А.Т., ЕГН **********, и В.Т., ЕГН **********, двамата с адрес ***,
отрицателни установителни искове с правна квалификация чл.124, ал.1 от ГПК за
признаване за установено в отношенията между страните, че Г.Б.Г. не дължи на В.Т.
сумата от 21553 лева и на Г.А.Т. и В.Т. сума в размер на 1000 лева,
представляващи остатъчна цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот
№98, том II, peг. №7824, дело №251/2016г. по описа на нотариус А.Д.с район на
действие СРС, поради извършено извънсъдебно прихващане с насрещни вземания на Г.Б.Г.
срещу В.Т. за сумата от 21553 лева и срещу Г.А.Т. и В.Т. за сумата от 1000
лева, представляващи договорни неустойки за забава, съгласно предварителни
договори за покупко-продажба от 29.05.2015г., дължима поради неспазване на
срока за снабдяване на сградата, в която се намират имотите, с разрешение за
ползване, което задължение следвало да бъде изпълнено в срок най-късно до
31.03.2016 г.
Срещу постановеното решение е подадена в срока
по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищеца Г.Б.Г. с
излагане на доводи, че решението в обжалвана част
е неправилно, поради нарушение на
процесуалните правила и материалния закон, както
и поради необоснованост. Според въззивника предмет на образуваното производство
са две насрещни парични вземания: вземането на ищеца е за неустойка поради
забавено въвеждане в експлоатация на недвижими имоти, което вземане
неоснователно се оспорва от ответниците и вземането на ответниците, което е за
дължим остатък от продажна цена по договори за покупко-продажба на недвижими имоти.
Двете вземания са на една и съща стойност, като ищецът е извършил прихващане на
двете вземания с изявление, което е надлежно получено от ответниците преди
образуване на производството. Прихващането, основанието за неговото извършване
и погасителния му ефект спрямо вземането на ответниците са заявени с исковата
молба и са поддържани в хода на производството. Неправилно съдът е отрекъл
съдебното прихващане на вземанията, доколкото именно към него за защита на
правата си се е насочил ищеца. Последното, доколкото вземането му за неустойка
не е било ликвидно преди процеса. Именно и поради това съдът е следвало да
установи вземането на ищеца за неустойка по основание и размер, след което да
установи със сила на пресъдено нещо, че с оглед компенсацията вземането на
ответниците е погасено, чрез съдебно прихващане. Неправилно в постановеното
решение СРС е приел, че прихващането е съдебно или извънсъдебно в зависимост от
това дали волеизявлението за прихващане е направено извънсъдебно или съдебно. Материалното
изявление за прихващане винаги е насочено към длъжника по активното вземане и
това дали е извършено преди или по време на процеса не го определя като съдебно
или извънсъдебно. След като същото е въведено с основанието и петитума на
исковата молба, прихващането е съдебно.
Освен това простото неоснователно
оспорване на едно вземане не води до невъзможност за прихващане и не препятства
правопогасителния ефект на прихващането, когато то е заявено пред съд.
Изразява становище, че
вземането му за неустойка е установено по основание и размер в проведеното
производство, а ответниците не са отрекли забавеното си изпълнение по договора
/предварителни договори, сключени на 29.05.2015 г./, с който са поели
задължение обектът да бъде завършен с издадено разрешение за ползване до
31.03.2016 г. В случая не е налице непреодолима сила, а дори и съдът да приеме,
че е налице такава, то, тя е настъпила след забава на ответниците, поради което
те не могат да се освободят от отговорност за забавата.
Моли за отмяна на
постановеното решение и уважаване на исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба
от ответниците В.Т. и Г.А.Т., с който
оспорват въззивната жалба като неоснователна. Молят за потвърждаване на
решението на СРС, като правилно и законосъобразно. Претендират разноски.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е
подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и неправилно.
Във връзка с доводите за неправилност, съдът намира следното:
В постановеното от СРС
решение не се съдържа установената пред първата инстанция фактическа обстановка
по спора. Като съобрази събраните пред първата инстанция доказателства,
настоящата инстанция намира следното:
Предявени са отрицателни
установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК, с които ищецът отправя искане да бъде
признато за установено спрямо ответника В.Т., че не дължи сумата от 21 553 лв.,
представляваща претендирана от последния остатъчна цена по Договор от
24.11.2016 г. за покупко- продажба на недвижим имот - апартамент № 4 с
идентификатор 68134.4328.1533.1.1., находящ се в гр. София, ул. „*******; както
и спрямо Г.А.Т. и В.Т., че не дължи
сумата от 1000 лв., представляваща претендирана от последните остатъчна цена по
Договор от 24.11.2016г. за покупко-продажба на недвижим имот - паркомясто № 1 с
идентификатор 68134.4328.1533.1.6.,
находящ се в гр. София, ул. „*******Сочените суми ищецът поддържа доводи, че не
дължи поради погасяването им чрез прихващане с вземането му за неустойка,
уговорена в предварителните договори за покупко-продажба от 29.05.2015г.,
дължима от ответниците поради неспазване на срока за снабдяване на сградата, в
която се намират имотите, с разрешение за ползване, което задължение следвало
да бъде изпълнено в срок най-късно до 31.03.2016 г. Поддържа, че ответниците
изпаднали в забава с повече от 17 месеца с оглед датата на издаване на
удостоверението за въвеждане в експлоатация - 10.08.2017г., а спрямо датата на
неговото предаване на ищеца с повече от 21 месеца.
В срока за отговор ответниците
оспорват изцяло предявените искове и молят да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Не оспорват наличието на облигационни отношения между страните
по два предварителни договора от 29.05.2015 г. за продажбата на описаните в
исковата молба недвижими имоти, в изпълнение на които на 24.11.2016 г. е
сключен окончателен договор, обективиран в Нотариален акт № 98, том II, peг. №
7824, нот. дело № 251/2016г. по описа на нотариус А.Д., peг. № 404 на НК.
Възразяват, че предпоставките за проявяване на погасителното действие на
прихващането не са се породили, доколкото насрещното вземане на ищеца за
неустойка не е възникнало. Поддържат, че със сключване на окончателните
договори поетите с предварителните договори задължения са окончателно изпълнени
и в отношенията между страните не проявяват действие за в бъдеще. Релевират
възражение за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите
нрави. Евентуално се позовават на наличие на обективна невъзможност, довела до
забава в изпълнение на задължението за снабдяване на сградата с разрешение за
ползване, изразяваща се в забавено изпълнение от страна на трето за спора лице
- „ЧЕЗ Разпределение България“ за изграждане и въвеждане в експлоатация на
съоръжение за присъединяване на сградата към електроразпределителната мрежа.
Молят съда да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани.
Спорът в случая касае предявяване на
отрицателен установителен иск, при който тежестта за доказване на
съществуването на отричаното от ищеца право /вземане/
е на ответника, съгласно разясненията в ТР № 8 от 27.11.2013
год. по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС.
Страните не спорят и се установява от представените
два предварителни договора за покупко-продажба на недвижими имоти от 29.05.2015
г. че Г.Б.Г., като купувач се е задължил да закупи от В.Т.,
като продавач недвижим
имот, представляващ апартамент № 4 с идентификатор 68134.4328.1533.1.1.,
находящ се в гр.София,
ул. „******* за сумата 215530.67 лева /по първия договор/ и паркомясто № 1 с идентификатор
68134.4328.1533.1.6., находящ се в гр. София, ул.„*******от Г.А.Т., ЕГН **********,
и В.Т. за сумата 10000.00 лева
/втория договор/.
С определение от 18.10.2018
г. СРС на основание чл.146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК е определил за безспорни и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че 90% от продажната цена за двата
имота е била изплатена от купувача на продавачите, както и че владението на
имотите е било предадено от продавачите на купувача. Страните не спорят, че остатъкът от продажната цена в
размер на 10 %, която купувачът е следвало да доплати възлиза на сумата 21553
лв. за първия обект и 1000.00 лв. за втория обект.
Страните не спорят, че за продажбата на описаните
в исковата молба недвижими имоти, предмет на двата предварителни договора, на
24.11.2016 г. е сключен окончателен договор за покупко-продажба на имотите,
обективиран в Нотариален акт № 98, том II, peг. № 7824, нот. дело № 251/2016г.
по описа на нотариус А.Д., peг. № 404 на НК.
За остатъкът от продажната цена за двата обекта /10%/ дължима от купувача е
договорено да се заплати в тридневен срок след издаване на протокол за
установяване годността за ползване на строежа и удостоверение за въвеждане в
експлоатация /Разрешение за ползване на сградата/.
С оглед така посоченото, съдът намира
за установено пасивното парично вземане на ответниците, като продавачи срещу
ищеца, като купувач за 10 % от продажните цени на двата обекта, както следва:
сумата 21553 лв. за първия обект и 1000.00 лв. за втория обект.
Чрез представените пред първата инстанция доказателства се установява и
активното вземане на ищеца към ответниците за същите суми: 21553 лв. за първия обект и 1000.00 лв. за
втория обект, които суми са 10% от продажната цена на всеки от обектите и
представляват неустойка за забава в изпълнението на задълженията на продавачите
да снабдят сградата, в която се намират и двата обекта с разрешение за ползване
в срок до 31.03.2016 г. /чл.3.1, ал.7 вр. чл.4.1, ал.1 от сключените
предварителни договори /. Забавата на продавачите да снабдят сградата с
разрешение за ползване е продължила до 10.08.2017 г., когато е издадено
Удостоверение № 778 от Столична община, „НАГ” за въвеждането й в експлоатация.
Т.е. активното вземане на ищеца за неустойка за забава за снабдяване на
сградата с разрешение за ползване е възникнало след уговорения падеж - на
01.04.2016 г., като забавата на ответниците е продължила до 10.08.2017 г.
поради това и доводите на ответниците, че вземането за неустойка на ищеца не е
възникнало съдът намира за неоснователни.
С оглед уговорения размер на неустойката 0.1% на ден върху цената на имота,
но не повече от 10%, съдът намира, че клаузата за така посочената договорена
неустойка е действителна и не противоречи на закона и добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. първ и пр.трето ЗЗД). Както е посочено с
дадените разяснения с ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСТК
на ВКС, „неустойката следва да
се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността
на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави”. В случая, при съобразяване стойността на двата имота,
предмет на сключените договори и договорения размер на неустойка за забава в
изпълненията на задълженията и на двете страни, съдът намира за неоснователни
доводите на ответниците за недействителност на клаузата на чл.4.1, ал.1 от
предварителните договори. Както е посочено с дадените разяснения, прекомерността на неустойката се преценява към момента
на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от
неизпълнението вреди. В случая неизпълнената
част от договора и от двете страни възлиза на посочените по-горе суми,
представляващи 10% от стойността на всеки от продадените имоти. Неустойката е
уговорена с краен предел, поради което не е налице и свръхпрекомерност, т.е.
същата не противоречи на добрите нрави.
В производството е установено, че ищецът е отправил изявление за прихващане
на посочените две еднородни /парични/ и еднакви по размер вземания към
ответниците на 18.10.2017 г., които изявления са получени от последните на 19.10.2017
г., т.е. преди образуване на настоящето производство.
Доколкото активните вземания на ищеца са били оспорени и неустановени по
основание и размер с подаване на исковата молба ищецът е поискал да бъдат
установени, като тях бъдат компенсирани и пасивните вземания на ответниците
срещу него, които са в същите размери.
Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД прихващането е възможно
когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи. В този случай
всяко едно от тях, ако неговото вземане е изискуемо и ликвидно, може да го
прихване срещу задължението си. За това е необходимо това лице да направи
изявление по чл. 104, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, в посочения смисъл, което да
достигне до другата страна в правоотношението.
За разрешаване на спора, настоящият състав споделя напълно становището
изразено в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 103/01.08.2017 г. по
гр.д. № 61 323 по описа за 2016 година на ВКС, Четвърто
ГО. Според него, законът не обвързва момента, в който прихващане поражда
действие, с момента на извършването на изявлението по чл. 104, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД на прихващането има обратно
действие като двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на
по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши. Възможно
е между страните да съществува спор за едно от двете или и за двете задължения.
Спорът може да се отнася до съществуването на вземането, до неговата нищожност
или унищожаемост, до изискуемостта му или до размера му. Затова по силата на
чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД е възможно действието на прихващането да бъде
поставено под условие, а именно спорът да бъде отнесен до съда и спорното
вземане да бъде установено със съдебно решение В тези случаи влизането в сила
на съдебното решение, с което се установява вземането има характера на
сбъдването на отлагателното условие, под което е направено прихващането и от
този момент изявлението за това ще породи действие. Това действие обаче ще има
обратна сила, което изрично е посочено в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД,
съгласно която двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на
по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши, т. е.
прихващането винаги има обратно действие, независимо от това дали се касае до
прихващане с безспорно вземане или за такова със спорно вземане, което е
поставено под условие, съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД.
Този извод следва както от граматическото, така и от систематическото тълкуване
на разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД. За да настъпят последиците от
прихващането вземането на прихващащия трябва да съществува както към момента, в
който то може да се извърши, така и към момента на извършването на
компенсаторното изявление, а когато последното е поставено под условие и към
момента на сбъдването на условието. В случаите, когато при предявен иск
ответникът по него направи възражение за прихващане на претендираното от ищеца
вземане със свое вземане към ищеца съдът ще трябва да разгледа това възражение
и да се произнесе по отношение на него. С това възражение ответникът твърди, че
искът е неоснователен, тъй като вземането на ищеца, до размера на предявеното с
възражението насрещно вземане, е погасено чрез извършено прихващане. При това в
ГПК, освен правилото на чл. 298, ал. 4 от ГПК, не се съдържат специални правила
по отношение на правото на прихващане и упражняването му, поради което
приложение намират тези, установени с разпоредбите на чл. 103-чл. 105 от ЗЗД.
От същите е видно, че решаващо за прихващането е изявлението на една от
страните по реда на чл. 104, ал. 1 изр. 1 от ЗЗД, което е насочено към
насрещната страна в правоотношението. С направеното в исковото производство
възражение за прихващане това изявление не се променя от такова насочено към
насрещната страна, в такова отправено до съда с искане последния да извърши
прихващане. С оглед на това, съдът извършва проверка за това дали са били
налице предпоставките за прихващане, осъществили ли са се те и към кой момент,
като намери, че възражението е неоснователно ще уважи иска, а ако го намери за
основателно ще отхвърли иска до размера на заявеното с възражението вземане.
Затова произнасянето на съда се свежда до това дали е налице прихващане и до
обявяване на последиците от същото. В този случай по силата на чл. 298, ал. 4
от ГПК решението ще се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на
разрешеното с него възражение за прихващане. Със сила на пресъдено нещо се
установява както съществуването на твърдяното от ответника вземане, както към
момента на възникване на възможността за извършване на прихващането, така и към
момента на извършване на изявлението за това, така и последващото му
несъществуване поради това, че същото е погасено предвид осъщественото
прихващане. В случаите, когато възражението за прихващане е направено под
условие, а именно, ако съдът приеме за неоснователни останалите възражения на
ответника срещу иска, то силата на присъдено нещо обхваща съществуването на
вземането на ответника към момента на възникване на възможността за прихващане,
така и към момента на сбъдването на условието по чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД,
а именно момента на приключване на устните състезания, но също така установява
и несъществуването му поради обратното действие на прихващането. В случаите
когато едно от двете вземания-това на ищеца и на ответника, или едно от двете е
спорно, то трябва да се счита, че прихващането е предявено под предвиденото в
разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД условие, при сбъдването на което
настъпват предвидените в чл. 104, ал. 2 от ЗЗД последици. Условието е относимо
към самото изявление, а не е искане до съда да извърши прихващането. В този
случай постановяването на съдебното решение е условие за настъпване на
погасителните последици на прихващането, но не е техен източник. Сбъдването на
условието настъпва от момента на влизането на решението в сила. Същото обаче не
създава ликвидност на вземането (като установено по основание и размер), като
предпоставка за прихващането, а само я установява. Силата на присъдено нещо има
само установително действие, в отношенията между страните, поради което от
правилото на чл. 298, ал. 4 от ГПК не може да бъде направен извод, че
прихващането настъпва със съдебното решение. Освен това правилото се прилага
еднакво както за спорните, така и за безспорните вземания. По отношение на
вторите компенсаторния ефект настъпва в момента по чл. 104, ал. 2 от ЗЗД и при
липса посочено в чл. 298, ал. 4 от ГПК изключение не може да се приеме, че тази
разпоредба предвижда друг момент за осъществяване на прихващането по отношение
на спорните вземания. За да се счете, че при спорните вземания прихващането се
извършва със съдебното решение то на същото трябва да бъде придадено
конститутивно действие. За такова действие е необходима изрична законова
разпоредба, каквато в случая не е налице, а с оглед на горното същото не може
да бъде изведено и по тълкувателен път от разпоредбите на чл. 298, ал. 4 от ГПК
и чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. От тълкуването на двете разпоредби не може да
бъде направен извод както за това, че решението по възражението за прихващане
има конститутивно действие, така и за това, че прихващането има действие от
влизането на съдебното решение. Самото решение установява съществуването на
вземането, не само към момента на приключване на устните състезания, а и с
обратна сила към момента на възникването му, което означава, че и ликвидността
на същото трябва да се счита установена към този момент. Вземането не може да
придобие качеството ликвидност (като установено по основание и размер) въз
основа на съдебното решение, тъй като то само установява вземането, но не е
условие за това вземането за придобие определено правно качество. Последното
означава да се придаде конститутивно действие на съдебното решение по
възражението за прихващане, каквото законът не му е признал. Съдебното решение
установява със сила на присъдено нещо съществуването на вземането не само към
момента на приключване на устните състезания, но и към момента, в който същото
е възникнало. Затова съдебното решение не е предпоставка за възникване на
предвидените в чл. 103, ал. 1 от ЗЗД предпоставки за извършване на прихващането
като от тази разпоредба не следва извод за това че решението по възражението за
прихващане има конститутивно действие или за това че прихващането има действие
от влизането на съдебното решение. С оглед на това във всички случаи
прихващането поражда действие от предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2
от ЗЗД. Този извод следва и от това, че възражението за прихващане в исковия
процес не води до спиране на погасителната давност по отношение на вземането на
ответника. Съществува възможност тази давност да изтече по време на съдебното
производство и това ще направи прихващането невъзможно, ако бъде прието, че
прихващането поражда действие от момента на съдебното решение. Този извод обаче
ще противоречи на разпоредбата на чл. 103, ал. 2 от ЗЗД, последиците от която
не са поставени в зависимост от тава дали вземането на ответника е безспорно
или е било предмет на производство по предявено в исковия процес възражение за прихващане.
От така
изложената позиция, която настоящия състав напълно споделя следва, че
направеното от ищеца изявление за прихващане винаги има действие към
предвидения в разпоредбата на чл.104, ал. 2 от ЗЗД момент, който в случая е
датата на получаване на нотариалните покани от ответниците – 19.10.2017 г. независимо
от това, че активното вземане на ищеца е спорно и е било предявено под
предвиденото в разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД условие.
Действието на прихващането се изразява с това, че двете насрещни вземания
се погасяват до размера на по малкото. Обратното действие на прихващането води
до това, че задължението на прихващащия се счита погасено към посочения момент.
Това води до отпадане на отговорността на лицето за неизпълнение на задължението
и за последиците от това неизпълнение.
Тъй като отговорността на ответниците е за забавено изпълнение, то същите
ще отговарят за забавата, тъй като същата е настъпила преди предвидения в
разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД момент, от момента на забавата, до
момента, в който прихващането е породило действие, т.е. от 31.03.2016 г. до
19.10.2017 г. Доводите на ответниците, че забавеното изпълнение на задълженията
им да снабдят купувача с разрешение за ползване на сградата в срок до 31.03.2016
г. се дължи на поведението на трето за спора лице – Чез Р.Б.АД, съдът намира за
недоказани и неоснователни. В производството не са установени факти сочещи за
невиновна невъзможност за изпълнение на престацията от страна на ответниците в
уговорения между страните срок. Договорите между ответниците и Чез Р.Б.АД са
сключени на 13.03.2015 г., т.е. преди сключване на предварителните договори с
ищеца /на 29.05.2015 г./. В последните продавачите изрично са поели задължение
да снабдят сградата с разрешение за ползване до 31.03.2016 г., като представят
същото на купувача в същия срок.
Доводите
на ответниците, че при сключване на окончателен договор във формата на
нотариален акт страните са дерогирали уговорките по предварителните договори за
неустойка, съдът намира за недоказани и неоснователни. Изрично в раздел седми
от нотариалния акт страните са заявили, че сключват окончателния договор за
покупко-продажба при всички условия на сключените предварителни договори, т.е.
не е налице воля за дерогиране на предварителните договори и/или част от
клаузите им в т.ч. и за договорената неустойка. Със сключване на окончателния
договор е прехвърлена собствеността върху обектите на купувача с изричното
изявление, че страните приемат условията за състоянието, в което трябва да
бъдат предадени имотите, т.е. в степен на завършеност „груб строеж“, а не както
първоначално договореното – с разрешение за ползване.
С оглед на изложеното, съдът намира че вземанията на ответниците за
заплащане на остатъкът от продажната цена на обектите са погасени, чрез
прихващане с вземанията на ищеца към ответниците за заплащане на неустойка за
забава за снабдяване на сградата с разрешение за ползване до 31.03.2016 г.
С оглед изложеното, подадената
въззивна жалба се явява основателна. Поради несъвпадане изводите на двете
инстанции постановеното решение следва да бъде отменено като неправилно и вместо
него предявените отрицателни установителни искове уважени в цялост.
По
разноските:
С оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.1 ГПК в
полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за двете инстанция в общ
размер на сумата 4708.18 лв. според представения списък.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 20254956 от 18.11.2020
г. по гр.д. № 13058/2018 г. по описа на СРС, 40 с-в, С КОЕТО са
отхвърлени като неоснователни предявените от Г.Б.Г., ЕГН: **********, с адрес ***,
съдебен адрес ***-********чрез пълномощника адв. В.Т., срещу В.Т., ЕГН **********,
с адрес ***, Г.А.Т., ЕГН **********, и В.Т., ЕГН **********, двамата с адрес ***,
отрицателни установителни искове с правна квалификация чл.124, ал.1 от ГПК за
признаване за установено в отношенията между страните, че Г.Б.Г. не дължи на В.Т.
сумата от 21553 лева и на Г.А.Т. и В.Т. сума в размер на 1000 лева,
представляващи остатъчна цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот
№98, том II, peг. №7824, дело №251/2016г. по описа на нотариус А.Д.с район на
действие СРС, поради извършено извънсъдебно прихващане с насрещни вземания на Г.Б.Г.
срещу В.Т. за сумата от 21553 лева и срещу Г.А.Т. и В.Т. за сумата от 1000
лева, представляващи договорни неустойки за забава, съгласно предварителни
договори за покупко-продажба от 29.05.2015г., дължима поради неспазване на
срока за снабдяване на сградата, в която се намират имотите, с разрешение за
ползване, което задължение следвало да бъде изпълнено в срок най-късно до
31.03.2016 г., както и в частта на разноските и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.124, ал.1 от ГПК в
отношенията между страните, че Г.Б.Г., ЕГН: **********, с адрес ***, съдебен
адрес ***-********чрез пълномощника адв. В.Т. не дължи на В.Т., ЕГН **********,
с адрес *** сумата от 21553.00 лева и на Г.А.Т., ЕГН **********, и В.Т., ЕГН **********,
двамата с адрес ***, сума в размер на 1000.00 лева, представляващи остатъчна
цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот №98, том II, peг. №7824,
дело №251/2016г. по описа на нотариус А.Д.с район на действие СРС, поради
извършено прихващане с насрещни вземания на Г.Б.Г. срещу В.Т. за сумата от
21553 лева и срещу Г.А.Т. и В.Т. за сумата от 1000 лева, представляващи
договорни неустойки за забава по чл.4.1, ал.1 вр. чл.3.1, ал.7 по предварителни
договори за покупко-продажба от 29.05.2015г., дължима поради неспазване на
срока за снабдяване на сградата, в която се намират имотите, с разрешение за
ползване, което задължение следвало да бъде изпълнено в срок най-късно до
31.03.2016 г.
ОСЪЖДА, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, Г.А.Т., ЕГН **********, и В.Т., ЕГН **********,
двамата с адрес *** да заплатят на Г.Б.Г.,
ЕГН: **********, с адрес ***, съдебен адрес ***-********чрез пълномощника адв. В.Т.,
сумата 4708.18 лв.-сторени разноски за производството пред първата и въззивната инстанция по
представен списък по чл.80 ГПК.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от съобщаването му на страните при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.