№ 17
гр. София, 05.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Диана Коледжикова
Кристина Филипова
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Диана Коледжикова Въззивно гражданско
дело № 20221000501075 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 260006 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 44/2020 г. по описа на Врачански
окръжен съд е отхвърлен предявеният от Б. М. П., починал и заместен в процеса от М. Б. М.,
действаща чрез настойника си Г. Б. М., против С. М. Д. иск с правно основание чл.439 от
ГПК за установяване недължимост на сумата 234880,74 лева, предмет на изпълнително дело
№ 448/2016 г. на ЧСИ М.Нелов, като погасена по давност.
Недоволен от решението е останал ищецът в първоинстанционното производство М.
М., която го обжалва с въззивна жалба. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и
допуснати процесуални нарушения. Оспорват се изводите на съда, че не е изтекъл
тригодишният давностен срок за погасяване вземането на ответника по давност.
Жалбоподателката счита за неправилен извода на съда, че документът договор от 14.10.2014
г. между Б. П. и С. Д. удостоверява прекъсване на давността, тъй като съдържа признание на
длъжника на вземането на взискателя. Твърди, че не било установено изявлението на
длъжника да е било направено на посочената в договора дата. Това било така, защото М. М.
била трето лице, тъй като не е участвала в съставянето на документа, затова посочената в
него дата й била непротивопоставима. Счита, че датата на договора не се обхваща от
формалната доказателствена сила на частния диспозитивен документ. Твърди, че тежестта за
доказване достоверността на датата била на ответника; от събраните доказателства се
установило, че датата представлявала „дописан текст“, а действителната дата на
1
признанието, направено от ищеца, не била установена. Заедно с това твърди, че договорът
не съдържа признание на вземането. По изложените съображения счита, че договорът не е
прекъснал погасителната давност, която е започнала да тече на 18.09.2012 г. и не е била
спирана или прекъсвана до 19.12.2016 г. Вземането на ответника се погасило през изтеклия
период.
Искането е обжалваното решение да бъде изцяло отменено, вместо което да бъде
постановено друго от въззивната инстанция, с което искът да бъде уважен.
Ответникът оспорва въззивната жалба. Моли същата да бъде оставена без уважение, а
решението – потвърдено.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съгласно чл. 235 от ГПК във връзка с въведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Пред първоинстанцонния съд Б. М. П. е предявил срещу “ С. М. Д. иск с правно
основание чл.439 от ГПК за установяване недължимост на сумата 234880,74 лева, предмет
на изпълнително дело № 448/2016 г. на ЧСИ М. Н., като вземане, погасена по давност.
Ищецът твърди, че образуваното въз основа на посочения изпълнителен лист изпълнително
дело № 66/2006 г било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК поради перемпция
на 09.06.2008 г., а последното изпълнително действие в това производство било извършено
на 20.01.2006 г. Впоследствие в края на 2016 г. било образувано второ производство по
изп.д. № 448/2016 на ЧСИ М. Н., но към този момент вземането по издадения въз основа на
несъдебно изпълнително основание изпълнителен лист било погасено по давност с изтичане
на тригодишен давностен срок.
Ответникът оспорва иска с възражение, че извършваните по изпълнителните дела
действия запор на банкови сметки и възрана на недвижими имоти, както и многократните
признания на вземането по изпълнителния лист, правени периодично от ищеца, прекъсвали
давността, поради това отрича вземането да е погасено поради бездействието на ответника
за период от три години.
Според правилото на чл. 439 ГПК, длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението, като този иск може да се основава само на факти, настъпили подаване на
заявлението за заповед за незабавно изпълнение. Тези факти не са преклудирани от
издадената в заповедното производство заповед за изпълнение. Предмет на делото ще бъде
недължимостта на престацията, за която длъжникът е осъден, и то именно въз основа на
фактите, настъпили след приключване на съдебното дирене в предходния процес. Предметът
на делото се определя от наведените от ищеца фактически твърдения, на които основава
възраженията си във връзка с възникването, съществуването и изискуемостта на отричаното
от него притезание. Предмет на спора по предявения отрицателен установителен иск по
чл.439 от ГПК е отричаното от ищеца право на принудително изпълнение за вземането на
ответника поради погасяването му по давност, изтекла в периода 09.06.2008 г. - 09.06.2011 г.
или най-късно до образуването на изп.д. № 448/2016 г. По предявения отрицателен
2
установителен иск, че ищецът не дължи сумата общо 234880,74 лева – главница по
изпълнителен лист от 09.05.2003 г., законна лихва за периода 23.04.2003-24.01.2020 г. и
държавна такса, като погасена по давност, в тежест на ищеца е да докаже правния си
интерес от предявяване на иска. В случая правният интерес произтича от висящото
изпълнително производство срещу ищеца. Ответникът е длъжен да докаже съществуването
на отричаното от ищеца право /така ТР № 8/2012г. на ОСГТК/. При твърдения за погасяване
на вземането по ИЛ по давност, ответникът следва да установи предприемането на действия
по принудително изпълнение и признаване на вземането от длъжника, които са извършвани
в разстояние на по-малко от три години през периода 09.06.2008 г. - 09.06.2011 г. или най-
късно до образуването на изп.д. № 448/2016 г.
Фактическата обстановка по делото, изяснена от първоинстанционния съд въз основа
на подробен анализ на приетите доказателства, не се оспорва от страните, с изключение
изводите на съда относно договора от 14.10.2014 г. Установените по делото обстоятелства –
изпълнителен лист от 09.05.2003 г., издаден в полза на ответника по чл.237 от ГПК отм. за
осъждане на ищеца да заплати 80000 лева, със законната лихва от 23.04.2003 г. и държавна
такса 1603,20 лева; образувано първо изпълнително производство № 66/2006 г. въз основа на
молба от 18.11.2006 г.; признания на задължението по изпълнителния лист, правени от
ищеца на 15.05.2003 г.; 07.06.2005 г.; 16.01.2006 г.; 25.01.2006 г.; 15.11.2006 г.; 22.03.2007 г.;
21.05.2007 г.; 12.07.2007 г.; 09.01.2008 г.; 28.09.2010 г.; 18.09.2012 г. – не се оспорват от
въззивника.
Оспорва се да е извършено признание на вземането с договор между Б. П. и С. Д. от
14.10.2014 г. като се твърди, че договорът не е сключен на посочената в него дата, без да се
сочи от ищеца кога според него е написан този договор. От неоспореното заключение на
вещото лице по съдебно-графическата експертиза се установява, че текстът на договора е
написан от ищеца, с изключение на датата, която е написана от ответника. Подписите за
„договарящи се“ са положени от двамата. Вещото лице е посочило, че не може да се
установи дали датата и останалият текст на документа са написани по едно и също време.
Във връзка с оплакването във въззивната жалба по обсъждането на този договор настоящата
инстанция намира следното:
На първо място следва да се посочи, че документът е подписан от Б. П. като подписът
му е положен под посочената в документа дата. Следователно по аргумент от чл.193, ал.3 от
ГПК при оспорване на датата тежестта за доказване на оспорването е върху ищеца.
Твърдението, че вписаната дата в договора не е тази, на която Б. П. е направил изявление
вземането по изпълнителен лист № 93 от 2003 г., изп.д. № 66 от 2006 г. на СИС гр.Враца за
сумата 80000 лева със законната лихва да бъде обезпечено от собствения му имот в
гр.София, представлява опровергаване съдържанието (в частта за датата) на подписан от
страната частен документ. В тежест на страната, която оспорва вписаната в документа дата,
е да докаже, че същата е „дописана“ по-късно и че не съответства на действителната дата, на
която е направено писменото изявление и е съставен документът. Това не се променя от
обстоятелството, че настоящата ищца не е подписала документа, след като тя е универсален
3
правоприемник на Б. П., който го е подписал. В този смисъл М. М. не е трето лице по
смисъла на чл.181, ал.1 от ГПК.
Обратно на становището на жалбоподателката, съдът намира, че датата на договора се
обхваща от формалната доказателствена сила на частния диспозитивен документ, тъй като е
част от неговото съдържание. Това е така, защото документът материализира признаване от
длъжника Б. П. на вземането на С. Д., а признаването на дълга е относимо към
погасителната давност, по-специално към прекъсването й. Датата на признаването е от
съществено значение за преценката дали през определен период се е осъществило основание
за прекъсване на погасителната давност, в този смисъл признаване на дълга без посочване
на датата, на която изявлението е направено, е без правно значение. По изложените
съображения съдът приема, че датата е съществен елемент от съдържанието на процесния
документ и подписването на документа от Б. П. доказва, че изявлението е направено на
14.10.2014 г.
Няма доказателства датата да е подправена или „дописана“ – вписана след съставянето
и подписването на документа. Без значение е обстоятелството кой е вписал датата, след като
същата не е преправяна, друга дата не се съдържа в документа и първоначалният ищец,
направил признание на вземането, се е подписал под нея, с което я е направил част от своето
изявление. Неправилно жалбоподателят се позовава на разпоредбата на чл.178, ал.2 от ГПК,
след като не са налице хипотезите на посочената норма – в документа не са налице
зачерквания, изтривания, добавки между редовете и други недостатъци.
Договорът е частен диспозитивен документ, като в случая оспорването на датата, на
която е съставен, касае верността на документа. Ограничението за допустимост на
свидетелски показания по чл.164, ал.1, т.6 ГПК обхваща опровергаване на съдържанието на
изходящ от страната частен документ. По смисъла на процесуалния закон опровергаване на
съдържанието е налице при несъответствие между изразената в документа и действителната
воля на лицето, направило изявлението. Поставената на документа дата на съставянето му
може да не се обхваща от изявлението на страната, но може и тази дата да е част от
съдържанието на изявлението. Когато датата на документа е от значение за изявлението на
страните с оглед определен правен резултат, то поставената дата представлява част от
съдържанието на документа. След преценка, че датата е елемент от изявлението на лицето,
същата следва да се счита за включена в съдържанието на документа и съответно
опровергаването на верността й е допустимо, но свидетелски показания могат да се събират
само при изрично съгласие на страните по чл.164, ал.2 ГПК.
Независимо от изложеното становище за недопустимост на свидетелските показания за
оспорване на датата в процесния договор, съдът намира, че обсъждането на гласните
доказателства не води до извод за доказаност на оспорването в частта за датата, на която
обсъжданият договор е съставен.
При възложената на ищцата тежест на доказване оспорването на датата на договора
следва да се приеме, че действителната дата на признанието е датата 14.10.2014 г., посочена
в договора.
4
По отношение на изразеното в жалбата становище, че договорът от 14.10.2014 г. не
съдържал признаване на вземането, тъй като липсвали изрази като “признавам“,
„потвърждавам съществуването“ и др.под., съдът намира, че това становище не намира
опора в закона. Не само не са необходими изрични думи и изрази за признаване на дълга, но
по смисъла на чл.116, б.“а“ от ГПК признаването на дълга може да бъде изразено и с
конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на
длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. В случая
документът съдържа достатъчно ясно изявление от страна на ищеца за съществуващо негово
задължение към ответника, за да се приеме, че с него е прекъсната погасителната давност за
вземането.
Не се спори, че второто изпълнително дело въз основа на изпълнителния лист е
образувано на 14.12.2016 г. както с молбата за образуване е поискано налагане на възбрана
на имот на ищеца- гараж в гр.Враца; на 20.12.2016 г. и 26.08.2019 г. са поискани действия по
принудително изпълнение – възбрани и запори. На 28.01.2019 г. е наложен запор вземанията
на длъжника към „Банка ДСК“ ЕАД.
При тези факти въззивната жалба е неоснователна.
Давността е институт на материалното право. Целта на погасителната давност е
своевременното упражняване на субективните граждански права, като чрез нея на кредитора
се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Това става
след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на
принудително изпълнение на кредитора поради това, че не е упражнено в определен от
закона срок от време. Предмет на делото е отричане на изпълняемо право по запис на
заповед, поради което давностният срок за погасяването му е тригодишен – чл.531 ,ал.1 от
ТЗ. Той започва да тече от 14.04.2003 г.
Съгласно чл. 116, б. „а“ и б. „в” ЗЗД, давността се прекъсва с признаване на вземането
от длъжника и във всички случаи на предприемане на действия за принудително
изпълнение, и то независимо от резултата от тези действия. Основанията за спиране и
прекъсване на давността са изчерпателно изброени в чл.115 и чл.116 ЗЗД и не могат да се
прилагат разширително.
Съгласно задължителните постановки на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС: “Когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е
прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /чл. 330, ал. 1, б. "д" ГПК отм./, нова погасителна
давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие. Обявява за изгубило сила Постановление
№3/1980г. на Пленума на Върховния съд.“ В мотивите по т.10 на тълкувателния акт е
разяснено, че съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането; че изпълнителният процес съществува
само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни
5
способи; че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител
по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Разяснено е и това, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. Давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение, след което започва да тече нова давност. Новата давност започва
да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или
признание на вземането от длъжника.
Действията по принудително изпълнение се предприемат от съдебния изпълнител по
искане или възлагане на взискателя. За да е годно едно действие да прекъсне давността, то
трябва да е предприето от съдебния изпълнител, следователно не е достатъчно поискването
му от взискателя.
Ищецът основава твърденията си за погасяване по давност на вземането на ответника
на обстоятелството, че давността е изтекла в периода 09.06.2008 г. - 09.06.2011 г. или най-
късно до образуването на изп.д. № 448/2016 г. – 14.12.2016 г. Във въззивната жалба не
се оспорват изводите на съда, че погасителната давност е била успешно прекъсвана от
действия по принудително изпълнение или признания на вземането от длъжника,
последното от които е с дата 18.09.2012 г. Съгласно изложеното по-горе, настоящата
инстанция възприема извода на първоинстанционния съд, че договорът от 14.10.2014 г.
също има за ефект прекъсване на давността, защото съдържа признаване на вземането от
длъжника. На 28.01.2019 г. по молбата на взискателя от 20.12.2016 г. е наложен запор върху
вземанията на длъжника към „Банка ДСК“ ЕАД по изп.д. № 448/2016 г. Налагането на
запора прекъсва давността от датата, на която това действие е поискано – 20.12.2016 г.
Следователно извършените през 2016-2019 г. действия по принудително изпълнение срещу
ищеца имат за последица прекъсване на погасителната давност, започнала отново да тече на
14.10.2014 г. след последното й прекъсване. С оглед диспозитивното начало в процеса съдът
6
е длъжен да съобрази дали погасителната давност е изтекла до 14.12.2016 г., съобразно
обстоятелствата, на които ищецът основава иска си, и срещу които ответникът се е
защитавал в процеса. Видно от изложеното, започналата да тече от 14.04.2003 г. тригодишна
погасителна давност не е изтекла до 14.12.2016 г. По делото не се установи изтичане на
тригодишен период в рамките на исковия период 09.06.2008 г. - 14.12.2016 г., през който
давността за вземането да не е била прекъсвана от предприети от взискателя изпълнителни
действия или от направени от длъжника признания на дълга. Ето защо предявеният иск за
установяване, че вземането по изпълнителен лист от 09.05.2003 г. е погасено по давност,
изтекла в периода 09.06.2008 г. - 14.12.2016 г., е неоснователен. Правилно същият е
отхвърлен с обжалваното решение, което следва да се потвърди.
С оглед на този изход на спора, жалбоподателят следва да бъди осъден да заплати на
адв.Ю. Д. възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер на 6228 лева. Жалбоподателката
дължи по сметка на САС държавна такса в размер 4697,62 лева по въззивната жалба.
Воден от гореизложеното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260006 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 44/2020 г. по описа на
Врачански окръжен съд.
ОСЪЖДА М. Б. М., действаща чрез настойника си Г. Б. М., да заплати на адв.Ю. Д.
възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер на 6228 (шест хиляди двеста двадесет и осем)
лева.
ОСЪЖДА М. Б. М., действаща чрез настойника си Г. Б. М., да заплати по сметка на
Софийски апелативен съд държавна такса в размер 4697,62 (четири хиляди шестстотин
деветдесет и седем 0,62) лева.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването на
преписи.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7