РЕШЕНИЕ
гр.София,
22.01.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на седми
ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Елена Иванова
Златка Чолева
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 13 796
по описа за 2018 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 413252 от 22.05.2018 г., постановено по гр.д.№ 41278/2016 г. по описа
на СРС, ІIІ ГО, 82 състав е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.153, ал.1 ЗЕ и на основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че В.И.П., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ******сумата 2 921,03 лева – представляваща стойност на доставената топлинна
енергия в топлоснабден имот – апартамент № 88, находящ се в
гр.София, ж.к.„******,
за периода от м.04.2013 г. до м.05.2015 г., ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 26.05.2016 г. до
окончателното й изплащане; сумата 317,55 лева – мораторна лихва върху стойността
на доставената топлинна енергия да период на забавата: 31.05.2013 г. до 16.05.2016
г. и сумата 68,04 лева, представ-ляваща такса за дялово разпределение за
периода от м.04.2013 г. до м.05.2015 г., ведно със законната лихва върху нея,
считано от 26.05.2016 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 27 460/2016
г. на СРС, 82 състав, като исковете: за стойността на доставената топлинна
енергия за разликата над 2 921,03 лева до пълния предявен размер от
3 164,64 лева, за мораторна лихва върху стойността на доставената топлинна
енергия – за разликата над 317,55 лева до пълната предявена стойност от 513,30
лева, както и претенцията за мораторна лихва върху таксата за дялово
разпределение в размер на 15,02 лева за времето от 30.05.2013 г. до 16.05.2016
г. са отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт В.И.П. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 617,21 лева – разноски за исковото производство и
сумата 110,19 лева – разноски за заповедното произ-водство, а „Т.С.“ ЕАД е
осъдена да заплати на В.И.П. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 43,40 лева –
разноски за заповедното производство и сумата 59,19 лева – разноски за исковото
производство.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Н.” ЕАД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са
уважени исковете по чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.153, ал.1 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, е обжалвано от ответника В.И.П., гр.София. В
жалбата се под-държа, че атакуваното решение е частично неправилно, постановено
в противоречие с мате-риалния закон и събраните по делото доказателства, както
и в нарушение на съдопроизводст-вените правила. Поддържа, че
първоинстанционният съд в решението обсъжда, че е устано-вено обстоятелството,
че страните се намират в облигационна връзка, тъй като в полза на от-ветника е
учредено право на ползване върху процесния имот, без да е взето предвид, че
съг-ласно разпоредбата на ЗЕ потребител на топлинна енергия /ТЕ/ за битови
нужди е собстве-никът или лицето, в чиято полза е учредено вещно право на
ползване, т.е. че законодателят е предвидил двете хипотези в алтернативност.
Отразено е и че чл.57, ал.1 ЗС има диспозитивен, а не императивен характер в
отношенията между собственик и ползвател, с оглед на което не следва във всеки
случай на учредено право на ползване върху топлоснабдения имот потре-бител да
бъде само и единствено ползвателят. Наведени са твърдения и че съставът на СРС
не е обсъдил възражението на ответника, направено по отношение на дължимостта
на сумата по общата фактура от 31.07.2015 г.
Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в
обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените срещу жалбоподателя искове.
Претендира присъждането на направените разноски за настоящото производство,
както и за първа инстанция във връзка с обжалваната част на съдебния акт.
Ответникът по жалбата –
„Т.С.“ ЕАД,
*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Н.” ЕАД не е
взело становище по жалбата.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени искът с правно осно-вание чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.153 ЗЕ за установяване съществуването на вземането на „Т.С.” ЕАД за цена на
потребена топлинна енергия за разли-ката над сумата 2 921,03
лева до пълния предявен размер от 3 164,64 лева; искът с
правно основание чл.422 ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на взема-нето на „Т.С.”
ЕАД за обезщетение за забава за разликата над сумата над 317,55 лева
до пълната предявена стойност от 513,30 лева относно главницата за топлинна енергия, както
и искът с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на
вземането на „Т.С.” ЕАД за обезщетение за забава върху таксата за дялово разпределение в размер на 15,02
лева за времето от 30.05.2013 г. до 16.05.2016 г., не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че
атакуваното съдебно ре-шение е
валидно и процесуално допустимо в
обжалваната част, поради което следва да се об-съдят релевираните доводи на
жалбоподателя относно неговата правилност.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положител-ни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.153 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.86, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба с уточнението, извършено в хода на производството
пред СРС, ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответникът В.И.П. е клиент на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ за топлоснабден
имот – апартамент № 88, находящ се в гр.София, ж.к.„******, абонатен
№ 059952, както и че за доставената му топлинна енергия при публично известни
Общи условия за продажба на топлинна енергия от 2002 г., 2005 г., 2008 г. и
2014 г. му дължи сумите: 3 164,64 лева – главница, представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода: м.04.2013 г. – м.04.2015
г., 513,30 лева – мораторна лихва за забава върху това вземане за времето от
30.05.2013 г. до 16.05.2016 г., 68,04 лева – сума за дялово разпределение за
периода: м.04.2013 г. – м.04.2015 г. и 15,02 лева – лихва за забава върху
главницата за дялово разпределение за времето от 30.05.2013 г. до 16.05.2016 г.
Поддържа се и че във връзка с подадено на 26.05.2016 г. заявление, за
посочените суми по ч.гр.д.№ 27 460/2016 г. по описа на СРС е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, заедно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното й
изплащане, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответницата е депозирала възражение.
Заявено е искане съдът да постанови решение, с което да установи съществуването
на вземанията на ищеца, за които е постановена заповедта за изпълнение, както и
да му се присъди сторените по
делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор от ответникът В.И. П., гр.София,
в който същият оспорва изцяло предявените срещу него искове. Инвокирани са възражения
относно твърденията на „Т.С.” ЕАД за обвързаност на ответ-ника с облигационно отношение
с него, тъй като не е налице каквото й да било правоот-ношение между тях, като
отделно от това липсват и доказателства за наличието на пасивна процесуална
легитимация на ответника, съотв. че последният няма качеството на абонат по
смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ. Изложени са доводи и че исковата претенция е
недоказана с при-ложените към нея писмени доказателства – извлечения от сметки
договор за дялово разпре-деление на топлинна енергия между ЕС и фирма „Нелбо”
ЕОД и протокола към него, които не са подписани от ответника. Релевирано е и
възражение за изтекла погасителна давност по чл. 111, б.”в” ЗЗД.
Със заявление вх.№ 3032873/26.05.2016 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу В.И. П., ЕГН ********** за сумите:
3 232,68 лева – главница, от която: 3 164,64 лева – стойност на доставена,
но незаплатена топлинна енергия за времето: м.04.2013 г. – м.04.2015 г. и 68,04
лева – стойност дялово разпределение за същия период и 528,32 лева – лихва за забава
за периода: 30.05.3013 г. – 16.05.2015 г., от които: 513,30 лева – относно
вземането за топлинна енергия и 15,02 лева – относно вземането за дялово
разпределение, касаещи топлоснабден имот – апартамент
№ 88, находящ се в гр.София, ж.к.„******, абонатен № 059952. На 01.06.2016 г. на „Т.С.“
ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 27 460/2016 г. по описа на СРС, ГО, 82 състав срещу посоченото лице за
предявените суми, ведно със законната лихва върху главните вземания, считано от
26.05.2016 г. до изплащане на същите, като на заявителя са присъдени и
направените в заповедното производство разноски на стойност 436,86 лева, от
които: 75,22 лева – държавна такса и 361,64 лева – възнаграждение за
юрисконсулт.
На 17.06.2016 г. е депозирано възражение от длъжника В.И.П. по чл.414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта. В срока
по чл.415, ал.1 ГПК – на 27.07.2016 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС
искове за установяване съществуването на вземанията му по издадената заповед.
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо
съществуването на оспорените от длъжника В.И.П. главни и акцесорни вземания, за
които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния
иск по чл. 422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г.
на ІІ ТО на ВКС, реше-ние № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ище-ца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Предвид установените в същия пра-вила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до
17.07.20012 г., „пот-ребители на топлинна енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на
легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, действаща до
17.07.2012 г., „потребител на енергия или природен газ за
битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснаб-дяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с вли-зане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия”. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период от време – от м.04. 2013 г. до м.04.2015 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
– етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. При систематично тълкуване на нормите на чл.150, ал.1 ЗЕ, чл.153 ЗЕ и
пар.1, т.2а от ДР на ЗЕ във връзка с раз-поредбата на чл.57 ЗС, когато върху
имота е учредено вещно право на ползване клиент на топ-линна енергия е вещният
ползвател. В
производството не е спорно обстоятелството, че ответ-никът е титуляр на вещно право на
ползване върху процесния имот, което се потвърждава и от ангажираното от ищеца писмено доказателство: нотариален
акт за продажба на недвижим имот № 143, том ІІ, рег.№ 11187, дело № 313/08.08.2012 г. на нотариус Ц.С./неоспорен в процеса/. От
същия акт се установява, че на посочената дата В.И. П.е продал процесния имот на
третото за спора лице Д.В.П., но си е запазил
правото да ползва пожизнено и безвъзмездно този имот. С оглед горното обстоя-телство
на основание чл.57, ал.1 ЗС това лице е задължено да заплаща продажната цена за
доставената и потребена топлинна енергия на топлоснабдения обект и цената на
услугата дя-лово разпределение, респ. то встъпва в облигационни правоотношения
с ищцовото дружество – топлопреносно предприятие. Отговорността на собственика на топлофицирания имот би възникнала от
момента на прекратяване на вещното право на ползване по някой от способите,
уредени в ЗС. По делото не се твърди и съответно не се установява вещното право
на ползване да е прекратено, нито да е налице споразумение между ответника и
„голия“ собственик за раз-личен от установения в чл.57 ЗС начин за разпределение на задължението за консумативните разноски за имота
помежду им, които да пораждат правни последици във възникналото с вещ-ния
ползвател правоотношение. Като вещен
ползвател на
процесния имот в исковия период от м.04.2013
г. до м.04.2015 г. В.И.П. има качеството на клиент на топлинна
енергия за битови нужди.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени
от топ-лопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на догово-ра. С оглед тази нормативна уредба между главните страни
по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са
Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г. и Общите условия,
одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24
часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ
предоставя възможност за потребителите/клиентите, които не са съгласни с
предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила
да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да
предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В дадената хипотеза ответникът не твърди и не установява да е
упражнил това негово право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014
г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква
между топлопреносно предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона –
чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител,
вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и задължителната
съдебна практика, обекти-вирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3
184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия
период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови
нужди относно процес-ния имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп./. Топлинната енергия за
отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл. 142, ал.2 ЗE се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а
нормата на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната енергия за
отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово
разпределение чрез индивидуални топ-ломери се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.155,
ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собст-веност
заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски, определени по прог-нозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ
прави-лата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент
се определят с наредба-та по чл.125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в
съответствие с тази законова уредба и устано-веното в Общите условия сумите за
топлинна енергия относно имота за който ответникът е клиент за топлинна енергия
са начислявани помесечно от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са
издавани фактури, съгласно данните от двете изслушани съдеб-ни експертизи, като след края на отоплителния период са
изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение,
на база документи за индивидуален отчет в процесния апартамент, като от
последните, неоспорени от ответника, и данните от общия топломер, отразени в заключението
на приетата съдебно-техническа експертиза, по делото е установено количеството
и стойността на действително потребената топлинна енергия за про-цесния имот в
исковия период, възлизаща в случая на сумата 2 921,03 лева /139,21 лева за
м. 04.2013 г. (1/12 от реално консумираната топлинна енергия за отоплителен
сезон: м.05.2012 г. – м.04.2013 г.), 1 419,96 лева за периода: м.05.2013
г. – м.04.2014 г. и 1 361,86 лева за периода: м.05.2014 г. – м.05.2015 г./.
Жалбоподателят-ответник не
твърди и не установява да се е възползвал от предвиде-ното рекламационно
производство и да е оспорил изготвените от третото лице-помагач израв-нителни
сметки в установените срокове съгласно чл.33, ал.3 от Общите условия от 2008 г.
и чл.33, ал.3 от Общите условия от 2014 г., имащи силата на закон за страните –
в 45-дневен срок след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации
за отчет на уредите и разпределението по чл.73, ал.6 от Наредбата за
топлоснабдяването, поради което съдебният състав намира, че топлинната енергия, потребена в процесния имот, е разпределена в
съответ-ствие с правилата на действащата нормативна уредба - обстоятелство, което
е отразено и в приетата съдебно-техническата
експертиза.
Съгласно
заключението на съдебно-счетоводната експертиза няма данни размерът на
задължението на клиента по абонатен № 59952 за потребената топлинна енергия за
заявения като предмет на спора период от м.04.2013 г. – м.04.2015 г., на
стойност от 2 921,03 лева, да е заплатена от клиента. До посочената сума
искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.153 ЗЕ се
явява доказан по основание и размер, поради което последният подле-жи на
уважаване, както правилно е приел първоинстанционния съд.
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г.
дяловото разпре-деление на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача
по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на
търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността
на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба
№ 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /в ред. до изм. с ДВ бр.94/2013
г., в сила от 01.06.2014 г./ дяловото разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна
собственост, се извършва възмездно от топло-преносното предприятие или от
доставчика на топлинна енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на лице,
вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от потребителите или от
асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложе-нието
към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г. клиентите
заплащат цена на услугата дялово разпределение /извършвана от избран от
клиентите търговец – ОУ 2014 г./, като стойността се формира от: цена за
обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане уредите за дялово разпределение.
В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2008 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата „дялово
разпределение“ се определя от продавача и се обявява по подходящ начин на
купувача, а в тази на чл.36, ал.2 от Общите условия 2014 г. – че редът и
начинът на заплащане на услугата се определя от про-давача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по подходящ
начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържа-нието
на договора за продажба на топлинна енергия между страните по него, който на
осно-вание чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства
ищецът се легитимира като субект, който е активно материално-правно легитимиран
да получи цената на извършваната услуга дялово разпреде-ление, като предвид
данните от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена в процеса, за
процесния период плащане на същата не е налице извършвано. За да се произнесе
по въпроса относно размера на това вземане за времето от м.04.2013 г. –
м.04.2015 г., настоя-щата инстанция съобрази неоспореното в тази част заключение
на изслушаната съдебна счето-водна експертиза на вещото лице И.Г., съгласно която
начислена на ответника стойност за
дялово разпределение е в размер на 68,72 лева, до която стойност искът по чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД относно това
главно вземане се явява основателен, с оглед на което правилно СРС е присъдил
същото с обжалваното решение.
Тъй като клиентът
на топлинна енергия не е изпълнил точно във времево отношение паричната си престация
спрямо ищцовото дружество, същият е изпаднал в забава и дължи обезщетение за
несвоевременно изпълнение в размер на законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху
всяка месечна вноска от неиздължената главница до м.01.2014 г., чийто падеж в
съот-ветствие с чл.33, ал.1 от Общите условия от 2008 г., настъпва 30 дни след
изтичане на перио-да, за който се отнася. С оглед горното за процесния период: 30.05.2013 г. – 16.05.2016 г. ответникът е в
забава за плащане на падежиралите в този период ежемесечно дължими суми,
представляващи стойността на топлинната енергия за времето от м.04.2013 г. до м.01.2014
г. вкл. За периода на забавата от датата на
падежа на всяко отделно вземане, начиная от 31.05. 2013 г. – датата, следваща
датата на падежа за първата дължима вноска, до 16.06.2016 г., раз-мерът на разглежданите вземания по отношение на дължимите
се от ответника главници за топлинна енергия до м.01.2014 г. вкл., определен при условията на чл.162 ГПК съгласно дан-ните на БНБ за основните лихвени проценти
за периода, възлиза на сумата 296,98 лева.
Мнозинството на съдебния състав
на СГС намира, че по отношение на главното взема-не представляващо стойността
на дължимата се топлинна енергия за м.02.2014 г., ответникът не е изпаднал в забава относно плащането му,
поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този
период от време Общи условия от 2014 г., на основание чл.146, ал.1, пр.1 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни клаузи – проти-воречащи
на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и
водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец и
тези на потребителя /купувач/ – ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г. е
установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия, опре-делени
по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от същите/ в 30-дневен срок от датата на
публикува-нето им на интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл.33,
ал.2 – падежът за изпълне-ние на задължението за плащане на дължими суми за
доплащане след изготвянето на израв-нителните сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ –
отново в 30-дневен срок след публикуването им на интернет страницата на
продавача „Т.С.“ ЕАД. Така обвързаното настъпване на падежа на задължението за
плащане, с притежаването на специално техническо средство от страна на
потребителя /компютър, таблет, смартфон и пр./, което да му дава възможност за
достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи
допълнително и сама-та възможността за достъп до интернет, го поставя в
значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят
не може да бъде задължаван да направи значи-телни по размер икономически
инвестиции за снабдяване с такива технически средства и от-делно от тях – да
направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп до
интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто
предмет няма връзка с тези вложения. С оглед горното мнозинството на настоящия
състав приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г.
противоречат на императивната материалноправна норма на чл.143, ал.1 ЗЗП, за
чието приложение съдът следи служебно съг-ласно разясненията, дадени в т.1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и на основание
чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид това обстоятелство за вземането на
ищцовото дружество за дължимата се стойност на топлинната енергия за м.02. 2014
г., което попадат в приложното поле на Общите условия от 2014 г., ответникът не
е из-паднал в забава, тъй като липсва договорен срок за изпълнение между
страните, а по делото не е представена и покана за изпълнение на това задължение
в съответствие с изискването на нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД.
Съобразно изложените мотиви искът
по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относно главното задължение за
топлинна енергия като доказан по основание и размер следва да бъде уважен до
размера на сумата 296,98 лева за времето от 31.05.2013 г. до 16.05.2016 г. относно
главниците за неиздължена топлинна енергия за периода: м.04.2013 г. – м.01.2014
г. вкл., а за разликата над тази стойност до уважения с обжалваното решение
размер от 317,55 лева и за периода: 31.03.2014
г. – 16.05.2016 г. относно главното вземане от м.02.2014 г. реше-нието следва
да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което заявеният иск
за посочената сума и период – да бъде отхвърлен.
Освен в посочената част първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, с която ответникът В.П. е осъден
да заплати на ищеца разноски за заповедното производство за разликата над
сумата 109,51 лева и за исковото производство – над сумата 613,37 лева.
В останалата обжалвана част
решението е правилно и трябва да бъде потвърдено.
Въззивната инстанция намира, че като преклудирани не
следва да бъдат обсъждани, заявените от ответника за пръв път във въззивната
жалба доводи във връзка с
общата фактура от 31.07.2015 г. Същите са
несвоевременни. Ответникът е следвало да ги заяви до изтичане на срока за
отговор по чл.131, ал.1 ГПК. Пропускът да направи това своевременно, води до
при-лагане на неблагоприятната последица на преклузията, касаеща тяхното
необсъждане. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че за
вземанията на ищеца за дължимата се стойност за топлинна енергия след м.02.2014
г., които попадат в приложното поле на Общите условия от 2014 г., са изискуеми
от датата на възникване на задълженията – първият ден след изтичане на месеца,
в който е извършена доставката.
При приетия изход на спора на ответника
на основание чл.78, ал.3 ГПК се дължат допълнително разноски за
първоинстанционното производство в размер на 3,10 лева, както и на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата 3,28 лева – разноски за държавна такса и адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Дължимите се на жалбоподателя разноски за адвокатско възнаграждение са
изчисле-ни при условията на чл.78, ал.5 ГПК във връзка с наведеното от въззиваемата
страна възраже-ние за прекомерност в молбата й от 06.11.2019 г., което съдът
намира за основателно с оглед липсата на фактическата и правна сложност на
спора, обжалваемия интерес, броя на проведените открити съдебни заседания по
делото /само едно, на което процесуален предс-тавител на въззивника не се е
явил/ и обема на осъществената защита, като размерът е съоб-разен с предвидения
минимален такъв в чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдС,
възлизащ на сумата 461,46 лева.
Разноски по чл.78, ал.3 ГПК за настоящото производство не следва да се
присъждат на
въззиваемата
страна-ищец, която е заявила искане за заплащане на юрисконсултско
възнаграждение в молбата й от 06.11.2019 г., съразмерно с отхвърлената част от
жалбата на ответника. Във въззивното производство от упълномощения от тази
страна процесуален пред-ставител – юрисконсулт не са извършени реално никакви
процесуални действия, извън допо-зираната бланкетна молба, с която единствено е
заявено общо, немотивирано оспорване на жалбата. Доказателства за извършването
на някакви разноски по производството „Т.С.” ЕАД не е представила.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 413252 от 22.05.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 41278/2016 г. по описа на СРС, ІIІ ГО, 82 състав – в ЧАСТТА, с която по иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за
установено, че В.И.П., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******разликата
над сумата 296,98 лева до сумата 317,55 лева, представляваща мораторна
лихва върху стойността на доставената топлинна енергия за м.02.2014 г. вкл. за
времето от 31.03.2014 г. до
16.05.2016 г.,
както и в ЧАСТТА,
с която В.И.П.,
ЕГН ********** е
осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******на основание чл.78, ал.1 ГПК
разноски за заповедното производство за разликата над сумата 109,51 лева
до сумата 110,19 лева и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за първоинстанционното
исково производство за разли-ката над сумата 613,37 лева до сумата 617,21
лева,
като вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седа-лище и адрес на управление:***, срещу В.И. П., ЕГН **********, с
адрес: *** иск за приз-наване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че В.И.П., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******разликата над сумата 296,98
лева до сумата 317,55 лева, т.е. сумата 20,57 лева, представ-ляваща
обезщетение за забавено плащане на потребената топлинна енергия за м.02.2014 г.
за времето от 31.03.2014 г. до 16.05.2016 г., за която е издадена заповед за изпълнение на
парич-но задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 27 460/2016 г. по описа на СРС, ІІІ
ГО, 82 състав от 01.06.2016 г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 413252 от 22.05.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 41278/ 2016 г. по описа на СРС, ІIІ ГО, 82 състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******със седалище и адрес на управление:***
да ЗАПЛАТИ
на В.И.П., ЕГН
**********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал. 3 ГПК сумата 3,10 лева /три лева и десет стотинки/ – допълнителни разноски
за първоинс-танционното производство и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата
3,28 лева /три лева и дваде-сет и
осем стотинки/ –
разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач на страната на ище-ца: „Н.” ЕАД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
о.м. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Особено
мнение на съдия А.Александрова по решението от
17.01.2020 г. по гр.д.№ 13796/18 г., СГС, IV-В
с-в:
Не съм съгласна със
становището на мнозинството на съдебния състав в частта, с която е прието, че
клаузите на чл.33, ал.1 и 2 от ОУ са нищожни.Съгласно
разпоредбата на чл.143, ал.1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.Обвързването на срока
за изпълнение на задължението за заплащане на месечните дължими суми с датата
на публикуването им на интернет страницата на търговеца не поставя
потребителя в неравностойно икономическо положение и не го задължава да се
снабдява с техническо средство за достъп до интернет.При съвременните условия
достъпът до интернет не е свързан непременно с притежаването на специално
техническо устройство, тъй като всеки потребител може да направи справка за
месечните дължими суми както на места със свободен достъп до интернет услуги,
така и и на местата за заплащане на дължимата сума.Публикуването на сметка на
интернет страницата на дружеството създава допълнително удобство, а не вреда за
потребителите, поради което не е нарушен и принципа за добросъвестност.Това
становище не променя крайния извод поради липса на доказателства по делото дали
и на коя дата ищецът е изпълнил задължението на ищеца да публикува фактурите за
дължимите суми в страницата си в интернет.
СЪДИЯ:
А.Александрова