Решение по дело №36/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе в предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Срещу Решение № 6861/09.10.2014г., постановено по гр.д. № 285/2014г. по описа на РС Благоевград, е депозирана пред Окръжен съд Благоевград, въззивна жалба от адв. Д. Б., процесуален представител на И. М. С., с ЕГН [ЕГН], от [населено място].

Във въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение на първоинстанционния съд. Изведено е оплакване за необоснованост на решението въз основа на доказателствената съвкупност, за което са изложени подробни фактически съображения от пълномощника на жалбоподателя. Навадени са доводи, че неадекватно на установената фактическа обстановка и извършените процесуални действия на страните по делото, съдът е извършил правна оценка на спорното правоотношение, възприемайки липсата на валидно съглашение между страните, поради неговата „нищожност” по смисъла на чл. 226 ал.1 от ЗЗД, послужила му като основание да отхвърли като неоснователни предявените искове за дължими лихви и неустойки, като правна последица от неизпълнението от страна на въззиваемия Методи С. Г. на сключеното с жалбоподателката споразумение по чл. 51 от СК. Навадени са доводи, че за да стигне до погрешни правни изводи, първоинстанционния съд е извършил непрецизно и стеснително тълкуване на волята на страните, във връзка с постигнатото между тях споразумение. Същевременно с жалбата са изложение правни съображения, че при същинското тълкуване на волята на страните по сключената спогодба, по смисъла на чл. 20 от ЗЗД, следва да се приеме за валидно волеизявлението им, за преотстъпване на притежаваните от тях квоти на съсобственост от семейното жилище, в полза на дъщеря им- С. М. Г.. Използваните в споразумението изрази при оформяне на споразумението, според жалбоподателката и нейния пълномощник, не водят на извода за „обещание за дарение”, по смисъла на чл. 226 ал.1 от ЗЗД, което да обуславя нищожност на клаузата, а целта на страните е насочена към поемане на ангажимент за ликвидиране на съсоствеността между съпрузите по указания начин, чрез прехвърляне на съсобствения след развода имот в патримониума на трето лице. Излагат се съображения, че прехвърлителната сделка, която обвързва страните по смисъла на чл. 21 от ЗЗД и докато постигнатото споразумение не бъде изменено, прекратено или развалено, същото съобразно чл. 20а от ЗЗД има за страните волята на закон и уредените между съпрузите въпроси в постигнатото споразумение не могат да бъдат пререшавани. /Р- 296- 15.06.2010г. на ВКС/. Поради изложените в жалбата съображения, изказва се становище от пълномщника на жалбоподателката, че постигнатото споразумение по реда на чл. 51 от СК, не може да бъде определяно, като „предварителен договор за дарение”. Посгинатото съгласие следва според доводите на въззивника, да бъде определяно и като договор в полза на посоченото лице по смисъла на чл. 22 от ЗЗД, което изключва приложението на нормата на чл. 226 ал.1 от ЗЗД, като съдът не е съобразил и нормата на чл. 26 ал.4 от ЗЗД, според която нищожността на отделни части от договора, не може да влече нищожност на целия договор, когато нищожната част може да бъде заместена от повелителни норми на закона или ако може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. Основната теза на жалбоподателя, изразена във въззивната жалба е, че постигнатото споразумение по реда на чл. 51 от СК, сочи на волята на страните за постигане на спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД, поради което изразеното съгласие за прехвърляне на правото на собственост следва да се осъществи, тъй като спогодбата се приравнява на влязъл в законна сила съдебен акт. В случая волята на страните чрез отказ от определени свои права, да постигнат една желана от тях цел, правото на собственост да премине върху тяхната дъщеря. Според оплакванията в жалбата, решаващият съд неравилно е стигнал до извода, че недействителността на постигнатото споразумение, не би могла да се санира със съдебното му одобряване, тъй като в случая такова следва да се счита че не е било налице. От своя страна, неправилната квалификация на постигнатото между съпрузите споразумение, е довела и до неправилното отхвърляне на предявения иск с правно основаниечл. 92 ал.1 от ЗЗД. Неизпълнението на клаузите на постигнатите в споразумението съглашения, води до извода и за основания за активиране на договорената неустойка като санкция за същото. Събрани са пред първоинстанционния съд убедителни доказателства за виновно, безпочвено и неадекватно поведение на въззиваемия М. С. Г., съставляващо безспорно неизпълнение на поетите със споразумението договорени задължения. Иска се с въззивната жалба от въззивния съд, да отмени обжалваното решение на РС Благоевград като неправилно и незаконосъобразно, като постанови ново решение, с което да реши спора по същество и да уважи претенцията на ищцата, като доказана и основателна.

В предвидения по чл. 263 ал.1 ГПК двуседмичен срок, по делото е депозиран писмен отговор от С. А. П., като пълномощник на М. С. Г., с който се възразява срещу основателността на депозираната въззивна жалба, като се възразява че доводите на пълномощника на жалбоподателката- адв. Б. са неоснователни. Възразява се с писмения отговор на въззивната жалба, че обжалваното решение на РС Благоевград е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Излагат се съображения, че първоинстанционния съд правилно и законосъобразно е счел, че между страните липсва валидно възникнало облигационно отношение, което да обвързва страните по споразумението и да поражда насрещно и изискуемо задължение за М. С. Г. да предприеме определени действия. Така от изложените от първоинстанционния съд мотиви, касае се при постигнатата спогодба за обещание за дарение, направено в полза на трето лице, което според разпоредбата на чл. 226 ал.1 от ЗЗД, не произвежда действие. Възразя се с писмения отговор, че след като за въззиваемия не са били налице обвързващи го задължения съобразно постигнатото между съпрузите съглашение, същият не може да бъде санкциониран с активиране на клаузата за неустойка зарази неизпълнение на такова едно задължение. Отделно с писмения отговор са изведени правни съображения, че в настоящия случай неустойката е излязла извън законоопределените и функции, тъй като за жалбоподателката И. М. С., не са настъпили никакви вреди. Пълномощника на въззиваемия акцентира, че първоинстанционния съд е обсъдил и направеното от ответника в срока по чл. 131 от ГПК възражение за нищожност на претендираната неустойка по смисъла на чл. 26 ал.1 пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД. Неустойката която се претендира в размер на 20 000лв. е прекомерно висока, като същата противоречи на принципите на справедливост и на недопускане на неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата. Ако би бил уважен иск за претендираната неустойка, жалбоподателката би се обогатила неоснователно за сметка на въззиваемия М.С. Г. и това би било в противоречие с добрите нрави. При изложените съображения, с писмения отговор се моли съда да потвърди обжалваното решение на РС Благоевград като правилно и законосъобразно.

Съдът при проверката си в закрито заседание по реда на чл.267 във вр. с чл. 262 ГПК намира подадената въззивна жалба за допустима като подадена в срока за обжалване, от легитимирана страна с правен интерес от обжалване. Същата отговаря на изискванията на закона и е редовна.

Писменият отговор е своевременно депозиран, от страна имаща правото на отговор на въззивната жалба, като същият отговоря на условията на закона за форма и съдържание.

С въззивната жалба са направени оплаквания досежно правните изводи на РС - относно приложимия материален закон и неговото тълкуване, относно обосноваността на първоинстанционното решение от събраните по делото доказателства, като същите са по съществото на делото и съда ще се произнесе по тях във въззивното си решение.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция, пълномощника на жалбоподателя по делото- адв. Б., поддържа становището си от въззивната жалба и развитите в нея правни съображения, като моли въззивния съд да отмени обжалваното първоинстанционно решение, като вместо него постанови друго с което да уважи предявения иск за неустойка за претендирания размер от 20 000.00 лв., както и искането за запащане на лихви за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане на дължимите суми.

Адв. С., преупълномощена от адв. П. за насроченото от въззивния съд открито съдебно заседание, поддържа възраженията направени с отговора на исковата молба и с отговора на въззивната жалба, като моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на първоинстанционния съд като правилно, мотивирано и законосъобразно. Прави възражение за прекомерност на претендираното от адв. Б. адвокатско възнаграждение.

С писмена защита по делото адв. П. оспорва основателността на въззивната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Излагат се съображения, че иска за претендираната неустойка е неоснователен, тъй като е претендиран във връзка с поето обещание за дарение по смисъла на чл. 226 ал.1 от ЗЗД, което е нищожно и не може да произведе правно действие. Възразява се, че макар съгласието за това да е постигнато при споразумение по реда на чл. 51 от СК, което е било одобрено от бракоразводния съд, това не може да санира даденото обещение за дарение. Според пълномощника на въззиваемия, клаузата за неустойка има вторичен, акцесорен характер, поради което нищожността на главното съглашение води до липса на основание за дължимост и на претендираната неустойка. Поддържа се в писмената защита от пълномощника на въззиваемия, че поради императивната забрана на чл. 226 ал.1 от ЗЗД и нищожността на обещанието за дарение, то и основанието на склчения договор по смисъла на чл. 365 от ЗЗД, ще влече нищожност и на сключеното споразумение, ако основанието за сключения договор е с дарствено намерение. Отделно се поддържа и направеното още с отговора на исоквата молба пред първоинстанционния съд възражение- за нищожност на претендираната неустойка на основание чл. 26 ал.1 пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД, поради противоречие със закона и с добрите нрави. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел с която е уговорена, излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции/ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на т. 3/.

Въз основа на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, настоящият състав на ОС Благоевград, прие за установено и доказано от фактическа страна следното:

Производството по делото е образувано въз основа на предявен осъдителен иск от И. М. С., с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], обл.Б., ж.к.."Е." [жилищен адрес] чрез пълномощника- адв. Б., срещу МЕТОДИ С. Г., с адрес за призоваване: [населено място], ул."Е. Д." № 1, с който се иска от съда да осъди ответника да заплати на ищцата, сумата от 20 000лв./двадесет хиляди лева/, представляваща дължима от неизправна страна неустойка, считано от 01.01.2012г. до датата на предявяване на иска, произтичаща от одобрено по съдебен ред споразумение по чл.51 от СК, с влязъл в сила съдебен акт- Решение № 4284/27.05.2011г. по гр.д.№ 3402/2010г. на РС Благоевград, както и за заплащане на законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на иска до изплащане на дължимото, както и направените по делото разноски.

Предявените искове са с правно основание чл.92 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Претенцията на ищцата е основана на наведени с исковата молба от нейния пълномощник фактически твърдения за това, че страните по делото са бивши съпрузи, чиито брак е прекратен с развод с влязло в сила съдебно решение по гр.д.№ 3402/2010г. по описа на БРС. Твърди се, че заедно с прекратяване на брака, бившите съпрузи са постигнали споразумение по реда на чл. 51 от СК- за окончателно уреждане на бъдещите си имуществени отношения, по отношение на съсобствен недвижим имот, съставляващ СИО, като съпрузите са поели взаимно задължение в утвърденото от брачния съд споразумение- да отстъпят притежаваните от тях вещни права, съответни на квотите им на съсобственост, от недвижимия имот придобит през време на брака им, на родената от тях пълнолетна дъщеря- С. М. Г., а именно- Жилище- апартамент, в [населено място], индивидуализиран подробно в исковата молба. В изпълненеие на договореното, страните по делото са поели задължение да изповядат в общ дарствен акт, в срок до края на 2011г., като извършат прехвърлянето на собствеността на приобритателя- дъщеря им С. М. Г.. Неизпълнението на задължението за изповядването на договора с общ дарствен акт, в уговорения между страните срок, е било скрепено с договарянето на неустойка като санкция за неизправното поведение на някой от прехварлителите, в размер на 0.1 % за всеки просрочен ден, от пазарната стойност на дела му от недвижимия имот СИО, оценен към момента на изтичането на срока от независим експерт.

Твърди се в исковата молба пред първоинстанционния съд, че до този момент ответника М. С. Г., не е изпълнил задължението си- да се яви за изповядване на сделката, въпреки че е бил канен неколкократно устно за това. До ответника е била изпратена и покана, връчена му на 13.11.2013г. по пощата с обратна разписка, като му е даден 3 дневен срок да се яви в кантората на Нотариус К., с № 497 в Нотариалната камара, за изповядване на договора за дарение, което задължение въззиваемия отново не е изпълнил.

В исковата молба е посочено, че поради неизпълнение от ответника на поетото в бракоразводното споразумение задължение за прехвърляне чрез дарение на имота в режим на СИО в полза на дъщерята- С. М. Г., се обосновава наличието на правен интерес от предявяване на настоящото осъдително искане – за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 20 000лв. като неустойка, ведно с акцесорното искане за заплащане на законна лихва от подаване на иска до изплащане на дължимото с разноските по делото.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил пред първоинстанционния съд писмен отговор от ответника, с който се оспорва изцяло като неоснователен предявения иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД. Не се оспорват твърденията на ищцата, че страните по делото са бивши съпрузи, чиито брак е прекратен с развод по взаимно съгласие и без издирване на вината за това, както и че в съдържанието на споразумението са договорили и бъдещо прехвърляне собствеността на придобитото в режим на СИО имущество на трето лице – роденото от брака им вече навършило пълнолетие дете. Възразява се, че договорената клауза в споразумението за развод съставлява предварителен договор/обещание/за дарение на недвижим имот, която не би могла да произведе правно действие, тъй като на основание чл.226 ал.1 от ЗЗД е нищожна, независимо от характера, вида и естеството на обективирането й. По изложеното от ответната страна се възразява с писмения отговор, че като не е възникнало задължение за извършване на определено правно действие поради нищожност на сключения договор, то въззиваемия- М.С. Г., ответник пред първоинстанционния съд, не би могъл да бъде отговорен за заплащане на претендираната неустойка, основана на неизпълнение на задължение, което е нищожно по силата на императивната правна норма на чл. 266 ал.1 от ЗЗД. Отделно с писмения отговор и на самостоятелно основание е направено възражение за нищожност на клаузата за неустойка на основание чл. 26 ал. 1 пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД, във връзка с т.3 от ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Изтъква се, че поисканата сума представлява искане за неоснователно обогатяване на ищцата без наличието на фактическо и правно основание за това. Възразява се с писмения отговор, че претендираната неустойка е в изключително висок размер и явно противоречи на принципа за справедливост, като същата е в очевидно противоречие с присъщите на неустойката функции. С писмения отговор на основание чл. 92 ал.2 пр. 1 от ЗЗД е направено възражение и за прекомерност на уговорената неустойка. При обосноваване на фактически и правни доводи в горната насока се обоснова нищожност на сочената клауза за извършване на дарение и в този смисъл неоснователност на иска за неустойка.

Не се спори между страните по делото и въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства се установява от фактическа страна, следното:

Страните по делото И. М. С. и М. С. Г. са бивши съпрузи. Брака им е прекратен с развод въз основа на Решение № 4284/27.05.2011г. по гр.д.№ 3402/2010г. по описа на РС Благоевград.

Видно от приетото Удостоверение за раждане № 001722 от 16.11.1989г., от брака си двамата имат родена дъщеря - С. М. Г., която към момента на прекратяването на брака е била пълнолетна.

През време на брака си И. М. С. и М. С. Г., са придобили правото на собственост върху недвижим имот: ЖИЛИЩЕ № 1, находящо се в жилищна сграда – блок № , на І-ви етаж, построено върху държавна земя, в ЖК „Е.”, [населено място], състоящо се от три стаи и кухня, с площ от 83.51 кв.м., заедно с приспадащото се мазе № 1 и с 6.2835 идеални части от общите части на сградата и същият процент идеални части от правото на строеж върху мястото, при съседи: за жилището: изток – бл.№ 58, запад- ст.клетка и ап.№2, долу – мазета, за избеното помещение: изток – коридор, запад – ст.клетка, север – улица, юг – мазе № 2, горе – ап.№1. Установява се от приетия като писмено доказатество Нотарилаен акт за покупко продажба на недвижим имот № 100, том ІV, дело № 1256/1994г. по описа на Нотариуса на РС Благоевград, че Т.И. Г. и съпруга и С. К. Г., са продали процесния апартамент на М.С. Г.. Не е спорно между страните по делото, че макар апартамента да е придобит на името на единия съпруг, същият е СИО, доколкото е придобит през време на брака на съпрузите и при съвместен техен принос.

С Решение № 4284/27.05.2011г. по гр.д.№ 3402/2010г. на РС Благоевград, брака между И. М. С. и М. С. Г. е прекратен по взаимно съгласие и без да се издирва вината за неговото прекратяване. Ведно с постигнатото спорезумение по реда на чл. 49 ал.5 от СК, бракоразводният съд е одобрил и споразумение между страните по чл. 50 от СК.

От районният съд разглеждал бракоразводното дело е било одобрено и сключено между страните по делото- И. М. С. и М. С. Г., споразумение по чл. 51 ал.1 от СК, с оглед окончателното уреждане на бъдещите имуществени отношения, като в текста на споразумението, одобрено от съда е постигнатото от страните съгласие в следния смисъл: „при прекратяване на брака и СИО страните да преотстъпят притежаваните квоти на съсобственост на родената от брака на страните пълнолетна дъщеря С. М. Г., с ЕГН [ЕГН], която по силата на общ дарствен акт, изповядан нотариално до края на 2011г. да стане единствен приобретател- собственик на имота, при условия на запазено вещно право на съпруга- М. С. Г., с ЕГН [ЕГН], пожизнено и безвъзмездно.”

Страните са договорили още- при несвоевременно явяване за изповядване на сделката, неизправният съпруг да дължи на изправния такъв, неустойка в размер на 0. 1 % за всеки просрочен ден, от пазарната стойност на дяла му от недвижимия имот СИО, оценен към момента на изтичането на срока, от независим експерт“.

Не се оспорва от въззиваемия М.С. Г., че към края на 2011г., същият не се е явил пред нотариус за изповядване на договор за дарение, по силата на който неговата дъщеря да стане собственик на придобития през време на брака от двамата съпрузи недвижим имот- апартамент в [населено място], ЖК „Еленово”, въпреки че многократно е бил канен за това от своята бивша съпруга.

С приетата като доказателство по делото Покана от И. М. С. до М. С. Г., въззиваемият е бил поканен, в срок от 3 дни от получаването на поканата, да се яви в кантората на Нотариус М. К., с № 497 и район на действие РС Благоевград, за да подпише изготвения проект за нотариален акт, ведно с произтичащите от това последици. В поканата изрично е посочено, че в случай на неявяване от страна на М. С. Г. пред посочения нотариус и в заявения в поканата срок, ще бъде предявен иск за неустойки и вреди, като неявването на въззиваемия ще се приеме като бездействие и мълчаливо съгласие за пореден отказ от съдействие за издаване на нотариалния акт за дарение, въз основа на споразумение по реда на чл. 51 от СК, постигнато между бившите съпрузи и одобрено от съда с Решение № 4284/27.05.2011г. по гр.д.№ 3402/2010г. на РС Благоевград.

Разпитан пред първоинстанционния съд, свидетелят К., племенник на въззиваемия М. С. Г., сочи в показанията си, че знае процесния апартамент, както и че неговия вуйчо от 2 години не ползва апартамента, като живее в друго жилище в[жк]. Свидетелят не знае между страните по делото да е имало договорка за дарение на жилището на дъщерята С. М. Г..

Пред първоинстанционния съд е допусната и изслушана съдебно – техническа експертиза, която не е оспорена от страните по делото. Според заключението на експерта инж. Г., средната пазарна стойност на горния имот, към 31.12.2011г., възлиза на 43 000лв. Експерта дава заключение, че размера на уговорената неустойка според съдебното решение, с което е прекратен брака на страните с развод по взаимно съгласие, дължима от неизправния съпруг, при неявяване за сключване на сделката, от 0,1 % за всеки просрочен ден от установената пазарна стойност на дела на неизправната страна за периода от 01.01.2012г. до 11.02.2014г., е в размер на 16 598лв., а лихвата за забава върху тази сума за периода от 01.01.2012г. до 11.02.2014г. е 3 596 лв.

Въз основа на фактическите си изводи, които съвпадат с тези направени от първоинстанционния съд, въззивната инстанция излага следните правни съображения:

Първоинстанционният съд правилно е квалифицирал предявения иск, като такъв по чл. 92 ал.1 от ЗЗД и е приел същия за разглеждане, след като е счел исковата молба за редовна. С обжалваното решение съдът се е произнесъл по един процесуално допустим иск, основан на изричната клауза за неустойка, уговорена в полза на изправния съпруг в случай на неизпълнението на задължението- „несвоевременно явяваване за изповядване на сделката”, във връзка с поетите от бившите съпрузи- И. М. С. и М. С. Г. задължения във връзка с уреждане на умеществените им отношения, на основание споразумение по чл. 51 от СК, одобрено от съда с Решение № 4284/27.05.2011г. по гр.д.№ 3402/2010г. на РС Благоевград.

Обжалваното решението на първоинстанционния съд е взето от законен съдебен състав и в рамките на неговата компетентност, като същото е валидно постановено.

Обвързан от оплакванията във въззивната жалба, въз основа на която е образувано настоящото дело, настоящият състав на ОС Благоевград, при преценката си за законосъобразност и правилност на решението на първоинстанционния съд, следва да извърши тълкуване на действителната воля на двамата бивши съпрузи- И. М. С. и М. С. Г., при постигнатото между тях споразумение по реда на чл. 51 ал.1 от СК за уреждане на имуществените им отношения след прекратяването на брака. Въззивният съд следва въз основа на събраните пред първоинстанционния съд писмени доказателства, да изгради собствени правни изводи, като определи какъв е характера и вида на постигнатите между страните по делото договорености.

Без съмнение- видно от диспозитива на бракоразводното Решение № 4284/27.05.2011г. по гр.д.№ 3402/2010г. на РС Благоевград, освен въпросите във връзка с прекратяването на брака между двамата съпрузи, те са изразили воля за „окончателното уреждане на бъдещите имуществени отношения- при прекратяване на брака и СИО”. Не е спорно, че предмет на техните договорености е бил недвижим имот- семейно жилище, находящо се в [населено място], ЖК „Е.”, [жилищен адрес] което е единственото имущество придобито от съпрузите през време на брака и при режим на СИО.

Споразумението по чл. 51 от СК представлявава съдебна спогодба, посредством която страните уреждат имуществените си отношения, включително чрез взаимни отстъпки, отричане или признаване на права, като не съществува законова пречка чрез това споразумение да бъде отчетен съвместния принос на съпрузите, както и да бъдат определени дяловете на съсобствеността. По своята правна природа това споразумение представлява договор по смисъла на чл. 8 ал.1 от ЗЗД, а доколкото волята на страните се отразява в диспозитива на съдебното решение, в този смисъл одобреното от съда споразумение има силата на спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД, която преурежда отношенията между страните и ги обвързва, като докато не бъде призната нейната нищожност или същата не бъде унищожена по съдебен ред, никой от съпрузите не може да претендира, че отношенията са различни от тези, които сподогбата прогласява. Очевидно налага се извода, че възприетите от съдебната практика решения определят споразумението по чл. 51 ал. 1 от СК, като съдебно утвърдена спогодба, съставляващо особен вид договор, обвързващ бившите съпрузи относно приетото от тях правни имуществено положение, с което могат да бъдат отречени правата на съпрузите относно движимо или недвижимо имущество, може да бъдат създадени права между тях в обикновена съсобственост и при това различни от действителните дялове на съпрузите в общността, както и може да се установяват правата на съпрузите в съсобствеността, след прекратяването на СИО, такива каквито са в действителност и в това се състои регулиращата функция на посгитнатото съглашение. Така споразумението по чл. 51 от СК е юридичски факт, който самият закон превръща в самодостатъчно основание правата на развеждащите се съпрузи, след развода за даден обект на вещно право/движим или недвижим имот/, след прекратяването на СИО да бъдат такива, каквито съпрузите са посочили в сключената спогодба, поради „свободата на договаряне”, предвид чл. 9 от ЗЗД. Безспорно в този смисъл няма пречка, отказвайки се от правата си върху недвижим имот, в режим на СИО до прекратяване на брака, двамата съпрузи чрез взаимен отказ от права, да се разпоредят имота да стане собственост на трето лице, т.е. да сключат договор в полза на трето лице по смисъла на чл. 21 от ЗЗД.

Съгласно ТР № 60/12.08.1987г. на ОСГК на ВКС на РБ, което не е изгубило своята правна сила, споразумението по чл. 51 от СК, макар и да наподобява спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД и да е съдебно одобрено от съда по реда на чл. 234 ал.3 от ГПК, не се ползва със същата стабилност и неотменимост, както бракоразводното решение в частта на прекратяването на брака. Независимо че споразумението се възпроизвежда в съдебно решение, то има договорен характер, поради което не може да бъде обжалвано по реда на инстанционния контрол, но може да бъде атакувано по общия исков ред, в случай че страда от порок, водещ до неговата нищожност или унищожаемост и поради тази причина, макар и одобрено от съда, споразумението по чл. 51 от СК относно имуществените отношения между бившите съпрузи, няма сила на пресъдено нещо. „Неотменимостта” на постигнатото споразумение и „забраната за съпрузите” да преуреждат имуществените отношения за в бъдеще, след като са се договорили по реда на чл. 51 от СК, се простира само доколкото постигнатата сподобда не противоречи на повелителна норма на закона, има възможен предмет, сключено е при свободно изразена воля на страните по делото и имущетвеното спорузамение не е нищожно или унищожаемо. По настоящия казус не може да бъде зачетена от съда задължителната сила на постигнатото между бившите съпрузи- И. М. С. и М.С. Г.- споразумение по чл. 51 от СК, дори и след като същото е съдебно одобрено от бракоразводня съд, след като с отговора на исковата молба в производството по предявен иск за заплащане на неустойка, основан на неизпълнение на зъдължение поето със споразумението по чл. 51 от СК, от ответната страна косвено е наведено възражение за нищожност на постигнатото между И. М. С. и М. С. Г. споразумене по чл. 51 от СК. Съдът дължи произнасяне по това възражение, преди да се произнесе по основателността на предявения иск за неустойки, тъй като вземането за неустойки има акцесорен характер и същото се определя от налчието на валидно договорно отношение между същите страни, с конкретни поети от страните по него задължения.

За установяване на действителна воля на страните при сключеното споразумение по реда на чл. 51 ал.1 от СК, следва на основание чл. 20 от ЗЗД да се извърши граматическо и логическо тълкуване на текста на постигнатата между съпрузите след прекратяването на брака им спогодба, с която същите са изразили воля за „окончателното уреждане на бъдещите имуществени отношения” между тях. За разкриването на общата воля на И. М. С. и М. С. Г., отделните уговорки от споразумението следва да се тълкуват във вразка една с друга и всяка една да се възприема в смисъла, който произтича от цялото споразумение, което съобразно чл. 20а от ЗЗД има обвързваща сила за страните по него. Без съмнение съпрузите са се споразумели, след прекратяването на брака им и СИО- „да преотстъпят притежаваните от тях квоти на съсобственост”/очевидно от единствения недвижим имот, придобит през време на брака и при съвместен принос/, на родената от брака им дъщеря- С. М. Г.. Ясно е изразена волята на съпрузите при прекратяването на брака им да се откажат от правото си на дял в съсобствения недвижим имот, в полза на едиствената им дъщеря, която да придобие правото на собственост върху апартамента и да стане негов едноличен собственик. Анализа на текста на спогодбата сочи, че в този случай е налице характерното и присъщо на съдебната спогодба правоустановяващо и декларативно действие и страните се отказват от права в полза на трето лице- тяхната дъщеря. В тази си част посоченото в текста на споразумението води на извода за съгласие за взаимни отстъпки от двамата бивши съпрузи и предоставянето на правото на собственост на недвижимия имот, придобит в режим на СИО на пълнолетната С. М. Г.. В първата си част така направеното от съпрузите изявление макар и да е израз на тяхната ясна и недвусмислена воля, не би могло да има преобразуващо действие по отношение на същетвуващото до този момент материално право. От една страна съгласието за отстъпване на права, не дава представа по какъв начин ще стане това, а от друга страна не е ясно какви задължения ще се поемат от страните, както и от кой момент ще настъпи преобразуващото действие на постигнатото съгласие. Заявен е от двамата бивши съпрузи отказ от правото на собственост по отношение на недвижим имот, придобив в режим на СИО, в полза на трето лице, което следва да придобие правата изцяло и да стане едноличен собственик на имота. За настъпване на преобразуващото действие на посгигнатото съгласие, необходима е специална форма за действителност, а именно нотариален акт, съобрано чл. 18 от ЗЗД, тъй като се касае за прехвърляне на вещно право върху недвижим имот. Ето защо съществена за изясняване на действителната воля между страните по споразумението е втората част на споразумението, в която е предвидено, че дъщеря им- С. М. Г.- „по силата на общ дарствен акт, изповядан нотариално до края на 2011г., да стане едиствен приобритател и собственик на имота”. Без съсмнение граматическото и логическото тълкуване на втората част на споразумението по чл. 51 ал.1 от ЗЗД, във връзка с първата част на същото, където е изразената воля от двамата съпрузи за отказ от права, води на извода, че страните са поели задължението за сключване на общ дардствен акт, като са уговорили и срок в който да се случи изповядването на сделката и снабдяване с нотариален акт- края на 2011г. Поемането на задължение за бъдещо сключване на договор за дарение, при участието на всички страни по договора/включително дъщерята- С. М. Г./, не може да бъде тълкувано от правна страна по друг начи, освен като обещание за сключване на договор за дарение, което съгласно чл. 226 ал.1 от ЗЗД е нищожно и не може да произведе правното си действие.

Логическото тълкуване на текста на споразумението по чл. 51 ал.1 от СК води на извода, че страните са поели задължението да сключат „общ дарствен акт”, т.е. договора за дарение до края на 2011г., а не са поели просто задължение да облекат в нотариална форма, постигнатото от съпрузите споразумение. В. от първата част на постигнатата спогодба по реда на чл. 51 ал.1 от СК, не става ясно като са направили отказ от права, с какъв договор двамата съпрузи искат да прехвърлят вещното право на ползване на своята дъщеря. Те са постигнали съгласие само да отстъпят правото си на собственост върху недвижимия имот в полза на трето лице. Така дори и да се приеме тезата на жалбоподателката И. М. С., изрезане чрез процесуалния и пълномощник във въззивната жалба, че постигнатата спогодба съставлява договор в полза на трето лице по смисъла на чл. 21 от ЗЗД, то при логическото и граматическо тълкуване на тескта на съдебната спогодба между И. М. С. и М. С. Г., съдът отново би стигнал до същия правен извод.

Тъй като и двамата съпрузи се отказват от вещното си право на собственост върху имота, за съответния им дял от СИО, то същите се явяват обещатели по договора в полза на третото лице. Принципно в правната теория и съдебна практика е прието становището, че при сключване на договор в полза на трето лице/бенифициар/, тогава когато права ще възникнат само за третото лице, бенифициара би следвало да придобие правата по договора с постигането на съгласието на обещателите по договора. Категорично е обаче възприетото от теорията и практиката становище, че когато предмет на договора в полза на трето лице е недвижим имот и придобиването на вещни права върху него, договора можа де породи действие по отношение на третото лице, едва след сключването на нотариален акт за собственост и извършването на договорената сделка в нотариална форма/чл. 18 от ЗЗД/. В настоящия случай в първата част на постигнатото споразумение по чл. 51 ал.1 от СК между съпрузите И. М. С. и М. С. Г., те са постигнали съгласие да се откажат от правото си на собственост в полза на своята дъщеря, но липсва постиганена съгласие за конкретно сключен между тях договор. Във втората част на споразумението, двамата съпрузи са поели задължението да бъде сключен „общ дарствен акт”, с който да бъде сключен договор за дарение и от този момен да възникнат за третото лице права по така сключения договор. Въззивният съд счита, че категорично се налага извода, че обещателите по договора в полза на третото лице- съпрузите И. М. С. и М. С. Г., са се споразумели и са приели, че правата за тяхната дъщеря- С. М. Г., могат да възникнат в бъдеще и след сключването на „общ дарствен акт”. За това свидетелствува израза –„да стане” единствен приобритател, който визира бъдещо време. Така очевидно е, че те са си обещали сключването на договор за дарение и настъпването на правата за бенифициента, но едва след сключването на договора за дарение, а не след постигнатото от тях съгласие за отстъпване на права по отношение на придобития в режим на СИО недвижим имот. От друга страна дори и сключения договор да бъде разглеждан като договор в полза на трето лице, то очевидно е че двамата съпрузи като обещатели, са си обещали договора да бъде изповядан с нотариален акт, като същевременно са приели действието на договора за дарение да настъпи след неговото сключване, като са приели и срок за изповядване на сделката в нотариална форма- до края на 2011г.

Така за настоящия състав на въззивният съд след тълкуването на текста на постигнатото между страните споразумение по реда на чл. 51 ал.1 от СК, по реда на чл. 20 от ЗЗД, налага се извода, че това за което двамата съпрузи са се договорили е да отстъпят правата си на собственост от съсобсвения недвижим имот в полза на своята дъщеря и тази част от спогодбата, има обвързваща сила за дмамата бивши съпрузи, тъй като за това е изразена от тях ясна и недвусмислена воля. С втората част от спогодбата, съпрузите са поели задължение за сключване на „общ дарствен акт”, чрез изповядване на сделката в нотариална форма и са уговорили срок за това- до края на 2011г. В тази част спогодбата има характера на обещание за сключване на договор за дарение, която с оглед на направеното възражение за нищожност от страна на въззивемия М. С. Г., чрез неговия пълномощник, същото не е могло да произведе своето правно действие поради приложението на нормата на чл. 226 ал.1 от ЗЗД. В тази си част постигнатата спогодба макар и одобрена от съда по бракоразводното дело и имаща характера на спогодба по чл. 365 от ЗЗД е нищожна и няма обвързваща сила за страните, които са я подписали.

Предмет за разглеждане по настоящото дело е иск за неустойка, уговорена в полза на изправния съпруг със споразумението по чл. 51 ал.1 от СК, сключено между И. М. С. и М. С. Г. при прекратяването на брака им и вписано в диспозитива на Решение № 4284/27.05.2011г. по гр.д.№ 3402/2010г. на РС Благоевград. Договорено е между страните като основание за активиране на клаузата за неустойка- „несвоевременното явявана за изповядване на сделката” от страна на неизправния съпруг, както и размера на дължимата неустойка при виновно неизпълнение на това задължение- 0.1 % за просрочен ден от пазарната стойност на дела му от недвижимия имот СИО, оценен към момента на изтичането на срока от независим експерт. Изложеното според въззивния съд води на категоричния извод, че страните са договорили изрично мораторна неустойка за забава, която е следвало да обезщети изправния съпруг, за неизпълнението на задължението на другия съпрут да се яви за сключването на договор за дарение в уговорения между страните в спогодбата срок- до края на 2011г.

За да бъде уважен предявения иск за мораторна неустойка, следва да бъде извършена преценка от съда състалява ли виновно неизпълнение на поетите със сключеното споразумение задължение от страна на въззиваемия М. С. Г., да се яви в уговорения срок за сключване на нотариален договор за дарение пред нотариус и може ли това неговото поведение да бъде основание да се активира клаузата за неустойка, включена в постигнатото между бившите съпрузи споразумение по чл. 51 ал.1 от СК. Неизпълнението от страна на въззиваемия М. С. Г. се състои в неговото неявяване в уговорения срок- до края на 2011г. за изповядване на сделката пред Нотариус. Клаузата за неустойка има вторичен, акцесорен характер, поради което нищожността на сключената между страните спогодба, в частта в която двамата съпрузи са решили да ликвидират съществуващите между тях имуществени отношения, води до липса на основание за дължимост на претендираното неустоечно задължение, поради неизпълнение от страна на М. С. Г.. Това изпълнение не може да бъде противоправно или виновно, тъй като поетото задължение от въззиваемия е нищожно и същото не би могло да произведе целеното от страните правно действие. След като е нищожно поетото от страната задължение, съставляващо обещание за сключване на договор за продажба, то неизпълнението на това задължение от М. С. Г. не може да ангажира отговорността му за заплащането на неустойка за забава. Поради изложените по- горе съображения от въззивния съд, не се установява въз основа на събраните по делото доказателства, че между страните е сключено валидно облигационно правоотношение /едностранна и/или двустранна сделка/, по силата на което и за двете страни да е възникнало задължение, което да е основание за заплащане на претендираната неустойка. Само за пълнота следва да се отбележи, че по аргумент на чл. 22 ал. 2 изр. 2 от ЗЗД, дори и страните да са постигнали валидно съгласие за сключване на конкретен договор в полза на трето лице, то тъй като се касае за недвижим имот, обещателя може до изповядването на сделката с нотариален акт, да се откаже от даденото обещание, стига до този момент третото лице изрично да не е заявили че иска да се ползва от уговореното между страните. В настоящия случай дъщерята С. М. Г. не би могла и да заяви че приема договора между нейните родители, тъй като такъв договор с подписването на споразумението по чл. 51 ал. 1 от СК не е бил сключен. Родителите и са договорили отказ от права в нейна ползва, но също така са си обещали тя да стане собственик на тези права, след като бъде сключен договор за дарение в нотариална форма, като са дали и срок за това. Договорената между бившите съпрузи неустойка, не би могла да бъде активирана поради неизпълнението на задължението на М. С. Г. да се яви за изповядване на договор за дарение в нотариална форма, тъй като неговото неизпълнение съставлява неизпълнено обещание за сключване на договор за дарение, което е нищожно съобразно нормата на чл. 226 ал.1 от ЗЗД и не може да произведе правно действие.

Отделно от въззивния съд следва да се подкрепи становището на първоинстанционния съд, изложено в мотивите към обжалвания съдебен акт, че основателни са и възраженията, направени своевременно с отговора на исковата молба за нищожност на самата клауза за неустойка, поради противоречието и с добрите нрави и прекомерност на уговорената между страните неустойка. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции /ТР № 1 от 15 юни 2010г по т.д.№ 1/2009г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на т.3/. В настоящия случай с оглед на начина по който неустойката е уговорена между страните, тя безспорно излиза извън границите на обезщетителните и санкционните и функции. Нарушен е според въззивния съд и принципа на справедливост и недопускане на неоснователно обогатяване на страната в чиято полза е уговорената неустойка. На първо място следва да се акцентира, че неустойката за забава е уговорена не в полза на третото лице, на което двамата бивши съпрузи са искали да отстъпят правата си, а в полза на единия от съпрузите, чието поведение е поставено в зависимост от изпълнението на едно поето бъдещо задължение за сключване на договор за дарение, за което страните са уговорили изричен срок- края на 2011г. Прието е неявяването за сключване на договор за дарение в изискуемата от закона нотариална форма, в уговорения между страните срок, да бъде санкционирано, чрез заплащане на обезщетение от неизправния на изправния съпруг, вместо на третото лице, в чиято полза е следвало да настъпят желаните от страните правни последици. Ако от тази забава биха настъпили вреди, то те биха настъпили в патримониума на дъщерята- С. М. Г., поради което недопустимо е уговарянето на заплащане на неустойка като обезщетение на лице, за което не биха настъпили вреди от тази забава. В този смисъл обезщетението за неустойка е в противоречие с принципа за справедливост и обезщетяване на лицето, което би търпяло вреди от една забава на неизправния длъжник, като освен всичко друго би довело и до неоснователно обогатяване на изправния родител, който и да е той, за сметка на дъщерята, която пряко би търпяла вредите от една забава във връзка с поетото обещание за дарение.

Доколкото страните се уговорили неустойка за забава, то правилно същата е била обвързана със срока на забавата, като е договорена в процентно отношение/0.1%/, за всеки ден забава. За да не се допусне обаче увеличаването на неустойката до стойност значително надвишаваща евентуалните вреди за третото лице, в чиято полза биха възникнали права, то същата е следвало да бъде ограничена по размер до някаква максимална стойност. Иначе би се стигнало до недопустим размер на дължимата неустойка, с оглед както на действително претърпените вреди, така и с оглед на стойността на самия имот. Въпроса за прекомерност на уговорената между страните неустойка по размер, освен самостоятелно правно значение, има и значение обуславящо отговора на въпроса дали при договорената неустойка не са нарушени добрите нрави и дали са спазени принципите на справедливост и равноспоставеност на договарящите страни. В крайна сметка прекомерността на уговореното неустоечно обезщетение, винаги би имало отношение към нарушаване на добрите нрави, тогава когато размера на неустойката многократно надвишава настъпилите действителни вреди, поради което се нарушава забраната на закона за превръщането на обезщетението за неустойка в неоснователното обогатяване на страната, в чиято полза същото е уговорено. Така в настоящия случай, поради липса на уговорен между страните максимален размер на дължимата неустойка се е стигнало до нейната прекомерност, която води на извода за нарушаване на добрите нрави и до извода за нищожност на договорената неустоечна клауза от споразумението между съпрузите. Недопустимо е поради забавата на въззиваемия М. С. Г. да се яви за сключването на договор за дарение в нотариалната форма, както съпрузите са си обещали, да бъде осъден същият да заплати неустойка, която по своя размер възлиза на почти половината от пазарната стойност на жилището, към момента на тази забава. Така излиза, че след като е отстъпил правото си на собственост върху процесния апартамент в полза на дъщеря си, въззиваемия М.С. Г. ще следва да заплати, при това на бившата си съпруга, а не на дъщеря си, стойността на отстъпения от него дял, само поради това че е бил в забава да изпълни едно задължение, което в крайна сметка е и нищожно по своето основание. Поради изложеното настоящия състав на ОС Благоевград счита, че дори и без връзката на неустоечната клауза със споразумението между двамата съпрузи по реда на чл. 51 ал.1 от СК, уговорената неустойка е нищожна поради нейната прекомерност и противоречието и с добрите нрави.

Поради изложените правни съображения и съобразно разпоредбата на чл. 271 ал.1 от ГПК, доколкото изводите на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното Решение № 6861/09.10.2014г. по гр.д.№ 285/2014г. на РС Благоевград е валидно постановено, процесуално допустимо и правилно и следва да бъде потвърдено като законосъобразно.

Тъй като въззивната жалба е неоснователна, то следва да бъде осъдена жалбоподателката- И. М. С., да заплати на въззиваемия М. С. Г., сумата- 300.00лв. за адвокатски хонорар, като разноски пред настоящата въззивна инстанция.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6861/09.10.2014г. по гр.д.№ 285/2014г. на РС Благоевград, като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ОСЪЖДА И. М. С., с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], обл.Б., ж.к.."Е." [жилищен адрес] да заплати на М. С. Г., с адрес за призоваване: [населено място], ул."Е. Д." № , сумата- 300.00лв. за адвокатски хонорар, като разноски пред настоящата въззивна инстанция.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба, в едномесечен срок от съобщението на страните, пред ВКС на РБ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :