Р Е
Ш Е Н
И Е № 97
гр.Пазарджик 12.10.2017 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговска колегия в публично
заседание, проведено на двадесет и седми септември , две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: НИКОЛИНКА ПОПОВА
при секретаря П.Борисова
и в присъствието на прокурора…………като разгледа докладваното от съдията Попова т.дело
№ 158 по описа за 2015 г.,за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл.
92, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 99 ЗЗД и
и чл. 86 ал.1 ЗЗД от И. Й. Б., ЕГН **********,***, против "ДИВИКО"ООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:
гр.Костенец, 2042, ул."Христо Ботев",
№ 55, представлявано от управителите Г.В.Б.,
В.Х.Й., Д. Г.К.- заедно и поотделно с цена на иска от 50000,00 лв.
като частичен от 753 000,00 лв., ведно със
законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда.
Ищецът обосновава претенцията с изложение на следните
обстоятелства : С договор за цесия /продажба на вземания/ от 16.07.2012г.,
сключен в гр.Велинград, между "АТЛЕТИК"АД,
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление: гр. Велинград,
ул. "Евлоги Георгиев'' №28а, представлявано от Изпълнителния директор И.И.Б., ЕГН: **********, като Цедент, от една страна и ищецът И.Й.Б., ЕГН: **********.***, в качеството му на Цесионер, от друга страна, в полза на цесионера са прехвърлени
вземания на цедента, а именно: дължима неустойка по Договор от
18.10.2006г., сключен между Цедента и "ДИВИКО"ООД,
с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.Костенец, 2042, ул."Христо Ботев", №55, представлявано
от управителите Г.В.Б., В.Х.Й., Д. Г.К., заедно и
поотделно. Длъжник по посочените вземания е
ответника "ДИВИКО"ООД. Вземанията на цедента са придобити на основание разпоредба на чл.20 от Договора от
18.10.2006г. за неизпълнението на задълженията на
"ДИВИКО“ ООД да прехвърли уговорените 11 бр. недвижими имоти по нотариален
ред съгласно Договора от 18.10.2006г., сключен между Цедента
и "ДИВИКО " ООД, с ЕИК:*********. Ищецът
твърди, че според правилата на договора за цесия от 16.07.2012г.
вземанията преминават в патримониума на Цесионера заедно с обезпеченията и другите им принадлежности, включително с изтеклите
лихви, както и с правомощието да предявява искове за удовлетворяването им от свое име и за своя сметка.
В изпълнение на предписанията на чл.99 ал.З и 4 от ЗЗД, цедента "АТЛЕТИК"АД е
уведомил длъжника "ДИВИКО"ООД .
Относно съществуването на вземането на цедента
"АТЛЕТИК"АД се твърди ,че е налице
и влязло в законна сила на 10.07.2012 г.
Решение №129 от 17.03.2011 г. по в.гр.д.№904/2010 г. по описа на Апелативен съд Пловдив, недопуснато до
касационно обжалване с Определение
№557/09.07.2012г. по к.гр.д.№576/2011г. по описа на ВКС, 1-во т.о., с което е приет за основателен предявения от цедента
"АТЛЕТИК"АД против длъжника „ДИВИКО"ООД
иск за сумата от 910 000,00 лв. - неустойка за неизпълнение от страна на
ответника на договорно задължение - да валидира предварителния договор за
продажба на недвижими имоти в уговорения срок и е присъдена
претендираната частично сума в размер на
51000,00 лв. от общо дължимите към онзи момент 910 000,00 лв.
В хода на горепосоченото гражданско дело станало ясно, че
ответникът е отчуждил в полза на трети лица практически
всички уговорени за предаване на цедента "АТЛЕТИК"АД
имоти съгласно Договора от 18.10.2006г., с изключение на два обекта, описани по - долу, за които Договорът от 18.10.2006г. е
обявен за окончателен с цитираното по - горе съдебно
решение. По този начин, по вина на ответника е налице неизпълнение за което
той отговаря, като до настоящия момент и въпреки влязлото в сила съдебно решение, включително и за периода на
водене на делото длъжникът останал в забава, като не изпълнявал поетите по Договор от
18.10.2006 г. задължения към цедента, а след съобщаване на цесията - към цесионера. Неизпълнението на
задълженията е било обезпечено с
неустойка, уговорена в чл. 20 от договора, като обезщетението за неизпълнение е определено в размер на 1000,00 лв.
за всеки просрочен ден за неизпълнение на задължението за валидиране на
предварителния договор - за сключване на нот.акт за продажба и възниква съгласно чл. 17 от договора в
срок от 45 дни от въвеждане в експлоатация
на секция „Б" от сградата, предмет на Договора от- 18.10.2006г. Тъй като и
понастоящем длъжникът бил в забава по негова вина, за периода от
08.08.2009 г. до 10.07.2012 г.
(датата на която е влязло в сила решението за обявяване на предварителния договор по чл. 19 ЗЗД за окончателен) е налице
пълно неизпълнение на договорното задължение
от страна на ответника, което ангажира отговорността му по чл. 92 ал. 1 ЗДД и чл. 20 от договора за заплащане на неустойка
размер на 1000,00 лв. за всеки просрочен ден. Периода обхваща 1068 дни, като дължимата неустойка е в размер на
1068000 (един милион и шестдесет и осем хиляди) лв. С решение № 213 от
19.06.2015 г, по гр.д. № 5986/2014 г.
по описа на ВКС, вземането за неустойка е прието за съществуващо и основателно и ответникът бил осъден да заплати на ищеца част от
неустойката в размер на
300 000,00 лева, като част от общо дължимата сума от 1 053 000,00
(един милион и петдесет и три хиляди)
лева и с оглед на изложеното за ищеца възниква правен интерес от воденето на дело за осъждане на ответното
дружеството да му заплати сумата от 753 000,00 (седемстотин петдесет и три хиляди) лв., остатък
от дължимата от 24.08.2009 г. до 10.07.2012г.
неустойка от 1053000 (един милион и петдесет и три хиляди) лв. по Договора от 18.10.2006 г., законната лихва от
предявяването на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата, както и съдебно-деловодните разноски. Затова се моли
съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да заплати на
ищеца сумата от 753 000,00 (седемстотин
петдесет и три хиляди) лева., представляваща договорна неустойка на основание чл. 92 от ЗЗД, представляваща остатък от
дължимата от 24.08.2009 г. до 10.07.2012г.
неустойка в общ размер на 1053000 (един милион и петдесет и три хиляди) лв. по Договор от 18.10.2006г, законната лихва от
предявяването на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата, както и да осъди ответника да заплати съдебно-деловодните разноски.
С определение № 31/ 16.01.2017 г. постановено по
настоящото дело , по искане на ищеца , съдът е допуснал изменения на предявения
иск чрез намаляване на неговия размер до размера на 50000,00 лв. като частичен
иск от първоначално заявения размер от 753 000,00 лв.
В срока по чл. 367 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника , в който същият чрез своят законен
и процесуален представител поддържа
становище по редовността на исковата молба. Поддържа се още ,че предявеният като частичен
иск за присъждане на сумата в размер на 50 000,00 лв. е неоснователен, поради погасяването му по давност. Въпросът до коя дата се дължи неустойка по процесния Договор от
18.10.2006 г., сключен между „Атлетик" АД и
„Дивико" ООД бил решен със сила на присъдено нещо, като се
поддържа , че ако неустойката се дължи , тя трябва да е за периода до влизане в сила на решението на
съда, с което предварителният договор е обявен за окончателен. От влизане в сила
на това решение следва да се приеме, че
„Дивико" ООД е прехвърлил правото на собственост върху недвижимите имоти, предмет на предварителния договор,
тъй като решението по чл.19, ал.З ЗЗД
прехвърля правото на собственост върху имотите, юридически факт, който погасява
задължението за прехвърляне на правото на собственост. Твърди се , че решението по
чл.19, ал.З ЗЗД има конститутивно действие по отношение на собствеността върху
имотите, за които предварителния договор е обявен за окончателен, поради което
следва да се приеме, че с влизане в сила на това решение, задължението за
прехвърляне на правото на собственост е погасено чрез изпълнение. Влизането в
сила на решението по иска с правно основание чл.19, ал.З ЗЗД е
крайния момент, до който се дължи договорната
неустойка. Безспорно, решението на Апелативен съд - Пловдив, постановено на 17.03.2011 г. по гр.д.№ 904/2010 г., с което е обявен
предварителния договор за окончателен, е влязло в законна
сила с постановяването на необжалваемото определение на ВКС в производството по чл.288 ГПК, с което не е
допуснато касационното обжалване на същото решение.
Определението по чл.288 ГПК е било
постановено на 09.07.2012 г., по т.д.№ 576/2011
г. от състав на ВКС, търговска колегия, I т.отд. Считано от 10.07.2012
г., решението по иска с правно основание чл.19, ал.З ЗЗД е
влязло в сила и се твърди , че това е крайната дата,
до която се дължи договорна неустойка. Според
чл. 20 от Договор от 18.10.2006 г., сключен
между „Атлетик" АД и „Дивико" ООД, неустойката за забава се начислява
за ден, което означава, че с настъпването на падежа на всяка следваща вноска от същата, размерът на неустойката за
неплатената предходна вноска е окончателно определен и поради това настъпва
изискуемостта й за този период, от който започва да тече и тригодишната погасителна
давност.
Не отговаряло на истината
твърдението на ищеца в обстоятелствената част на
исковата молба, че „с влизане в сила Решение №129/17.03.2011 г., недопуснато до касационно обжалване с Определение
№557/09.07.2012 г., по т.д.№ 576/2011 г. от състав
на ВКС, търговска колегия, I т.о., е приет за основателен
предявеният от цедента „Атлетик „ АД против
длъжника „ Дивико“ ООД иск за сумата от 910 000 лв. -неустойка за неизпълнение от страна на ответника на
договорно задължение да валидира предварителния
договор за продажба на недвижими
имоти....". Със самото решение на съда, Дивико ООД е осъдено да заплати неустойка в размер на 51 000 лв. за периода 02.04.2007 г.
- 17.07.2009 г. - частичен иск от общо
претендираните 910 000 лв. Второто образувано дело /гр.д.№ 748/ 2012 г. на ОС-Пазарджик/ е за частичен иск в размер на 300 000 лв., по
което е постановено Решение №214/ 19.06.2015
г. погр.д.№ 5986/2014 г. на ВКС, 4-то гр. отделение. Поддържа се , че силата на
присъдено нещо се разпростирала само върху казаното в диспозитива на съдебния акт /при частичен иск само върху присъдената
сума, но не и по отношение на пълния
размер/, но не и спрямо мотивите. В този
смисъл се сочи съдебна практика постановена по
реда на чл. 290 ГПК .
Затова ответникът счита, че
предвидената в чл.111, б. „б" ЗЗД кратка тригодишна погасителна давност е изтекла на
10.07.2015 г. - т.е няколко месеца преди датата на предявяване на настоящия иск.
Отделно от това
възражение, ответникът заявява в депозираният писмен отговор, че поддържа и други възражения по основателността на иска. Твърди се , че по делото не са
представени никакви доказателства за уреждане на финансовите отношения,
регламентирани в чл. 5 от Договора от 18.10.2016 г. между „Дивико" ООД и
„Атлетик" АД, което е доказателствено задължение на ищеца. Твърди се , че
с нотариална покана, връчена на „Атлетик" АД
на 20.08.2012 г., „Дивико" ООД е поканило
„Атлетик" АД да заплати определена парична сума, съобразно чл. 5 от
договор от 18.10.2006 г. Нямало доказателства за плащане на сумата по тази
покана. Затова се поддържа , че след като не са уредени всички
финансови взаимоотношения, съобразно чл. 20 от процесния договор, не е
възникнало и задължението за заплащане на неустойка, както по отношение на първоначалния кредитор, така и по отношение
на ищеца Б., който се явява цесионер по силата на договор
зацесия от 16.07.2012 г., съобщен на длъжника на 21.07.2012 г., съобразно изискването на чл. 99 от ЗЗД. Заявява се готовност да се посочат доказателства с оглед допълнителната искова
молба на ищеца и доклада на съда. Претендират се съдебно- деловодни разноски.
В
допълнителната си искова молба , ищецът поддържа на първо място , че
възражението за нередовност на исковата
молба е неоснователно, а относно възражението за изтекла погасителна давност, не се оспорва , че последният ден, за който се начислява неустойката, е 10.07.2012г. - датата на която решението за обявяване на предварителния
договор за покупко - продажба от 18.10.2006г. Но неправилно ответникът
считал, че тригодишният период от време е изтекъл на 10.07.2015г.
, тъй като ищецът И.Й.Б. е водил частичен иск за 300 000 (
триста хиляди ) лева неустойка, който е заведен на 23.08.2012 г. и по който е образувано гр.д. № 748/2012г. по описа на Окръжен съд Пазарджик, като е
уважен от ВКС с постановяване на окончателно Решение № 214/19.06.2015г. по гр.
д. № 5986/2014г. Поддържа се , че в периода от 23.08.2012 г. до 19.06.2015 г. давност по отношение на вземането за разликата над 300 000 лева до 1
053 000 лева не е текла, поради което настоящият иск не е погасен по давност и
ищецът не е загубил възможността да търси разликата над съдебно признатото му
частично вземане. Твърди се , че с предявяване на частичния иск се спира течението на давностния срок по чл.115, ал.1, б."ж" ЗЗД за цялото вземане /сочи се Решение
№48/28.05.2015 по дело №567/2014 на ВКС, ТК, II т.о.,
докладчик съдията Б.Й./. Развиват се правни доводи, че спирането на
давността се отнася и до непредявената част от вземането, тъй като се касае до едно единно право, а не до различни
права.
Поддържа
се още, че решението, уважаващо
частичния иск, има значение и следва да бъде зачетено в производството по иска
за остатъка от размера на вземането, тъй като с влизане в сила на Решение № 214/ 19.06.2015г. по гр. д №
5986/2014г. по описа на ВКС, са преклудирани
всички правно значими по спора факти, отнасящи се до правопораждащото основание на дължимото вземане,
включително и изложеното от ответника възражение
за липса на елементи от разпоредбата на чл. 20 от Предварителния договор от 18.10.2006 г.Поддържа се
, че със СПН е преклудирана възможността да се преразглежда въпроса за
изправността на продавача по предварителния договор, относно неговото
задължение да прехвърли собствеността, тъй като
правният спор е окончателно решен с Решение № 129/17.03.2011г. по гр. д № 904/2010г. на Пловдивския апелативен съд, не допуснато до касационно
обжалване с Определение № 557/09.07.2012г.
С оглед гореизложеното, се поддържа , че възраженията на ответника
против основанието на исковата
претенция са преклудирани и неоснователни. Поддържа, че единствените
възражения, които може да навежда ответникът в настоящото
производство, са само онези, които са свързани с оспорване на размера на иска, но не и на неговото основание, както и онези възражения, основани
на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството по първия
частичен иск за
сумата от 300 000,00 лева. Освен това се
поддържа ,че „АТЛЕТИК" АД е
участвало като трето лице помагач по гр.д. № 748/2012г. по описа на Окръжен съд Пазарджик на страната на „ДИВИКО"
ООД ( по молба на „ДИВИКО"ООД с
пр.основание чл. 219 от ГПК и с вх. № 7265/28.11.2012г. ), поради което мотивите на съдебното решение по
частичния иск за 300 000 лева имат обвързваща
сила между „ДИВИКО" ООД и „АТЛЕТИК" АД.Дали между страните са били
уредени или не финансовите отношения по чл. 20 от Договора от 18.10.2006г. е въпрос, който от една страна, вече
веднъж е бил разрешен от Апелативен съд
с Решение № 129/17.03.2011 г., постановено по в.гр.д. № 904/2010 г., с предмет
на делото иск по чл. 19, ал. З от ЗЗД
и страни „АТЛЕТИК" АД и „ДИВИКО" ООД, а от друга страна, същите възражения на ответника са наведени и пред
съда по първия частичен иск на И.Й.Б. за сумата от 300 000 лева, по които Върховния
съд в свое Решение №
214/19.06.2015г. по гр. д №5986/2014г. е отговорил на тях след дължимата им правна оценка.
В отговора на допълнителната искова молба , ответникът
поддържа искането си за оставяне на
исковата молба без движение, като поддържа още и становището си, че заведеният срещу "ДИВИКО"
ООД иск в размер на 50 000,00 лв.,
представляваща частично предявена договорна неустойка на основание чл.92 ЗЗД в дължим размер 753 000 лв. по Договор от 18.10.2006 г.,
сключен между „Атлетик" АД и „Дивико"
ООД е неоснователен, поради погасяването му по давност, както и становището си, че
е неоснователен и недоказан.Соче се съдебна практика във връзка с въражението за изтекла погасителна
давност.
Във връзка с изразеното становище от ищеца в
Допълнителната ИМ за преклудиране възможността на
ответника за оспорване за неуредени финансови взаимоотношения,
регламентирани в чл. 5 от Договора от 18.10.2016 г. между „Дивико" ООД и „Атлетик" АД, ответникът поддържа че
същото е неоснователно, тъй като се
твърди , че такова възражение не е правено в предходното производство.
Като се
запозна с приложените по делото доказателства и становищата на страните, съдът
намери за установено следното:
Безспорно установено от данните по делото е, че между „ Атлетик „ АД в
качеството му на цедент и ищеца И.Б. в качеството му на цесионер, е сключен
на 16.07.2012 год. договор за цесия/ продажба на вземане /, а именно: дължима
неустойка по договор от 18.10.2006 год., сключен между цедента и ответника „
Дивико „ ООД на основание чл. 20 от сключения договор. Страните по този договор за цесия са постигнали съгласие
вземанията да преминат в патримониума на цесионера заедно с обезпеченията и други
принадлежности, включ. и изтекли лихви, както и с правомощието да предявява
искове от свое име и за своя сметка. Не е спорно и се установява от събрани в производството
писмени доказателства, че договорът за цесия е съобщен на
ответника с уведомление от 17.07.2012
год., като в обратната разписка изрично е упоменато, че това е уведомление по
чл. 93 от ЗЗД и видно от представеното известие за доставяне е получено от
ответника на 21.07.2012 год.
Ищецът е предявил частичен иск за заплащане на част от дължимата
неустойка по договора от 18.10.2006 год. в размер 50 000,00 лв. от общо дължимите 1 053 000,00 лв. , като първоначално ищецът е претендирал сумата в
размер на 753 000,00 лв. , а по
негова молба с парвно основание чл. 214 ал.1 ГПК , съдът е допуснал имненение
на предявения иск , чрез намаление на неговия размер до 50 000,00 лв., в
какъвто размер се претендира от ищеца до края на настоящото производство.
Безспорно е също така , че основният договор , от
неизпълнеието на който се твърди , че е възникнало процесното цедирано вземане
е бил сключен между цедента на ищеца - „
Атлетик „ АД и ответника „ Дивико „ ООД
на 18.10.2006 год., според който
„ Дивико „ ООД по предварителен договор за учредено право на строеж със
седем физически лица в имот УПИ ХХ-3182 в кв.141 по плана на Велинград е
следвало да изгради монолитна жилищна сграда с две секции – „ А „ и „Б” със
собствени сили и собствени средства, съобразно изготвения и приет архитектурен
проект, с уточнени определени апартаменти и нежилищни помещения в секция „Б” за
собствениците.След извършване на строителството „ Дивико „ ООД е следвало да
прехвърли на „ Атлетик „ АД апартаменти
№ 5 на първи и втори етаж, апартаменти № 2 и № 3 в секция „Б”, апартаменти № 7
на първи, втори и трети етажи, апартамент № 8 на първи, втори и трети етажи в
секция „А”.
Не се спори , че процесната
сграда е изградена и въведена в експлоатация. Съгласно чл. 6 от сключения
договор от 18.10.2006 год. в срок 45 дни от въвеждане в експлоатация на секция
„Б” от сградата , е следвало, след извършване на плащане, „ Дивико „ ООД да прехвърли по нотариален ред определените
жилища.
Няма спор между страните, че „
Дивико „ ООД не е изпълнило тези свои договорни задължения и не е прехвърлило нито един от горепосочените обекти на „
Атлетик „ АД. Няма спор, че с договора от 18.10.2006 год. ответникът се е задължил да довърши
строително- монтажните работи по инвеститорското задание на обекта,със свои
сили и свои средства в описаната по-горе сграда.След извършването на работата е
следвало в посочените в договора срокове да прехвърли по нотариален ред
имотите, описани в договора, пет в секция „Б” и шест в секция „А”. От своя
страна съгласно чл. 5 от договора „
Атлетик „ АД се е съгласил да доплати евентуална разлика до максимално
договорена цена за кв.м – 400 евро, като в тази цена се включват стойността по
частично изменение на градоустройствения план на града, проектирането,
одобряването на инвестиционния проект, издаване на разрешението за строеж,
разрешението за ползване, като доплащането е предвидено само при условие, че
ответника е направил разходи по довършването.За целта в чл. 5 от договора
е предвидено, че актовете, с които се
удостоверяват довършителните работи, трябва да бъдат подписани и от двете
страни.”
В хода на настоящото производство ответникът чрез своята
процесуална защита поддържа две основни възражения досежно твърдяната от него неоснователност на предявения иск, а
именно – за неизправност на възложителя
и преобретател по предварителния договор „ Атлетик „ АД под формата на
неуредени финансови отношения – плащане на парични суми дължими на основание
чл. 5 от основния договор , като се поддържа , че след приложение на разпоредбата на чл. 20 от договора - както цедента , така и неговият частен
правоприемник – ищецът в настоящото производство не могат да претендират
неустойка , която е право само на изправната страна по договора. И второто
поддържано възражение е за изтекла погасителна давност ,чиито правни последици
са погасяване на материалното право на цедента и неговият правоприимник да
претендира неустойка за договорно
неизпълнение.
По първото основно възражение – за неизправност на
праводателя на ищеца под формата на неизпълнени насрещни задължения за
заплащане на определени парични суми , съдът взема предвид наличието на няколко
съдебни акта , постановени в хода на съдебни дела във връзка с изпълнението на
задължения по същия предвирителен договор от 18.10.2006 г.
На първо място в кориците както на приетото като
доказателство по настоящото дело гр.д.№ 748 / 2012 г. по описа на ПзОС , така и
съгаласно представени като такива в настоящото производство - са налице категорични данни , че с влязло в законна сила на 10.07.2012 г. Решение №129 от
17.03.2011 г. по в.гр.д.№904/2010 г. по описа на
Апелативен съд Пловдив, недопуснато до касационно обжалване с Определение №557/09.07.2012г. по к.гр.д.№576/2011г. по
описа на ВКС, 1-во т.о., е приет за основателен предявения от цедента "АТЛЕТИК"АД
против длъжника „ДИВИКО"ООД частичен иск за присъждане на неустойка за неизпълнение от страна на
ответника на договорно задължение - да валидира предварителния договор за
продажба на недвижими
имоти в уговорения срок – в размер на 51000,00 лв. от общо
дължимите към онзи момент 910 000,00 лв. Със същото съдебно решение, съдът е обявил за окончателен сключения между
страните предварителен договор от 18.10.2006 г. за определени жилищни обекти.
Освен това с Решение № 105/10.03.2014г. по гр.д.№748/2012г., Окръжен
съд Пазарджик е осъдил
„ДИВИКО,, ООД да заплати на
ищеца сумата от 300 000 лв. , представляваща неустойка по договор от 18.10.2006
год., за периода 8.08.2009 год. - по частичен иск от общо претендирана неустойка
в размер 1 097 000 лв., законната лихва върху сумата 300 000 лв.,
считано от датата на предявяване на иска - 23.08.2012 год. до
окончателното й плащане. След обжалване до ВКС,
вземането на ищеца И.Й.Б. било установено с влязло в сила Решение № 214/ 19.06.2015г.
по гр. д № 5986/2014г.
по описа на ВКС, с което „ДИВИКО" ООД е осъдено да му заплати сумата от 300 000,00 лева, на
основание чл.92 ЗЗД, представляваща договорна неустойка
за периода от 23.08.2009 г. до 10.07.2012г. от общия дължим
размер от 1 053 000,00 лева, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 23.08.2012 г. до окончателното
изплащане. Безспорно се установява , че цедентът „АТЛЕТИК" АД е участвал като
трето лице помагач по гр.д. № 748/2012г. по описа на Окръжен съд Пазарджик
на страната на „ДИВИКО" ООД ( по молба на
„ДИВИКО"ООД с пр.основание чл. 219 от ГПК и с вх. № 7265/28.11.2012г. ).
При тези данни с протоколно определение , съдът по
настоящото дело се е произнесъл , като е приел, че възражението на ответната
страна досежно неизправност на нейния съконтрахент по сключения между страните
предрарителен договор – е преклудирано и
същото възражение не е било прието и
включено в предмета на настоящия правен спор. В тази връзка съдът взема предвид
, че възражение с абсолютно същото съдържание
е било въведено от ответника в производството по предявения иск по чл.
19 ал.3 ЗЗД съединен с частичен иск за присъждане на неустойка по чл. 92 ЗЗД
.Същият спорен въпрос е бил предмет на
преценка и по образуваното гр. дело № 748 / 2012 г. по описа на ПзОС, като в
постановеното в хода на инстанционния
контрол касационно Решение № 213/ 19.06.2015 г. по к.гр.д. № 5986/ 2014 г. , ІV
ГО на ВКС, е прието, че наличието на неуредени финансови взаимоотношения между страните , с оглед тълкуването на чл.
20 от договора - подобно възражение в това производство не е правено
във връзка с възражение на ответника за недължимост на неустойката на
това основание , а само доколкото е налице възражение за липсата на валидно
възникнало задължение за прехвърляне на собствеността , но именно по този
въпрос, съдът е приел , че е разрешен
със силата на присъдено нещо, която съдът е бил длъжен да зачете. Изрично е
прието , че при преценката на това правоизключващо възражение на отвеника
направено с отговора на исковата молба , съдът е бил длъжен да затече
формираната сила на присъдено нещо. В мотивите на същото съдебно решение, съдът
е посочил , че с формираната СПН е
преклудирана възможностт, ,както на страните по делото , така и на съда да
преразглежда въпроса за изправността на
продавача по предварителния договор / праводателя на ищеца „Атлетик „ АД /
относно неговото задължение да прехвърли собствеността. Със сила на присъдено
нещо е било установено , че продавачът
по предварителния договор не е изпълнил
това свое задължение , като на това основание
и съдът е постановил своето решение – както за обявяване на окончателен
договор, така и за присъждане на неустойка , поради неизпълнението в срок на
това задължение.
С решение № 115 по т.д.№ 883 / 2010 год. на І т.о. на ВКС е
прието, че със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или
несъществуването на заявеното от ищеца право,предмет на делото и на съдебното
решение. Прието е, че пеклудирането се изразява в невъзможността съществуването на
правото да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди този
момент. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до
фактите,които са релевантни за съществуването, изискуемостта , принадлежността
или размера на съдебно признатото вземане, дори - независимо дали те са били известни на
страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици.Прието е ,
че в последващ
процес по предявен иск на различно основание или за различно искане,но
произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила
съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от
преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо.
В случая са преклудирани фактите,
представляващи основания за оспорване неизправността на продавача по
предварителния договор , на които се основава съдебно признатото право./ в този
смисъл Определение № 279/20.05.2015 г. на ВКС , ТК І т.о. постановено по реда
на чл. 274 ал.3 ГПК. /.
С оглед доказателствената тежест, която носи ищецът в настоящото производство съдът счита , че от представените по делото
писмени доказателства следва да се направи обоснован извод , за дължимост на
процесната неустойка – в предявения в настоящото производство частичен размер.
Тези изводи са свързани и с изложените по-горе доводи. В случая
е безспорно установено , че ищецът И.Б.
е водил частичен иск за
300 000,00 лв. неустойка , като
исковата молба е заведена в съда на 23.08.2012 г. и по който е образувано посоченото по-горе
гр.д. № 748/ 2012 г. по описа на ПзОС , което дело е завършило с влязло в сила
съдебно решение № 214 / 19.06.2015 г. по
к.гр.д. № 5986/ 2014 г. на ВКС. Със същото съдебно решение, съдът е постановил
осъдителен диспозитив в полза на ищеца против ответника „Дивико“ АД за
заплащането на сумата в размер на 300 000,00 лв. на основание чл. 92 ЗЗД представляваща договорна
неустойка от общо дължимия размер от
1053 000,00 лв. , ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на
подаване на исковата молба – 23.08.2012 г. до окончателното изплащане, както и
сторените в производството съдебно- деловодни разноски.
Съдът взема предивид още , че съгласно чл. 298 ал.1 ГПК , съдебното решение
влиза в сила за същото искане и на
същото основание, поради това и формираната сила на присъдено нещо по частичния иск не обхваща останалата част
от размера на вземането. Но предмет на силата на присъдено нещо не е само
субективното материално право , откъснато от конкретния юридически факт, въз
основа на който се претендира. В основанието на иска се включват всички факти , очертани от хипотезата на
правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право.
В конкретния случай това са фактите относно сключения предварителен
договор между ответника и праводателя на
ищеца и извършените от страните
дейности, съдържащи се в договора .Следователно установените с решението по
частичния иск общи правопораждащи факти
на спорното право се ползват със силата на присъдено нещо. Съобразно тях
, праводателят на ищеца е станал
кридотор на ответника , въпреки , че първоначално предявения частичен иск е уважен за част от вземането. В тази връзка
съдът взема предвид липсата на възражение от ответника за заплащане на установената общо дължима
сума. / в този смисъл Решение № 89 / 11.07.2011 г. по к.т.д. № 716 / 2010 г. на
ВКС , ТК , І т.о./
При това положение съдът следва да разгледа другото основно възражение на
ответника за настъпване на
правопогасяващите последици на давността. Относно правнозначимите обстоятелства
за настъпване на този фактически състав , съдът констатира липсата на
проитворечие между твърденията на страните относно крайния срок, до който би
следвало да се дължи неустойка поради неизпълнение на договорните
правоотношения и това е 10.07.2012 г. - датата на която е влязло в сила съдебното решение по
предявения иск с правно основание чл. 19 ал.3 ЗЗД , тъй като според уговореното
в чл. 20 от основния договор ,
неустойката за забава се начислява за
ден , което означава , че с настъпването на падежа на всяка следваща вноска от тази неустойка ,
размерът на дължимата неустойка за
неплатената предходна вноска е
окончетелно определен и поради това
настъпва изискуемостта й за този период,
от който започва да тече и тригодишната погасителна давност.
Искът по настоящото дело е предявен на 12.09.2015 г. , като при приложение
на тригодишния погасителен срок / чл. 111 б. „б“ ЗЗД / по давност би следвало да се е погасила цялата
неустойка дължима до 10.07.2012 г. – т.е. всички размери на уговорената по
начина визиран в чл. 20 от договора неустойка , които са били дължими и са
станали изискуеми до 10.07.2012 г. би следвало да са се погасили по давност на
10.07.2015 г. – преди подаване на настоящата
искова молба в съда.
Възражението , с което се брани
ищецът е за спиране на давността при условията на чл. 115 б. „ж“ ЗЗД - т.е. докато
трае съдебния процес относно вземането, тъй като в случая
е безспорно установено , че ищецът И.Б.
е водил частичен иск за
300 000,00 лв. неустойка , по който
исковата молба е заведена в съда на 23.08.2012
г. и по който е образувано посоченото
по-горе гр.д. № 748/ 2012 г. по описа на ПзОС / приключило с влязло в сила
съдебно решение № 214 / 19.06.2015 г. по
к.гр.д. № 5986/ 2014 г. на ВКС/ .
Въпросът дали предявяването на частичен иск води до спиране или
прекъсване на давността за цялото вземане е предмет на противоречиви становища
в правната теория и съдебната практика, а именно: 1/ уважаването
на частичния иск спира и прекъсва давността за цялото вземане, тъй като
предметът на частичния иск е целият размер на вземането, но е различен обемът
на търсената защита съобразно чл. 6, ал. 2 ГПК / К. Ц.,
Частичният иск, изд. 2012 г., стр. 117 – 120./, 2/
предявяването на частичен иск нито спира, нито прекъсва погасителната давност
за останалата непредявена част от вземането /Решение № 610/9.12.2008 г. по т.д. № 391/2008
г. на ВКС, І т.о., решение № 189/26.03.2010 г. по т.д. № 307/2009 г. на ВКС, ІІ
т.о./, 3/
предявяването на частичния иск е основание за спиране и за прекъсване на
давността за целия размер на вземането в случаите на увеличение за размера на
частичния иск, предприето в същото производство/ Решение №
63/28.05.2010 г. по т.д. № 637/2009 г. на ВКС, І т.о., Решение №
9/7.03.2011 г. по т.д. № 406/2010 г. на ВКС, І т.о., Решение №
160/17.12.2012 г. по т.д. № 808/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. и др., 4/
предявяването на частичния иск не прекъсва давността за останалата част от
вземането, но е основание за спиране на течението на давностния срок по чл.
115, буква „ж“ ЗЗД за цялото вземане / Решение № 22/14.07.2010 г. по т.д. № 428/2009
г. на ВКС, І т.о./
Последното посочено съдебно решение
е поставено именно по повод на хипотеза за допуснато увеличение на размера
на частичния иск в хода на съдебното дело. При така изразените различни становища несъмнено е налице
противоречива съдебна практика по поставените въпроси , вкл. и по чл. 290 ГПК, чието
уеднаквяване ще се извърши по реда на чл. 130 ЗСВ или чл. 292 ГПК, във връзка
с което е образувано тълкувателно дело №
3/ 2016 г. по описа на ВКС – насрочено за 28.09.2017 г. , по което към
настоящия момент не е налице постановено тълкувателно решение.
Дотогава, настоящият съдебен съдтав намира за правилно
второто и трето становища, които са и преобладаващи в съдебната практика, а
именно – предявяването на частичният иск и неговото уважаване не спира и не
прекъсва давността за останалата част от вземането, освен ако тази останала
част е включена в предмета на същото висящо дело чрез увеличаване на размера на
иска. Настоящият случай не попада в
това изключение – касае се до предявен иск за останалата част от вземането
в друго съдебно производство. По тази причина предходното съдебно производство не е довело до
прекъсване или спиране на погасителната давност
по отношение на предявената в настоящото производство друга част от същото вземане за
неустойка. Ето защо следва да се приеме , че спрямо тази част погасителната давност е изтекла. При това положение искът е изцяло неоснователен и следва да се отхвърли , ведно с акцесорната
претенция за присъждане на законна лихва за забава.
При тови изход на делото , ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сторените
по делото съдебно –деловодни разноски,но в настоящото производство не са
представени каквито и да било доказетлства за тяхното реално плащане. Съгласно
т.1 от ТР № 6 / 2012 г. от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/ 2012 г. на ОСГТК, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение
се присъждат , когато страната е заплатила възнаграждението, като в
договора следва да е вписан начина на
плащане – ако е по банков път , задължително се представят доказателства за
това , а ако е в брой , то тогава вписването на направеното плащане в договора
за правна помощ е достатъчно и има халактера на разписка. В случая това не
е налице – в договора за правна защита и съдействие на ответната страна е
посочен размер и начин на плащане / в брой/, но не се съдържат каквито и да
било данни за реалното плащане на тази
сума. Липсват каквито и да било други доказателства в тази посока. При това
положение, съдът счита , че в тежест на ищеца не следва да се присъждат
съдебно- деловодни разноски под формата на заплатен адвокатски хонорар, а и
поради това съдът не следва да се
произнася по своевременно направеното от
ищцовата защита възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 78 ал.5 ГПК.
Водим от гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд :
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените
искове с
правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД във
връзка с чл. 99 ЗЗД и и чл. 86 ал.1 ЗЗД
от И. Й. Б., ЕГН **********,***, против "ДИВИКО"ООД, с
ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр.Велинград , 4600 ул."Д. Талев „
№ 7, представлявано от управителите Г.В.Б., В.Х.Й., Д. Г.К.- заедно
и поотделно с цена на иска от 50000,00 лв. като частичен от 753 000,00 лв.
, ведно със законната лихва за
забава считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното
изплащане – като неоснователни.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
на оснавание чл. 81 ГПК искането за присъждане на разноски за адвокатски
хонорар в размер на 3000,00 лв. направено от процесуалния защитник на "ДИВИКО"ООД, с
ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр.Велинград , 4600 ул."Д. Талев „
№ 7, представлявано от Изп.
Директор В.Х.Й. - като неоснователно.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Апелативен съд Пловдив в двуседмичен срок от получаването
му от страните.
Препис от решението да се връчи на
страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: