№ 2829
гр. София, 31.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. И.а
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20231100500797 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20066776/11.11.2022 г., постановено по гр. д. № 56864/2019 г. по описа
на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 71 състав, е признато за установено по
реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, че Н. И. Г. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД следните суми:
1./ 2 530,78 лева – цена на доставена от дружеството топлинна енергия /ТЕ/ за периода
01.06.2015 г. – 30.04.2017 г., отразена в Общи фактури № № **********/31.07.2016 г. и
**********/31.07.2017 г., ведно със законната лихва от 27.07.2018 г. до изплащане на
вземането, като искът е отхвърлен за горницата над уважения размер до пълния предявен
размер от 2 654,95 лева и за м. 05.2015 г. като погасен по давност; 2./ 210,40 лева –
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за ТЕ за периода
15.09.2016 г. – 07.07.2018 г., като искът е отхвърлен за горницата над уважения размер до
пълния предявен размер от 340,44 лева, като неоснователен и погасен по давност; 3./ 20,58
лева – цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2015 г. –
30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 27.07.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
49401/2018 г. по описа на СРС, ГО, 71 състав. С посоченото решение е отхвърлен
предявеният от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Н. И. Г. иск за установяване
съществуването на вземане в полза на ищеца за сумата от 4,30 лева – мораторна лихва върху
цената на услугата за дялово разпределение за периода 15.09.2016 г. – 07.07.2018 г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 49401/2018 г. по описа
на СРС, ГО, 71 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът Н. И. Г. е осъден да заплати на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 78,10 лева – разноски в заповедното
производство, и сумата в размер на 925,60 лева – разноски в исковото производство.
Срещу първоинстанционното съдебно решение в частта, в която са уважени
предявените установителни искове, е депозирана въззивна жалба от ответника Н. И. Г., чрез
особения му представител адвокат К. Ч.. Във въззивната жалба се сочи нищожност,
1
недопустимост и неправилност на решението в обжалваната част, поради постановяването
му в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост. Конкретно
се навеждат твърдения, че при постановяване на обжалваното решение Софийски районен
съд не е съобразил, че претенциите на топлофикационното дружество са предявени срещу
две отделни лица при условията на разделност – при равни квоти по ½ за всеки един от тях.
Развиват се доводи за допуснато от решаващия съд съществено процесуално нарушение,
изразяващо се в неуважаване на доказателствените искания на ответника, своевременно
направени в срока по чл. 131 ГПК, за представяне в оригинал на приложените към исковата
молба документи, касаещи доставката на ТЕ до процесния имот и нейното осчетоводяване.
Поддържа се, че първоинстанционният съд е обсъдил едностранчиво и противоречиво
събраните по делото доказателства, в резултат на което е постановил един неправилен
съдебен акт. При тези аргументи се моли за отмяна на обжалваното решение и за връщане на
делото на друг състав на Софийски районен съд, евентуално – за неговата отмяна и
постановяване на друго решение, с което исковете да се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна – „Топлофикация София“ ЕАД, не е
депозирала писмен отговор на въззивната жалба. С молба от 19.05.2023 г. въззиваемата
страна е изразила становище по същество на спора и е направила искане за потвърждаване
на решението на Софийски районен съд в обжалваната му част. В молбата се съдържа
искане за присъждане на разноски за въззивното производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“
ЕООД, не е взело становище по въззивната жалба.
Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частите, в
които предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Н.
И. Г. установителни искове са отхвърлени.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за
установена от Софийски районен съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от Софийски районен съд фактическа
обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен
интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от
09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното съдебно
решение е валидно и допустимо. Същото отговаря на всички изисквания за валидност на
съдебното решение – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява
волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание. Обжалваното
решение е и допустимо – не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му,
не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за
предявяването на иска. То е постановено в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС.
Във връзка с конкретно релевираните оплаквания относно неговата правилност,
настоящият състав намира следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно
2
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 153 ЗЕ, и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Правилно е прието от СРС, че според нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствена
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните
кумулативни предпоставки на предявените искови претенции: възникването,
съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т. е.
наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника
като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от
ищеца и използването от ответника на претендираното количество ТЕ; стойността на
доставената и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 ЗЕ на отоплителните тела в имотите
си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор
за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на
което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота –
собственост или вещно право на ползване.
Между страните по делото на етапа на въззивното производство не е спорно, а и се
установява от ангажираните писмени доказателства – Нотариален акт за покупко – продажба
на недвижим имот № 107, том II, рег. № 1528, дело № 293/2008 г. на нотариус Ц.З., рег. №
189 на НК, Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №
108, том II, рег. № 1531, дело № 294/2008 г. на нотариус Ц.З., рег. № 189 на Нотариалната
камара, че ответникът Н. И. Г. и лицето В.Н.Е. са съсобственици на процесния недвижим
имот – апартамент № 9, находящ се в гр. София, ж. к. „Изгрев“, ул. „*******. По аргумент
от чл. 30, ал. 2 ЗС и при липса на посочване на нещо различно в Нотариален акт № 107/2008
г. Н. И. Г. и В.Н.Е. притежават равни квоти от съсобствеността, т.е. по ½ идеална част от
правото на собственост върху гореописания имот. По делото не се твърди, нито са
ангажирани доказателства, че ответникът Н. И. Г. се е разпоредил с правото си на
собственост върху процесния имот преди исковия период, поради което изводите на
Софийски районен съд относно принадлежността на правото на собственост на
топлоснабдения имот са обосновани. В тази насока, предвид релевираните в жалбата
доводи, че първоинстанционният съд не е съобразил при постановяване на обжалваното
решение, че заповедното производство по ч. гр. д. № 49401/2018 г. на СРС, ГО, 71 състав, е
било инициирано срещу двама длъжници, респ. че то е прераснало в исково производство
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу двама ответници, поради което обемът на отговорността
на въззивника следва да бъде ограничена до размера на притежаваната от него квота в
съсобствеността, въззивният съд намира следното:
Видно от приложеното по делото заповедно дело № 49401/2018 г. на СРС, ГО, 71
състав, същото е било образувано по повод заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК от 27.07.2018 г., подадено от „Топлофикация София“ ЕАД срещу лицата Н.
И. Г. и В.Н.Е. за вземания за незаплатена топлинна енергия, доставена до притежавания от
тях апартамент № 9, находящ се в гр. София, ж. к. „Изгрев“, ул. „*******, б******* в
периода м. 05.2015 г. – м. 04.2017 г. В т. 13 от заявлението е посочено, че сумите се
претендират от длъжниците при условията на разделност – по ½ от всеки.
С разпореждане от 15.08.2018 г. по ч. гр. д. № 49401/2018 г. на СРС, ГО, 71 състав,
съдът е постановил издаване на исканата заповед за изпълнение, като е отбелязал, че общо
претендираната от заявителя сума се разпределя поравно между двамата длъжници Н. И. Г.
и В.Н.Е., като е посочил конкретно дължимия от всеки от длъжниците размер.
С Разпореждане № 133052/11.06.2020 г., като е констатирал, че издадената спрямо
В.Н.Е. заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 15.08.2018 г. е влязла в сила, заповедният
съд е разпоредил по отношение на този длъжник да бъде издаден изпълнителен лист –
обстоятелство, надлежно удостоверено и на гърба на процесната заповед за изпълнение.
Първоинстанционното производство е било образувано по искова молба на
3
„Топлофикация София“ ЕАД, с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК субективно
и обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове срещу Н. И. Г. и
В.Н.Е. за установяване при условията на разделност /по ½ за всеки от ответниците/ на
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 15.08.2018 г. по ч.
гр. д. № 49401/2018 г. по описа на СРС, ГО, 71 състав. С Разпореждане № 118034/11.06.2020
г. СРС е върнал така депозираната искова молба в частта по предявените от
„Топлофикация София“ ЕАД срещу В.Н.Е. положителни установителни искове с оглед
влизането в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу този длъжник. Видно от
направено отбелязване върху самото разпореждане, то е влязло в сила на 24.06.2020 г.
С оглед гореизложеното, въззивният съд намира за неоснователни доводите на
въззивника, че СРС не е съобразил притежаваната от него квота от съсобствеността в
апартамент № 9, обуславяща различен обем на отговорността му за доставената до
топлоснабдения обект топлинна енергия. Видно от процесуалните действия на заявителя –
ищец, той е заявил самостоятелни парични претенции срещу две отделни лица – Н. И. Г. и
В.Н.Е., при условията на разделност – по ½ за всеки от тях съобразно т. 13 от заявлението по
чл. 410 ГПК, съобразявайки равните им квоти в съсобствеността на топлоснабдения имот,
които обаче е обективирал в едно общо заявление по чл. 410 ГПК. Предвид така сочените
квоти на всеки от длъжниците, заповедният съд е издал процесната заповед за изпълнение
от 15.08.2018 г., като е разпределил общо претендираната сума между двамата
длъжници. В рамките на посочените в заповедта размери е ограничена отговорността на
длъжниците – съсобственици Н. И. Г. и В.Н.Е. с оглед принципа на диспозитивното начало.
В същите тези размери са предявени и процесните искови претенции срещу въззивника Н.
И. Г.. Предвид установеното доводите на процесуалния представител на последния, че СРС
не е съобразил квотата му от собствеността върху топлоснабдения недвижим имот не
кореспондират както с процесуалното поведение на ищеца, предявил самостоятелни
претенции срещу всеки един от съсобствениците на апартамент № 9, макар и в рамките на
едно общо производство, така и с тези на съда, разгледал исковете на „Топлофикация
София“ ЕАД така, като те са предявени – в условията на първоначално субективно и
обективно, кумулативно съединяване, съобразно основанието и петитума на искането за
съдебна защита по отношение на ответника Н. И. Г..
Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора
за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от "Топлофикация София" ЕАД, одобрени с решение
№ ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, и Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № 0У-
1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник "Монитор", в сила от 11.08.2016 г.
Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите (клиентите),
които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което
да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В случая ответникът нито твърди, нито установява да е упражнил това право
срещу Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2014 и 2016 г., поради което
следва да се приеме, че ги е приел.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона –
чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия. Ето защо общите условия на ищеца регулират
спорното правоотношение.
По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между главните
страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет:
доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот. При
горепосочените мотиви и доколкото по делото не е спорно, че ответникът не е
изключителен собственик на имота, а съсобственик с квота от 1/2 идеални части от правото
на собственост върху исковия имот, то последният следва да отговаря за задълженията за
доставена топлинна енергия до този имот до размера на притежаваната от него квота от
собствеността, както по същество е приел и първоинстанционния съд в обжалваното
4
решение.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на ТЕ в сграда – етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение, а дяловото разпределение на
топлинна енергия между страните в сградата се осъществява от топлопреносното
предприятие или от доставчик на ТЕ самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в
публичния регистър по смисъла на чл. 139а ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и в Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007
г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.). Топлинната енергия за отопление
на сграда – етажна собственост се разделя на ТЕ, отдадена от сградна инсталация, ТЕ за
отопление на общите части, и ТЕ за отопление на имотите в сграда – етажна собственост –
арг. чл. 142, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЕ ТЕ за отопление на имотите в сграда –
етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая, видно от протокол от общо събрание на етажната собственост от 28.09.2001
г., списък към него, договор от 02.10.2001 г., представените индивидуални справки, а и с
оглед изложеното от вещото лице в констативната част от заключението по СТЕ, се
установява, че етажните собственици в сградата, находяща се на адрес: гр. София, ул.
„*******, бл. 6, са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението
на ТЕ и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице –
помагач – „Т.С.“ ЕООД.
За установяване количеството и стойността на доставената в имота топлинна енергия
през процесния период, в хода на първоинстанционното производство е изслушана съдебно
– техническа експертиза /СТЕ/, която въззивният съд кредитира по реда на чл. 202 ГПК като
обективна, пълна и обоснована. Експертното заключение е изготвено въз основа на
приложените по делото, а и на допълнително изискани от ищцовото дружество, фирмата за
топлинно счетоводство и ТР „София – Изток“ документи, с оглед на които вещото лице е
дало заключение относно реално потребената от ответника топлинна енергия през
процесния период в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от Глава Х на ЗЕ. Вещото
лице е констатирало, че количеството постъпила ТЕ в сградата – етажна собственост,
находяща се в гр. София, ул. „*******, бл. 6, е измервана чрез определено от ЗЕ средство за
измерване – общ топломер, който е отчитан по електронен път в 00:00 часа на всяко първо
число на месеца – отчитането се осъществява посредством електронно устройство
„терминал“; технологичните разходи съгласно заключението са били приспаднати от общото
количество ТЕ, влязло в абонатната станция, и са за сметка на топлофикационното
дружество. Според експертното заключение през процесния период в имота на ответника са
начислявани суми за отопление на имота, битово гореща вода /БГВ/ и сградна инсталация,
като детайлно експертът е посочил как се формират те, възприемайки крайният извод, че
това е ставало съобразно с изискванията на действащата нормативна уредба. Констатирано
е, че в апартамент № 9 в исковия период е имало 3 броя отоплителни тела с монтирани 3
броя ИРРО, като за периода м. 05.2015 – м. 04.2016 г. е била начислявана ТЕ за отопление на
имота на база реален отчет от уредите, а за отчетен период м. 05.2016 г. – м. 04.2017 г.
поради неосигурен достъп за отчет – ТЕ е начислявана на база максимален отчет чрез
екстраполация по специфичен разход на сградата в съответствие с чл. 70, ал. 4 от Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. и т. 6.5 и 6.7 от приложението към Наредбата; за имота е начислявана
ТЕ за БГВ при наличен водомер и при условията на неосигурен достъп в съответствие с чл.
69, ал. 4 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. Експертът е заключил, че сумите за ТЕ от
сградна инсталация са начислявани на база посоченото в т. 6.1.1. от Методиката за дялово
разпределение към Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването – между
абонатите съобразно с пълния отопляем обем на имота. Като краен резултат вещото лице е
изчислило, че общата стойност на доставената до имота на ответника ТЕ се равнява на
сумата от 5 309,89 лева, резултат от прогнозно начислените по фактура суми от 4 407,16
лева и резултата от изравнителната сметка – 902,73 лева – сума за доплащане. От техническа
гледна точка ФДР също е изготвяла индивидуалните изравнителни сметки в съответствие с
нормативните изисквания, с оглед на което вещото лице изяснява, че е било отразено реално
доставеното количество ТЕ и е извършено изравняване между начислената от ищеца и
реално дължимата сума. При анализ на протоколите и свидетелствата за метрологична
проверка, касаещи исковия период, експертът е достигнал до извод, че общият топломер в
абонатната станция е преминал през изискуемите метрологични проверки в съответствие с
изискванията на ДАМТН.
В разпоредбата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ от действащата през процесния период
5
нормативна уредба се предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост заплащат доставената ТЕ по един от следните начини: 1) на 11 равни месечни
вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни
– след изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г.; 2) на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна
консумация. Ето защо, при определяне стойността на действително потребената през
процесния период ТЕ следва да бъдат взети предвид резултатите от изравнителните сметки
в края на отчетния период, които показват дали фактурираните през този период суми са
били завишени или занижени, като отразяват реално доставеното количество топлинна
енергия след проверка на място на показанията на индивидуалните уреди за измерване. В
случая, при съобразяване на резултата от изравнителните сметки, изготвяни в края на всеки
отчетен период, СТЕ е приела, че реално доставеното до имота на ответника количество ТЕ
за процесния период възлиза на 5 309,89 лева, представляваща разлика между начислените
суми по фактури – 4 407,16 лева, и сумите за доплащане по изравнителните сметки – 902,73
лева, като посочената стойност не включва предишни неплатени и просрочени суми и без
начисляване на лихви по тях.
Въз основа констатациите на вещото лице по СТЕ и след съвкупна преценка на
събраните по делото писмени доказателства, сред които главен отчет на уредите за
измерване на ТЕ в имота на въззивника – ответник и индивидуални справки за същия,
представени от ФДР с молба от 04.05.2022 г., въззивният съд обоснова извода, че през
процесния период ищцовото дружество е доставяло ТЕ в недвижимия имот на ответника –
ТЕ за отопление на имота, ТЕ за БГВ и ТЕ, отдадена от сградна инсталация, което е
достатъчно за доказване на иска по основание.
Пред въззивната инстанция се релевират оплаквания за допуснато от СРС съществено
процесуално нарушение, изразяващо се в неуважаване на доказателствени искания на
въззивника – ответник, направени по реда на чл. 183 ГПК за представяне в оригинал на
приложени с исковата молба документи. Така направените оплаквания въззивният съд
намира за неоснователни. Макар доказателственото искане по реда на чл. 183 ГПК да е било
своевременно заявено пред СРС – с отговора на исковата молба, законосъобразно същото е
било оставено без уважение от първоинстанционния съд с определението по чл. 140 ГПК,
респ. СРС не е допуснал процесуално нарушение, като не го е уважил. Нормата на чл. 183
ГПК предоставя възможност на страните в гражданския процес да представят по делото
относимите за правилното му решаване документи и в заверен от страната препис. По
искане на другата страна или по преценка на съда служебно, съдът може да задължи
представилата документа страна да го представи в оригинал или в официален препис. При
неизпълнение указанията на съда документът се изключва от доказателствата по делото. В
разглеждания случай в срока по чл. 131 ГПК е формулирано искане по чл. 183 ГПК, което
като правилно приема районният съд е общо, без конкретна обосновка и без посочване на
документите, чиито оригинали се иска да бъдат представени по делото. Задължението по чл.
183 ГПК принципно би било обосновано при твърдение на страната, че документът, който
има значение за правилното разрешаване на спора, представен от насрещната страна по
делото в копие – не съществува, или в хипотезата, при която е необходимо да бъде
извършена проверка на оригинала – напр. в случай на твърдение за неистинност на
документа, поради извършени подправки на същия. При необосноваване на искането за
представяне на оригиналите на представените с исковата молба документи, правилно и
законосъобразно искането на ответника по чл. 183 ГПК е било оставено без уважение. От
друга страна, въззивният съд констатира, че приетите по делото без възражения на страните
СТЕ и ССчЕ са извършили проверка на представените по делото, а и на допълнително
изискани от ищцовото дружество, фирмата за топлинно счетоводство и ТР „София – Изток“
документи, вкл. оригиналите на счетоводните документи на ищцовото дружество, и по
установените по тях данни са били изготвени двете експертни заключения, с което намира,
че е било гарантирано правото на защита на ответника, противно на поддържаното във
въззивната жалба.
Във въззивната жалба липсва конкретни оплаквания във връзка с количеството
реално доставена топлинна енергия до процесния обект, поради което и на основание чл.
269 ГПК този въпрос не подлежи на обсъждане по същество от въззивната инстанция.
Ответникът нито твърди, нито доказва да е погасил своето задължение към топлопреносното
предприятие, поради което предявеният иск е основателен до уважения размер.
Задължението на ответника е парично и за периода на своята забава същата дължи
обезщетение в размер на законната лихва съгласно нормата на чл. 86 ЗЗД. Във въззивната
6
жалба липсват конкретно наведени доводи относно размера на мораторната лихва, поради
което и по аргумент от чл. 269 ГПК този въпрос също не подлежи на обсъждане по същество
от въззивната инстанция.
Във въззивната жалба липсва конкретни оплаквания във връзка с предоставянето на
услугата за дялово разпределение до процесния имот и нейния размер, поради което и по
аргумент от чл. 269 ГПК тези въпроси не подлежат на обсъждане по същество от въззивната
инстанция.
При горните мотиви и предвид липсата на други конкретни оплаквания в жалбата, с
оглед правомощията на въззивния съд съгласно чл. 269 ГПК, първоинстанционното решение
в обжалваната част следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.
Относно разноските във въззивното производство
С оглед изхода на делото и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна
„Топлофикация София“ ЕАД следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер
на сумата от 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал.
8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Във връзка с
оплакванията на процесуалния представител на въззивника досежно липса на доказателства
за реално сторени разноски от въззиваемата страна, същите са неоснователни, доколкото тя е
представлявана от юрисконсулт и по арг. от разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК не следва да
представя други доказателства, извън тези за заеманата длъжност от процесуалния
представител и неговата представителна власт. В полза на въззиваемата страна следва да се
присъди още и сумата от 288,09 лева – разноски за платен депозит за особен представител на
въззивника в производството пред СГС.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове
настоящото решение е окончателно.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20066776/11.11.2022 г., постановено по гр. д. №
56864/2019 г. по описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 71 състав, В
ОБЖАЛВНАТА ЧАСТ , с която е признато за установено по предявените от
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, срещу Н. И. Г., ЕГН **********, обективно,
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 153 ЗЕ, и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че Н. И. Г. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 2 530,78 лева –
цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода 01.06.2015 г. – 30.04.2017 г.,
отразена в Общи фактури № № **********/31.07.2016 г. и **********/31.07.2017 г., ведно
със законната лихва от 27.07.2018 г. до изплащане на вземането; сумата от 210,40 лева –
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода 15.09.2016 г. – 07.07.2018 г., както и сумата от 20,58 лева – цена на извършена
услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2015 г. – 30.04.2017 г., ведно със законната
лихва от 27.07.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 49401/2018 г. по описа на СРС, ГО, 71
състав.
ОСЪЖДА Н. И. Г., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *******, на основание чл. 273, вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в общ размер на 388,09
лева – разноски във въззивното производство за депозит за особен представител и
юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА Н. И. Г., ЕГН **********, да заплати в полза на бюджета на Софийски
градски съд сумата в размер на 25 лева – държавна такса за въззивно разглеждане на делото.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е влязло в сила в необжалваната част.
7
Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.
3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8