Р Е
Ш Е Н И Е
№………./........
07.2020 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на девети юни през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
РАДОСТИН ПЕТРОВ
при секретар Мария
Манолова,
като разгледа
докладваното от съдия Д. Томова
въззивно търговско
дело № 246 по описа за 2020 година,
за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна
жалба вх. №3822/13.01.2020г. по описа на ВРС, на В.В., ЕГН **********, подадена чрез назначения й особен
представител адвокат М.Ф.,***, срещу решение №5417/04.12.2019г.
на Варненски районен съд, 41 състав, постановено по гр.д. №2655/2019г. по описа на ВРС.
С обжалваното решение ответникът –
жалбоподател В.В. е осъден да заплати на ищеца „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище гр. София, следните суми, произтичащи от сключен между
страните договор за кредит за текущо потребление от 18.10.2016г.: 8 687,13 лева
- неплатена главница; 1 974,62 лева -
дължима договорна лихва за периода от 25.03.2018г. до 18.02.2019г.; 85,27 лева
- обезщетение за забава за периода от 22.05.2017г. до 18.02.2019г., както и
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба - 18.02.2019г. до окончателно
изплащане на задължението, и сторените разноски по делото в общ размер на 2 100
лева.
По
допустимостта на въззивното производство и по предварителните въпроси съдът се
е произнесъл в разпоредителното си заседание по чл.267 от ГПК от 19.02.2020г. В
постановеното определение №572/19.02.2020г. съдът е изложил нарочни съображения
по приложимостта на чл.15 от Кодекса за международното частно право (КМЧП) и е
приел, че българският съд
е компетентен да разгледа и произнесе по същество иска срещу ответника - чужд
гражданин. Понастоящем липсват основания за ревизия на тази преценка.
Въззивникът В. В. не е взел участие
(лично или чрез процесуален представител) в насроченото пред въззивния съд
открито съдебно заседание. С молба-становище от 08.06.2020г. назначеният особен
представител адвокат М.Ф. е заявил, че поддържа
подадената въззивна жалба и изложените в нея оплаквания, и моли за нейното
уважаване.
Въззиваемата страна „Банка ДСК” ЕАД, чрез пълномощника си по делото юрисконсулт
Е.С., обосновава становище за неоснователност на оплакванията във въззивната
жалба и моли обжалваното с нея решение на първоинстанционния съд да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
Съдът разгледа жалбата съобразно изложените в
нея оплаквания, и след като прецени всички събрани по делото доказателства и
доводите на страните, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по
делото е образувано по
исковата молба на „Банка
ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр. София, с която се иска ответникът В.В., гражданин на Украйна, родена на ***г., ЛНЧ *********** и ЕГН **********, с
адрес в гр. Варна, да бъде осъден да му заплати ликвидните и изискуеми вземания
по договор за кредит за текущо потребление от 18.10.2016г., включващи дължимата
и непогасена главница в размер на 8 687,13 лева и уговорената редовна лихва за
периода от 25.03.2018г. до 18.02.2019г. в общ размер на 1 974,62 лева.
Претендира се и присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата до
окончателно изплащане на задължението,
чийто размер за предходен предявяването на иска период от 22.05.2017г.
до 18.02.2019г. е заявен в размер на 85,27 лева.
Между страните не е налице спор, че са
били обвързани от договор за кредит за текущо потребление от 18.10.2016г., по
силата на който ищецът - кредитор „Банка ДСК” ЕАД предоставил за временно възмездно
ползване сумата от 9 000 лева срещу насрещно поетото от ответника –
заемополучател В.В. задължение да върне предоставения му кредитен ресурс чрез
плащане на 120 анюитетни вноски, включващи части от главницата и уговореното
възнаграждение за кредитора, съгласно нарочен погасителен план, представляващ
неразделна част от договора. Договореното възнаграждение страните определили
като променлив лихвен процент, чийто размер към датата на сключване на договора
е в размер на 11,7% годишно или 0,03% на ден, формиран от стойността на
6-месечен SOFIBOR 0,331% и фиксирана стандартна надбавка в размер на 11,369%, с
допустимо изменение при промяна на 6-месечния SOFIBOR/EURIBOR при
предпоставките, по реда и в сроковете, посочени в Общите условия.
Страните не спорят, че заемната сума е
получена от длъжника. Не спорят и, че считано от 25.04.2017 г. длъжникът е
преустановил плащанията по договора за кредит като до този момент са били
погасени шест месечни вноски.
Основното възражение на ответника за
недействителност на договора на основание чл.22 от Закона за потребителския
кредит (ЗПК) поради противоречие с изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т. 10, 12 и 20 от същия закон съдът намира за неоснователно.
При подробната преценка и съпоставка
на клаузите в договора за потребителски кредит и погасителния план към него с
разпоредбите на ЗПК, правилно първоинстанционният съд е приел, че сключеният
между страните договор отговаря на изискванията на специалния закон за
действителност, съобразно изискванията на чл.22 от ЗПК /в сила от 12.05.2010
г./. Посочен е общият размер на кредита и условията
за усвояването му (чл.1, чл.3 от договора), лихвеният процент на
кредита, определен на годишна основа съгласно §1, т.4 от ДР към ЗПК (чл.8 от
договора). Годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, са изчислени към момента на сключване на договора за кредит (чл.9
от договора и погасителния план – Приложение №1 към него), което съответства на
изискванията на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК. В случая са
налице изрично уговорени условия за издължаване на кредита от потребителя, като
са посочени 120 бр. месечни погасителни вноски, с фиксирана сума в размер на
127,57 лв. всяка (без първа и последна изравнителна), периодичност - месечна, с
падеж 25-то число на месеца. Всяка месечна вноска е посочена по номер, дата,
лихвен %, остатък главница, съответно вноска главница, дължима лихва и общ
размер на месечната вноска. Изрично в приетите като приложими към договора Общи
условия за предоставяне на кредит за текущо потребление на физически лица
(чл.15 от договора), удостоверено с подписите на страните под самите Общи
условия, се съдържа достатъчно подробна и ясна информация за правата на
кредитополучателя при погасяване на задълженията му
по договора, включително и за правото му на отказ от договора и условията за
неговото упражняване (раздел IV, раздел IХ), с което изискванията на чл.11, ал.1, т. 12, т.20 от ЗПК
са спазени.
В заключение, при изследването на
процесния договор за потребителски кредит, съдът намира, че са спазени всички
предвидени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК изисквания
към неговото съдържание, поради което твърдяната от ответника негова
недействителност по чл.22 от ЗПК не е налице.
По отношение на възражението на
ответника относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост, основано
на предвидена в чл.18.2 от ОУ автоматична предсрочна изискуемост при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, а в условие на
евентуалност – относно надлежното й обявяване на длъжника.
Предсрочната изискуемост представлява
изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 от ЗЗД,
настъпва с волеизявление само на едната от страните. Датата на настъпване на
предсрочната изискуемост играе ролята на падеж и представлява различен
юридически факт. Това е моментът, от който кредитът се счита за предсрочно
изискуем. В съответствие със съобразителната част на т. 18 от ТР № 4/18.06.2014
г. по тълк. д. № 4/2013 г. по тълкуване на чл.60, ал.2 от ЗКИ за обявяване на
предсрочна изискуемост на банков кредит, постигнатата в договора предварителна
уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства
кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може
да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила,
че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което
волеизявление трябва да е достигнало до длъжника - кредитополучател.
Следователно, предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи нейното настъпване.
С оглед горното доводът на ответника
за настъпила в конкретния случай автоматична предсрочна изискуемост след
изтичането на посочения в чл.18.2 от ОУ 90-дневния срок от забавата в плащането
на уговорените погасителни вноски, се преценява като неоснователен. Впрочем
самата договорна разпоредба предвижда, че предсрочната изискуемост настъпва след
уведомяване на кредитополучателя, ако се изисква от закона. Отделно от
това, в чл.19.1 от ОУ, на която именно разпоредба се позовава ищеца, е
предвидено правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем при
всяко неплащане в срок на уговорените погашения по лихва и/или главница.
И тъй като в случая е безспорно, че
длъжникът – кредитополучател е допуснал забава в плащането като считано от
25.04.2017 г. – падежната дата на седмата анюитетна вноска по погасителния
план, е преустановил плащанията по договора, то обосновано следва да се приеме,
че към датата на подаване на исковата молба – 18.02.2019г., са се осъществили
предвидените в Общите условия към договора фактически обстоятелствата, даващи
право на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем.
От ищеца – кредитор не се твърди, че е
уведомил длъжника в предходен момент за обявената предсрочна изискуемост.
Напротив, ищецът изрично е заявил, че волята си да трансформира цялото задължение
по договора за кредит в предсрочно изискуемо изявява в исковата молба, препис
от която ще бъде връчена на длъжника – ответник.
Исковата молба може да има характер на
волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем и с
връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се
обявява на длъжника. Уведомяването на длъжника има за последица настъпване на
предсрочна изискуемост на кредита, доколкото са налице уговорените в договора
за кредит условия за нейното настъпване /така Решение №114/07.09.2016 г. по
т.д. № 362/2015 г. на ВКС/. Ирелевантно в тази връзка е обстоятелството, че
исковата молба е връчена на назначения на ответника на основание чл.47, ал.6 ГПК особен представител. Защитата, която се осъществява от назначения по делото
особен представител в тази хипотеза осигурява защита на страна по делото, по
отношение на която е приложена фикцията на чл.47, ал.5 от ГПК. Особеният
представител може да извършва широк кръг от
процесуални действия, извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно
съобразно чл.34, ал.3 от ГПК, и съответно той се явява и надлежен адресат на
всички твърдения, наведени от насрещната страна. Следователно, връчването
на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици /в този смисъл е Решение № 198/18.01.19г. по т.д. №193/18г. на ВКС/. Ето защо с оглед осъщественото редовно връчване на препис
от исковата молба на ответника и установеното неизпълнение на задължението за
заплащане на дължимите суми, съдът намира, че вземанията по договора следва да
се считат за предсрочно изискуеми.
Пред въззивната инстанция спор по
отношение основанието и размера на отделните вземания не е развит, същите са
надлежно установени от събраните по делото писмени доказателства, както и от
заключението на назначената съдебно- счетоводна експертиза. Съдът споделя
изложените в тази връзка мотиви на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Предвид горното настоящият въззивен
състав намира развитите в подадената от ответника В.В. въззивна жалба
оплаквания за неоснователни. Обжалваното решение на първоинстанционния съд е
законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора и на основание
чл.78, ал.1 от ГПК като основателна се цени претенцията на ищеца – въззиваем в
настоящото производство, за осъждане на ответника – въззивник да му репарира
разноските за въззивното производство. Същите, съобразно списъка по чл.80 ГПК,
представеното доказателство за внасяне на определената от въззивния съд сума за
възнаграждение на особения представител на ответника и разпоредбите на чл.78,
ал.8 ГПК и чл.25 от Наредбата за заплащането на правната помощ, се определят в
общ размер на 870 лева (150 лв. юрисконсулско възнаграждение и 720 лв. разноски
за особен представител) и се възлагат изцяло в тежест на въззивника.
Въз
основа на изложените мотиви и на основание чл.272 от ГПК, съдебният състав на
Варненски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №2637/28.06.2017г.
на Варненски районен съд, 17 състав, постановено по гр.д. №1318/2017г.
по описа на ВРС.
ОСЪЖДА
В.В.,
гражданин на Украйна, родена на ***г.,
ЛНЧ *********** и ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, „Московска” №19, сумата 870 лева (осемстотин седемдесет
лева), представляваща сторени разноски за въззивното производство, на основание
чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл.280, ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.