РЕШЕНИЕ
№
гр.София, 09.08.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I - 16 състав, в
публичното съдебно заседание на тринадесети май през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛЕНА МАВРОВА
при участието на секретаря Александрина Пашова, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело №
6147 по описа за 2016 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ за установяване, че ответниците К.И.Л. и К.Т.Л. дължат
солидарно на ищеца „У.Б.“ АД суми, представляващи непогасени задължения по договор
за банков ипотечен кредит на физическо лице № 13 от 01.04.2010 г., и за които
вземания в полза на банката е издадена заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК от 26.10.2015 г. по ч.гр.д. № 19235/2015 г.,
по описа на СРС, 123 състав, както следва: 167 683,69 евро - главница по
кредита, ведно със законната лихва върху нея считано от 10.09.2015 г. до
окончателното погасяване на задължението; 366,38 евро - периодична такса за
управление за периода от 01.04.2014 г. до 01.07.2014 г.; 2,53 евро - периодична
такса просрочени компоненти за периода от 01.04.2014 г. до 01.07.2014 г.;
7735,27 евро - договорна лихва за периода от 10.03.2014 г. до 10.09.2014 г.;
9571,61 евро - лихва върху просрочената главница за периода от 10.03.2014 г. до
06.04.2015г.; 9152,74 евро - наказателна лихва при просрочие за периода от
10.03.2014 г. до 06.04.2015 г..
Ищецът „У.Б.“ АД твърди, че горепосочените
вземания са възникнали по силата на сключен между него и К.И.Л. като
кредитополучател и К.Т.Л. и „П.Л.“ ЕООД като солидарни длъжници, договор за
банков ипотечен кредит на физическо лице № 13 от 01.04.2010 г., по силата на който
банката е отпуснала банков кредит в размер на 184 400 евро, със срок на
издължаване до 01.04.2030 г. Сочи, че кредитът е станал предсрочно изискуем,
считано от 10.09.2014 г., поради неплащане на погасителни вноски, считано от
10.03.2014 г., за което обстоятелство К.И.Л. е уведомен чрез получена лично
нотариална покана с peг. № 01634/30.01.2015 г., на нотариус В.Б., peг. № 302 в
НК, а К.Т.Л. е уведомена за изискуемостта на задължението чрез получена лично
нотариална покана с peг. № 4740/06.10.2014 г., на нотариус А.И.-В., peг. № 460
при НК. Поддържа, че за горепосочените суми са издадени заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 26.10.2015 г. и изпълнителен
лист по ч.гр.д. № 19235/2015 г., по описа на СРС, 123 състав, срещу която са
постъпили възражения по чл. 414 ГПК от ответниците, поради което за ищеца е
налице правен интерес от предявяване на настоящите искове.
Ответниците по делото К.И.Л. и К.Т.Л.
признават наличието на възникнало между страните облигационно правоотношение,
но оспорват основателността на исковата молба по идентични съображения,
изложени в подадените от тях отговори. Релевират възражения за нищожност на
договорните клаузи на т. 11.1.3 и т. 11.2, касаещи начисляването на наказателна
лихва, водеща до заплащането на необосновано високо обезщетение при просрочие,
както и до едностранното увеличаване на лихвения процент по кредита, тъй като
противоречали на чл. 143, т. 5, т. 12 и т. 13 от ЗЗП, както и на §13а, т. 9 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета. Предвид нищожността на горепосочените клаузите
поддържат, че е налице нищожност и на целия договор за кредит.
В допълнителната искова молба „У.Б.“ АД
оспорва твърденията на ответниците за неравноправност на сочените договорни
клаузи. Поддържа, че при тълкуване на договорните уговорки и съгласно чл. 20 от ЗЗД, следва да се приеме, че страните по договора за кредит са уговорили при
неизпълнение едновременно начисляване на договорна лихва, неустойка по чл.
11.1.2. (или т.нар. лихва върху просрочена главница) и неустойка по чл. 11.1.3.
(т. нар. наказателна лихва при просрочие), като същите са кумулативно уговорени
и допустими. Твърди, че клаузите по договора за кредит са индивидуално
уговорени. Излага, че по силата на т. 9.4. от Общите условия, банката предвижда
възможна промяна на годишния лихвен процент, както в посока увеличаване, така и
в посока намаляване, като ясно посочва условията, при които това би могло да се
случи. При условията на евентуалност, счита, че дори и да се приеме
неравноправност на визираните клаузи на някое от посочените основания, същите
касаят размера на лихвите и евентуална нищожност би била релевантна само по
отношение на част от вземането, чийто размер е несъществен в сравнение с общия
размер на паричните задължения.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на
събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Безпротиворечиво е между страните, а и видно от приетия по делото договор
за банков ипотечен кредит на физическо лице № 13 от 01.04.2010 г., сключен
между „У.Б.“ АД, кредитополучателя К.И.Л. и съдлъжниците К.Т.Л. и „П.Л.“ ЕООД,
че банката е предоставила на кредитополучателя банков кредит в размер на 184
400 евро, със срок на издължаване до 01.04.2030 г., погасяван на анюитетни
вноски на 10-то число от месеца, при първоначално договорен размер на възнаградителната
лихва от 7,75 %.
Въз
основа на депозирано от банката заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 417 от ГПК от 07.04.2015 г. е ч.гр.д. № 19235/2015 г., по описа на СРС,
123 състав. Районният съд е уважил заявлението на кредитора, като на 26.10.2015
г. е издал срещу настоящите ответници и „П.Л.“ ЕООД заповед за изпълнение по
реда на чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за следните суми: 167 683,69 евро -
главница по кредита, ведно със законната лихва върху нея считано от 07.04.2015
г. до окончателното погасяване на задължението; 366,38 евро - такса управление
за периода от 01.04.2014 г. до 01.07.2014 г.; 2,53 евро - периодична такса
просрочени компоненти за периода от 01.04.2014 г. до 01.07.2014 г.; 7735,27
евро - договорна лихва за периода от 10.03.2014 г. до 10.09.2014.; 9571,61 евро
- лихва върху просрочената главница за периода от 10.03.2014 г. до 06.04.2015 г.;
9152,74 евро - наказателна лихва при просрочие за периода от 10.03.2014 г. до
06.04.2015 г., както и сумата от 15 092,45 лв. - разноски в заповедното
производство.
Съгласно
приетата по делото без възражения от страните съдебно-счетоводна експертиза, процесният
кредит в размер на 184 400 евро е изцяло усвоен по сметка на кредитополучателя
на 19.04.2010 г. Месечните вноски по кредита са издължени в пълен размер до м.
март 2014 г., след което погасяването е преустановено и не са заплатени вноски,
падежирали в периода 10.03.2014 г. – 10.08.2014 г., поради което на 10.09.2014
г. вземанията по кредита са осчетоводени като предсрочно изискуеми. Съгласно заключението
по задача №2 и №3 от ССЕ размерът на непогасената част от кредита към 07.04.2015
г. (датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК) е в общ размер на
194 512,21 евро, от които: 167 683,69 евро - главница по кредита; 366,38
евро - периодична такса за управление за периода от 01.04.2014 г. до 01.07.2014
г.; 2,53 евро - периодична такса просрочени компоненти за периода от
01.04.2014г. до 01.07.2014 г.; 7735,27 евро - договорна лихва за периода от
10.03.2014 г. до 10.09.2014 г.; 9571,61 евро - лихва върху просрочената
главница за периода от 10.03.2014 г. до 06.04.2015г.; 9152,74 евро -
наказателна лихва при просрочие за периода от 10.03.2014 г. до 06.04.2015 г.
Според заключението, първоначално уговорената възнаградителна лихва от 7,75 %
не е била изменяна след сключването на договора за кредит.
Ответниците К.И.Л. и К.Т.Л. (които носят доказателствената
тежест да установят изпълнението на задължението си за връщане на заетата сума,
т.е. факта на плащане на вноските) не са ангажирали доказателства, че до датата
на подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 07.04.2015
г. са погасили дължимите погасителните вноски съгласно погасителния план и
кредитополучателите са били в забава.
Съгласно
приетото в т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г.,
ОСГТК на ВКС, обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал.
2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от него за предсрочно изискуеми, включително и за вноските
с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Видно от приложените
в заповедното производство нотариални покани с peг. № 1634/30.01.2015 г., на
нотариус В.Б. peг. № 302 в НК, и с peг. № 4740/06.10.2014 г., на нотариус А.И.-В.,
peг. № 460 при НК, банката е уведомила ответниците за обявяването на кредита за
предсрочно изискуем, чрез личното им връчване на К.Л. на 03.02.2015 г. и на К.Т.Л.
– на 14.11.2014 г.
Предвид
това и доколкото са били налице обективните предпоставки за обявяване кредита
за предсрочно изискуем – неплащането на анюитетни вноски, падежирали в периода
от 10.03.2014 г. до 10.08.2014 г.., съдът намира, че към датата на депозиране
на заявлението по чл. 417 ГПК кредитът е бил надлежно обявен за изцяло изискуем.
С оглед
заключението на ССЕ, че първоначално уговорената възнаградителна лихва от 7,75
% не е била изменяна след сключването на договора за кредит, то и съдът намира
за неотносими към предмета на спора възраженията на ответниците за нищожност на
клаузата на т. 11.2 от договора за кредит, предвиждаща едностранно изменение на
възнаградителната лихва при условията на т. 9.4 от общите условия.
Основателно
обаче е оплакването в отговора на исковата молба за нищожна, като неравноправна,
на клаузата на т. 11.1.3 от договора за кредит, предвиждаща при неплащането на
главницата и/или лихвата, за срока на забавата, да се начислява допълнителна
лихва по т. 4.3 (наред с тази по т. 4.1.а и 4.2 от договора) върху цялата
неиздължена част от кредита, включваща редовен дълг по главницата и просрочена
и изискуема част от нея. Безспорно кредиторът има право на обезщетение за
забавено изпълнение и в този смисъл страните са уговорили в т. 4.2 от договора
и т. 9.8 от ОУ при просрочие на изискуемата част от главницата върху нея да се
начислява лихва. В противоречие с изискването за добросъвестност и въвеждащо в
тежест на ответниците необосновано високо обезщетение по смисъла на чл. 143, т.
5 ЗЗП, е предвиденото в т. 11.1.3 (в който смисъл са и т. 4.3, изр. второ от
договора за кредит от договора и т. 9.9 от ОУ), че при просрочие на главницата
и/или лихвата ще се начислява допълнителна лихва, с която се олихвява не
просроченото задължение, а целия остатък по кредита, включително неизискуемата
(редовна) главница. От една страна, заедно с мораторната лихва по т. 4.2 от
договора, банката получава повторно обезщетение за просрочената главница, а от
друга страна, при забава в заплащането на задължението за възнаградителната
лихва, обезщетението необосновано се начислява върху размера на цялата редовна
главница, създаващо възможност банката да получи по-високо по размер
обезщетение за забава, отколкото е просроченото задължение за възнаградителна
лихва.
При
доказателствена тежест за ищеца (арг. от 146, ал. 4 ЗЗП) и неангажирането от
негова страна на доказателства за твърденията му, че се касае за индивидуално
уговорена клауза, то и следва да се приеме, че не е налице изключението на чл.
146, ал. 1 ЗЗП.
Предвид
констатираната нищожност на клаузата на т. 11.1.3 от договора, която е със
същото съдържание като това по т. 4.3 от договора, то и следва да се приеме, че
претендираната наказателна лихва при просрочие за периода от 10.03.2014 г. до
06.04.2015 г., в размер на 9152,74 евро е недължима от ответниците, поради
което и ищцовата претенция за това вземане се явява неоснователна.
С оглед
разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, според която наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако
договорът може да се прилага и без тези клаузи, съдът намира за неоснователно
възражението за нищожност на целия договор за кредит. Приетата за неравноправна
клауза, касае единствено начисляването на наказателна лихва, като
облигационното правоотношение запазва действието си и без нейното приложение.
Независимо
че според заключението на приетата ССЕ, ответниците са останали задължени за
сумата от 2,53 евро, представляваща периодична такса просрочени компоненти,
съдът намира претенцията за недоказана по основание. Видно от уточнителната
молба от 24.10.2018 г. (л. 87), ищецът е заявил, че процесната сума е дължима
на основание чл. 5.4 от договора за кредит. Визираната разпоредба обаче урежда
размера на комисиона за ангажимент, като съгласно т. 10.3 от ОУ комисион за
ангажимент се начислява върху разликата между размера на разрешения за ползване
кредит и усвоения размер на кредита за всеки ден от периода на ползването му,
като се заплаща всеки месец от периода на ползване на датата на плащане на
дължимите лихви за редовен дълг. Сочената от ищеца договорна клауза не
предвижда възможност начисляването на периодична такса просрочие компоненти и в
този смисъл банката, чиято е доказателствената тежест, не е установила основанието,
въз основа на което претендира процесното вземане.
По
изложените съображения ищцовите
претенции се явяват основателни за главницата от 167 683,69 евро; 366,38 евро -
периодична такса за управление за периода от 01.04.2014 г. до 01.07.2014 г.; 7735,27
евро - договорна лихва за периода от 10.03.2014 г. до 10.09.2014.; 9571,61 евро
- лихва върху просрочената главница за периода от 10.03.2014 г. до 06.04.2015 г..
Като неоснователни следва да бъдат отхвърлени исковете за сумата от 2,53 евро -
периодична такса просрочени компоненти за периода от 01.04.2014 г. до
01.07.2014 г., както и сумата от 9152,74 евро - наказателна лихва при просрочие
за периода от 10.03.2014 г. до 06.04.2015 г., начислена по т. 4.3, вр. т.
11.1.3 от договора.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
ответниците следва да заплатят на ищеца разноски, както следва: за
производството пред СГС в общ размер на 21 356,52 лв., от които 381,17 лв.– депозит за ССЕ; 7318,32 лв.–
държавна такса и 13 657,03 лв. с ДДС– адвокатско възнаграждение; както и
разноски за заповедното производство за адвокатско възнаграждение и държавна
такса, в общ размер на
14382,08 лв.
Предвид
изложените съображения, съдът
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че ответниците
К.И.Л. с ЕГН ********** и К.Т.Л. с ЕГН **********,***, дължат солидарно на ищеца „У.Б.“ АД, ЕИК *******, със съдебен адрес
***, чрез адвокатско дружество „М.и Д.“, суми, представляващи непогасени
задължения по Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 13 от
01.04.2010 г., и за които вземания в полза на банката е издадена Заповед за
незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 26.10.2015 г. по
ч.гр.д. № 19235/2015 г., по описа на СРС, 123 състав, както следва: 167 683,69 евро - главница по кредита, ведно със законната лихва върху нея,
считано от 10.09.2015 г. до окончателното погасяване на задължението; 366,38 евро - периодична такса за
управление на кредита за периода от 01.04.2014 г. до 01.07.2014 г.; 7735,27 евро - договорна лихва за
периода от 10.03.2014 г. до 10.09.2014 г.; и 9571,61 евро - лихва върху просрочената главница за периода от
10.03.2014 г. до 06.04.2015 г., като
ОТХВЪРЛЯ предявените от ищеца срещу ответниците искове за заплащане на
сумата от 2,53 евро - периодична такса просрочени компоненти за периода от
01.04.2014 г. до 01.07.2014 г., както и за сумата от 9152,74 евро - наказателна
лихва при просрочие за периода от 10.03.2014 г. до 06.04.2015 г., начислена по
т. 4.3, вр. т. 11.1.3 от договора за кредит.
ОСЪЖДА К.И.Л. с ЕГН ********** и К.Т.Л. с ЕГН **********,
да заплатят на ищеца „У.Б.“ АД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски за производството пред СГС в
общ размер на 21 356,52 лв., както и разноски за заповедното
производство в общ размер на 14 382,08 лв.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му.
СЪДИЯ: