№ 145
гр. Пловдив, 29.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Иван Б. Бонев
Членове:Михаела Ат. Добрева
Станислава Б. Бозева
при участието на секретаря Тихомира П. Калчева
като разгледа докладваното от Михаела Ат. Добрева Въззивно наказателно
дело от частен характер № 20235300600090 по описа за 2023 година
С присъда №260017 от 28.03.2022 г. по н.ч.х.д. № 2414/ 2020 г., РС
Пловдив е признал подсъдимия М. И. Г. – роден на *** г. в ***, живущ в гр.
***, ул. „***“ № ***, ***, ***, средно специално образование, неженен,
работещ, неосъждан, ЕГН ********** за ВИНОВЕН в това, че на 06.04.2020
г. около 12:30 часа в гр. Пловдив на паркинг, находящ се гърба на Дом на
културата „*** и задната страна на блок с адрес ул. *** е причинил на Г. Х.
П., с ЕГН ********** лека телесна повреда, представляваща кръвонасядане и
охлузване по лигавицата на горната устна на устата, охлузване по лигавицата
на долната устна на устата, оток в дясната слепоочна област, оток и
болезненост в лявата челно-слепоочна област, охлузване на дясната глезенна
става, болезненост в дясната гривнена става, силна болка в областта на
слабините, представляващи болка и страдание без разстройство на здравето,
поради което и на основание чл. 130, ал. 2 от НК вр. чл. 78а от НК го е
ОСВОБОДИЛ от наказателна отговорност и му е НАЛОЖИЛ
административно наказание ГЛОБА в размер на 1250 лева, като на основание
чл. 304 от НПК го е ОПРАВДАЛ по повдигнатото обвинение да е извършено
престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК.
1
Срещу присъдата в осъдителната й част е постъпила жалба от
подсъдимия, като се иска отмяната й и постановяване на нова оправдателна.
Твърди се, че е неправилна, незаконосъобразна и несправедлива. Твърди се,
че не е доказано категорично кой е инициаторът, неправилно се кредитирали
показанията на свидетелката М., която била заинтересована. Липсвали други
доказателства, които да установяват обвинителната теза. Налице били
предпоставките по чл.130 ал.3 от НК. В допълнение към жалбата,
представено пред въззивния съд възраженията се поддържат.
Съдът, след като се запозна с оплакванията в жалбата и становищата на
страните, изразени в пледоариите пред въззивната инстанция в с.з., и при
направената служебна проверка установи следното:
Жалбата е подадена в законния срок и е процесуално допустима.
По същество:
За да постанови атакувания съдебен акт, РС Пловдив е приел за
установена следната фактическа обстановка:
Подсъдимият М. Г., свидетелката Н. М. и частният тъжител Г. П.
работели заедно в агенция за недвижими имоти. Подсъдимият и свидетелката
М. живеели на семейни начала, като от съжителстването им се родило
момиче. С времето отношенията им се влошили и двамата се разделили. М. си
намерила нов партньор в живота – частния тъжител Г. П., а подсъдимият Г.
заживял на семейни начала със свидетелката А. К.. М. и П. напуснали
агенцията за недвижими имоти. Отношенията между Г. и М. толкова се
влошили, че започнали да водят различни съдебни производства един срещу
друг.
На 05.04.2020 г. Н. М. завела детето си да нощува при баща му –
подсъдимия М. Г., като следвало да го вземе на следващия ден. На 06.04.2020
г. около 12-12:30 ч. М. отишла с личния си автомобил на адреса на
подсъдимия – ***, за да вземе детето. Подсъдимият слязъл при М. сам, без
детето – то останало в жилището на Г., със свидетелката К.. Между Г. и М.
възникнал конфликт по повод на детето и здравословното му състояние. От
2
своя страна, свидетелката К. чула и видяла как подсъдимият и М. се карат на
висок тон. И двамата провеждали телефонни разговори, включително и с
адвокат, а М. се чула и с П., като го повикала за помощ. Малко по-късно М. Г.
се качил в жилището си, взел детето, свалил го долу и го качил в собствената
си кола. През цялото това време конфликтът между родителите така и не
спирал. След това Г. потеглил с автомобила си, а след него потеглила и
свидетелката М.. Подсъдимият обаче много скоро паркирал управляваното от
него МПС в непосредствена близост до дома му, на паркинга на Дом на
културата „Б. Х.“, който се намирал на гърба на културното учреждение. М.
спряла автомобила си непосредствено зад този на подсъдимия. Двамата
слезли от автомобилите си, а конфликтът им продължил. В този момент на
мястото пристигнал и частният тъжител Г. П. с негов автомобил. Слязъл от
автомобила си и се намесил, като конфликтът се пренесъл между частния
тъжител и подсъдимият. В един момент разправията придобила и физическо
измерение, като двамата започнали да се боричкат и нанасят удари един на
друг, като взаимно си посягали, дърпали се, удряли се с ръка и крак, а
подсъдимият успял да засегне слабините на тъжителя. Ударите им и
ритниците били насочени в главата, лицето, торса и краката. От ударите
тъжителят загубил равновесие и се подпрял с дясната си ръка в намиращия се
в близост лек автомобил. В същото време към паркинга се приближил
свидетелят С. Н., който се връщал към спрения му в близост лек автомобил с
рег. № ***. Той забелязал поведението на двамата и се намесил, като се
опитал да ги спре, без да познава когото и да е от тях. В един момент те
преустановили действията си, но продължили да си викат и да си говорят на
висок тон. Свидетелят Н. забелязал Н. М. и малкото дете на мястото, като му
се сторили, че са видимо притеснени, но не чул да крещят или пищят, както и
реплики от тяхна страна. Междувременно М. подала сигнал за случващото се
на тел. 112. С това и конфликтът бил преустановен.
От физическия сблъсък между Г. и П., на частния тъжител било
причинено кръвонасядане и охлузване по лигавицата на горната устна на
устата, охлузване по лигавицата на долната устна на устата, оток в дясната
слепоочна област, оток и болезненост в лявата челно-слепоочна област,
охлузване по дясната глезенна става, болезненост в дясната гривнена става,
които са му причинили болка и страдание, без разстройство на здравето; и
подсъдимият получил травматични увреждания – болезненост в лявата
3
гръдна половина на ниво на ребрената дъга, кръвонасядане на корема в ляво,
оток и охлузване в средна трета на лява подбедрица, оток и кръвонасядане на
средна и крайна фаланга на втори пръст на лявата ръка (получено при
нанасянето на удар с ръка от подсъдимия на тъжителя.
Пред Районен съд Пловдив било образувано НЧХД № 981/2022 г. от М.
Г. срещу Г. П. за престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, осъществено чрез
деяние на 06.04.2020 г. и Н. М. за престъпление по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1
вр. ал. 146, ал. 1 от НК.
РС Пловдив е приел за установена тази фактическа обстановка от
събраните по делото доказателства – от показанията на свидетелите Н. М., А.
К., С. Н., Л. М., И. П., и от приложените по делото писмени доказателства,
съдебнотехническа експертиза, съдебномедицинска експертиза по писмени
данни, справка за съдимост, писма от Окръжен съд Пазарджик, от ТД на НАП
гр.Пловдив, извлечение от ЕИСС от НЧХД № 981/2022г. на РС Пловдив,
които е обсъдил детайлно и във връзка с предмета на доказване – поотделно и
в съвкупност с останалия доказателствен материал, като е посочил кои и в
каква част кредитира и защо. При анализиране на СМЕ, във връзка с
твърдения на защитата, първоинстанционният съд е възприел експертното
мнение, че уврежданията на средна и крайна фаланга на втори пръст на лявата
ръка на подсъдимия е получено при нанасянето на удар с ръка от самия него
на тъжителя; и че е изключена възможността уврежданията на тъжителя да са
настъпили при предпазване на подсъдимия от удари от тъжителя, както и че е
невъзможно тъжителят да се е самоувредил.
При така възприетата фактическа обстановка и доказателствен анализ,
РС Пловдив е приел за установено, че подсъдимият е осъществил от
обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.130, ал.2 от
НК, като е причинил на Г. Х. П., ЕГН ********** лека телесна повреда,
представляваща кръвонасядане и охлузване по лигавицата на горната устна на
устата, охлузване по лигавицата на долната устна на устата, оток в дясната
слепоочна област, оток и болезненост в лявата челно-слепоочна област,
охлузване на дясната глезенна става, болезненост в дясната гривнена става,
силна болка в областта на слабините, представляващи болка и страдание без
разстройство на здравето, поради което го е признал за виновен в извършване
на престъпление по чл.130, ал.2 от НК и го е оправдал за това да е извършил
4
престъпление по чл.130, ал.1 от НК.
От обективна страна първоинстанционният съд е приел, че
престъплението е доказано от събрания доказателствен материал, при
направения доказателствен анализ.
От субективна страна РС Пловдив е приел, че престъплението по чл.130,
ал.2 от НК е извършено от подсъдимия при форма на вина пряк умисъл, като е
обсъдил спецификата на умисъла при посегателствата срещу личността.
Пред първоинстанционният съд са направени доводи за приложимост на
чл.130 ал.3 от НК, които съдът не е възприел, отчитайки, че прилагането на
института на реторсията е възможност, но не и задължение за съда и
съобразно целите на наказателния процес, като е приел, че те могат да се
осъществят само ако всяко от страните понесе предвидената в закона
отговорност.
При индивидуализацията на наказанието, първоинстанционният съд е
констатирал предпоставки за освобождаване от наказателна отговорност с
определяне на административно наказание и е наложил административно
наказание глоба в размер малко над минималния предвиден в закона, а
именно - 1250лв., мотивирайки се с наличие на отегчаващо отговорността
обстоятелство - извършване на деянието пред очите на собствената му
дъщеря.
Пред въззивния съд делото е по инициатива на подсъдимия.
Съдът намира възраженията на защитата за неоснователни.
Възражението на защитата, че присъдата се основава предимно на
показанията на свидетелката Н. М., като е акцентирано върху твърдението й
кой е инициаторът на физическото спречкване между подсъдимия и тъжителя
и за физическа пасивност на тъжителя, както и като единствен и недостоверен
поради заинтересованост и пристрастност източник на данни за причинени на
тъжителя от подсъдимия силна болка в областта на слабините, въззивният съд
намира за неоснователно. Именно обстоятелствата кой е инициаторът на
физическото спречкване между подсъдимия и тъжителя и за физическа
пасивност на тъжителя в този конфликт, първоинстанционният съд е
подложил на критика и не е възприел от показанията на свидетелката М. и
5
очевидно от съдържанието на мотивите и анализа на свидетелските показания
не показанията на тази свидетелка са очертали и установили възприетата
фактическа обстановка касаеща пряко изследваните факти от значение за
определяне съставомерността на поведението на подсъдимия на процесното
място и времеви период. Като такива първоинстанционният съд е кредитирал
без обструкции показанията на свидетел, за когото по делото няма данни да е
заинтересован от изхода на делото – свидетелят С. Н.. Същевременно съдът
няма причини да не се довери на тази свидетелка относно причинената на
тъжителя силна болка в областта на слабините. Интимна по своя характер
такава болка е житейски логично да бъде споделена от потърпевшия, в случая
тъжителя, само на интимния му партньор – свидетелката М.. Липсата на
медицински данни и медицинско определение за това причинено на тъжителя
страдание, съответства на приетата от първоинстанционния съд
квалификация по ал.2 на чл.130 от НК в светлината на кратковременност
спрямо освидетелстването от съдебен медик ден след обсъжданото събитие.
Инициативата за физическия сблъсък, в който първоинстанционният съд е
приел, че участие имат и подсъдимият и тъжителят, е преекспонирана в
жалбата като значима за съставомерността на поведението на подсъдимия и в
частност с твърдение за липса на умисъл при нанасянето на уврежданията на
тъжителя. Правилно първоинстанционният съд е кредитирал заключението на
СМЕ, според която категорично уврежданията на средна и крайна фаланга на
втори пръст на лявата ръка на подсъдимия е получено при нанасянето на удар
с ръка от самия него върху тъжителя и че е изключена възможността
уврежданията, нанесени на тъжителя да са настъпили при предпазване на
подсъдимия от удари от тъжителя. Тази експертиза е приета без възражение
от страните, изготвена е от експерт с необходимите знания и квалификация и
както първоинстанционният съд, така и въззивният няма причини да не се
довери. Поради това и така определеният механизма на уврежданията води до
извод, че подсъдимият е съзнавал, че нарушава телесната неприкосновеност
на другиго, предвиждал е възможността за понасяне на травми от тъжителя, и
е целял тяхното настъпване, като е нанесъл и съответните удари. С оглед на
горното и съдът намира възраженията в жалбата за липса на субективна
съставомерност на извършеното от подсъдимия за неоснователно. Що се
отнася до квалификацията по ал.2 на чл.130 от НК, съдът няма причини да не
се довери на СМЕ, според която засягането на телесната неприкосновеност на
6
тъжителя е довело единствено до болки и страдания, но не и до разстройство
на здравето. Всъщност преквалификацията не е във вреда на подсъдимия и
същият няма интерес от атакуването й (в частност).
Що се отнася до възражението на защитата срещу отказа на
първоинстанционния съд да приложи института на реторсията, това
възражение само по себе си, косвено, съдържа признание на обективните и
субективните елементи на престъплението от подсъдимия, доколкото
реторсия е възможна само ако и двете страни, деец (в процесния казус това е
подсъдимият) и пострадал, са извършили престъплението. А самото
възражение въззивният съд намира за неоснователно, като възприема напълно
мотивите на първоинстанционния съд да не приложи чл.130 ал.3 от НК, като
не счита за необходимо да ги приповтаря.
При самостоятелния прочит на доказателствения материал и
съпоставката му с мотивите на присъдата, въззивният съд установи, че
първоинстанционният съд е приел за установена фактическата обстановка по
делото при точно, коректно и съответно спазване на процесуалните правила и
принципи, при всестранен, задълбочен и обективен анализ на събраните по
делото доказателства, които са възприети от съда по единствено възможния
начин, без интерпретации, коректно и правилно, а изводите относно
доказаността на обвинението и съставомерността на деянието са
законосъобразни и правилни. Присъдата е стъпила на изчерпателно събран и
обсъден доказателствен материал, който в своята съвкупност и според
въззивния съд установява именно възприетата от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. Въззивният съд не намери основание за упрек спрямо
оценката на доказателствения материал и правните изводи, направени от
първоинстанционния съд.
В жалбата се прави искане за присъждане на разноски във въззивната
инстанция. По аргумент на чл.189 ал.3 от НПК обаче, разноските се дължат
от осъденото лице, поради което и искането е неоснователно. Алтернативно
се претендира прекомерност на претендирания хонорар за повереник. Това
искане също е неоснователно. Обсъждането на прекомерност на адвокатския
хонорар съгласно Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения е
възможно единствено в гражданските дела, но не и в наказателните. Пред
въззивната инстанция е представено пълномощно и договор за правна помощ,
7
видно от които тъжителят, въззиваема страна е заплатил реално посочения в
тях адвокатски хонорар на поверениците си. С оглед на това жалбоподателят,
подсъдим по делото следва да бъде осъден да заплати на тъжителя сумата от
1000 (хиляда)лв., представляващи разноски за повереник във въззивната
инстанция.
Като не намери основателно възражение направено от инициаторите на
въззивното производство, което да обосновава отмяна на атакуваната присъда
и като не установи други нарушения на материалния и процесуалния закон
след проверка съгласно чл.314 ал.1 и 2 от НПК от настоящият въззивен
състав, на основание чл.338 от НПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда №260017 от 28.03.2022 г. по н.ч.х.д.
№2414/2020г.на РС Пловдив.
ОСЪЖДА подсъдимия М. И. Г. с ЕГН ********** на основание чл.189
ал.3 от НПК да заплати на Г. Х. П., с ЕГН ********** разноските за
адвокатско възнаграждение, направени по делото във въззивната инстанция в
размер на 1000(хиляда)лв.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8