Р Е Ш Е Н И
Е № ....
Гр. София, 04.08.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично
заседание на осемнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Светослав Спасенов
при секретаря Екатерина
Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 4517/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 544326/23.11.2018 г. на СРС, 41 с - в, по гр. д. №
30055/2017 г. са отхвърлени предявените
от Д.П.Д., ЕГН: **********, субективно съединени установителни искове е правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК срещу Столична община, С.А.Б., ЕГН : ********** и Р.К.К.,
ЕГН**********, за признаване за установено
по отношение на първия ответник, че ищецът е собственик на поземлен имот,
находящ се в гр. София е идентификатор № 68134.306.163 по кадастралната карта и
регистри на гр.София, одобрени със заповед № РД – 18 - 32/01.04.2016г. на
изпълнителния директор на АГКК, целият е площ от 282 кв. м„ адрес на имота : гр.София,
район „Възраждане", ул. „*******, местност 111-105, трайно предназначение
на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до
10 м/, стар идентификатор: няма, номер по предходен план : № 3, квартал: 234,
парцел: VI - част, при съседи имоти с идентификатори : № 68134.306.162, 68134.306.158, 68134.306.157, 68134.306.156,
68134.306.164
и 68134.306.165 и за признаване за
установено по отношение на тримата ответници, че ищецът е собственик на
поземлен имот, находящ се в гр. София, с идентификатор № 68134.306.164 по КККР
на гр. София, одобрени със заповед № РД - 18 - 32/01.04.2016 г. на изпълнителния
директор на АГКК, целият е площ от 186 кв. м., с адрес на гр. София, район
„Възраждане“, ул. „*******, местност 111 - 105, трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно ползване : ниско застрояване (до 10
м), стар идентификатор: няма, номер по предходен план : № 4, квартал : 234,
парцел VI - част, при съседи : имоти с идентентификатори №
68134.306.165, 68134.306.163, 68134.306.157, 68134.306.156, 68134.306.155 и
68134.306.152, въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност. Ищецът
е осъден за заплащане на разноски в полза на ответниците.
Решението
се оспорва от ищеца Д.П.Д., чрез представителя му, с доводи, че е неправилно,
незаконосъобразно и постановено в противоречие със събраните доказателства и процесуалния
и материален закон. Необосновано СРС е приел, че единият от имотите, с идентификатор
№ 68134.306.163, е бил надлежно отчужден и е станал собственост на общината,
поради което не може да бъде придобит по давност, а другия – с идентификатор №
68134.306.164 не е надлежно отчужден, но за него не се установяват
предпоставките за придобиването му по давност от ищеца. Поддържа, че след
въвеждане на основанието за придобиване от СО ищецът го е оспорил, като е
посочил, че не е реализирано отчуждаването, но дори да е било реализирано, няма
данни отчуждените лица да са били собственици на имотите. Излагат се твърдения,
че физическите лица също не са могли да придобият част от имота на твърдяното
от тях основание, тъй като не са го придобили от собственик. Тежестта на
доказване на придобиването на имота лежи върху ответниците, а ищецът следва да
установи единствено твърдените от него предпоставки за придобиване на имота по
давност, чрез непрекъснато владение с намерение за своене през определен срок
от време. Не са налице твърдените от ответниците пречки за придобиване на
имотите по давност. Неправилно СРС е приел, че имот с идентификатор №
68134.306.163 е отчужден и е заплатено обезщетение на собствениците му. По
отношение на другия имот - с идентификатор
№ 68134.306.164 се твърди, че не е установено да е извършвано отчуждаване, като
липсва яснота относно праводателката на ответниците, както и данни за
придобиване на собствеността от нейна страна. Съдът намира, че тези твърдения
също не са навеждани пред СРС и се правят за първи път във въззивното
производство. В жалбата се излагат множество подробни възражения срещу
придобивното основание на ответниците физически лица, като се твърди недоказано
отчуждаване в полза на действителните собственици на земята, ненадлежно
производство по административен ред, неполучено обезщетение от действителния
собственик. Поддържа се, че ответниците физически лица не са представили надлежни
доказателства за собственост. Доказателствата им касаят упражняване на ползване,
респ. държане на обект в сградата, находяща се в имота, но не и терена, върху
който е построена. Не са налице годни доказателства за заплащане на данъци
върху имота след периода 2006 г., през което време имотът е придобит вече от
ищеца. Оспорват се показанията на свидетеля на ответниците, за които се твърди,
че противоречат на показанията на свидетелите на ищеца. Поддържа се, че
показанията на последните свидетели са непротиворечиви и житейски логични и от
тях се установява, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху имотите,
оградил ги е, ограничил е достъпа да тях и ги е стопанисвал с намерение да ги
свои и придобие. Предоставял е имотите на познати за паркиране на автомобили,
което представлява манифестиране на намерение за придобиването им по отношение
на всички лица, включително - на ответниците. Дори да се приеме, че активните действия
от страна на ищеца за предприети през 2006 г., както е посочил СРС, следва че към
момента на завеждане на иска е изтекъл необходимия давностен срок за придобиване
на имотите. Активността на ищеца се състои и в отблъскване претенциите на общината чрез оспорване на
всички актове, които касаят предприети срещу имотите действия. Не се установява
общината да е осъществявала някаква дейност във връзка с имотите, която да
обективира собственически правомощия в периода 1993 г. - 2016 г., когато се
премахнати постройки в единия имот, нито се установява ответниците физически
лица да се упражнявали правомощия по отношение на земята. Излагат се основно
доводи, че нито държавата, нито общината, нито ответниците физически лица са
придобили по надлежен начин и на годно правно основание собствеността върху
спорните имоти, като не е съществувала пречка в имотите да бъдат придобити от
ищеца по давност. Моли да се отмени решението и да се уважат
изцяло исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК спрямо ответниците. Претендира разноски
за въззивната инстанция.
Въззиваемите страни - ответните С.А.Б. и Р.К.К., чрез представителя си, оспорват жалбата в писмен отговор,
подаден по реда на ч. 263 ГПК. Поддържат, че решението е постановено при
съобразяване на събраните по делото доказателства в тяхната цялост и в
съответствие с процесуалния и материален закон. Според тях по делото е
установено, че ответниците (физически лица) са собственици от 1996 г. на 1/3
ид. част от поземлен имот с идентификатор № 68134.306.164
по КККР, заедно с партерния етаж на съществуващата в имота постройка, която е
била разрушена през 2016 г. Ищецът не е оспорвал представения от тях титул за собственост
на имота. Излагат се съображения за такова оспорване се прави за първи път едва
във въззивната жалба. Ако нотариалния акт е бил надлежно оспорен, ответниците
са щели да установят безспорно, че са собственици на посочената част от имота,
съответстващ на правата им в съществуващата в имота сграда. Според тях,
доколкото титулът им за собственост не е оспорван в производството, всякакви
възражения, свързани с изследване на отчуждителната процедура по отношение на този
имот, касаещи отчуждаването и възстановяването на имота в полза на
прехвърлителите, наведени едва във въззивната жалба, са изцяло неотносими към
спора и прекрудирани. Излагат се доводи, че при положителния установителен иск
за собственост в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на
основанията и фактическите обстоятелство, въз основа на които твърди, че
притежава права върху имота. Такива указания са дадени на ищеца при доклада на
делото от страна на СРС. Поддържат се съображения, че след като ищецът не е
установил спрямо тях да е владял имота необезпокоявано и явно в необходимия от
закона срок, е изцяло безпредметно да се изследват предходни процедури по
отчуждаване и възстановяване на имота. Не е оборена обвързващата
доказателствена сила на нотариалния
акт, който легитимира ответниците като собственици на 1/3 ид. част от мястото. Във
връзка с доводите на ищеца по същество излагат, че по делото е установено, че
техният имот е отчужден със заповед № РД
- 40-1146/30.07.1987 г. на председателя на ИК на СНС гр. София, на основание
чл. 95 и чл. 98 от ЗТСУ (отм.) за пробиви и разширения във връзка с прекарване
на улици и булеварди и преустройство на площади. Процедурата по отчуждаване на
имота е завършена, което се установява и от СТЕ. Ответниците черпят права от
последващата частична отмяна на това отчуждаване - със заповед № РД-43-604/10.12.1992
г. Съдът е съобразил и факта, че праводателката им – К.Ж., която си е запазила
право на ползване върху апартамента, заедно с идеалните части от дворното
място, го е упражнявала години наред, явно и необезпокоявано, отдавайки имота
под наем. Фирмата наемател на имота, е внасяла в общината дължимите суми за
имота. Установено е и заплащане на данъци за имота от ответниците. СРС
обосновано е направил преценка на събраните пред него свидетелски показания
като е приел, че не се установява ищецът да е придобил имота по давност - чрез явно, спокойно и непрекъснато
владение. Молят да се
потвърди решението на СРС. Претендира разноски, съгласно списък.
Ответникът СО не е взел становище по въззивната жалба в срока по чл. 263 ГПК. В съдебно заседание оспорва жалбата. Становището на този ответник в
производството е, че в исковата молба и в производството не е оспорван
фактическия състав на процедурата по отчуждаване на двата имота и обезщетяване
на отчуждените собственици, който е завършен. Като е изследвал подробно доказателствата
по делото, СРС основателно е приел, че процедурата по отчуждаване на имотите е
приключила и този въпрос не е бил спорен. Моли да се потвърди решението, като
правилно и законосъобразно.
Софийският градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено следното :
Съдът е
сезиран и се е произнесъл по установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК.
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна и е
допустима. Според уредените в чл. 269 ГПК
правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и процесуално
допустимо.
Настоящият състав намира, че при постановяване на
решението СРС е описал подробно установената пред него фактическа обстановка,
към която настоящият състав препраща, на основание чл. 272 ГПК, като не намира
за необходимо да я преповтаря изцяло. Съдът ще обсъди доказателствата относими
към въведените във въззивното производство възражения на страните.
Тъй като искът е установителен – по чл. 124, ал. 1 ГПК,
допустимостта му е предпоставена от наличие на правен интерес за установяване
на принадлежност на правото на собственост. Въззивният съд
споделя изводите на СРС, че възникналия между
страните правен спор за собственост на имотите, обосновава наличието на интерес
у ищеца от предявяване на иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.
В допълнение към изложеното от СРС и в отговор на
възраженията направени в рамките на въззивното производство, съдът приема
следното :
По същество по
иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже, че е придобил имота на поддържаното от
него придобивно основание – давност. При
успешно проведено доказване
от ищеца, ответниците следва да докажат правоизключващите и правопогасяващите
си възражения срещу правата му.
Затова в тежест на ищеца е да установи, че е собственик на имота, респ.
правопораждащите факти с оглед твърдяното придобивно основание
- давност, а в тежест на
ответниците - че са били налице обстоятелства, изключващи възможността за
ищеца да придобие имота
(тите) по давност,
понеже е (са) бил (и) общински, респ. - собствен на ответниците физически лица.
Следователно
основният спор по делото засяга въпроса дали в полза на ищеца е изтекла
необходимата по чл. 79, ал. 1 ЗС 10 - годишна давност за придобиване на
процесния имот.
Съдът намира
за необходимо да отбележи, че фактическият състав на придобивната давност върху недвижим имот - чл.
79 от ЗС,
включва осъществяване на владение върху него,
както и изтичане на
определен от закона срок, през който е продължило владението - съответно 10 г., при недобросъвестно и 5 г., при добросъвестно владение.
Съгласно чл. 68 ЗС, владението представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи лично или чрез другиго, като своя. От своя страна владението следва
да е постоянно - т.
е. владелецът да
изразява трайна
воля да държи вещта за себе си; да е непрекъснато
- т. е. владението да не е изгубено в продължение на 6
месеца по смисъла на чл. 81 от ЗС, съответно владението да не е изоставяно или
да е било отнето от трето лице; да е спокойно
и явно - да не е установено или поддържано по насилствен или по
скрит начин.
Следователно,
при позоваване на оригинерното придобивно основание давност, на доказване
подлежи упражняване
в определен период от време, по - дълъг от 5 или съответно
10 години, на фактическа власт върху имота (corpus), без противопоставяне от страна на титуляра на
правото на собственост, при демонстриране на поведение на собственик (animus).
В ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е
прието, че обективният елемент на владението
- упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането.
Субективният елемент е този, който определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение.
Законът (чл. 69 ЗС) предполага наличието на намерението да се свои вещта. За това, „за да се
трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез
действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е
необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност - предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или
чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел
легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот,
изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и т. н.“. Като краен извод ВКС приема, че като елемент от придобивната давност владението трябва да се
демонстрира явно и
несъмнително, да се осъществява постоянно - да няма инцидентен характер
и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта.
В ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е
прието освен това, че обективният елемент на владението
- упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение. В чл. 69 ЗС се предполага
намерението да се свои вещта. За това, „за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа
власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно
право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение
за своене чрез позоваване на последиците от
придобивната давност - предявяване на
иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с
констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с
оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по
попълване на кадастрална карта и т. н.“. В цитираното ТР ВКС приема по задължителен начин, че до момента, в който
предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие правото на
собственост по давност.
В заключение -
владението следва
да се
демонстрира явно, несъмнено и постоянно - да няма инцидентен характер и да е от такова
естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта.
По
общите правила на доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, изцяло в доказателствена
тежест на ищеца е било да установи - пълно и главно, че е владял двата процесни
имота явно и необезпокоявано като свои, с намерение да ги придобие, повече от
10 години преди предявяване на иска, което намерение е противопоставено на
ответниците.
Ищецът
първоначално е твърдял, че придобивната давност, на която основава правата си
върху имотите, е текла в негова полза от 2000 г., а впоследствие (след
уточнение на исковата молба) е поддържал, че давността е текла от 1993 г. и до
завеждане на исковата молба - 29.11.2016 г. Въпросите и доводите, които ищецът развива подробно
във въззивната жалба, свързани с отчуждителната процедура за имотите по ЗТСУ (отм.), не са въвеждане от него в предмета на делото пред СРС, в който предмет е включено
единствено позоваване на придобивното основание – давностно владение.
Въззивният състав намира, че не следва да обсъждат
множеството основно развити в жалбата съображения във връзка с редовността на
процедурата по отчуждаване и по обезщетяване на собствениците на отчуждените
имоти и относно правата на отчуждените собственици на имотите, на първо място,
защото такива доводи се навеждат едва във въззивното производство и не са били
предмет на оспорване пред СРС, респективно - не могат да бъдат проверявани по
реда на въззивната проверка на решението. На следващо място, защото от значение
в случая, при предявяване на положителен установителен иск за собственост, е да
се докаже първо твърдяното от ищеца основание за придобиване на имота. Едва
следа това може да се обсъждат противопоставените от ответниците възражения,
които касаят тяхната материална
легитимация във връзка със собствеността на имотите. Съдът споделя
доводите на ответниците – физически лица в този смисъл. Ищецът в исковата
молба, както сам поддържа в жалбата, се е позовавал единствено на оригинерно
основание за собственост - придобивна
давност за двата имота.
Извършеното
отчуждаване на двата имота следва да се разгледа само във връзка с
противопоставените от ответниците правоизключващи възражения, че имотите са станали
общински, защото са отчуждени по реда на ЗТСУ (отм.), действащ към този момент.
По отношение
на собствеността върху имот идентификатор № 68134.306.163 и при
преценка на доказателствата в цялост, въззивният състав намира следното :
От събраните
пред СРС писмени и гласни доказателства се установява, въз основа на акт за държавна
собственост № 12382/23.06.1987 г., че със заповед № РД
40-1324/03.09.1986 г. на председателя на ИК на СНС, е извършено отчуждаване на
имот пл. № 3, находящ се в гр. София, на ул. „*******, кв. 234, м. Центъра,
съставен от дворно място от 264 кв. м. и две жилищни сгради в него.
Приет е и оценителен протокол № 87/
25.10.1986 г. на комисия по чл. 265 от ППЗТСУ (отм.),
с които е определено обезщетение на собствениците за отчуждения имот - Д.В.С. и
Н.В.С.. Съгласно писмо № 47/17.03.1987 г. на Димитровски РНС до ГДИС и на Служба „Държавни имоти“, отдел „Финанси“ към
Димитровски РНС, определеното от комисията по чл. 265
от ППЗТСУ (отм.) парично обезщетение за имот с пл. № 3 е изплатено по сметка на
собствениците в ДСК.
Като е съобразил
приетите доказателства обосновано СРС е стигнал до извод, че имотът е актуван
като държавен с Акт за държавна собственост (АДС) № 12382/23.06.1987 г. и като
общински с Акт за частна общинска собственост (АЧОС) № 1376/05.11.2014 г., на
основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОС. Доказателствената стойност на актовете за
собственост не е била опровергана в рамките на производството. Ищецът, в съдебно
заседание на 13.09.2018 г. изрично е посочил, че оттегля оспорването си по чл.
193 ГПК относно документите от отчуждителната преписка, които са представени в
оригинал за констатация.
На следващо място, от заключението на
СТЕ, прието пред СРС и неоспорено от страните, се установява, че отчуждения
имот пл. № 3 е идентичен като цяло с имот с идентификатор №
68134.306.163, като разминаванията в квадратурата се дължи на изместване на
имотните граници по кадастралния план. Вещото лице също е констатирало, че
имотът съставлява частна общинска собственост, след отчуждаването му от Д.В.С. и Н.В.С.,
за което е съставен АЧОС № 1376/05.11.2014 г. При проверката направена от експерта
е установено, че отчуждителната
процедура за този имот е извършена в съответствие с предвижданията на ЗРКП,
одобрен със Заповед № РД -50-09-387/05.10.1984 г. на главния архитект на гр. София, а собствениците са обезщетени и процедурата е
завършена. Мероприятията по ЗРКП (както и по следващите) не са реализирани.
При тези данни обосновано и в
съответствие с материалния закон СРС е направил извод, че имот пл. № 3, идентичен
като цяло с имот с идентификатор № 68134.306.163, последователно е
притежавал статут на държавна собственост, а от 2014 г. и на частна общинска
собственост.
Обосновано и като е съобразил
разпоредбите на материалния закон СРС е направил извод, че чл. 86 ЗС в редакцията му от ДВ бр. 31 от 17.04.1990 г., изключва
придобиването по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост. С
изменението на чл. 86 от ДВ бр. 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., давността е
изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или
общинска собственост. Следователно за вещите частна държавна или общинска
собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86
ЗС от ДВ бр. 33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г.
Десетгодишния срок на недобросъвестното владение изтича на 01.06.2006 г.
В същото време, на 31.05.2006 г. с влизането
в сила на пар. 1 от ДР на ЗД на ЗС течението на давностния срок е
спряно първоначално
за срок от седем месеца, а последващите изменения на правната норма спирането течението на давностния
срок е продължавано многократно. В заключение следва, че вещно право върху имот частна държавна или общинска собственост не може да
се придобие чрез десетгодишно давностно владение от трето лице, тъй като
течението на давностния срок е започнало на 01.06.1996 г., но е спряно в
последния ден от срока - 31.05.2006 г. с § 1 ДР ЗС за определен период от
време.
ВКС е възприел становището, че десетгодишният
срок, започнал да тече от 01.06.1996 г., изтича на 01.06.2006 г., а не на
31.05.2006 г., откогато е в сила мораториумът, установен с пар. 1 ЗР на ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.), с който е постановено спиране на давността за определен период от време,
удължен впоследствие до 31.12.2017 г., а към момента удължен до 31.1.2022 г. (така прието в
ТР № 3 от 14.02.2018 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГК на ВКС, с което е „отклонено предложението
на състав на I г. о. на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по въпроса: Дали с разпоредбата на § 1 от ЗР на ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.) е постановено
спиране на давностния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване на имоти частна държавна
или общинска собственост, който е започнал да тече на 01.06.1996 г., когато
влиза в сила изменението на чл. 86 ЗС /ДВ, бр. 33/1996 г./, преди този срок да
изтече“.
Същият извод е направен
и в решение № 79 от 11.07.2018
г. по гр. д. № 9/2017 г., г. к., І г. о. на ВКС. Според него ако „десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е започнал да тече от 01.06.1996 г. той изтича на 01.06.2006 г., а не на 31.05.2006 г.,
откогато е в сила мораториумът, установен с § 1 ДР на ЗД на
ЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.), с
което е постановено спиране на давността за определен период от време, удължено
впоследствие до 31.12.2022 г. Спирането на десетгодишният давностен срок,
започнал да тече от 01.06.1996 г., е постановено преди той да може да изтече“.
Следователно недвижим имот
частна общинска собственост, като процесния, не може да бъде придобит по давност след 01.06.1996 г., респ. след 31.05.2006 г. с оглед установените в ЗС забрани. Поради това е безпредметно да се
обсъждат показанията на свидетелите във връзка с осъществяване на владението
върху имота от страна на ищеца.
Само за пълнота въззивният съд намира за
необходимо да отбележи, че споделя изводите на СРС, че от доказателствата по
делото в съвкупност – писмени и гласни не
е установено,
ищецът да е владял имота непрекъснато, необезпокоявано, явно, без
противопоставянето на ответниците, с намерение да го свои, което намерение е демонстрирано
пред ответниците
и пред трети лица.
От
показанията на свидетеля на ищеца М.Н.Б.се установява, че познава ищеца като
собственик на имот на ул. „Алдомировска“, в съседство с който имот е била
разположена къща, впоследствие съборена от държавни органи. Свидетелката е дала
показания, че къщата не е ползвана и стопанисвана от ищеца. Според нея ищецът
„подредил“ имота, направил го „зелен“ и подменил съществуваща ограда, на която
поставил катинар. Дава показания, че след 1992 г. не е виждала други хора в
имота, но същевременно сочи, че приятели на ищеца са паркирали превозните си
средства там.
Свидетелят
С.И.П.е дал показания, че ищецът стопанисвал имот на ул. „Алдомировска“, в
който през деветдесетте години на миналия век имало стара сграда, която се
разрушила след смъртта на собствениците, а друга твърди да не е имало. В
стопанисвания от ищеца имот били разположени гаражна клетка и будка. Имотът бил
ограден от ищеца, а оградата била премахната в присъствието на полиция през 2017 г. Същият сочи, че
получил достъп до имота от ищеца, за да съхранява свое превозно средство там
през 2006 г.
- 2007 г.
Входната врата, тип дворна, се заключвала с катинар с код, предоставен му от
ищеца. П.установява, че и други хора са съхранявали превозните си средства там,
за което съди по това, че ищецът управлявал само два от намиращите се там
автомобили. Виждал ищеца в имота от 1993 г. -
1994 г. Виждал го да носи стари битови вещи като столове в
обекта.
Свидетелят
З.Й.У.сочи, че ищецът имал „площадка“ срещу очна клиника на ул. „Алдомировска“
в гр. София, на която се намирали метални будки. Д. посещавал мястото веднъж -
два пъти седмично. Към 2014 г. ищецът възстановил разрушената ограда, а
свидетелят му помогнал да подреже храсти в имота. От този момент в продължение на около година и половина ищецът
съхранявал мотопеда си там с позволение на ищеца, който му дал ключ от входната
врата. Според него и други лица съхранявали превозните си средства на това
място. През деветдесетте години на миналия век имало стара сграда, която след
смъртта на собствениците останала без покрив, а в периода 2016 г. - 2017 г.
окончателно изчезнала. Твърди, че ищецът да разположил свои вещи в будката, а
за собствеността им съди по това, че те се ползвали от Д..
Свидетелите
У.и П.сочат, че ищецът се познавал със сина на собственичката на разрушената
къща.
В показанията на свидетелите не се съдържат конкретни твърдения за
извършени действия на ищеца преди интервала 2006 г. - 2007 г., от които да се
направи извод за предприети от ищеца активни действия, въз основа на които да
се заключил, че същият е владял имота за себе си, явно и спокойно.
От показанията на свидетеля У.се установява, че възстановяването на
оградата на имота и обрязването на храсти в същия, последното с помощта на
самия свидетел, е извършено от ищеца едва в периода 2014 г. - 2015 г. Именно за
тази ограда свидетелят сочи, че е присъствал и на премахването й през 2016 г.
или началото на 2017 г. У.също сочи да е съхранявал свое превозно средство там,
като ищецът му дал ключ за катинара на входната врата.
Следва да се посочи, че в показанията на двамата свидетели се наблюдават
противоречия по отношение на това как се е осъществявал достъпа до имота.
Двамата сочат, че през деветдесетте години в имота е била разположена стара
къща, която започнала да се руши след смъртта на собствениците - възрастна жена
и починалия преди нея син. Свидетелката Б.само дава показания, че ищецът
почистил и озеленил имота, но не сочи конкретен времеви момент. Единствено тя
сочи, че действията на ищеца са били в имота, стоящ в съседство с този, в който
е била разположена старата къща, без да може да определи дали става въпрос за един
или за два отделни имота. Останалите двама свидетели на ищеца са дали показания
за имота, в който е била разположена стара сграда. От писмените доказателства
по делото, включително от заключението на СТЕ се установява, че разрушената
през 2016 г. стара масивна постройка е била разположена в имот с планоснимачен
№ 4, а не в разположения в съседство имот с планоснимачен № 3.
Дори да се приеме, че имотът не е
обхванат от забраните на ЗД на ЗС, посочени по - горе, обоснован е извода на
СРС, че ищецът не е доказал да са се осъществили в негова полза предпоставките
за придобиване на имота по давност - т. е. да е упражнявал постоянно,
непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно фактическата власт върху имота за
период десет години, с намерение да го държи като свой собствен.
По отношение
собствеността на имот с планоснимачен № 4, идентичен с имот с идентификатор № 68134.306.164
и като съобрази събраните по делото доказателства, въззивният съд намира следното
:
Установява се,
че със заповед № РД - 40-1146/30.07.1987 г.
на председателя на ИК на СНС, по реда на чл. 95 и чл. 98
ЗТСУ (отм.), е извършено отчуждаване на недвижим имот с
планоснимачен № 4
от кв. 234 по плана на гр. София, ул. „*******, съсобствен между А.Х.Д.,
Х.Д.Х.и Р.Д.Д.в полза на държавата за реализиране на мероприятие „пробив
„П. Славейков“, предвидено по застроителен и регулационен план. Установява
се, че в този имот е имало изградени две масивни жилищни сгради, едната
двуетажна с лице към ул. „Алдомировска" със застроена площ от 67, 73 кв. м. и втората със застроена площ
от 45, 26 кв. м.
Със
заповед № РД-43-604/10.12.1992 г. на кмета на Столична голяма община по искане
на А.Х.Д. от 17.07.1992 г., е отменено отчуждаването само за частта от имота с
планоснимачен номер 4 от кв. 234
по плана на гр. София, ул. „*******, собственост на А.Д. - а именно, апартамент
на първия етаж, заедно с 1/2 ид. част от общите части на сградата.
По
делото е представен Акт за общинска собственост (АОС) № 277/28.07.1998 г. на
основание чл. 2, ал. 1 т. 4 ЗОС относно апартамент на първи етаж от сградата
със застроена площ от 67, 73 кв. м., 1/2 идеални части от общите
части на сградата, мазе под етажа, апартамент на втори етаж, на 71, 30 кв. м.
заедно с 1/2 идеални части от общите части на сградата, таванско помещение над
него със светла площ от 42 кв. м. и дворно
място от 197, 40 кв. м.
С
нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот със задължение за издръжка и
гледане № 48/04.03.1996 г. К.И.Ж.прехвърля на ответниците С.А.Б. и Р.К.К., при
равни дялове, партерен етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. „******* със застроена
площ от 67, 73 кв. м. при съседи: отгоре
Х.Д. Х.и Р.Д.Д., отдолу мазе на С.А.Б. и Р.К.К.,***, заедно с мазе под
партерния етаж, 1/2 идеални части от общите части на сградата и 1/3 идеални
части от дворно място, върху което е построена сградата, а именно имот с
планоснимачен № 4 от кв. 234 по плана на гр. София, местност „Пробив „П.
Славейков" с площ от 197, 40 кв. м. Прехвърлителката е запазила право на
ползване върху имота доживотно. Този титулът за собственост на ответниците –
физически лица не е оспорван пред СРС и ги легитимира като собственици на 1/3
ид. ч. от дворното място.
Същият
имот е отдаван за временно и възмездно ползване от Ж.с договор за наем от
01.05.2002 г. на И.Г.Д., с договор от 01.03.2004 г. на „Д & Д – инженеринг“
ЕООД за срок от три години и на същото дружество с договор от 01.03.2007 г. От
представената справка от НАП се установява, че на Ж.са изплатени доходи от наем
на имоти от „Д & Д- инженеринг" ЕООД в периода 2007 г. - 2010 г.
Тези взаимоотношения
по повод имот пл. № 4 се установяват и от показанията на свидетеля на ответника Ж.Г.Д.– управител и едноличен собственик на
капитала на посоченото дружество. Според него, имот с планоснимачен номер № 4 е
ползван от дружеството в периода 2004 г. - 2014 г. Дружеството е сключило
договор за наем с К.И.Ж.– прехвърлител на втория и третия ответници. Друго лице, различно от
наемодателя Ж., в същия период не е ползвало имота и не е претендирало да е
собственик на същия. Свидетелят е дал показания, че наетият имот е ограден,
като е поставена голяма входна врата за
преминаване на багери именно от дружеството - наемател. За разлика от ищцовите
твърдения, показанията на този свидетел са непротиворечиви и се подкрепят от
останалите писмени доказателства в производството и основателно са кредитирани
от СРС.
От
констативен протокол от 25.01.2016 г. на комисия по чл. 196, ал. 1 ЗУТ е установено, че
едноетажната масивна постройка в имота е необитаема, неизползваема, без покрив,
източна и южна стена и представлява руина. Констатирано е лошо състояние на
двуетажната сграда и е взето решение за премахване на сградите. Съгласно констативен
протокол от 14.11.2016 г. въз основа на заповед № РА - 20 -
31/04.04.2016 г. на директора на Дирекция „Общински строителен контрол"
при Столична община, двуетажната масивна жилищна сграда със застроена площ от
67, 73 кв. м. е изцяло премахната като
опасна, имотът е почистен и подравнен, строителните отпадъци са извозени.
За
разлика от СРС, настоящият състав намира, че отчуждаването на част от имот пл.
№ 4, сега с идентификатор с идентификатор № 68134.306.164 по реда на чл. 95 и
чл. 98 ЗТСУ (отм.), е приключило и е породило действие. Влязлата в сила заповед по чл. 98 ЗТСУ (отм.) поражда и вещен
ефект.
Следва
да се има предвид, че при режима,
определен със Закона за териториално и селищно устройство (в сила от 01.06.1973 г.) до измененията в ДВ бр. 124/1998
г., самото отреждане на плана за обществени мероприятия няма отчуждително
действие. Нужно е издаване и на нарочна заповед по чл. 98 ЗТСУ, каквато
е издадена в случая. При издаване на заповедта, получаването на обезщетението не е елемент от
отчуждителния ефект. (така според решение № 250 от 13.07.2010 г. по гр. д. №
2955/2008 г., г. к., ІV г. о. на ВКС)
В случая по повод имот пл. № 4 на
собствениците са били определени обезщетения чрез предоставяне на други недвижими
имоти, а не парични. Единственото парично обезщетение, съгласно заповед № РД - 40-1146/30.07.1987
г. за отчуждаване, е определено на собственика А.Д., по чието искане
впоследствие отчуждаването е било частично отменено - със заповедта от
10.12.1992 г. По чл. 109 ЗТСУ (отм.) ако в 3
годишен срок от влизане в сила на заповедта за отчуждаване правоимащият не бъде
обезщетен, по негово искане органът по чл. 95 ЗТСУ (отм.) отменя заповедта.
Следва да се посочи, че парцелът не е включен в оценката по протокол от
01.07.1986 г. на комисия по чл. 265 ППЗТСУ (отм.), както отбелязва СРС,
доколкото той съставлява обща част на сградите, които са се намирали в имота
към онзи момент, преди да бъдат премахнати поради саморазрушаване.
Следователно,
не е налице основание да се приеме извода на СРС, че отчуждаването на втория
имот пл. № 4 не е породило правно действие в полза на СО.
Извод за приключило производство по
отчуждаване на 1/2 ид. част от мястото следва и от констатациите на СТЕ, според
която процедурите по отчуждаване и обезщетяване са приключили, а имот с идентификатор
№ 68134.306.164 е вписан в съсобственост между СО и физическите лица С.А.Б. и Р.К.К..
Предвид
изложеното следва, че върху имота е налице съсобственост от страна на СО и
физическите лица - ответници.
По
отношение придобиването на частта от имота, собствена на СО, важи изложеното по
– горе относно течението и спирането на давностните срокове за имота, частна
общинска собственост.
По
отношение частта, за която ответниците се легитимират като собственици, настоящият
състав споделя изводите на СРС относно недоказаност на предпоставките за
придобиване на имота по давност от страна на ищеца.
По
делото се установява, че в период след 1993 г. до 2005 г. - 2006 г. в имота с
планоснимачен № 4 е живял вещният ползвател на имота К.Ж., които от своя страна
го е отдавал под наем с договор за наем от 01.05.2002 г. на И.Г.Д., а с договор
от 01.03.2004 г. на „Д & Д - инженеринг" ЕООД за срок от три години и
на същото дружество с договор от 01.03.2007 г. От представената справка от НАП
се установява, че на Ж.са изплатени доходи от наем на имоти от „Д & Д-
инженеринг" ЕООД в периода 2007 г. - 2010 г.
Освен това се
установява, че ответниците физически лица С.А.Б. и Р.К.К. са водили дела за
собствеността върху имот пл. № 4, в това число и върху дворното място още от
1996 г., което производство е приключили през 2000 г., което показва, че те са
смятали имота за свой и са предприели действия по установяване на правата си
върху него.
Като се съобразят в
съпкупност писмените и гласни доказателства представени пред СРС следва да се
сподели крайният извод на този съд, че ищецът не е доказал – пълно и главно, да
е владял имота за себе си, което намерение да е демонстрирал спрямо собственика
и не е доказал, по небудещ съмнение начин, че владението е демонстрирано
явно
(не по скрит начин) и постоянно – т.
е. че няма инцидентен характер
и е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта.
Предвид изложеното настоящият
състав споделя решаващите изводи на СРС, че исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК са неоснователни
срещу всички ответници.
Доколкото изводите на СГС съвпадат с тези на СРС, макар
и по допълнително изложени съображения следва, че оспореното решение е постановено
в съответствие с материалния и процесуален закон и приетите доказателства и
следва да се потвърди изцяло. Този извод се отнася до решението и в частта по
разноските, които са съобразени с доказателствата за реално направени разноски
и изхода от спора.
По разноските пред СГС:
Пред
въззивната инстанция, с оглед изхода от спора, право на разноски имат въззиваемите
страни - ответници. Съгласно доказателствата за реално направени разноски и
списъка на разноските по чл. 80 ГПК, ответниците физически лица са направили
разноски за адвокат в размер на 400 лв., които следва да им бъдат присъдени.
Ответникът СО не е направил искане за присъждане на разноски в настоящото
производство, поради което такива не се присъждат в негова полза.
Така мотивиран
Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение № 544326/23.11.2018 г. на СРС, 41 с - в, по гр. д. №
30055/2017 г., включително в частта по разноските.
ОСЪЖДА Д.П.Д., ЕГН: **********,
с адрес на представителя : гр. Варна, ул. ********, чрез адв. М. да заплати на С.А.Б.,
ЕГН : ********** и на Р.К.К., ЕГН **********, двамата със съдебен адрес ***,
чрез адв. С., сумата от 400 лв., разноски за настоящата съдебна инстанция, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.