РЕШЕНИЕ
№ 32
гр. Г. Т., 11.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Г. Т. в публично заседание на седми март през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росен М. С.
при участието на секретаря Радостина Ил. С.а
като разгледа докладваното от Росен М. С. Административно наказателно
дело № 20213220200113 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе следното предвид:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.
Същото е образувано по жалба на Кооперация „Д.“, със седалище и
адрес на управление г**************************. - председател чрез
Адвокатско дружество „Я. И С.” със седалище и адрес на управление гр.
Д.********************, представлявано от адв. М.Я. и адв. В.З., срещу
Наказателно постановление №08-002066/51 от 14.05.2021г. на Директора на
Дирекция „Инспекция на труда“ със седалище Добрич.
С атакуваното наказателно постановление на жалбоподателя за
извършено нарушение по чл.224, ал.1 от Кодекса на труда, на основание
чл.416, ал.5 във връзка с чл.414, ал. 1 от Кодекса на труда му е наложена
имуществена санкция в размер на 1 500,00 /хиляда и петстотин/ лева.
Кооперацията жалбоподател в жалбата посочва, че наказателното
постановление е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, както и че
са налице съществени процесуални нарушения, допуснати в хода на
административно наказателното производство.
Административнонаказващият орган се представлява от юрисконсулт
Н., по същество пледира за потвърждаване на издаденото наказателно
1
постановление като правилно, законосъобразно и отхвърляне на жалбата като
неоснователна. Претендира и разноски.
Актосъставителят поддържа направените констатации в съставения акт
за нарушение, че жалбоподателя е допуснал вменените му нарушения.
Районният съд, след като провери изложените в жалбата оплаквания,
съобрази становището и доводите на страните и прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, при съблюдаване
разпоредбата на чл. 63 от ЗАНН, приема за установено от фактическа страна,
следното:
ЖАЛБАТА е допустима за разглеждане, а по същество е
ОСНОВАТЕЛНА.
На 03.02.2021г., около 13.10ч. била извършена проверка от М. Ц. Д. и
ЕМР. К. ИСМ. - инспектори в Дирекция „Инспекция по труда“ – Д., в
Кооперация „Д.“, ************. С призовка от 03.02.2021г. били изискани и
на 08.02.2021г. от В. Н. В. - председател на кооперацията, са представени в
Дирекция „Инспекция по труда“ - Д. документи, касаещи трудовите
правоотношения на наетите работници/служители, както и такива с
прекратени трудови правоотношения през 2020г.
След проверка на представените от кооперацията жалбоподател
документи бил съставен АУАН № 08-002166 от 19.03.2021г. според който: „
… от представената на 08.02.2021 г. разчетно-платежна ведомост за месец май
2020г. е установено, че е начислено обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност, в размер на
2511.27лв. на СТ. М. СТ. с ЕГН - **********, на длъжност „отчетник“.
Същият е с прекратено трудово правоотношение, считано от 11.05.2020г.,
съгласно Заповед № 01/10.05.2020г. На 15.02.2021г. В. Н. В. - председател на
Кооперация „Д.“, гр. Г. Т. представи със заявление вх. №
21013417/15.02.2021г., в Дирекция „Инспекция по труда” Д. коригирана
разчетно-платежна ведомост за м.май 2020г. На 16.02.2021г. беше връчена
втора призовка за представяне на допълнителни документи в Дирекция
„Инспекция по труда“ Д., за доизясняване на новите факти и обстоятелства,
касаещи проверката. Във връзка с коригираната от работодателя разчетно-
платежна ведомост за м. май 2020г., чрез писмо изх. № 21009924/26.02.2021г.
е потърсена и предоставена от ТД на НАП гр. Д. информация, видно от която
2
работодателят не е извършил корекция пред ТД на НАП.
С оглед на гореизложеното беше установено, че Кооперация „Д.“, гр. Г.
Т. е начислила, но не е изплатила обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск в размер на 2511.27 лв. за 27 дни неизползван платен
годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност, на СТ. М. СТ. с
ЕГН - **********, на длъжност „отчетник“, с прекратено трудово
правоотношение, считано от 11.05.2020г., съгласно Заповед № 01/10.05.2020г.
в срок до 01.06.2020г.
Нарушението е извършено на 01.06.2020 г. и е установено на
08.02.2021г. …“.
Посочено е, че кооперацията жалбоподател с описаното е нарушила чл.
224, ал.1 от КТ.
Въз основа на така съставения АУАН и след преценка на събраните
доказателства, на 14.05.2021г. е издадено атакуваното наказателно
постановление, в което нарушението е описано по същия начин както в
АУАН и е дадена същата правна квалификация, и с което на дружеството е
наложена имуществена санкция в размер на 1500 лева на основание чл. 416,
ал. 5 във вр. с чл.414, ал.1 от КТ.
Гореизложените фактически положения не са спорни между страните и
се установяват безпротиворечиво от всички приобщени по делото
доказателства - св.показания, кореспондиращи и с приложените към
административната преписка писмени доказателства - констативен протокол
за извършена проверка, трудов договор, заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение и др.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна, че в административно-наказателното производство по установяване и
санкциониране на твърдяното нарушение са допуснати нарушения,
обуславящи отмяна на обжалваното НП, а именно:
Посочената в атакуваното НП санкционна разпоредба на чл. 414, ал. 1
от КТ предвижда отговорност за работодателите, които нарушават
разпоредбите на трудовото законодателство. Въпросната разпоредба е
приложима само извън посочените в чл. 413 и чл. 414, ал. 3 и, ал. 5 и чл. 415 в
КТ случаи, като според цитираното си съдържание е обща и бланкетна. Това
означава, че за да е налице надлежно повдигнато обвинение за извършено
3
административно нарушение, неограничаващо правото на защита на
нарушителя, бланкетният, общ характер на санкционната норма следва да
бъде запълнено с посочване на друга законова разпоредба, очертаваща
съставомерните от обективна и субективна страна елементи на нарушението.
В случая актосъставителят и наказващият орган са посочили като
нарушен чл. 224, ал. 1 от КТ, който обаче само прогласява субективното
право на работника/служителя/ да получи парично обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск, при прекратяване на трудовото
правоотношение и което право да не е погасено по давност. Разпоредбата не
въвежда конкретно правило/задължение или забрана/ за определено
поведение към съответен субект /т.нар.диспозиция/ и в този смисъл не
покрива утвърденото в теорията понятие за „специална наказателно-правна
норма“, която да може да бъде нарушена. Същевременно никъде другаде в
КТ, в това число гл.6 – „Основни задължения на страните по трудовото
правоотношение“, гл.10 – „Имуществена отговорност и други видове
обезщетения“, законодателят не е уредил и вменил изрично задължение на
работодателя, съответстващо на правото на работника по чл. 224, ал. 1 от КТ,
както реда и начина за изпълнение на това задължение. Причините за този
очевидно неудачен законодателен подход са извън предмета на настоящето
производство, но обуславят налична законодателна празнота по въпроса за
санкционирането на работодателя при евентуално недобросъвестно
поведение спрямо работника /служителя/ при осъществяване на правото по
чл. 224, ал. 1 от КТ. Доколкото обаче в случая се касае до ангажиране на
административно-наказателна отговорност, тази законодателна празнота не
подлежи на запълване чрез разширително тълкуване, правоприлагане по
аналогия и др., съгласно чл. 46, ал. 3 от ЗНА.
Задължението по чл. 224, ал. 1 от КТ, независимо, че се съдържа в КТ,
няма публичноправен характер, тъй като при евентуалното неизпълнение на
това задължение по вече прекратен трудов договор работникът следва да
потърси вземането си по общия гражданскоправен ред.
Легалната дефиниция на понятието „административно нарушение“ се
съдържа в чл. 6 от ЗАНН и представлява деяние, което нарушава установения
ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за
наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред.
4
Изложеното е още едно основание да се приеме, че неизпълнението на
гражданскоправно задължение, каквото е задължението на работодателя по
чл. 224, ал. 1 от КТ, макар и нормативно установено в трудовото
законодателство, не може да обоснове извършването на административно
нарушение. Държавата не следва да се меси със средствата на
административната принуда и санкция в отношения между работник и
работодател след прекратяване на трудовото правоотношение между тях.
При горните съображения, настоящият съдебен състав приема, че
описаната в процесните АУАН и НП деятелност на работодателя-настоящ
жалбоподател, не представлява административно нарушение по смисъла на
чл. 6 и чл. 83 от ЗАНН и не подлежи на административно санкциониране на
основание чл. 414, ал. 1 от КТ.
Дори и горните изводи да не се споделят и все пак се възприеме тезата
за възможно нарушение на чл. 224, ал. 1 от КТ, то в случая се наблюдават и
няколко други допуснати нарушения на материалния и процесуален закон,
всяко представляващо самостоятелно основание за отмяна на НП:
Както се посочи по-горе, чл. 224, ал. 1 от КТ изрично обвързва правото
на обезщетение за неизползван отпуск с условието правото на отпуск да не е
погасено по давност. Това означава, че за съставомерността на нарушението
от обективна страна от съществено значение при преценката за липсата на
това условие са фактите относно продължителността на конкретното трудово
правоотношение между работодателя и работника; общата продължителност
на полагащия се платен годишен отпуск в работни дни, съгласно
договореното между страните в трудовия договор; конкретната
продължителност на действително ползвания, съответно неизползван платен
годишен отпуск от работника за съответните години, по дни и др. След като
са от съществено значение за съставомерността на нарушението, тези факти
следва задължително да намерят отражение в АУАН в НП, съгласно
изискванията на чл. 42, т. 4 и чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН за изчерпателно
описание на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено. В
случая това не е направено, като само общо е посочено, че не е изплатено
обезщетение „за 27 дни“. С това едновременно се нарушава правото на
защита на нарушителя, а съдът е лишен от възможността да разгледа и реши
спора по същество.
5
На следващо място, конкретно вмененото административно нарушение
е типично „продължено“ такова, което се осъществява чрез бездействие. Т.е.
извършването му винаги е в рамките на определен времеви период с начален
момент - датата на която възниква задължението за съответното правомерно
поведение, но същото не се осъществява и краен момент - датата, на която
задължението се изпълни и неправомерното поведение се преустанови. В
случай, че неправомерното бездействие продължава и към момента на
констатирането му, то тогава за крайна дата следва да се посочи именно този
момент. В конкретния казус, актосъставителят и наказващият орган не са
съобразили тези правни характеристики на нарушението и неправилно в
АУАН в НП са го фиксирали като извършено на конкретна дата - 01.06.2020г.
Още по-неправилно тази дата е обвързана не с правопораждащия
задължението факт /прекратяването на трудовото правоотношение/, а с
договорените в трудовия договор срокове за заплащане на дължими
възнаграждения, което няма нищо общо с обезщетенията. Според
установените по делото факти, процесното нарушение се явява действително
извършено в периода от 11.05.2020г. /датата на прекратяване на трудовото
правоотношение/ до 08.02.2021г., когато е констатирано с процесния АУАН.
Тези факти изцяло излизат от посочените в акта и постановлението времеви
параметри на нарушението и тъй като в рамките на процесуалните
правомощия на съда по чл. 63, ал. 1 ЗАНН това несъответствие не подлежи на
отстраняване, то и на това основание обжалваното НП също подлежи на
отмяна.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че за разлика от
трудовото възнаграждение, чийто падеж на плащане е фиксиран в трудовия
договор, нито в трудовия договор, нито в Кодекса на труда е фиксиран срок, в
който следва да се изплати обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ. С оглед
паричния характер на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ и съгласно
правилата на чл. 84 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД) за
изискуемост на паричните задължения, следва да се приеме, че след като не е
определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора (чл. 84, ал. 2 ЗЗД). В този смисъл е и трайната съдебна
практика.
По делото не са представени доказателства и не са налице дори
твърдения, че работникът е отправил покана до работодателя да му изплати
6
дължимото обезщетение непосредствено при прекратяване на трудовото му
правоотношение на 11.05.2020г., за да се приеме, че на следващия ден -
12.05.2020г. или на датата посечена в АУАН - 01.06.2020г., е извършено
административно нарушение. Поради което следва да се приеме, че след като
в посочената за нарушена правна норма - чл. 224, ал. 1 от КТ, не е определен
срок кога да се изплати дължимото на това основание обезщетение,
административнонаказващият орган незаконосъобразно е приел, че на тази
дата работодателят е извършил нарушение.
Предвид горното, съдът намира, че наказателното постановление следва
да се отмени, като неправилно и незаконосъобразно.
В случая и предвид изхода на делото, то основателно е искането на
процесуалния представител на коперацията-жалбоподател за присъждане на
сторените разноски. Съгласно чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, в производствата пред
районния и административния съд, както и в касационното производство
страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административно
процесуалния кодекс, а според, ал. 2 на същия член, ако заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната
правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част,
но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона
за адвокатурата. В съдебно заседание представителят на наказващия орган не
прави възражение за прекомерност на разноските на другата страна. Предвид
на това не следва да се редуцира размерът на така заплатеното адвокатското
възнаграждение, понеже то не надхвърля размера на минималното
възнаграждение, дължимо съгласно Наредбата за минималния размер на
адвокатските възнаграждения. С оглед изложеното до тук и предвид изхода на
делото, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК в полза на дружеството-
жалбоподател следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 600 лева, съобразно представения договор за
правна защита и съдействие, и доказателствата за реалното заплащане на
уговореното възнаграждение. В тежест на ИА „Главна инспекция по труда“ –
С. следва да се възложат и разноските по изготвяне на назначената по нейно
искане съдебно-счетоводна експертиза, в размер на 280лева.
7
Воден от изложените фактически констатации и правни изводи, на основание
чл.63, ал.1 от ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление №08-002066/51 от 14.05.2021г. на
Директора на Дирекция „Инспекция на труда“ - Д., с което на Кооперация
„Д.“, с ЕИК:********, със седалище и адрес на управление гр. Г. Т., ул.
*********, за извършено нарушение по чл.128, т.2 от Кодекса на труда, на
основание чл.416, ал.5 във връзка с чл.414, ал. 1 от Кодекса на труда му е
наложена имуществена санкция в размер на 1 500,00 /хиляда и петстотин/
лева.
ОСЪЖДА Дирекция „Инспекция на труда“ със седалище Д., да заплати
на Кооперация „Д.“, с ЕИК:***************, със седалище и адрес на
управление гр. Г. Т., ул. „В. А.“ №*, ет*, сторените по делото разноски в
размер на 600 лева.
ОСЪЖДА Дирекция „Инспекция на труда“ със седалище Д., да заплати
в полза на Районен съд – Г. Т. направените по делото разноски в съдебна фаза
/изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза/ в размер на 280/двеста и
осемдесет/лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен
съд – Д., в 14-дневен срок от уведомяването на страните.
Съдия при Районен съд – Генерал Тошево: _______________________
8